Във вечната гора

LIX

Оздравяващият Веранк седеше на леглото си по шорти, облегнат на две възглавници, сгънал единия си крак и опънал другия. Гледаше Адамсберг, който крачеше напред-назад из стаята със скръстени ръце.

— Трудно ли ви е да стоите прав? — попита Адамсберг.

Дърпа ме, пари ми, нищо повече.

— Можете ли да вървите, да карате?

— Мисля, че да.

— Добре.

— Именно, Веранк. Престъпникът, който е убил Елизабет, Паскалин, Диала, Сламката, сержант Гримал, който е отворил гробовете, който за малко не уби Ретанкур, който закла три елена и една котка и окраде мощите, не е жена. Мъж е.

— Това интуиция ли е? Или имате нови елементи?

— Какво разбирате под „елементи“?

— Доказателства.

— Не още. Но ми е известно, че този човек е знаел много за ангела на смъртта, за да ни прати по следите й, да насочи кораба на разследването право към скалите, докато той спокойно действа другаде.

Веранк присви очи и протегна ръка към пакета си с цигари.

— Разследването се проваля, жените умират — продължи Адамсберг — и аз заедно с тях. Хубаво отмъщение за убиеца. Може ли? — добави той и посочи пакета с цигари.

Веранк му подаде пакета и запали двете цигари. Адамсберг проследи движението на ръката му. Никакво треперене, никаква емоция.

— И този човек — каза Адамсберг — работи в Бригадата.

Веранк прекара ръка в тигровите си коси, издуха дима и вдигна към Адамсберг изумен поглед.

— Но нямам нито едно сериозно доказателство срещу него. Като с вързани ръце съм. Какво ще кажете, Веранк?

Лейтенантът изтръска цигарата си в шепа и Адамсберг му поднесе пепелник.

— Именно. Каква победа, а? Интелигентен мъж, способен да манипулира двайсет и седем глупаци.

— Не мислите все пак за Ноел, нали? Не го познавам много, но не съм съгласен. Той е нападателен, но не би нападнал никого.

Адамсберг поклати глава.

— За кого мислите в такъв случай?

— Мисля за това, което каза Ретанкур, когато дойде в съзнание.

— Да не би да говорите за двата стиха от „Хораций“? — усмихна се Веранк.

— Откъде знаете, че ги е цитирала?

— Питах Лавоазие как е. Той ми каза.

— Много сте внимателен за новопостъпил.

— С Ретанкур сме в един екип.

— Мисля, че с малкото сили, с които разполага, Ретанкур е направила каквото е могла, за да ми посочи убиеца.

— Вие намерихте ли го този смисъл, Веранк?

— Не — отвърна Веранк и отново изтръска цигарата си. — Какво смятате да правите, господин комисар?

— Нещо доста банално. Смятам да изчакам убиеца там, където съм сигурен, че ще дойде. Нещата се ускоряват, той знае, че Ретанкур се възстановява бързо и ще проговори, че не му остава много време, седмица или по-малко. Че трябва на всяка цена да изпълни рецептата, преди да са му отрязали пътя. Затова ще му предложим Франсин без видима охрана.

— Класика в жанра — изкоментира Веранк.

— В състезанието, лейтенант, няма нищо оригинално. Двама жокеи яздят един до друг по една писта и печели по-бързият. Това е всичко. И все пак от хиляди години хиляди жокеи продължават да се надбягват. Е, и при нас е същото. Той бяга, аз бягам. Не е нужно да изобретявам каквото и да било, трябва само да стигна преди него.

— Но убиецът сигурно подозира, че ще му устроят подобен капан.

— Разбира се. Но въпреки това се надбягва, защото и той като мен няма избор. И той като мен не се опитва да бъде оригинален, а да спечели състезанието. И колкото по-прост е капанът, толкова по-лесно убиецът ще падне в него.

— Защо?

— Защото и той като вас мисли, че му готвя нещо особено умно.

— Хубаво — съгласи се Веранк. — Значи избирате най-простия метод и връщате Франсин в дома й с дискретна охрана.

— Не. Никой здравомислещ човек не би допуснал, че Франсин ще се прибере доброволно в къщата си.

— Къде ще я настаните тогава? В някой хотел в Еврьо? И после уж случайно ще изтече информация?

— Не, ще избера място, което смятам за сигурно и тайно, но за което убиецът лесно може да се сети, ако има акъл за пет пари. А той има за доста повече.

Веранк се замисли.

— Място, което познавате — започна той да разсъждава на висок глас. — Място, което няма да уплаши Франсин, а ченгетата ще могат да я охраняват, без да се афишират.

— Примерно.

— Хотелчето в Аронкур.

— Виждате, че не е трудно. В Аронкур, където е започнало всичко и където Франсин ще бъде охранявана от Робер и Освалд. Те се забелязват много по-малко от ченгетата. Ченгетата винаги ги разпознават.

Веранк изгледа Адамсберг със съмнение.

— Дори ченге, което се е изсулило от планината, без да си даде труда да си закопчае ризата и да разсее мъглата в очите си?

— Да, дори мен, Веранк. И знаете ли защо? Знаете ли защо един човек, седнал в кафенето пред бирата си, не прилича на ченге, седнало в кафенето пред бирата си? Защото ченгето работи, а другият не. Защото другият мисли, мечтае, представя си. Докато ченгето наблюдава. Затова погледът на другия е насочен навътре, а погледът на ченгето навън. И тази насоченост на погледа се забелязва повече от значка. Така че никакво ченге в хотелчето.

— Добре измислено — отбеляза Веранк и загаси цигарата си.

— Надявам се — каза Адамсберг и стана.

— За какво точно дойдохте, господин комисар?

— Да ви попитам дали някоя нова подробност не ви е дошла на ум, откакто си спомнихте истинското място на Високата ливада.

— Само една.

— Каква?

— Петият младеж стоеше в сянката на ореха прав и наблюдаваше какво правят другите.

— Добре.

— Беше скръстил ръце на гърба си.

— И?

— И се питам какво държеше в ръката си, какво криеше зад себе си. Може би някакво оръжие.

— Горещо. Продължавайте да мислите, лейтенант.

Веранк погледа как комисарят си взима сакото, на което кой знае защо само единият ръкав беше мокър, как излиза и затваря вратата. Затвори очи и се усмихна.