Вкусът на Рая

Моник вдигна змията и се втренчи в тъмните й очи.

— Зная, че си наблизо, Рейчъл — продума. — Така че е по-добре да дойдеш, преди да съм отрязала главата на това влечуго.

— Какво искаш?

Извърна се. Стресна се, че без да усети, робинята й бе застанала пред чайника в огнището. Пусна змията, която се изплъзна и се изниза навън през вратата.

По дяволите, можеше да я използва като заложник, но може би Дру беше достатъчно голяма заплаха.

— Знаеш защо дойдох — сопна й се тя. — Хайде да свършваме.

— Сега ще пия чай. — Негърката се обърна и й предложи една чаша димяща течност. — Искаш ли малко?

— Не съм ти дошла на гости. Искам да ми кажеш проклетите заклинания.

— Имаме малко време. — Връчи й чашата с тъжна усмивка. — Трябва да поговорим.

Моник усети, че не беше яла или пила каквото и да било от доста време, и започна да отпива разсеяно.

— Казах ти, че нямам време. Всеки момент…

— Съпругът ти ще влезе през вратата?

Понякога се чувстваше обезкуражена от това, че жената често четеше мислите й.

— Предполагах, че се страхуваш от Дру?

— Не от него, а от влиянието му върху теб. — Рейчъл се усмихна по обичайния си загадъчен начин. — Но когато дойде, ще бъде твърде късно.

— Дявол да го вземе, трябва да ми помогнеш!

— Наистина ли? До края на живота си ще останеш суетна и егоистична. Седни — добави тя и кимна към столовете край масата.

Моник настръхна, не бе свикнала да получава заповеди от робинята си, но някак си изведнъж се почувства извънредно уморена и предложението й бе добре дошло.

— Ако не беше заета единствено със себе си — започна Рейчъл, след като седнаха, — отдавна щеше да ме попиташ защо, щом имам двата пръстена, не съм ги използвала аз самата. Както виждаш — посочи с жест колибата, — животът ми не е по-малко задушаващ от твоя.

Бе й минавало през ума, но вярваше, че задълженията й налагаха да обслужва господарката си и нейните капризи. Въобразяваше си, че и другата е на същото мнение.

— Знаех легендата за пръстените — продължи чернокожата и за по-убедително се наведе през масата, — изгаряха ме нетърпение и любопитство, исках да ги изпробвам, но знаех и последствията в случаите, когато някоя душа си позволеше да избяга от лапите на Зомби. Моят народ нямаше днес да е поробен, ако един дух не се бе освободил и не живееше сред нас — той промени миналото и предначерта бъдещето ни.

Моник премига и опита да я фиксира с поглед.

— Е, и какво? Защо ми го разправяш?

— Защото легендата гласи, че жената, която позволила на онзи дух да избяга, умряла от ужасна смърт. Тъй като не желаех да ме постигне такава участ, реших да използвам теб така, както ти винаги си служеше с мен.

— Аз никога…

— Ти попита ли ме дали желая да дойда в твоята родина? Не. Откъсна ме от семейството и ме принуди да остана тук, за да бъда третирана като някакъв особен предмет.

— Сега не си робиня. Ако смяташ, че домът е божия благодат, върни се по всяко време, когато пожелаеш.

— Но как? Не спечелих нищо през всичките години на служба. Позволи на съпруга си да ме заточи, без дори да получавам коричка хляб. Можех да възвърна свободата си само ако те подмамех с пръстена. Знаех, че Зомби ще ме обсипе със своята щедрост, ако му дадях теб. — Погледна я в очите. — Но ти разгневи Зомби. Трябва да те пратя обратно. Той трябва да получи своята душа.

— Мен ли? — Моник тракна празната чаша на масата. — Но аз му давах души, най-напред Джудит, а след това…

Това ли беше причината, че не можа да си спомни размяната с Моника? По време на скалъпената сватба тя бе отказала да надене пръстена и може би някак й се бе изплъзнала и…

Разбира се, трябваше незабавно да разпознае Ники, това беше превзетата и лицемерно добронамерената й племенница. Само дето никога не би могла да се досети, че някой можеше да се влюби в Моника, защото беше много… грозна.

О, как й бе харесало събуждането в новото тяло!

„Толкова по-зле за нея — помисли Моник, — тъй като ще осъществим връзката отново. А дотогава без съмнение вече ще е научила какво възнамерява да прави Дерек с онзи пистолет.“

Не че и нейното положение не беше също тъй затруднено. Изведнъж разбра защо се почувства толкова изморена. Рейчъл й бе сипала от проклетата отвара в чая.

Вгледа се в неумолимите очи на робинята и се оказа пред перспективата на собствената си смърт.

— Ако искаш да угодиш на Зомби — помоли й се, — трябва да ми позволиш да опитам в случай, че иска душата на Моника.

Опита се да се изправи и да направи протеста си по-убедителен, но краката й се подкосиха и тя се свлече на пода. Остана седнала, подпираше се с ръка, но губеше сила с всяка изминала секунда.

— Този път ще я хвана. Кълна ти се. Зная подхода към това момиче.

Рейчъл се надвеси над нея величествена и горда, и й отправи една от неразгадаемите си усмивки.

— Зомби е загубил търпение. Ако не сполучиш, не чакай прошка.

— Няма да се проваля — декларира Моник и падна възнак. — Кълна ти се — добави слабо.

— Гледай да успееш, иначе ще те постигне ужасна смърт.

Вече подсъзнателно Моник чуваше непрекъснатите молитви на Рейчъл, усещаше приближаването на Дру, но това вече бе изгубило своя смисъл. С порив на облекчение усети, че се издига и отправя към змията, към бавната, чувствена езда през времето.

Рейчъл се усмихна, свела поглед към жената, която я бе държала в робство в продължение на толкова години. Колко глупава беше Моник! Нямаше почти никакво значение дали щеше да победи в битката си с Ники, или не. Без Рейчъл, която трябваше да завърши молитвите, и двете щяха да отидат при Зомби.

— Дали си два пъти по-доволен? — попита тя змията.

Зомби се плъзна в своята кошница в знак на своевременен отговор. Тя вдигна кошницата и напусна колибата, преди Дру да е пристигнал с въпросите си.

Така или иначе, настъпи време за раздяла, работата й приключи.