Във вечната гора

LXI

Адамсберг си мислеше, че е заложил детински прост капан, и бе доста доволен от себе си. Класика, разбира се, но сигурна, съчетана с лек закачлив ефект, на който можеше да се разчита. Седнал зад вратата на стаята, той чакаше вече втора поредна нощ. На три метра вляво от него бе застанал Адриен Данглар, който отлично се справяше с нападенията, колкото и невероятно да изглеждаше това. По време на акция мекото му тяло се разтягаше като каучук. Тази вечер Данглар носеше особено елегантен костюм. Бронираната жилетка му пречеше, но Адамсберг бе настоял да си я сложи. От дясната страна на комисаря стоеше Есталер, който виждаше ненормално добре на тъмно, също като Пухчо.

— Няма да стане — обади се Данглар, чийто песимизъм винаги нарастваше в тъмнината.

— Ще стане — за четвърти път го увери Адамсберг.

— Но това е смешно — Аронкур, хотела. Много е грубо, няма да повярва.

— Ще повярва. Млъкнете сега, Данглар. Есталер, внимавайте. Дишате много шумно.

— Извинявам се — каза Есталер. — Алергичен съм към пролетния полен.

— Изсекнете се хубаво и повече не мърдайте.

Адамсберг се изправи за последен път и дръпна пердето още десет сантиметра. Тъмнината трябваше да е съвършена. Убиецът щеше да е напълно безшумен, както го бяха описали Франсин и пазачът на гробището в Монруж. Нямаше да чуят стъпките му, за да се подготвят предварително. Трябваше да го видят, преди той да ги види. Трябваше тъмнината в ъглите да е особено плътна. Адамсберг седна и стисна в ръка електрическия прекъсвач. Щеше да го натисне само веднъж, веднага щом убиецът влезе на два метра навътре в стаята. После Есталер ще блокира изхода, а Данглар ще го държи на мушка. Чудесно. Погледът му се спря на леглото, където тази, която пазеха, спокойно спеше.

Докато Франсин си почиваше, добре охранявана в хотелчето в Аронкур, на трийсет и шест километра оттам, в „Сен Венсан дьо Пол“ Сянката погледна часовника си. В двайсет и два часа и петдесет и пет минути тя безшумно отвори вратата на килера. Тръгна бавно със спринцовка в дясната ръка, следейки номерата на стаите. Двеста двайсет и седма, стаята на Ретанкур, останала незаключена за през нощта, охранявана от сънливеца. Сянката го заобиколи, без Меркаде да помръдне. В средата на стаята масивното тяло на лейтенанта се очертаваше съвсем ясно под завивките, ръката й висеше покрай леглото и сякаш се предлагаше.