Във вечната гора

VI

Лейтенант Веранк използваше безкрайните часове, прекарани в килера, за да препише с големи букви една пиеса на Расин за баба си, която вече не виждаше добре.

Никой никога не разбра защо, след като загуби баща си във войната баба му се влюби в този автор и в никой друг. Знаеха, че като младо момиче в манастира бе спасила от пожар целия Расин, с изключение на тома, включващ „Федра“, „Естер“ и „Атали“. Сякаш този автор й бил отреден от божията воля. След което селското девойче не спряло да го чете ред поред в продължение на единайсет години. Когато напускала манастира, игуменката й подарила колекцията, все едно че била Свето причастие и бабата неуморно продължила да чете пиесите подред, никога разбъркано, без да прояви любопитство към непрочетените „Федра“, „Естер“ и „Атали“. Веранк бе израснал сред тирадите на Расиновите герои, декламирани от баба му, и те му звучаха така естествено, както детските песнички на другите деца.

Дори бе прихванал болестта на старата жена и инстинктивно й отговаряше в мерена реч. Но понеже не бе погълнал като нея хиляди стихове, му се налагаше сам да ги измисля. Докато живееше в семейния дом, всичко бе наред. Но веднъж попаднал във външния свят, Расиновият рефлекс му донесе големи неприятности. Неуспешно бе изпробвал различни методи, за да го потисне, след това се отказа и застихоплетства на воля, като си мърмореше под нос като баба си и ходеше по нервите на шефовете си. Впрочем тази мания по някакъв начин го и спасяваше, защото, когато скандираш живота в александрини, ти въвеждаш несравнимо, безподобно разстояние между себе си и врявата на света. Това отдръпване винаги го бе успокоявало и подтиквало към размисъл, спестявайки му непоправимите грешки, които би могъл да допусне в разгара на работата си. Въпреки драмите и огнените строфи Расин беше най-добрият антидот на всяка крайност и незабавно охлаждаше плама на прибързаното действие. Веранк съвсем умишлено го използваше, след като разбра, че именно чрез него баба му бе подредила живота си. Лична, безпримерна терапия.

В момента бабата си бе свършила лекарството и Веранк преписваше „Британик“ с големи букви. С познатите черти на красота, която от сън изтръгваш ти.1 Веранк вдигна писалката си. Чу песъчинката да се качва по стълбите, разпозна стъпките й, бързия тропот на ботушите, защото песъчинката не се разделяше с кожените ботуши с каишки. Песъчинката първо щеше да се спре на площадката на петия стаж, да позвъни на болната дама, за да й връчи пощата и обяда, и след четвърт час щеше да е тук. Песъчинката, с други думи, обитателката на етажа, с други думи, Камий Форестие, която наблюдаваше от вече деветнайсет дни. Доколкото бе разбрал, щяха да я охраняват в продължение на шест месеца — пазеха я от отмъщението на един престарял убиец.2 Знаеше единствено името й. И че сама отглеждаше малкия без видим мъж на хоризонта. Не успяваше да отгатне какво работи, колебаеше се между водопроводчик и музикантка. Преди дванайсет дни мило го бе помолила да излезе от дупката си, за да завари тръбата, която минаваше по тавана. Той пренесе стола си на площадката и я гледа как работи, съсредоточено и внимателно сред дрънченето на инструментите и под пламъка на оксижена. Точно по време на тази сцена почувства как прекрачва в хаотичния свят на забраненото и опасното. Оттогава тя му носеше горещо кафе два пъти дневно — в единайсет и в шестнайсет часа.

Чу я, че оставя торбата си на петия етаж. Желанието да излезе незабавно от килера, за да не среща никога повече тази жена, го накара да стане от стола си. Стисна ръце и вдигна глава към прозорчето, разглеждайки лицето си в прашното стъкло. Ненормални коси, безинтересни черти, грозен съм, невидим съм. Веранк пое въздух, затвори очи и промълви:

Не, в никакъв случай. Веранк спокойно седна, охладен от четирите стиха. Понякога му трябваха шест или осем, понякога стигаха и два. Отново се хвана за писалката, доволен от себе си. Песъчинките отминават, птиците отлитат, самообладанието остава. Нямаше причини за безпокойство.

На петия етаж Камий спря и премести детето в другата си ръка. Най-простото несъмнено щеше да бъде да слезе по стълбите и да се върне в двайсет часа, когато ще са сменили охраната. Деветте правила на смелия са да умее да бяга, твърдеше турската й приятелка виолончелистка в „Сент Йосташ“, която разполагаше с цяла мина от поговорки, колкото загадъчни, толкова и благотворни. Съществуваше, изглежда, и десето правило, но Камий не го знаеше и предпочиташе сама да си го измисли. Извади от чантата си пощата и храната и позвъни на лявата врата. Стълбите затрудняваха Йоланд — краката й бяха твърде слаби, тялото твърде тежко.

— И това ако не е нещастие — каза Йоланд, като отвори вратата. — Да си отглеждаш детето сама.

Старата Йоланд се жалваше по този начин всеки божи ден. Камий влизаше, поставяше покупките и пликовете на масата, после старата дама, неизвестно защо, й поднасяше чаша хладко мляко като на кърмаче.

— Не е проблем, така ми е по-спокойно — механично отвръщаше Камий и сядаше.

— Глупости. Жената не е създадена да живее сама. Въпреки че това мъжете носят само неприятности.

— Знаете ли, Йоланд, и жените носят само неприятности.

Бяха водили този разговор сто пъти, с почти едни и същи думи, без Йоланд да покаже какъвто и да е признак, че си спомня. При последната реплика дебелата жена изпадаше в замислено мълчание, после казваше:

— Ами тогава значи всеки ще си е добре сам, щом любовта само пречи и на едните, и на другите.

— Не е изключено.

— Само че, моето момиче, не трябва много да се възгордяваш. Понеже в любовта човек не прави каквото си иска.

— Но в такъв случай, Йоланд, кой прави вместо нас това, което искаме?

Камий се усмихваше, а Йоланд изсумтяваше и прекарваше тежката си ръка по покривката, търсейки несъществуваща троха. Кой? Могъщите, допълваше Камий наум. Знаеше, че Йоланд вижда навсякъде ръката на Могъщите-които-ни-управляват, че изповядва своя собствена езическа религия, за която говореше малко от страх да не й я откраднат.

На осем стъпала от вратата си Камий забави ход. Могъщите, помисли тя. Които й бяха лепнали някакъв тип с крива усмивка, скрит в килера на площадката. Не по-красив от когото и да било, ако не се загледаш. Много по-красив, ако ти хрумне да го направиш. Камий винаги се беше захласвала по разсеяните погледи и меките гласове и точно така се бе приземила преди петнайсет години в обятията на Адамсберг, където впоследствие си обеща никога да не се връща. Нито в неговите, нито в обятията, на който и да е, надарен с деликатна мекота и коварна нежност. На земята имаше достатъчно по-елементарни мъже, с които да си проветриш мозъка, ако е необходимо, да се прибереш вкъщи олекотена и спокойна и повече да не му мислиш. Камий не изпитваше нужда от компания. От къде на къде могъщите ще помагат на този тип да й обърква сетивата с приглушения си тембър и кривата си уста? Постави ръка на главичката на малкия Томас, който спеше на рамото й. Веранк. С рижи и кестеняви коси. Песъчинка в механизма и неуместен смут. Недоверие, бдителност, бягство.