Във вечната гора

LII

Звънът на църковните камбани събуди Адамсберг по обед. Ще си проспиш живота, казваше майка му. Обади се в болницата и изслуша доклада на Лавоазие — беше оптимистичен.

— Говори ли? — попита Адамсберг.

— Спи дълбоко — отвърна лекарят. — И ще продължи да спи доста време. Припомням ви, че има и черепна травма.

— Ретанкур говори на сън.

— Да, промърморва нещо от време на време. Нищо съзнателно, нито особено разбираемо. Не се притеснявайте.

— Не се притеснявам, докторе. Просто бих искал да знам какво промърморва.

— Все едно и също. Едни много известни стихове.

Стихове? Да не би Ретанкур да сънува Веранк? Или Веранк заразява всички по пътя си? И сваля жените една подир друга?

— Какви стихове? — недоволно попита Адамсберг.

— Онези от Корней, които всички знаем наизуст. Щом римлянинът сетен умре, от мен сразен, от щастие ще ида при господ в този ден.

Двата единствени стиха, които и Адамсберг знаеше наизуст.

— Това не й е в стила — каза той. — Наистина ли това казва?

— Ако знаехте какви неща говорят хората под влияние на невролептици или на упойка, щяхте направо да паднете. Чувал съм девственици да плещят невероятни мръсотии.

— Тя плещи мръсотии?

— Не, както ви казах, тя рецитира Корней. В това няма нищо чудно. Обикновено става дума за спомени от детството, които изплуват на повърхността на паметта. Главно спомени от училище. Преговаря си уроците. Имах един министър, който беше три месеца в кома и все си повтаряше таблицата за умножение. Добре я бе запаметил.

Докато слушаше лекаря, Адамсберг втренчено гледаше една малка картина, закачена на стената срещу леглото му, на която бе изобразена горска сцена — сърна със сърнето си в гъсталака.

— Днес се прибирам в Париж — казваше лекарят. — Тя може да пътува, така че я взимам със себе си в линейката. Ако искате да се свържете с нас, вечерта ще бъдем в болницата „Сен Венсан дьо Пол“.

— Защо я отвеждате с вас?

— Никъде не я пускам без мен, господин комисар. Тя е феномен.

Адамсберг затвори телефона, все още загледан в картината. Те бяха там, живото на девиците и кръстът във вечната гора. Дълго съзерцава сърната със сърнето, като хипнотизиран, опитвайки се да улови липсващия досега елемент. В зурлата на прасето има кост. В пениса на котарака има кост. Не, не грешеше, колкото и невъзможно да изглеждаше, в сърцето на елена също имаше кост. Кост във формата на кръст, която щеше да го заведе направо при третата девица.