Вкусът на Рая

Моника се разбуждаше бавно, над главата й някой шептеше.

— Мислиш ли, че наистина припадна?

— Опомни се, Дерек, това е само една от безбройните й игри. Знаеш как обича да въздейства на психиката ти.

— Надявам се, че не е бременна.

Моника усети, че нещо не беше наред, но бе прекалено уморена, за да разбере точно какво.

— Чудесно — изсъска другият глас. — Получихме каквото искахме — наследството.

Спомените нахлуваха като ураган. Разпозна не толкова дрезгавия шепот, колкото циничното отношение. Мек, розов пакет, обвит с алчност — Еми Пиърсол.

„О, господи, не!“ Някак си се бе върнала в старото си тяло. Изведнъж си спомни как Рейчъл плъзна пръстена на пръста й. Пресегна се инстинктивно и го хвърли от ръката си.

Той се понесе, търкаляйки се по пода. Еми се наведе бързо, грабна го и с щастлива усмивка го надяна.

Моника я наблюдаваше с чувство на нарастващо отвращение. Какво се случи, че се озова пак в стария си живот, отново с Дерек и Еми? Дали Моник бе намерила начин да възвърне тялото си?

„Всичко свърши — помисли си с отчаяние. — Домът, децата, Дру. Вече не мога да се върна, делят ни повече от сто години.“

— Предупреждавам те, братовчедке — каза остро Дерек, — ако не подпишеш този документ, ще те застрелям.

Моника с ужас погледна към ръцете му с ръкавици и пистолета.

— Какво има? — попита и заотстъпва. — Ума си ли си загубил?

— Омръзна ми да ме тормозиш и да използваш парите на баща ми, за да ме караш да играя по свирката ти. Дошло ми е до гуша. Не подпишеш ли, ще те убия. Наистина ще го направя.

Моника поклати глава. Сега трябваше да се намира в кухнята и да приготвя вечерята заедно с Аби или — в горната стая и да учи Мъничето на четмо и писмо. Мъчейки се да преодолее отчаянието си, тя се обърна умолително към Дерек:

— Престани! Няма да отървеш затвора, ако извършиш убийство.

— Смяташ ли? Точно в момента Хартли е организирал вечеринка. Той и поне още двадесетина други ще свидетелстват, че не съм се отделял от тях през цялата вечер.

„Хартли Бюфорд“ — спомни си Моника. Беше най-добрият приятел на Дерек, нищо чудно, че винаги с нещо не го харесваше.

— Ние — поправи го Еми, пристъпи и застана до него. — Това алиби беше приготвено специално за нас двамата.

— Разбира се. — Той направи жест към Моника с оръжието си. — Така че, скъпа, бъди сигурна, накрая ще се окаже, че някой крадец те е застрелял със собствения ти пистолет. А може да бъде и някой слуга, когото си излъгала, купувайки нещо на вересия от него. Като се има предвид начинът, по който се отнасяш с бедните хорица, кой после ще ги обвини?

Ани повтори усмивката му подобно на папагал.

— Ако беше си останала сладка и сговорчива, все някой щеше да се заинтересува от смъртта ти. Но ти се превърна в най-злата вещица на Юга и всеки ще те помене със „Зън-зън, кучката най-после умря!“. Хайде, Дерек, застреляй я! Трябва да се връщаме на партито.

— Много си безчувствена, Еми, изменила си се. — Той протегна ръка със снопче документи и се усмихна по най-гальовния начин през живота си. — Поне можем да й дадем шанса да подпише новото си завещание.

— Каква полза? Ще извика своите адвокати и ще напише ново, а ние пак ще останем без пари. Не бъди завеян, Дерек, застреляй я!

В очите му блесна внезапна решителност от обидата. Преди да успее да протестира, Моника чу оглушителен гръм и усети в гърдите си изгаряща болка.

Зашеметена, падна като тухла на пода и заразглежда продължително разстилащото се червено петно по студения бял килим.

— Идиот! — извика Еми. — Къде ти е заглушителят? Поради шума, който вдигна, някой може да извика ченгетата.

— Никой не прави заглушители за глупавите малки дамски патлаци. Освен това, какво значение има? Няма да сме тук. Да се махаме!

— Не можем да напуснем, преди да сме се уверили, че е издъхнала. Казах ти да стреляш в главата, за да изглежда като самоубийство. Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?

Моника се вкопчи в живота и фокусира вниманието си върху пръстена на ръката на Еми. Въобразяваше ли си, или наистина започваше да свети?

— Искам си пръстена — изстена, съзнавайки, че това беше единствената й връзка с миналото.

По ирония на съдбата се оказа и единствената й надежда за спасение.

— За нищо на света. — Еми го прикри с другата си ръка. — Сега е мой, както и всичко останало.

— Чудесно — скръцна със зъби Моника, опитвайки се да пренебрегне агонията. — Да се надяваме, че никой няма да те разпитва защо носиш венчалния пръстен на една убита жена.

Думите бяха отправени повече към Дерек, който отреагира веднага.

— Има право. Сложи й го обратно — изкомандва бързо. — Можеш да го вземеш по-късно, когато всичко отмине. Хайде, побързай. Искам да се махаме.

Еми изврънка нещо под нос, но се наведе и сложи пръстена на пръста на Моника.

И точно навреме. Животът постепенно угасваше в тялото й, а пръстенът засвети все по-ярко. Отново започна издигането, въртенето и язденето през времето.

„Дру!“ — извика мислено, сякаш той бе пътеводната й звезда.

Дру отвори с трясък вратата на колибата, готов да заплаши Рейчъл, но откри жена си неподвижна на пода.

Разтревожен, падна на колене пред нея, тъй като бе мъртвешки бледа. Грабна ръката й и я стисна, сякаш така можеше да пренесе топлината си в нейната студена и безжизнена плът.

Онемя от страх и започна да разтрива ръцете и лицето й. Беше неговото чудо, искрицата надежда. Божичко, обичаше я повече от собствения си живот!

Но тя не се помръдна. Трябваше да може да направи нещо. Порови из паметта си и си спомни дишането уста в уста, което тя приложи на Елизабет, когато се беше удавила. Някакво ЖСП или нещо подобно. Хвана брадичката й в ръце и опита да вдъхне собствения си живот на неподвижното тяло.

— Дру? — Дарси влетя в бараката, носеше Елизабет на ръце. — О, господи, дали не сме закъснели?

Думите му проехтяха зловещо в стаята. Дру удвои усилията си.

Една ръка го хвана за рамото. Вдигна глава. Дарси бе пуснал Елизабет и сега двамата бяха коленичили от другата страна на съпругата му.

— Дойдохме да помогнем — каза Дарси с напрежение. — Аби и момчетата ще пристигнат всеки момент. Няма време за обяснения. Тази жена не е Ники. Намерихме Елизабет затворена в шкафа и тя ми каза това, което и аз чувствах. Предполагам, че това е Моник.

Дру като опарен пусна брадичката й.

— Подай ми книгата — помоли Дарси детето.

То кимна и извади от джоба на престилката си малък, черен дневник. О’Брайън го отвори и в този момент в стаята влязоха Аби и момчетата.

— Имах време да прочета само последните няколко пасажа — обясни им Дарси — и от тях разбрах, че Моник по някакъв начин е отнела душата на Ники и я е затворила някъде във времето.

На Дру му се присви стомахът, в случая се касаеше за нещо по-лошо от затъване в блатото. Вероятно Ники бе уплашена и съвсем сама.

— Какво да направя? — процеди той.

Дарси посочи с ледена усмивка пръстена върху ръката й, който излъчваше слаба светлина.

По някакъв начин е свързана с брилянта на Зомби и затова ви предлагам всички да се хванем за него. Нека да образуваме кръг около Дру и да го докоснем от двете страни.

— Но откъде знаеш всичко това? — попита Аби съвсем бледа.

— Обещавам, че ще ви обясня по-късно, но сега нямаме и секунда за губене. Доверете ми се. Докато произнасям написаните в дневника заклинания, всички вие се опитайте да достигнете с мисълта си Ники. Зная, че звучи странно и може да ни коства здравия разсъдък, но ако искаме да я спасим, то трябва да я достигнем, където и да се намира, и да я освободим от Моник.

Дру имаше да зададе много въпроси, но подсъзнателно усещаше, че с разпита няма да възкреси жена си.

— Дарс, започвай!

Приятелят му поде монотонното припяване, а Дру стисна силно студените пръсти.

— Дръж се — потече мисълта му. — Чакай ме, Ники, идвам! — повтори по-раншните си думи.

Моника се въртеше като обезумяла и чак след известно време разбра, че не беше сама по време на язденето си през времето. Някой я държеше и я дърпаше.

— Отиди при него — шептеше един глас в ушите й, звукът беше нежен и съблазняващ. — Той те чака.

Тя тръсна глава, съпротивлявайки се. Не можеше да види нищо в спираловидната пустота. Можеше да чувства и чува, и това, което усети, я изпълни с ужас.

— Прави каквото ти казвам, скъпа. Аз съм леля ти Джудит, а ти ми обеща.

Моника се поколеба, гласът възкреси у нея старите обиди и лишения, напразната й мечта за любов.

— Направи го заради мен — продължаваше да я придумва гласът. — Аз съм твоето семейство, единственото, което имаш.

Изведнъж се преизпълни с чувство на радост и то я закотви насред усилващото се течение. Да, сега имаше истинско семейство и трябваше да се върне у дома!

— Не съм вече онова плахо, самотно момиче, което малтретираше едно време — извика, решена този път да се защити пред леля си. — Вече имам за какво да се боря.

— Ха! Не можеш да мериш сили със Зомби!

— Не мога ли? Гледай!

Вятърът започна да вие и да я дърпа, като че искаше да изсмуче живота от крайниците й, но Моника се държеше здраво за образа на Дру и децата, сякаш те бяха нейната котва. Представяше си ги как я заобикалят и прегръщат в леглото и в този момент вятърът започна да утихва.

— Иди при него, дявол те взел! — извика неистово гласът. — Направи каквото ти казвам или… или…

— Или ще ме затвориш в гардероба? — Тя си спомни всички дребни жестокости и разбра защо леля й Джуди се бе изменила толкова много, след като си беше сложила пръстена на Джордж Самнър — защото вече не беше тя, а Моник.

Чудовището, което се бе заклела да не допусне никога вече близо до децата!

Тогава усети свръхчовешка сила, сякаш бе станала десет пъти по-голяма. Нямаше да се подчини на волята на злия дух, дори ако трябваше да се бори с една дузина като Моник. Моника притежаваше огромна сила, тази на любовта, и щеше да защитава семейството си с цената на всичко.

— Трябва да ми се подчиниш — изкомандва Джудит-Моник, вятърът около тях изтъня до тихо скимтене. — Зомби трябва да получи своята душа.

— Тогава ти отиди при него. Дори по-добре иди в ада!

Чу как Моник крещеше от ярост, но след последния лек полъх на вятъра Моника се протегна и започна да се връща по спиралата на времето.