Във вечната гора

LXIV

Данглар тичаше след комисаря, без да разбира защо, сънен, със схванати крака, право към вратата на тоалетната, охранявана от Веранк и Мордан.

— Хайде, майоре — нареди Адамсберг. — Вратата!

— Но как… — започна Мордан.

— Разбийте вратата, да му се не знае! Веранк!

Вратата на тоалетната се предаде след три напъна на Веранк и комисаря. Козлите нападат, има време да помисли Адамсберг, преди да хване Ариан за ръката и да й отнеме бурканчето от кафяво стъкло, което стискаше в шепа. Патоложката изпищя. И по този дълъг, свиреп и пронизителен писък Адамсберг си даде сметка за истинската природа на Омега. Повече никога нямаше да я съзре. Ариан изгуби съзнание и когато пет минути по-късно дойде на себе си в килията, където я пренесоха, Алфа отново бе взела надмощие, спокойна и интелигентна.

— Бурканчето беше в чантата й — каза Адамсберг, като втренчено гледаше стъкления съд. — Сипала е вода от чешмата, за да разтвори съставките. Щяла е да изпие сместа.

Вдигна ръка и внимателно разгледа на светлината на лампата гъстата течност в буркана. Полицаите се взираха в него така, сякаш съзерцаваха свещения граал.

— Тя е умна — каза Адамсберг. — Но не успява да овладее хитрата си усмивчица, победоносната усмивчица на Омега. Усмихна се, когато се увери, че ще търся сместа в дома й. Значи бурканът бе другаде. У нея, естествено.

— Защо не го взехте от чантата й? — попита Мордан. — Беше рисковано, вратата на тоалетната е солидна.

— Защото не се сетих по-рано, Мордан, чисто и просто. Ще прибера буркана в касата. Вие тръгвайте.

След половин час Адамсберг завъртя два пъти ключа в ключалката на къщата си. Внимателно извади кафявия буркан от джоба си и го постави в средата на масата. После изля една малка бутилчица с ром в мивката, изплакна я, тикна фуния в гърлото й и изсипа вътре половината от буркана. Утре кафявият буркан щеше да отиде в лабораторията, вътре бе останала достатъчно течност за изследване. Никой не бе видял през опушеното стъкло докъде е пълен бурканът и никой нямаше да узнае, че е отлял една част.

Утре ще отиде да види Ариан в килията й. Дискретно ще й даде бутилчицата. Така патоложката ще прекара спокойни дни в затвора, сигурна, че ще живее достатъчно дълго, за да довърши делото си. Ще изгълта тази гнусотия веднага щом комисарят си обърне гърба и ще заспи като заситен демон.

А защо, запита се Адамсберг и като стана, прибра буркана и бутилката в джобовете на сакото си, защо толкова държи Ариан да си живее спокойно? След като крясъкът й още отекваше в ушите му, изпълнен с безумие и жестокост? Защото малко я беше обичал, малко я беше желал? Дори не затова.

Приближи се до прозореца и се загледа в нощната градина. Старият Лусио пикаеше под леската. Адамсберг изчака малко и се присъедини към него. Лусио гледаше облачното небе и се почесваше.

— Защо не спиш, омбре? — попита той. — Свърши ли си работата?

— Почти.

— Трудно се оказа, а?

— Аха.

— Тия мъже — въздъхна Лусио. — И тия жени.

Старецът се отправи към живия плет, откъдето се върна с две бутилки бира, които отвори със зъби.

— Няма да кажеш на Мария, нали? — каза той и подаде едната на Адамсберг. — Жените все се кахърят. То е, защото обичат работата да е добре свършена, разбираш ли? Докато мъжете могат да карат през пръсти, да я претупат или да я зарежат. А жената, разбираш ли, може да върви подир идеята си дни наред, месеци дори, без една бира да обърне.

— Днес арестувах една жена точно преди да довърши работата си.

— Голяма ли беше работата?

— Гигантска. Приготвяше дяволска отвара, която искаше на всяка цена да изгълта. И си казах, че в края на краищата по-добре е да я изгълта. Та горе-долу да си довърши работата.

Лусио допи бутилката си и я хвърли през зида.

— Правилно, омбре.

Старият тръгна да се прибира и Адамсберг се изпика под леската. Правилно, омбре. Иначе убоденото ще я сърби до края на дните й.