Вкусът на Рая

— Чичо Дру? — Мъничето въртеше края на нощницата си и чакаше търпеливо до стола му.

Искаше й се да се покатери в скута му и да се гушне, но се страхуваше да не го стресне, ако го докосне. Беше потънал в мисли и може би дори не я беше чул. Повтори тихо въпроса си.

Той се сепна, но не започна да вика като мама. Вместо това устните му бавно се разтеглиха в усмивка, протегна ръце и й помогна да се качи на коленете му.

— Какво те носи по това време в кабинета ми? — попита я нежно. — Не трябваше ли вече да си в леглото?

— Не можах да заспя.

Не призна, че го бе изчакала да свърши играта на шах със Стивън. Беше му приготвила много въпроси.

— Вярно ли е, че Ники ще си замине с онзи човек — Дарси? — изтърси малката.

— Тя ли ти каза?

Беше нетърпелив почти до лудост да научи незабавно отговора, но Мъничето поклати глава.

— Не, никой не ми каза. Чух те днес с Аби в кухнята. — Направи кисела физиономия, сякаш току-що бе преглътнал нещо трудно смилаемо, а след това по родителски маниер се престори, че нещата изглеждаха по-добре, отколкото бяха в действителност.

— Скъпа, ние…

— Ники ми обеща — прекъсна го, без да му позволи да я утеши, — че двамата с Дарси ще останат само приятели. Щяла да замести мама и нямало никога да си отиде.

— Щом ти е дала дума, значи е възнамерявала да го направи. — Гласът му излъчваше такава увереност, че най-сетне си позволи да я успокои.

Но в неголяма степен.

— Да, предполагам. Тъй като не беше тук за вечеря и след това… Скъпоценните камъни…

Прихвана я здраво.

— Какво по-точно?

— Когато отидох до гардероба, вече ги нямаше. Щом Ники не заминава, то какво е направила с тях?

— Не зная. — Чак сега усети, че я беше стиснал прекалено силно, затова я вдигна и я остави на пода. — Има само един начин да разберем — трябва да я попитаме.

Елизабет засия. Колко добър беше чичо Дру! Винаги знаеше как да стигне до същността на нещата, за да ги оправи. За пръв път от сутринта насам доби чувството, че нещата можеха да тръгнат по-добре. Сграбчи го веднага за ръката.

— Хайде да тръгваме.

— Уау, млада госпожице, отдавана е дошло време за сън. Нека да оставим аз да я попитам и след това още рано сутринта да споделя с теб каквото съм научил.

— Обещаваш ли?

Той сложи свободната си ръка на сърцето.

— Кълна ти се!

Момичето кимна сериозно, пусна ръката му и тръгна към вратата, но се поколеба за момент, преди да излезе.

— Говори й с нежност — посъветва го, — иначе можеш да я откажеш и да си отиде.

Той кимна, но на Елизабет й се стори, че не е чул. Прочете в очите му, че бе зает само с мислите си.

Разтревожи се отново и се зарече, че щеше да стои будна цяла нощ. Как можеше да заспи, щом не беше сигурна, че Ники щеше да остане, за да бъде нейната мама?

Моника дръпна късите дамски кюлоти, наподобяващи тампон, и бялата памучна тъкан падна свободно на земята и се скупчи около краката й. Беше истинска благодат да се почувства освободена от облеклото си, стана й по-хладно. Днес подреди килера и дори не слезе за вечеря, цял ден си мечтаеше за тази освежителна баня.

Доближи водата и погледна с благодарност към пълната луна. Светлината й не само осветяваше пътя й, но и придаваше дивна атмосфера на заливчето. Лунните лъчи се стелеха по повърхността и чертаеха примамлива пътека. Тя стъпи на нея, отблясъците се разлюляха и затанцуваха като хиляди малки феи в околовръст.

Проправи си път през спокойната вода без нито една вълничка. Обливаше я топлина, както при допир до коприна. Представи си, че все едно бе облечена във водна дреха, с лунни лъчи вместо копчета. Нагази до кръста, топлият бриз подухваше откъм реката и галеше голите й рамене. Всеки дъх, който поемаше, бе изпълнен с уханието на късно цъфтящи пролетни цветове. Най-забележителното в нощта бяха луната и магнолиите.

Заплува с уверени удари към кея. Замисли се за децата. Надяваше се да не са разстроени от отсъствието й на масата по време на вечерята. След като се изкъпеше, възнамеряваше да се качи до детските спални, да завие малчуганите и да им обясни, че отсъствието й се дължеше на желанието й да не се намеси случайно през първата вечер, която Стивън и Дру прекараха заедно като баща и син.

Понесе се по гръб и отправи поглед към обсипаното с едри звезди небе. Усмихна се, като си представи изражението на Дру тази сутрин, колко щастлив и доволен беше, че имаше син.

Когато погледът му падна на нея, може би усмивката му поугасна, но поне не й се намръщи.

„Започва да ме приема — прошепна тя на звездите, — а може би дори и да ми вярва.“

Някоя вечер, когато той се завърнеше за вечеря, щеше да събере кураж да поговори задушевно с него, преди още да се затвори в кабинета си.

Щеше да му разкаже какво бе скрила в дамската си чантичка онзи ден. Може би той още се чудеше, вероятно се и досещаше, така че защо да не сподели с него? За Дру премълчаването на истината може би изглеждаше не по-добро от лъжата.

Щеше да го предупреди за захарната тръстика, която скоро щеше да пристигне. Да го поставеше пред свършен факт й изглеждаше добра идея навремето, но опознаваше Дру все повече и подразбра, че той ценеше повече честността. Вероятно щеше да изпадне в ярост или дори да откаже да приеме корабната пратка, но щеше да я уважава повече, ако му кажеше истината.

Беше само въпрос на уцелване на подходящия момент. Ако преценеше добре и използваше думите, които той би искал да чуе, този нов Дру, който започваше вече да й се усмихва, щеше да я разбере. Трябваше да прояви прямота спрямо него, след което щяха да се сработят.

Или поне така си мислеше до момента, докато се обърна и заплува обратно — видя, че той я чака на брега.

Не носеше нито риза, нито обувки, а само поомачканите си панталони. С ръце на кръста и с изпънати крака, той се извисяваше край водата като някой езически бог. Беше безусловно красив, но недостъпен — също като луната, която хвърляше светлина върху него.

Наблюдаваше я наежен и загрижен. Тя за малко щеше да нагълта вода, запита се от кога ли стоеше там.

Заплува мудно и отправи молитва към небето да не е чул това, което си бе шептяла. Какво обяснение можеше да му даде? „Преди да се разговорим задушевно, би ли ми услужил с…“

Стигна на двадесетина крачки от брега, и се сети, че си бе съблякла дрехите.

— Здравей.

Клекна в плитката до кръста й вода и се почувства неловко и глупаво. За малко щеше да го подкачи с: „Какво прави на това място хубавец като теб?“, но се въздържа. Явно партньорът й не беше в настроение за волности.

Той я опипваше с очи и й заприказва натъртено, с кратки изрази.

— Трябва да поговорим.

Страшнички думи — приличаха на прелюдия от рода на: „Имам среща с друга“ или „Искам развод“. Не се успокои нито от безизразния тон, нито от пронизващия му поглед. Хваната като в капан във водата, Моника започна да чувства бавния си, силен пулс, сякаш бе обречена.

— Говорих с Аби.

Не можа да се досети за естеството на разговора им, но като съдеше по това как сестра му се отнасяше с нея напоследък, едва ли ставаше дума за нещо добро.

— С Аби ли? — повтори Моника глупаво.

— Тя мисли, че ти знаеш къде са скъпоценните камъни.

О, да, не започваше добре.

— Ами… не са у мен.

— Моля те, не ме лъжи! Елизабет ми каза, че си ги била намерила, а сега били изчезнали!

Пясъчните дворци, които бе строила, се рушаха пред очите й. Никога не беше имала нюх кога точно да се изкаже. Защо изчака толкова дълго с обяснението? Сега се оказа твърде късно да го предпази от погрешни заключения.

Забрави голотата си и нагази по-близо към него. Проточи умолително глас.

— Да, намерих бижутата, но не ти казах, защото се опасявах, че ще ме вземеш за Моник. Винаги си готов да помислиш най-лошото за мен, а кой друг освен нея можеше да знае къде е скривалището? Но, кълна ти се, никога не съм имала намерение да ги задържа за себе си. Вярвай ми, в момента са на сигурно място. Аз…

— По дяволите, Ники, поне веднъж ми кажи истината!

Не разбра дали заради нотката на молба в гласа му или задето я нарече „Ники“, но паниката я напусна внезапно.

— Казвам ти истината — отвърна му с равен глас. — Дадох ги на Дарси, за да ги продаде. Имал роднина в Ню Йорк, който можел да получи най-добрата цена за тях.

— С тези пари ли купи той захарната тръстика?

Така значи, пратката вече е пристигнала.

— Ако искаш, ми вярвай, но имах намерение да ти разкрия всичко — каза му тихо, — но не исках да останеш с впечатлението, че не вярвам в теб или твоята способност да спасиш Ривърз Едж. Аз съм страхливка… и трудно събирам кураж, за да ти обясня.

Забеляза, че погледът му издава резервираност, също както на напълно непознат, и изведнъж осъзна, че е чисто гола и уязвима. Помисли с копнеж за купчината дрехи наблизо.

— Но защо? — не мирясваше той и я хвана за ръката.

— Скъпоценностите никога не са ми принадлежали — опита да поясни. — Те бяха част от имението и най-правилно бе да се използват за неговото оцеляване.

Стисна я силно.

— Не, исках да кажа — защо си платила на Старгел и си купила захарната тръстика?

Дори дрехите нямаше да й помогнат да се скрие от него, проникваше чак в душата й.

— Онзи ден на парахода… видях лицето ти… и разбрах колко много означава това място за теб. Аз…

Погледна в очите му и онемя. Можеше само да се отдаде на нуждата, копнежа и желанието си.

— Ти не си Моник! — Гласът му подрезгавя, в тихия му тон звънна увереност. И почуда. — Боже мой, ти наистина си Моника Райън!

След това я сграбчи и залюля на ръце, започна да я целува и да шепне в ухото й.

— Ах, Ники, не исках да вярвам в най-лошото, но ти не ми даде друга възможност. Слушах Аби, а след това — и Елизабет, но не повярвах, считах, че има някакво обяснение. Божичко, жено, нямаш си представа колко много означаваш за мен.

Тя обви ръцете си около врата му и го обсипа с целувки — по лицето, врата, гърдите.

— Кажи ми колко!

— Толкова си нежна и топла. Искам да проникна в теб! — Придърпа я и я повдигна, докато тя възседна кръста му. Той я понесе към по-дълбокото.

— Щях да полудея след онази нощ, прекарана в твоята спалня. Искаше ми се да те галя и прегръщам. Не знаех как да постъпя.

— Целувай ме, Дру, това ми стига.

И той го направи. Нагази по-навътре и остави томителната топлина на водата да я олекоти. Около тях танцуваха лунните лъчи, реката шумолеше покрай брега, но Моника беше заета с една-едничката мисъл, че най-после мечтите й се бяха сбъднали.

Тя се пресегна надолу, помогна му да развърже и събуе панталоните си и си спомни как веднъж й се бе приискало той да я обладае в подобна поза, притисната до стената, но, о, колко по-сладострастно беше тук в хладката, копринена вода. Обгърнато от сладката мрежа на чувствата, тялото й откликна на неговото уверено, но нежно докосване.

Той я зацелува по гърдите и засмука зърната й с топлата си уста, и заповдига тялото й. Нямаше безумна привързаност или сляпа алчност да притежава плътта й. Тя го обичаше, а той приемаше това — бяха забравили Моник завинаги. И заедно.

Да правят любов бе изключително откритие и за двамата. Тя го докосваше, усещаше реакцията му, както и своята надигаща се, завладяваща я нужда да задоволи само този мъж, да го задържи завинаги близо до сърцето си. Когато му се отдаде, той изпълни всяко празно кътче в нея. Беше невероятно, толкова чудесно…

Спря да разсъждава и се потопи в усещанията си. Водата галеше кожата й, когато Дру създаде пулсиращ живот в нея. Вълните на удоволствието завладяха тялото й и тя започна да се движи по-бързо, да го допуска по-дълбоко, и шепнеше на ухото му: „Да, да!“, и той продължаваше да я целува, да я изпълва и да върти бързия си език около нейния. „О, да, още, още!“, докато в изблик на невероятна радост й се стори, че се пръска на хиляди бляскави парченца! Това някак си я съедини с него.

И тогава Дру изпъшка: „Да, о, боже, Ники, да!“ и като я притисна силно, потръпна с цялото си великолепно тяло.

Дру не я изпускаше от обятията си и още вкусваше от чудото на тяхното съвкупление, почувства се силен и непобедим.

— Ох, Ники! — въздъхна, безсилен да изрази емоциите си с думи.

Много пъти бе любил жена, но нито веднъж не бе усетил подобно удовлетворение.

Неохотно напусна тялото й и нежно постави жена си на крака. Тя положи глава на гърдите му и изхлипа тихо.

Плачеше ли?

— Господи, Ники, изгубих контрол… Беше ми толкова… — Повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Най-малко исках да те нараня.

— Не. — Изхълца пак и избърса очите си. — О, Дру, изглеждам ли ти наранена? Казах ти, че съм безнадежден случай. Винаги плача, когато ми се случи нещо прекалено хубаво.

Той също се усмихна.

— Може би трябва и аз да се разплача, тъй като не ми се е случвало нещо по-красиво от начина, по който ме гледаш в момента.

— Обичам те!

Без съмнение. Винаги е било така, издаваха я необикновените й очи, но той е бил твърде заслепен, за да не го забележеше досега. Не беше необходимо да я пита за захарната тръстика, дълбоко в себе си чувстваше увереност, че само тя можеше да я е купила.

Наведе се, за да я целуне, да започне да й се обяснява в любов и изрази искрената благодарност, преливащи в него, но се оказа достатъчно само да докосне устните й.

Отдръпна се неохотно и й се усмихна.

— Знаеш ли, че могат да ни видят. Вкъщи всички са заспали, но е възможно все още да плуват лодки в езерото.

— Можа ли да ме видиш от къщата? Затова ли изглеждаше толкова строг?

Не успя да различи на лунната светлина дали се изчервяваше, но тъй като я познаваше, предположи, че бе така.

— От половината път насам — да. Може би съм изглеждал по подобен начин, защото бях ядосан. Почти се бях съблякъл, преди да осъзная защо влязох във водата след теб.

Да, определено се усмихваше.

— Хайде — подкани я нежно, хвана ръката й и я поведе към брега. — Да се връщаме у дома.

— Какво ми каза току-що? — попита колебливо. — Дали означава, че ми вярваш, че не съм Моник?

Той се наведе за дрехите си и поклати глава.

— Не е в реда на нещата. Дори не мога да предположа как се е случило, но зная със сигурност, че не си. Това, че купи захарната тръстика…

— Исках… да ти помогна.

— Зная! — Нахлузи й роклята и я обърна, за да я закопчае. — В това се състои разликата. Моник би намерила хиляди начини да профука парите само за себе си, но ти инвестира в мен, в нашето бъдеще.

— Сърдиш ли ми се?

Притегли я с ръка.

— Ако не нещо друго, поне се примирявам. Никой — досега не ми се е доверявал до такава степен. Благодарен съм на Бога, че те изпрати при мен, Моника Райън.

— Самнър. Сега съм Моника Самнър.

— Ах, да — моята жена! Моята прекрасна, обична жена! — Повдигна брадичката й и пак я целуна.

— Истинският ми облик не беше такъв. В другия си живот бях неугледна и пълничка.

— Не желая да те слушам — прекъсна я строго. — Не ме впечатлява само лицето или тялото ти, а най-вече това, което намирам в очите ти. Можеш да се превъплътиш по хиляди начини, но аз пак ще продължа да търся жената в теб. Не разбираш ли? Обичам и предпочитам Ники!

— Спри, или ще ме разплачеш отново.

— Не мога да допусна това. — Залюля я пак в ръцете си. — Имам съвсем други планове, повечето от които те ангажират в моята спалня. Да тръгваме, госпожо Самнър!

— Но не можеш да ме носиш през целия път. — Заизвива се в ръцете му. — Много съм тежка, ще си прекършиш гръбнака.

Пусна я неохотно, с дълга целувка.

— Добре, но само защото утре имам много работа по саденето на захарната тръстика. Между другото, ще бъде добре, ако използваме полата ти, за да прикрием факта, че съм чисто гол.

— Ох, правилно — усмихна се тя. — Панталоните ти останаха във водата.

Той хвърли последен поглед към залива.

— Може би утре вечер ще трябва да се върнем да ги вземем.

— Да се надяваме. — Усмивката й стана свенлива, когато се наведе да вдигне ризата му. — Нека завържа това около теб. — Обхвана с ръкавите кръста му. — Така ще се прикрият най-важните ти части, но аз предлагам да потичаме.

Тя се закиска и хукна към къщата. Дру се впусна да я догони, заливайки се от смях. Чак сега осъзна колко малко радост беше имал напоследък. Сякаш се бе преродил, имайки тази жена до себе си за обич и разтуха. Ако Ники беше винаги на негова страна, щеше да бъде способен на чудеса.

Люби я през цялата нощ в голямото легло от кипарис. От дълго време беше стояло празно, това по своеобразен начин го накара да се самообвини. Тя беше чудна, щедра, неговият лъч надежда!

След като полегнаха, му се прииска да я разпита с най-големи подробности за предишния й живот, но тя вече се унасяше в сън. Изглеждаше толкова спокойна и щастлива, че той се задоволи само да я прегърне по-силно. Имаше време да се разговорят по-късно, разполагаха с години, за да се разкрият един на друг. Той се отпусна сънливо с усмивка и с мисъл за предстоящите дълги, щастливи дни.

Рано на следващата сутрин Елизабет промуши главата си през вратата на стаята на чичо си. Той още спеше, но тя не можеше да изчака и минутка повече.

— Чичо Дру? — попита го, като приближи леглото. — Кажи ми, моля те, какво ти каза Ники? — Чак сега забеляза, че не беше сам.

— Поговорихме си добре — отвърна й с усмивка и целуна жена си по челото. — Напълно съм убеден, че ще остане с нас.