Вкусът на Рая

Мъничето бръкна под възглавницата си и напипа студената черна кожа. Винаги се разстройваше, когато я докоснеше, беше завещанието на майка й. Но след като чу Моника и Сара Джейн, си въобрази, че предстояха да се случат ужасни неща.

Може би бе дошло времето да занесе на Ники книгата на мама.

Елизабет я чу да слиза в хола и да прекосява стаята. Изтича до вратата и я открехна. Чу монолога й:

— Може би духът на Моник е у Рейчъл. Вероятно това е причината да ме мрази толкова много.

Момичето примига смутено. На кого ли приказваше Ники и какво означаваха думите й?

— Трябва да разбера — продължи и стана ясно, че говореше на себе си. — С помощта на пръстена Моник може да възвърне тялото си, когато пожелае. Трябва да й попреча.

Мъничето хвърли поглед към възглавницата и изведнъж се реши. „Ники е развълнувана и черната книга може би ще засили тревогите й. Но трябва да знае за мама поне колкото мен. И освен това умее да чете, а аз — не.“

Моника явно не се ориентираше в обстановката и момиченцето предчувстваше, че в книгата е написано нещо, с което можеше да се предотврати завръщането на мама, която щеше да ги нарани.

Изтича до леглото си и измъкна книгата изпод възглавницата. Забърза през коридора надолу към стаята на Ники.

Но когато пристигна там, тя вече бе тръгнала.

Моник

Довечера ще бъде сюблимната нощ.

Странно, но си мисля често за Дру, пулсиращ в мен, и губя много време да се мятам в празното си легло. Трябваше да се досетя, че нито един мъж на света не можеше да ме задоволи напълно. Това, от което се нуждая и към което се стремя, го притежава само Бог. И то единствено — Льо Гран Зомби.

Някой вероятно би ми възразил, че съм прелъстена в света на мъртвите, но те никога не биха могли да изживеят екстаза, който изпитвам със змиите.

В интерес на истината, какво ми предлага Дру освен живот, изпълнен с тежък труд? Пренебрегване!

С помощта на Зомби мога да добия друг живот в друго време.

Това била тайната на брилянта на Зомби, довери ми се Рейчъл снощи, доволна от това, че се бях отдала на ритуалите й. Тя наблюдаваше как черната й змия се увива около голите ми крайници и накрая обяви, че съм готова — самият Зомби бил дал благословията си.

Обеща ми, че тази нощ щях да яхна змията и тя щеше да ме заведе където си поиска.

„Но — предупреди ме, — трябва да си платиш. Моят Зомби е алчен бог. Апетитът му трябва да бъде задоволен. Ще ти намери нов живот, но в замяна ще му дадеш душата си, която обитава сегашното ти тяло.“

Отговорих: „Да, разбира се, всичко, каквото поиска.“ Тогава влудяващо бавно тя бръкна в джоба си. Зяпнах, в ръката си държеше втори пръстен, еднакъв с предишния. Трябваше да го предам на някоя невеста на Самнърови в деня на сватбата й.

„Легендата гласи — обясни ми, — че пръстените образуват връзка между настоящето и бъдещето, тунел, по който могат да преминат душите. Твоята задача е да направиш така, че никоя душа да не може да се върне в сегашното ти тяло. В противен случай биха възникнали сериозни последствия, ако гладът на Зомби не бъде утолен.“

Съгласих се още веднъж с: „Да, разбира се“, но повече не я слушах. Рейчъл е добра робиня и способна учителка, но аз предпочитам да върша всичко на своя глава.

Нощес, съвсем сама, ще извърша пътешествие във времето.

Аби се бе изправила на най-долното стъпало застана на стълбата и се двоумеше дали да се качи горе, за да поговори с Ники. Сара Джейн настоя: „Остави я по-добре сама“, но след това си замина и Аби се убеждаваше все повече, че снаха й имаше нужда от нея.

Взе първите няколко стъпала и чу грохот от приближаващ кон. Почуди се какво ли бе накарало мис Хокинз да се върне и тръгна към вратата.

Но този път беше Дарси.

Сърцето й се преобърна, когато забърза да го посрещне. Видимо разтревожен, полковникът скочи от коня си, преди още да беше спрял. Понечи да го успокои, но той й викна:

— Къде е Ники?

Аби кимна нагоре и я обзе чувството сякаш бе хвърлена в езеро с леденостудена вода. Не се довери на гласа си, тъй като се опасяваше, че отвореше ли уста, нямаше да може да спре потоците от завист и негодувание, бушуващи в нея.

— Трябва да… намерим… брилянта… на Зомби. — Сдъвка думите, опитвайки се да поеме дъх.

— Брилянт ли? — Опитът се оказа безполезен, лошите й чувства бликнаха навън. — Дарси О’Брайън, как можеш да й купуваш скъпоценни камъни? Та Дру е най-добрият ти приятел!

— Да съм й купил ли? За какво приказваш, Аби?

— Тя кара всеки мъж да й купува различни неща, а след това ги изоставя и хуква подир някой още по-богат и по-авантюристичен. Не разбираш ли, че те използва, за да се докопа до Дру?

— Това ли било?

Хвана я за ръцете и я погледна в очите, както никога досега. След това за най-голямо нейно учудване я целуна толкова всеотдайно, че главата й се изпразни от всяка мисъл.

— Това смятам, че ще те убеди — каза с дрезгав глас и се отдръпна — колко много грешиш.

Тя стоеше, втренчила поглед в него, и докосна с пръсти нежните си устни.

— Сега е дяволски неподходящо време за любовно обяснение. Но ако трябва да се правя на глупак пред някоя жена, то това би била само ти. Обичам те и смятам да те направя моя невеста. Би ли завързала коня ми, за да отида да поговоря с Ники?

— Горе в стаята си е. — Все още зашеметена. Аби го изпращаше с поглед към входната врата. — Но защо е тази дандания? Какво е станало?

— Ще ти обясня по-късно — подхвърли той през рамо. — Имам чувството, че Ники се намира в смъртна опасност.

Моник

Първите думи, които написах в дневника си, бяха, че името Моник ди Веро някой ден ще бъде известно във всички салони на Ню Орлийнз. Не е ли ирония на съдбата, че вместо това ще получа слава и признание като Джудит Самнър?

Хвърлям поглед към моя пръстен, символът на могъществото на Зомби, и за пръв път тук, в бъдещето се усмихвам от сърце. Рейчъл е много полезна, както винаги. Както ми бе обещала, трябва да е предала пръстена от поколение на поколение, докато един ден бедната, нищо не подозираща Джуди го е сложила на ръката си.

В този момент се е задействала връзката във времето, предначертавайки пътя ми към нейното тяло.

Ах, колко необикновено беше това пътешествие! Дори в момента потръпвам от удоволствието, което изпитах при онова диво, чувствено любене. С труд напуснах обятията на змията, но още по-тежко ми бе да изпратя душата на Джуди на същото място, но за разлика от нея знаех, че трябваше да достигна до нов живот.

Най-напред само пищях, докато свикнах с обезпокояващия ме необикновен свят на бъдещето. Шумовете, странните машини и приспособления — всичко това порази въображението ми. Бях като бебе, откъснато от утробата на майка си. Изминаха месеци, преди да разбера, че не беше необходимо да се налагам с викове, тъй като бях права за абсолютно всичко.

Днес погледнах с други очи на Ривърз Едж.

Ох, какви спомени ме връхлетяха, като се изправих пред къщата, която наследи третият ми съпруг. Оглеждах остарелите от времето дъски и изведнъж ме осени защо змията ме докара точно в това тяло.

Съпругът ми Джордж може би не беше наследил очарователния външен вид на рода Самнърови, но за сметка на това, без да се усети, щеше да направи Ривърз Едж моя собственост.

Този следобед го оставих да се препира с адвокатите си и се качих горе в моята спалня и надзърнах в скривалището в гардероба си. За моя най-голяма радост скъпоценните ми камъни ме очакваха и блеснаха пред очите ми с цялото си великолепие. Оставих ги на мястото им като залог за моето бъдеще, но взех дневника си.

Искаше ми се в ролята на Джудит да възстановя способностите на някогашната Моник, каквато бях, и да добия нейните знания и сила. Тогава тялото и духът щяха да се слеят в едно и Моник-Джудит щеше да направи така, че Джордж Самнър нямаше да стигне до необходимостта от продаване на имението.

Ривърз Едж беше мой и нямаше да го деля с никого!