Във вечната гора

I

След като прихвана завесата на прозореца с една щипка за пране, Лусио можеше по-лесно да наблюдава новия си съсед — дребен брюнет, гол до кръста на хладния мартенски вятър, който градеше стена, без да си служи с оловен отвее. След час дебнене Лусио енергично разтърси глава като някой гущер, излязъл от неподвижната си дрямка, и извади от устата си угасналата цигара.

— Този тип там — каза той, поставяйки окончателната си диагноза — няма олово ни в главата, ни в ръката. Кара си магарето по своя си път. Както му изнася.

— Ами не му обръщай внимание — рече дъщеря му неубедено.

— Знам си работата, Мария.

— А най знаеш да досаждаш на хората с историите си.

Бащата изцъка с език.

— Нямаше да говориш така, ако не можеше да спиш. Миналата нощ я видях, както виждам тебе.

— Знам, каза ми.

— Мина покрай прозорците на етажа бавно като привидение.

— Знам — повтори Мария безразлично.

Старецът се изправи и се опря на бастуна си.

— Човек би казал, че чакаше да дойде новия, че се подготвяше за плячката си. За него — добави той и кимна към прозореца.

— На него — каза Мария — ще му влезе през едното ухо и ще му излезе през другото.

— Това си е негова работа. Дай ми една цигара, смятам да тръгвам.

Мария тикна една цигара между устните на баща си и я запали.

— Велики боже, Марио, махни филтъра.

Мария се подчини и помогна на баща си да си облече палтото. После пъхна в джоба му малък транзистор, от който се разнасяше пукане и неразбираеми думи. Старият не се разделяше с него.

— Не бъди груб със съседа — каза Мария, докато му нагласяше шала.

— Съседът е видял и две, и двеста, можеш да ми вярваш.

Адамсберг бе работил безгрижно под надзора на стареца отсреща, като се питаше кога ще дойде да го преслуша по-отблизо. Сега го гледаше как прекосява градинката с отмерена крачка, висок и достолепен, с хубаво, прорязано от бръчки лице, с бяла коса и без никакви признаци за оплешивяване. Адамсберг понечи да се здрависа, когато забеляза, че дясната ръка на човека от лакътя надолу липсва. Вдигна мистрията си за поздрав и се взря в него със спокоен и празен поглед.

— Мога да ви заема моя отвес — учтиво каза старецът.

— И така се справям — отвърна Адамсберг и постави още един камък. — В нашия край вдигаме стените на око, обаче не падат. Накланят се, ама не падат.

— Зидар ли сте?

— Не, ченге. Полицейски комисар.

Старият човек подпря бастуна си до новоиздигнатата стена и закопча жилетката си догоре, колкото да си даде време да премели информацията.

— Наркотици ли търсите? Или нещо подобно?

— Трупове. В Криминалната бригада съм.

— Хубаво — одобри старият, леко шокиран, и намигна. — Аз бях в дърводелската. Продавах паркет.

Шегаджия трябва да е бил навремето, помисли Адамсберг и се усмихна с разбиране на новия си съсед, който изглеждаше способен да се забавлява почти без причина и съвсем без чужда помощ. Майтапчия, обаче черните му очи ви пронизват до дъно.

— Дъб, бук, чам. Ако ви потрябва, аз съм насреща. Във вашата къща има само плочки.

— Така е.

— Не топлят като паркета. Казвам се Веласко, Лусио Веласко Паз. От „Веласко Паз и дъщеря“.

Лусио Веласко широко се усмихваше, без да изпуска от поглед лицето на Адамсберг, което проучваше сантиметър по сантиметър. Това старче нещо увърташе, това старче имаше нещо за казване.

— Сега Мария върти фирмата. Мария носи глава на раменете си, не си и помисляйте да й разказвате приказки, няма да й хареса.

— Какви точно приказки?

— Приказки за призраци например — каза човекът и присви черните си очи.

— Няма такава опасност, не знам приказки за призраци.

— Всички тъй разправят, а после току научат някоя.

— Може и така да е. Радиото ви не е на станция. Да ви го настроя ли?

— Защо?

— За да слушате предаванията.

— Не, омбре. Не ща да им слушам магарещините. На моята възраст съм си извоювал правото да не им се хващам на номерата.

— Правилно — каза Адамсберг.

Съседът явно искаше да разнася в джоба си транзистор без звук и да му вика омбре — е, негова воля.

Старият отново замълча, загледан в ръцете на Адамсберг, който продължаваше да реди камъните.

— Доволен ли сте от къщата?

— Много.

Лусио пусна недоловима шега и избухна в смях. Адамсберг любезно се усмихна. Имаше нещо младежко в смеха на стареца, докато всичко останало във вида му свидетелстваше, че е повече или по-малко отговорен за съдбата на човеците по Земята.

— Сто и петдесет квадратни метра — подзе той. — Градина, огнище, изба, барака за дърва. В Париж такова нещо няма. Не се ли запитахте защо сте я получили за без пари?

— Защото беше прекалено стара, прекалено рухнала, предполагам.

— А не сте ли се питали защо не са я съборили?

— В края на улицата е, не пречи на никого.

— Все пак, омбре. Нито един купувач за шест години. Това не ви ли притеснява?

— Ами, работата е там, господин Веласко, че аз не се притеснявам лесно.

— Да предположим, че се притесните — настоя старият. — Да предположим, че се запитате защо за тази къща не е имало купувач.

— Защото тоалетната е навън. Хората вече не понасят това.

— Биха могли да я вградят, както правите вие.

— Не го правя за себе си, а за жена си и сина си.

— Велики боже, да не смятате да настаните жена тук?

— Не мисля, че ще се настанят тук. Само ще прескачат.

— Ама тя ще спи ли тук? Жената де?

Адамсберг смръщи вежди, а старецът го хвана за ръката, за да привлече вниманието му.

— Не си мислете, че сте по̀ оправен от другите — каза старецът тихо. — Продайте я. Това са неща, които ни убягват. Които са над нас.

— Кои неща?

Лусио размърда устни и задъвка угасналата си цигара.

— Виждате ли това? — рече той и вдигна чуканчето на дясната си ръка.

— Да — потвърди Адамсберг с уважение.

— Изгубих я, когато бях на девет години, през гражданската война.

— Ясно.

— Обаче понякога ме сърби. Липсващата ръка. Сърби ме след шейсет и девет години. На точно определено място, винаги едно и също — обясни старият и посочи една точка във въздуха. — Майка ми знаеше защо — там съм бил ухапан от паяк. Когато изгубих ръката си, не съм я бил още начесал. Затова продължава да ме сърби.

— Естествено — съгласи се Адамсберг, безшумно бъркайки цимента си.

— Защото животът на ухапаното не е бил изтекъл, разбирате ли? Ухапаното си иска своето, отмъщава си. Това нищо ли не ви напомня?

— Звездите — предположи Адамсберг. — Те светят, въпреки че са вече мъртви.

— Ами да — потвърди старият изненадано. — Или чувството. Вземете един момък, който още обича момата си, или обратното, когато всичко вече е свършило, схващате ли ситуацията?

— Схващам.

— И защо момъкът още обича момата или обратното? Как да обясним това?

— Не знам — отвърна Адамсберг търпеливо.

Между два пристъпа на вятъра мартенското слънчице нежно топлеше гърба му и Адамсберг се чувстваше добре там, в запуснатата градина, пред стената с мистрия в ръка. Лусио Веласко Паз можеше да му говори колкото си ще, това не му пречеше.

— Просто е. Чувството не е изживяло живота си. Тези неща съществуват извън нас. Трябва да изчакаме да свършат, трябва да си дочетем ухапаното. Същото е и ако умрем, преди да сме свършили да живеем. Убитите продължават да се мъкнат наоколо, истинска пасмина, заради която все някъде ни сърби.

— Като ухапано от паяк — каза Адамсберг, връщайки се в началото.

— Като привидения — тържествено изрече старият. — Сега разбирате ли защо никой не я искаше къщата ви? Защото в нея има привидения, омбре.

Адамсберг довърши почистването на коритото за цимент и потърка ръце.

— Защо пък да няма? Това не ми пречи. Свикнал съм с неща, които ми убягват.

Лусио вирна брадичка и малко тъжно загледа Адамсберг.

— Ти, омбре, няма да й убегнеш, ако се правиш на интересен. Какво си въобразяваш? Че си по-силен от нея ли?

— От нея? Жена ли е?

— Жена — привидение от по-предния век, отпреди Революцията. Стара злосторница, сянка.

Комисарят бавно прекара ръка по грапавата повърхност на камъните.

— Така ли? — каза той замислено. — Сянка значи?