Във вечната гора

VIII

По пътя за село Аронкур в област Йор, от което го деляха сто трийсет и шест километра, дрехите на Адамсберг изсъхнаха. Като слезе от колата, трябваше само да пооглади сакото с ръка, за да го облече, преди да намери бар, в който да изчака на топло часа на срещата си. Настанил се на една изтъркана пейка с чаша бира пред себе си, комисарят разглеждаше групата, която шумно бе нахлула в заведението, нарушавайки полудрямката му.

— Искаш ли да ти кажа? — рече един висок рус мъж, побутвайки назад с палец каскета си.

И да иска, и да не иска, пак ще му го каже, помисли си Адамсберг.

— Искаш ли да ти кажа как стават тия работи? — повтори мъжът.

— Човек ожаднява от тях.

— Точно тъй, Робер — съгласи се съседът му и напълни шестте чаши с широк жест.

Значи високият, изсечен като дънер блондин се казва Робер. И е жаден. Настъпваше часът на аперитива и главите се свиваха между раменете, ръцете се сключваха около чашите, брадичките предизвикателно щръкваха напред. Часът на внушителното събиране по мъжки, когато селската камбана призовава за молитва към света Богородица, часът на сентенциите и мъдрото поклащане на глава, часът на царствената и нелепа селска реторика. Адамсберг я познаваше като петте си пръста. Беше роден под звуците й, бе израснал с тържествената й музика, владееше ритъма и темите й, вариациите и контрапунктовете й, познаваше изпълнителите й. Робер бе дал тон и сега всеки инструмент заставаше на мястото си в неотменимия ред.

— Аз дори ще ти кажа още нещо — обяви човекът от лявата му страна. — Човек не само ожаднява, ами направо главата му се замайва.

— Много ясно.

Адамсберг обърна глава, за да види на кого се падаше скромната, но необходима задача да потвърждава чуждото мнение. Дребен и кльощав, човекът беше най-неугледният от всичките. И тук като навсякъде.

— Този, който е направил това — заяви един висок и прегърбен мъж, седнал в края на масата, — не е човек.

— Животно е.

— По-лош от животно.

— Много ясно.

Въведение в темата. Адамсберг извади бележника си, накъдрен от влагата, и започна да рисува лицата на присъстващите. Нормандски глави, без всякакво съмнение. Откриваше чертите на приятеля си Бертен, потомък на скандинавския бог гръмовержец Тор, който държеше кафене в Париж. До един бяха с четвъртити челюсти и изпъкнали скули, със светли коси и бледосини убягващи погледи. Адамсберг за пръв път стъпваше в Нормандия — страната на наводнените пасища.

— Мен ако питате — подхвана Робер, — е някой младок. Някой обсебен от дявола.

— Обсебените от дявола не са непременно младоци.

Контрапункт, въведен от най-възрастния, седнал начело на масата. Няколко заинтересовани лица се обърнаха към него.

— Щото младия обсебен от дявола, като остарее, става стар обсебен от дявола.

— То не се знае — промърмори Робер.

Значи Робер играеше трудната, но не по-малко необходима роля на опонента на старейшината.

— Знае се, знае се — отвърна старият. — Във всеки случай, който го е направил това, е обсебен от дявола.

— Дивак.

— Точно.

Подхващане на темата и развитие.

— Щото има убийство и убийство — намеси се съседът на Робер, не толкова рус, колкото останалите.

— То не се знае — каза Робер.

— Знае се, знае се — отсече старият. — Тоз, дето го е направил, е искал да убива и нищо друго. Два изстрела в плешката, и готово. Дори не е използвал тялото. Знаеш ли как го наричам такъв?

— Убиец.

— Точно.

Адамсберг бе спрял да рисува и слушаше внимателно. Старият се обърна към него и го погледна изкосо.

— Ама в края на краищата — каза Робер — Бретийи не е съвсем в нашия край, все пак е на трийсет километра. Защо толкова сме се загрижили?

— Защото е позорно, Робер, затова.

— Мен ако питате, не е от Бретийи. От Париж трябва да е. А, Анжелбер?

Значи старейшината се казваше Анжелбер.

— Трябва да се признае, че парижаните са по-обсебени от останалите — каза той.

— С тоз живот, дето го водят.

На масата настана тишина и няколко мъже хвърлиха крадливи погледи към Адамсберг. На тези мъжки събирания е неизбежно натрапникът да бъде забелязан, претеглен и отхвърлен или приет. В Нормандия като навсякъде другаде, може би дори повече от другаде.

— Защо смятате, че съм парижанин? — спокойно попита Адамсберг.

Старият кимна към книгата, която лежеше на масата на комисаря до чашата му с бира.

— Билета — каза той. — С който си отбелязвате страницата. Това е билет от парижкото метро. Все сме виждали такива.

— Не съм парижанин.

— Но не сте от Аронкур.

— От Пиренеите съм, от планината.

Робер вдигна ръка, после тежко я отпусна на масата.

— Гасконец — заключи той и сякаш затисна масата с оловен похлупак.

— Беарнец — уточни Адамсберг.

Начало на разискванията.

— И планинците са ни създавали неприятности — обади се Илер, плешив, не толкова стар старец, който седеше на отсрещния край на масата.

— Кога? — попита най-кестенявият.

— Някога си, Освалд, не е важно.

— То и бретонците са ни създавали, може би дори по-страшни. Обаче не беарнците искат да ни вземат Мон Сен Мишел.

— Така е — призна Анжелбер.

— Със сигурност нямате вид да сте слезли от кораб — осмели се да предположи Робер. — Беарнците откъде са слезли?

— От планината — отвърна Адамсберг. — Планината е изплюла лава, тя се е стекла по склоновете й, после се е втвърдила и са се получили беарнците.

— Много ясно — каза онзи, чиято роля беше да потвърждава.

Мъжете замълчаха в очакване да получат обяснение за присъствието на другоземец в Аронкур.

— Търся замъка.

— Там дават концерт довечера.

— Придружавам една от музикантките.

Освалд извади от вътрешния си джоб местния вестник и внимателно го разгъна.

— Това е снимка на оркестъра — каза той.

Покана да се приближи към масата им. Адамсберг прекоси няколкото метра с чаша в ръка и се вгледа в страницата, която му показваше Освалд.

— Ето тази — каза той и постави пръст на снимката. — Виолистката.

— Хубавицата?

— Ами да.

Робер отново напълни чашите, хем за да гаврътне още една, хем за да подчертае важността на момента. Сега един архаичен проблем заизмъчва присъстващите, а именно каква беше тази жена на натрапника. Любовница? Съпруга? Сестра? Приятелка? Братовчедка?

— И вие я придружавате — повтори Илер.

Адамсберг поклати глава. Бяха му казвали, че нормандците никога не задават въпросите направо, и той мислеше, че това е легенда, обаче сега наблюдаваше истинска демонстрация на този вид гордост. Да питаш прекалено много, означава да се разголваш, да се разголваш, означава да не си мъж. Безсилна да се справи с положението, групата се обърна към стареца. Анжелбер се почеса с нокти по зле обръснатата си брада.

— Защото ви е жена — заяви той.

— Беше — каза Адамсберг.

— Но въпреки това я придружавате.

— От любезност.

— Много ясно — изрече потвърдителят.

— Това жените — подзе Анжелбер — ги имаш един ден и ги нямаш на другия ден.

— Когато ги имаш, не ги искаш — прокоментира Робер, — и пак ги искаш, когато ги нямаш.

— Губиш ги — потвърди Адамсберг.

— Кой знае как — обади се Освалд.

— Поради нелюбезност — обясни Адамсберг. — Поне в моя случай.

Ето един мъж, който не се опитваше да се измъкне и на когото жените бяха създавали неприятности — това му вдигаше акциите сред присъстващите. Анжелбер му посочи стол.

— Имаш време да поседнеш — предположи той.

Преминаване на „ти“, временно приемане на планинеца в асамблеята на нормандците от равнината. Сложиха пред него чаша бяло вино. Днес мъжкото сборище имаше нов член и това щеше да бъде обилно коментирано на другия ден.

— Кого са убили? В Бретийи? — попита Адамсберг, след като изпи необходимия брой глътки.

— Убили? Искаш да кажеш пречукали? Очистили?

Освалд извади друг вестник от джоба си и го подаде на Адамсберг, като посочи с пръст една снимка.

— Всъщност — каза Робер, който не губеше нишката на мисълта си — по-добре би било да си нелюбезен преди и любезен след. С жените. Тъй ще е по-лесно.

— Кой знае — усъмни се старият.

— Иди разбери — добави потвърдителят.

Адамсберг намръщено гледаше статията. Един тъмночервен благороден елен лежеше, потънал в кръв, а текстът под снимката гласеше: „Одиозно клане в Бретийи.“. Сгъна вестника, за да види името му. „Западен ловджия“.

— На лов ходиш ли? — попита Освалд.

— Не.

— Тогава не можеш да разбереш. Такъв рогач, при това с осем клона, не се убива така. Това е диващина.

— Седем клона — поправи го Илер.

— Имаш много здраве — сопна се Освалд. — Рогата на това животно са с осем клона.

— Седем.

Сблъсък и опасност от конфликт. Последва намесата на Анжелбер.

— Не си личи на снимката дали са седем или осем — отсъди той.

Всички отпиха от чашите си с облекчение. Не че кавгата не беше необходима за мъжката музика, но тази вечер заради натрапника имаше други приоритети.

— Това — каза Робер, насочвайки дебелия си пръст към снимката — не го е направил ловец. Убиецът не е докоснал животното, не е взел нищо от него, нито рогата, нито нищо. Пречукал го е за удоволствие. Обсебен. А какво правят ченгетата от Еврьо? Нищо. Изобщо не ги е еня.

— Щото това не е убийство — обади се един втори опонент.

— Да ти кажа ли? Дали е човек или животно, видиш ли му сметката така, значи ти е мръднала чивията. Знаеш ли дали после няма да иде да очисти някоя жена? То и за убийството се иска практика.

— Така е — каза Адамсберг и си спомни за дванайсетте плъха от Хавърското пристанище.

— Обаче на ченгетата туй не им влиза в главата, толкова са задръстени. Тъпи са като гъски.

— Това все пак е само елен — възрази опонентът.

— И ти си задръстен, Алфонс. Аз ако бях ченге, щях да го потърся тоя тип, ей богу, и хич нямаше да се бавя.

— Аз също — обади се Адамсберг.

— Видя ли? Дори беарнеца е съгласен. Щото една такава касапница, отвори си ушите, Алфонс, една такава касапница значи, че наоколо се разхожда някой умопобъркан. И можеш да ми вярваш, досега не съм грешил, че скоро пак ще чуеш за него.

— Беарнецът е съгласен — потвърди Адамсберг, докато старият отново му пълнеше чашата.

— Видя ли? При това беарнеца не е ловец.

— Не е — каза Адамсберг. — Ченге е.

Ръката на Анжелбер замръзна и бутилката увисна над чашата. Адамсберг срещна погледа на стареца. Предстоеше сблъсък. С леко помръдване на пръстите комисарят показа, че иска да му напълнят чашата. Старият не реагира.

— Тука много не обичаме ченгетата — обяви Анжелбер с все така неподвижна ръка.

— Никъде не ги обичат — уточни Адамсберг.

— Тука по-малко от другаде.

— Аз не казах, че обичам ченгетата, казах, че съм ченге.

— А не ги ли обичаш?

— Че защо да ги обичам?

Старецът присви очи в опит да се концентрира в този неочакван дуел.

— Тогава защо си ченге?

— От нелюбезност.

Бързият отговор премина над главите на мъжете, включително и над главата на Адамсберг, който трудно би обяснил собствените си думи. Но никой не показа, че не ги е разбрал.

— Много ясно — заключи потвърдителят.

И ръката на Анжелбер, чието движение бе застинало като на филм, се размърда, наведе бутилката и допълни чашата на комисаря.

— Или заради това — добави Адамсберг и посочи убития благороден елен. — Кога се е случило?

— Преди месец. Задръж вестника, ако те интересува. На ченгетата от Еврьо им е през оная работа.

— Задръстени са — каза Робер.

— Това какво е? — попита Адамсберг, като показа едно петно отстрани на тялото.

— Сърцето му — рече Илер отвратен. — Стрелял е два пъти в плешката, после му е извадил сърцето с нож и го е смачкал.

— Това традиция ли е? Да се вади сърцето на елена?

Отново последва момент на колебание.

— Обясни му, Робер — нареди Анжелбер.

— Чудно ми е все пак — започна Робер, — че не разбираш от лов, след като си от планината.

— Ходил съм с възрастните на лов за гривяци като всички деца, но нищо повече — каза Адамсберг.

— Когато отстреляш елен — обясни Робер, — одираш кожата за килимче. Вътрешностите не ги пипаш. После отрязваш главата за трофея. Като свършиш, увиваш животното в кожата му.

— Точно.

— Но не пипаш сърцето, да му се не види. Преди някои го правеха, да. Но вече сме се развили. Сега сърцето си остава в животното.

— Кога го правеха?

— Някога си, Освалд, не е важно.

— Този тип е искал само да убива и осакатява — каза Алфонс. — Дори не е взел рогата. А те са единственото, което искат хората, които разбират от тия работи.

Адамсберг вдигна поглед към еленовите рога, окачени на стената на кръчмата над вратата.

— Не — каза Робер. — Тия са боклук.

— По-тихо — намеси се Анжелбер и кимна към бара, където съдържателят играеше на домино с двама младежи, твърде неопитни, за да се включат в групата на мъжете.

— Другоземец е — обясни той тихо.

— Тоест?

— Не е оттука. От Кан е.

— Кан не е ли в Нормандия?

Размениха се погледи, направиха се гримаси. Дали е нужно да се занимава планинецът с една толкова интимна тема? Толкова болезнена?

— Кан е в Долна Нормандия — обясни Анжелбер. — Тука сме Горна.

— А това важно ли е?

— Да кажем, че няма място за сравнение. Истинската Нормандия е Горна Нормандия, тука при нас.

Кривият му пръст сочеше дървената маса, сякаш Горна Нормандия току-що се бе смалила до размера на кръчмата в Аронкур.

— Иначе в Калвадос — допълни Робер — ще ти кажат обратното. Ама да не вземеш да им повярваш!

— Няма — обеща Адамсберг.

— У тях, горките, вали непрекъснато.

Адамсберг погледна към прозорците, по които дъждът се стичаше от часове.

— Има дъжд и дъжд — обясни Освалд. — Тука не вали, само преваля. По вас нямате ли другоземци?

— Имаме — призна Адамсберг. — Има търкания между долината на По и долината на Осо.

— Ами да — потвърди Анжелбер, сякаш му беше известно.

Макар и свикнал с тежката музика на мъжкия ритуал, Адамсберг разбираше, че разговорът на нормандците, то такава им беше и репутацията, течеше по-трудно от другаде. Мълчаливци бяха те. Тук фразите с мъка излизаха от устата, предпазливи, подозрителни, и опипваха терена с всяка своя дума. Не говореха високо, не навлизаха директно в темата. Обикаляха около нея, сякаш да кажеш нещо направо, когато си на масата, би било най-малкото нетактично.

— Защо да са боклук? — попита Адамсберг, като посочи рогата над вратата.

— Защото това са опадали рога. Стават само за украса, да се фукаш с тях. Иди хвърли един поглед, ако не ми вярваш. Вижда се черепът в основата на костта.

— Това кост ли е?

— Ама ти наистина нищо не разбираш! — тъжно каза Алфонс, който сякаш съжаляваше, че Анжелбер е въвел този невежа в групата.

— Кост е — потвърди старият. — Самият череп на животното расте. Туй само при плътнорогите го има.

— Представяш ли си и нашите черепи да растяха така? — замислено каза Робер.

— С мислите отгоре? — поусмихна се Освалд.

— При теб нямаше да тежат много.

— За ченге би било практично, но рисковано — забеляза Адамсберг. — Щеше да се вижда какво мисли.

— Много ясно.

Последва минута за размисъл и за трета чаша.

— От какво разбираш? Освен от ченгета? — попита Освалд.

— Не задавай въпроси — нареди Робер. — Разбира, от каквото си иска. Той пита ли те от какво разбираш?

— От жени — поясни Освалд.

— Е, и той разбира от жени. Иначе нямаше да си изгуби своята.

— Много ясно.

— Да разбираш от жени и да разбираш от любов, не е едно и също. Особено с жените.

Анжелбер се изправи, сякаш за да прогони спомените си.

— Обясни му — каза той и направи знак на Илер, после потупа с пръст по снимката на изкормения елен.

— Мъжкият елен губи рогата си всяка година.

— Защо?

— Защото му пречат. Носи рога, за да се бие и да сваля женските. Когато вече не му трябват, падат.

— Жалко — каза Адамсберг. — Красиво е.

— И сложно като всичко красиво — рече Анжелбер. — Разбираш ли, тежки са и се оплитат в клоните. След боя сами си падат.

— Както когато сваляш оръжието, ако предпочиташ. Получил си жената и сваляш оръжието.

— Сложно нещо са това жените — каза Робер, следвайки мисълта си.

— Но красиво.

— Точно това казвах — въздъхна старият. — Колкото е по-красиво, толкова е по-сложно. Всичко не можеш разбра.

— Не можеш — потвърди Адамсберг.

— Иди разбери.

Четирима от мъжете едновременно отпиха от чашите си.

— Падат — подхвана Илер — и после хората ги събират в гората като гъби. Докато трофеят си го взимаш от отстреляното животно. Следиш ли ми мисълта?

— А убиецът не го е грижа за трофея — каза Адамсберг и отново се загледа в снимката на убитото животно. — Интересува го смъртта. Или сърцето.

— Много ясно.