Във вечната гора

X

Сутринта на 21 март комисарят премина бавно по новия си маршрут от къщата си до сградата на Бригадата, като поздрави всяко дърво и всяко клонче по пътя си. Дори в дъжда, който не бе спирал, откакто градушката бе нападнала Жана д’Арк, датата си заслужаваше усилието и уважението. И дори ако тази година природата беше закъсняла вследствие на някакви незнайни срещи, освен ако просто не се излежаваше, както правеше Данглар през ден. Природата е капризна, мислеше си Адамсберг, не може да се иска от нея да подреди всичко за сутринта на двайсет и първи, като се има предвид астрономическото количество пъпки, с които трябва да се занимава, без да броим ларвите, корените и кълновете, които не виждаме, но които положително й изсмукват гигантска енергия. В сравнение с нея непрекъснатата работа на Криминалната бригада не е нищо повече от обикновена игра. Игра, която позволяваше на Адамсберг да се мотае по улиците с чиста съвест.

Докато комисарят бавно прекосяваше голямата обща зала, наречена Съборна, за да остави по един стрък форсития на бюрата на шестте жени в Бригадата, Данглар се втурна насреща му. Дългото туловище на майора, което сякаш някога се бе стопило като запалена свещ, стеснявайки раменете му, размеквайки торса му, изкривявайки краката му, не бе приспособено към бърз ход. Адамсберг с интерес го наблюдаваше как се придвижва и се питаше дали някой ден няма да изгуби някой крак по пътя.

— Търсиха ви — каза Данглар, задъхан.

— Отдавах почит, капитане, а сега показвам уважение.

— За бога, минава единайсет.

— Мъртвите няма да се формализират за час или два. Срещата ми с Ариан е в шестнайсет часа. Сутрин патоложката спи. Не го забравяйте.

— Не става дума за мъртвите, а за Новия. Чака ви цели два часа. За трети път му определят час. А като дойде, го оставят да седи сам като някой натрапник.

— Съжалявам, Данглар. Имах неотложна среща, определена преди година.

— Със?

— С пролетта, която е обидчива. Ако я пренебрегнете, може да ви се разсърди, да си отиде и вече да не се върне. Докато Новият ще дойде пак. Кой Нов всъщност?

— Хайде сега. Новият, когото назначиха на мястото на Фавр. Два часа ви чака.

— Как изглежда?

— Риж изглежда.

— Чудесно. Това малко ще ни разнообрази.

— Всъщност е кестеняв, но с рижи кичури отвътре. Стои като на райета. Чудо невиждано.

— Още по-добре — каза Адамсберг и постави последното си цвете на бюрото на Виолет Ретанкур. — Като ще е нов, поне да е наистина нов.

Данглар тикна меките си ръце в джобовете на елегантното си сако и се загледа в лейтенант Ретанкур, която закачаше жълтото цветенце в бутониерата си.

— Този ми изглежда твърде нов, може би прекалено — каза той. — Четохте ли досието му?

— Оттук-оттам. Във всеки случай шестмесечният пробен период е задължителен.

Миг преди Адамсберг да бутне вратата на кабинета си, Данглар го задържа за ръката.

— Вече си тръгна. Отиде да заеме поста си в килера.

— Защо тъкмо той охранява Камий? Бях препоръчал да изпратят опитни сътрудници.

— Защото само той изтърпява тази въдишка дупка на площадката. Другите не могат.

— И понеже е нов, са му пробутали задачата.

— Именно.

— От колко време?

— От три седмици.

— Изпратете му Ретанкур. Тя е способна да понесе дупката.

— Тя си предложи услугите. Обаче има един проблем.

— Не виждам какъв проблем може да смути Ретанкур.

— Един-единствен. Не се побира в килера.

— Прекалено дебела е — замислено изрече Адамсберг.

— Прекалено е дебела — потвърди Данглар.

— Тъкмо този магически формат ме спаси, Данглар.

— Явно, обаче не успява да се завре в килера и толкова. Следователно не може да смени Новия.

— Разбрах, капитане. На колко години е Новият?

— На четирийсет и три.

— На какво прилича?

— В какъв смисъл?

— В естетически, сексапилски.

— Няма дума „сексапилски“.

Майорът прекара ръка по врата си както всеки път, когато беше затруднен. Колкото и величествен да беше умът на Данглар, и той като всички мъже мразеше да коментира външния вид на мъжете и се правеше, че нищо не е видял, че нищо не е забелязал. Адамсберг обаче предпочиташе да знае как изглежда човекът, който висеше на площадката на Камий от три седмици.

— Та как изглежда? — настоя той.

— Сравнително красив — неохотно призна Данглар.

— А не.

— А да. Аз лично се безпокоя не за Камий, а за Ретанкур.

— Интелигентен?

— Така разправят.

— Сравнително красив в какъв смисъл?

— Добре сложен, крива усмивка и меланхоличен поглед.

— А не — повтори Адамсберг.

— Не можем все пак да избием всички хубавци на земята.

— Можем да избием поне хубавците с меланхоличен поглед.

— Колоквиум — внезапно каза Данглар, поглеждайки часовника си.

Естествено, точно Данглар беше нарекъл „Съборна зала“ общото помещение, където се провеждаха съвещанията, а в този час се събираха двайсет и седемте оперативни работници в Бригадата. Но майорът никога не си бе признал прегрешението. По същия начин успя да набие в главите на колегите си термина „колоквиум“, за да замести думата „събрание“, която го натъжаваше. Интелектуалният авторитет на Адриен Данглар беше от такава величина, че всеки приемаше избора му, без да се пита дали е уместен. Като лекарство, в чийто благотворен ефект никой не съмнява, новите думи на майора биваха поглъщани безропотно и толкова бързо усвоявани, че ставаха незаменими.

Данглар се правеше, че тези малки езикови революции нямат нищо общо с него. От обясненията му можеше да се заключи, че въпросните всъщност старомодни термини са попили в сградата още от време оно, подобно на избила в избата прастара вода. Звучи правдоподобно, бе казал Адамсберг. Че защо не, бе отвърнал Данглар.

Колоквиумът започна с обсъждане на убийствата при Порт дьо ла Шапел и смъртта на един шейсетгодишен човек, починал от инфаркт в асансьора. Адамсберг бързо преброи подчинените си — липсваха трима.

— Къде са Керноркян, Меркаде и Жюстен?

— В Бирарията на философите — обясни Есталер. — Мисля, че свършват.

За две години количеството престъпления, стоварило се върху Бригадата, не бе успяло да угаси учудената радост, която вечно разширяваше зелените очи на сержант Есталер, най-младия член на екипа. Дълъг и тънък, Есталер не се отделяше на повече от няколко метра от обширната и неунищожима Виолет Ретанкур, към която изпитваше почти религиозно обожание.

— Кажете им веднага да идват — нареди Данглар. — Не вярвам да свършват с написването на дисертация.

— Не, господин майор, само с кафето.

За Адамсберг дали провеждат събрание или колоквиум не променяше нещата. Не особено склонен към колективни дискусии и с неудоволствие издаващ заповеди, тези общи разисквания така го отегчаваха, че не си спомняше да е проследил някое от начало до край. В един или друг момент мислите му дезертираха и някъде отдалеч — но откъде ли? — до слуха му достигаха лишени от смисъл фрагменти от изречения, свързани с адреси, разпити, проследявания. Данглар следеше за степента на разконцентрираност в кафявите очи на комисаря и го стискаше за ръката, когато явлението достигнеше критичната си точка. Което направи и сега. Адамсберг разбираше сигнала и се завръщаше сред хората, излизайки от онова, което някои биха нарекли заблеяност и което за него беше жизненоважен авариен изход. Именно през него преминаваше в своите си области, където самотно бродеше в неназовими посоки. Където се шляете, постановяваше Данглар. Където се шляя, потвърждаваше Адамсберг. Разбра се, благодарение на лейтенантите Воазне и Морел, които бяха разнищили аферата, че асансьорът, в който бе починал шейсетгодишният човек, е бил умишлено повреден. Предстоеше арестуването на съпругата. Така драмата приключваше, оставяйки в съзнанието на Адамсберг следа от печал, както винаги когато обикновената жестокост се изпречваше на пътя му.

Клането при Порт дьо ла Шапел спадаше към предумишлените убийства. Преди единайсет дни бяха намерили едрия чернокож и дебелия белокож мъртви, всеки в отделна сляпа улица — единият на Ге, другият на Кюре. Вече се знаеше, че едрият чернокож, двайсет и четири годишният Диала Тунде, е продавал колани и дрехи втора употреба под моста на влизане в Клинянкур и че дебелият белокож, двайсет и две годишният Дидие Сламен, наречен Сламката, е подлъгвал минувачите с игра на „тука има, тука нема“ на главната улица на битпазара. Че двамата не са се познавали и че общият им знаменател е едрокалибреното тяло и мръсните нокти, заради които Адамсберг упорито и безпричинно отказваше да предаде труповете на Отдела за борба с наркотиците.

Разпитите в сградите, където бяха живели двамата младежи — лабиринти от леденостудени стаи и общи тоалетни в тъмни коридори, — не бяха довели до нищо, нито посещенията в кръчмите и кафенетата между Шапел и Клинянкур. Съсипаните майки бяха обяснили, че дечицата им са чудесии момчета, показвайки едната ножичка за нокти, другата шал, подарени им няма и месец. След разговора с тях стеснителният сержант Ламар съвсем се беше скапал.

— Мамчетата — каза Адамсберг. — Де да можеше светът да прилича на мечтите на мамчетата.

Изпълнена с носталгия тишина спря за момент обсъждането, сякаш всеки се мъчеше да си спомни каква е била за него идеалистичната мечта на мамчето и дали я бе осъществил, и с колко точно се бе отклонил от нея.

И Ретанкур като останалите не бе осъществила мечтата на майка си, която бе искала от нея да стане руса и привлекателна стюардеса, да успокоява пътниците в салоните на самолетите — надежда, унищожена от метър и осемдесет високата и сто и десет кила тежката й дъщеря още в пубертета. Бяха й останали само русите коси и наистина изключителната способност да действа успокоително. А вчера бе успяла да направи малък пробив в затлачилото се разследване.

И наистина, след седмица тъпчене на едно място, Адамсберг изгуби търпение и освободи Ретанкур от приключващото разследване на едно семейно убийство в богаташки дом в Ренс, за да я запрати в Клинянкур, както от немай-къде се прибягва до магия, от която не се знае какво точно ще излезе. Бе й прикачил лейтенант Ноел — мощна фигура с щръкнали уши, блиндиран в кожено яке, — с когото поддържаше смесени отношения. Смяташе Ноел за способен да защити Ретанкур в трудната й задача. В крайна сметка — трябваше да го предвиди — Ретанкур бе защитила Ноел, след като един разпит, проведен в кафене, се изродил в продължила на улицата битка. Масивната намеса на Ретанкур успокоила разбеснелите се мъже и изтръгнала Ноел от тримата юнаци, които искали да го накарат да си сдъвче акта за раждане. Този епилог впечатлил съдържателя на кафенето, на когото било писнало от боевете в заведението му. Забравил правилото на мълчанието, спазвано на битпазара, и може би озарен от същото прозрение като Есталер, той се затичал след Ретанкур и си излял душата на рамото й.

Преди да рапортува за свършената работа, Ретанкур развърза и завърза късата си конска опашка — според Адамсберг единствен признак за детската й свенливост.

— Според Емилио — това е управителят на кафенето — Диала и Сламката не са били близки. Макар и разделени от само петстотин метра, те не са работили в една и съща зона от пазара, който е парцелиран така, че отделните групи да не се смесват, за да не се стига до сблъсъци и разчистване на сметки. Емилио твърди, че ако Диала и Сламката са се озовали в едно и също положение, то това не е по тяхна инициатива, а по инициативата на някой външен човек, незапознат с обичаите на пазара.

— Другоземец — обади се Ламар.

Което напомни на Адамсберг, че стеснителният Ламар беше от Гренвил, тоест от Долна Нормандия.

— Емилио предполага, че външният човек ги е избрал заради ръста им да му свършат някаква работа, изискваща сила, да сплашат някого, да набият някого. Във всеки случай я били свършили успешно, защото два дни преди убийствата пили по чаша в кафенето му. За първи път ги виждал заедно. Било почти два часът през нощта и Емилио искал вече да затваря. Но не посмял да ги изгони, тъй като били превъзбудени, доста пияни и пълни с пари.

— Не са намерени пари нито у тях, нито в домовете им.

— Възможно е убиецът да си ги е взел.

— Емилио чул ли е нещо?

— Не се е интересувал от разговора им, просто е подреждал. Но мъжете били сами, не се пазели и бъбрели като пияни свраки. Доколкото Емилио разбрал, работата, която свършили, била много добре заплатена и им отнела само една вечер. Нямало намеци за побой или нещо подобно. Работата свършили в Монруж, след което поръчителят ги докарал в кафенето. В Монруж, Емилио е сигурен. Иначе не говорили кой знае колко, освен дето все повтаряли нещо за счупена грамофонна плоча. Емилио им направил два сандвича и към три часа сутринта те най-после си тръгнали.

— Предали са или са получили пратка? — предположи Жюстен.

— Не ми мирише на наркотици — упорито каза Адамсберг.

Предишната вечер в Нормандия бе изслушал поредното съобщение от Мортие, без да вдигне телефона. Можеше да му изтъкне вярата на майката, че Диала не се докосва до дрога. Но за шефа на Отдела за борба с наркотиците фактът, че имаш черна майка, е сам по себе си презумпция за виновност. Адамсберг бе издействал от дивизионния двудневна отсрочка, след което трябваше да предаде досието.

— Ретанкур — подзе комисарят, — забелязал ли е Емилио нещо по дрехите, по ръцете им? Пръст, кал?

— Нямам представа.

— Обадете му се.

Данглар обяви почивка и Есталер скочи от мястото си. Сержантът питаеше истинска страст към никого не интересуващите подробности, свързани с колегите му. Той донесе двайсет и осем чаши върху три табли и поднесе на всеки личното му питие — кафе, какао, чай, дълго, късо, със или без мляко, със или без захар, с една бучка, с две бучки, без да направи нито една грешка. Знаеше, че Ретанкур пие кафето си късо и без захар, но че обича да има лъжичка, с която ненужно да го разбърква. За нищо на света не би го забравил. Сержантът извличаше огромно невинно удоволствие от това упражнение, което го превръщаше в млад обслужващ паж.

Ретанкур се върна с телефон в ръка и Есталер побутна към нея кафето без захар и с лъжичка. Тя му благодари с усмивка и младежът блажено се настани до нея. Есталер като че ли най-малко от всички бе разбрал, че работи в криминална бригада, и живееше в този екип като щастлив юноша сред бандата си. Още малко, и щеше да се пренесе да спи в службата.

— Ръцете им са били изцапани с пръст — каза Ретанкур. — Обувките също. След като са си тръгнали, Емилио е измел изсъхналата кал и чакъла, останал под масата.

— Какво може да са правили? — попита Мордан, подавайки глава от прегърбеното си тяло, подобно на голяма сива и кореместа чапла, кацнала на ръба на масата. — Да не са бачкали в градина?

— Във всеки случай в пръст.

— Да проверим ли в градинките на Монруж?

— Какво биха правили в градинка? С нещо тежко?

— Вижте там — каза Адамсберг, внезапно изгубил интерес към темата.

— Пренасяли са каса? — предположи Меркаде.

— Какво ще правят с каса в градина?

— Добре де, измисли нещо друго тежко — отвърна Жюстен. — Достатъчно тежко, за да изисква два чифта яки ръце, които не ги е особено грижа за същността на задачата.

— Доста деликатна трябва да е била задачата, за да им запушат устата след това — уточни Ноел.

— Да изкопаят дупка, да заровят труп — предложи Керноркян.

— Това става лесно — възрази Мордан. — Не са необходими двама непознати.

— Може би тежък труп — тихо се обади Ламар. — От бронз, от камък, например статуя.

— И защо ще заравяш статуя, Ламар?

— Не казвам, че ще я заравям.

— А какво ще я правиш?

— Открадвам я от някое обществено място — обяви Ламар, след като размисли. — Пренасям я и я продавам. Търговия с произведения на изкуството. Знаеш ли колко струва една статуя от фасадата на „Нотр Дам“?

— Те са копия — намеси се Данглар. — По-добре се насочи към Шартр.

— Знаеш ли колко струва една статуя от катедралата в Шартр?

— Не, колко?

— Откъде да знам? Сигурно хиляди.

Адамсберг вече чуваше само откъслеци без връзка помежду им — градина, статуя, хиляди. Данглар стисна ръката му.

— Дайте да започнем от другия край — каза комисарят и отпи от кафето си. — Ретанкур се връща при Емилио заедно с Есталер, който е наблюдателен, и с Новия, който трябва да се учи.

— Новият е в килера.

— Ще го извадим оттам.

— Той вече от осем години е в полицията. Няма нужда да бъде обучаван като някой хлапак — каза Ноел.

— Да се учи от опита ни, Ноел. Не е същото.

— За какво да ходим у Емилио? — попита Ретанкур.

— За чакъла, който е останал на пода.

— Господин комисар, двамата са били в кафенето преди тринайсет дни.

— Подът с плочки ли е покрит?

— Да, черни и бели.

— Естествено — изхили се Ноел.

— Опитвали ли сте да метете чакъл? Без нито едно зрънце да ви се изплъзне, да се търкулне някъде? Кафенето на Емилио не е луксозен ресторант. С малко късмет някое чакълче ще се е завряло в ъгъла и ще стои там да ни чака.

— Ако правилно разбирам заповедта, отиваме да търсим камъче — обобщи Ретанкур.

Понякога някогашната антипатия на Ретанкур към Адамсберг изскачаше на повърхността на отношенията им, въпреки че спорът им бе разрешен в Квебек, когато двамата бяха образували „едно изправено тяло“ и се бяха слели до живот.4 Но Ретанкур се числеше към лагера на позитивистите и смяташе, че размитите директиви на Адамсберг прекалено често принуждават членовете на Бригадата да работят слепешката. Тя упрекваше комисаря, че малтретира интелигентността на своите подчинени, че не си дава труд да изясни позицията си, да хвърли мост над заблатените пространства на собствения си ум. По простата причина — тя знаеше това, — че не е способен на това. Комисарят й се усмихна.

— Именно, лейтенант. Бяло търпеливо камъче от дълбоката гора. Което ще ни заведе право на бойното поле, точно както камъчетата на Палечко са го отвели в замъка на Човекоядеца.

— Не е същото — поправи го Мордан, който бе специалист по приказките и легендите, както и по страшните истории. — Камъчетата на Палечко е трябвало да му покажат пътя към дома, а не към замъка на Човекоядеца.

— Сигурно, Мордан. Обаче ние търсим Човекоядеца. Затова действаме по друг начин. Така или иначе, шестте момчета се бяха озовали в замъка на Човекоядеца, нали така?

— Седемте момчета — каза Мордан и вдигна пръст. — Но то е точно защото са били изгубили камъчетата.

— Е, ние пък ги търсим.

— Ако съществуват — настоя Ретанкур.

— Разбира се.

— А ако не съществуват?

— Ама, естествено, че съществуват, Ретанкур.

След тази очевидна истина, паднала от небето на Адамсберг, тоест от частния му небосвод, до който никой друг нямаше достъп, колоквиумът в Съборната зала бе закрит. Сгънаха столовете, изхвърлиха пластмасовите чашки и Адамсберг направи знак на Ноел да се приближи.

— Стига сте ръмжали, Ноел — каза му той спокойно.

— Нямаше нужда да ми помага. Щях да се оправя и без нея.

— С трима здравеняци, въоръжени с железни пръти? Не, Ноел.

— Можех да се отърва от тях без Ретанкур да се прави на каубой.

— Не е вярно. И не сте загубили честта си само защото една жена ви се е притекла на помощ.

— Не бих нарекъл това жена. Плуг, впрегатен кон, грешка на природата. Нищо не й дължа.

Адамсберг прекара гърба на дланта си по бузата си, сякаш за да провери дали е добре обръснат — знак, че флегматичната му нагласа се е пропукала.

— Припомнете си, лейтенант, защо ни напуснаха Фавр и безкрайната му злоба. Това, че гнездото му е празно, не означава, че трябва да бъде заето от друга птица.

— Не съм заел гнездото на Фавр, заемам си моето и правя в него каквото си искам.

— Не и тук, Ноел. Защото, ако пеете прекалено високо, ще трябва да идете да си пускате гласа другаде, при глупаците.

— Че аз вече съм при тях. Не чухте ли какво каза Есталер? Ами Ламар със статуята? И Мордан с Човекоядеца?

Адамсберг погледна двата си часовника.

— Давам ви два часа и половина да се поразходите и да си проветрите мозъка. Слизане към Сена, съзерцание, връщане.

— Имам да пиша доклад — сви рамене Ноел.

— Не ме разбрахте, лейтенант. Това е заповед, не задача. Излизате и се връщате психически здрав. И ще го правите всеки ден, ако е необходимо, цяла година, ако е необходимо, докато полетът на чайките не ви подскаже нещо. Вървете, Ноел, махайте ми се от очите.