Във вечната гора

LXII

Адамсберг пръв я забеляза, без сърцето му да се разтупти. Натисна с палец прекъсвача. Есталер препречи вратата, Данглар насочи пистолета в гърба й. Сянката не извика, нито проговори, докато Есталер й закопчаваше белезниците. Адамсберг отиде до леглото и прекара пръсти през косите на Ретанкур.

— Хайде — каза той.

Данглар и Есталер измъкнаха плячката си вън от стаята, а Адамсберг загаси лампата на излизане. Пред болницата бяха паркирани две коли на Бригадата.

— Изчакайте ме в кабинета ми — нареди Адамсберг. — Няма да се бавя.

В полунощ Адамсберг почука на вратата на доктор Ромен. Пет минути по-късно лекарят му отвори, блед и рошав.

— Ти си напълно побъркан — каза Ромен. — Какво искаш?

Лекарят едва стоеше на краката си и Адамсберг го издърпа заедно със ските му до кухнята, където го сложи да седне на същото място като през нощта на живото на девицата.

— Спомняш ли си какво ми поиска?

— Нищо не съм ти искал — измънка замаяният Ромен.

— Поиска да ти намеря някоя стара рецепта срещу неразположение. И аз ти обещах да ти намеря.

Ромен примигна и облегна натежалата си глава на ръката си.

— Какво си ми намерил? Птичи курешки? Свинска жлъчка? Или ще изкормиш някоя кокошка и ще я поставиш още топла на главата ми? Знам ги аз старите рецепти.

— И какво мислиш за тях?

— За такава ли идиотщина ме събуди? — възмути се Ромен и протегна несръчна ръка към кутийката с тонизиращи хапчета.

— Изслушай ме — каза Адамсберг и задържа ръката му.

— Тогава ме полей със студена вода.

Адамсберг го поля със студена вода и разтри главата му с един мръсен парцал. После заотваря чекмеджетата, докато намери найлонов плик за боклук, който разкъса и разстла между двамата.

— Ето го твоето неразположение — каза той, поставяйки ръката си на масата.

— В плика?

— Съвсем си оглупял.

— Знам.

— Ето го тук — каза Адамсберг и показа една от кутийките с жълти и червени капсули, след което я пусна в плика.

— Остави ми хапчетата.

— Няма.

Адамсберг стана и отвори всички кутии, които намери наоколо.

— Това какво е? — попита той.

— Гавелон.

— Виждам. Но за какво е?

— За стомах. Винаги съм го взимал.

Адамсберг направи купчинка от няколко кутийки гавелон, после втора с друго лекарство, енержил, после ги изсипа в плика.

— Много ли такива си изгълтал?

— Колкото можах. Остави ми хапчетата, де.

— Твоите хапчета, Ромен, са твоето неразположение. То е вътре в тях.

— Но аз знам какво представлява гавелонът.

— Но не знаеш какво има вътре в него.

— Гавелон, човече, какво друго.

— Не, има отвратителна смес от птичи курешки, свинска жлъчка и топла заклана кокошка. Ще ги дадем за анализ.

— Съвсем си оглупял, Адамсберг.

— Чуй ме добре, опитай се да се съсредоточиш — каза Адамсберг и отново го хвана за китката. — Ти имаш прекрасни приятели, Ромен. И приятелки, като Ретанкур. Които се грижат за теб и ти спестяват доста неща, нали? Защото не ходиш сам до аптеката, не е ли така?

— Така е.

— Посещават те всяка седмица и ти носят лекарствата, нали?

— Да.

Адамсберг завърза найлоновия плик и го остави на пода.

— Ще ги отнесеш ли?

— Да. А ти ще пиеш вода и ще пикаеш колкото можеш. След седмица ще можеш да стоиш на краката си. Не се безпокой за гавелона и енержила, аз лично ще ти ги нося. Истински. Защото в твоите лекарства има най-гадна свинска жлъчка. Или неразположение, както предпочиташ.

— Не знаеш какво приказваш, Адамсберг. Не знаеш кой ми ги носи.

— Напротив. Една твоя добра позната, която много уважаваш.

— Откъде знаеш?

— Защото в този момент познатата ти е в кабинета ми с белезници на китките. Защото е убила осем души.

— Шегуваш ли се, бе човек? — каза Ромен след кратко мълчание. — За едно и също лице ли говорим?

— За един голям ум с глава на раменете. И за един от най-опасните убийци. За Ариан Лагард, най-знаменитата патоложка на Франция.

— Сам виждаш, че не си в ред.

— Тя е дисоциирана, Ромен.

Адамсберг повдигна лекаря и го поведе към леглото му.

— Вземи парцала — каза Ромен. — Може да потрябва.

— Добре.

Ромен седна върху завивките с колкото заспало, толкова и уплашено изражение и започна да си спомня едно по едно посещенията на Ариан Лагард.

— Познаваме се открай време — каза той. — Не ти вярвам, приятелю, не е искала да ме убие.

— Не е. Просто е трябвало да те извади от строя, за да може да заеме мястото ти, докато си свърши работата.

— Коя работа?

— Аутопсията на собствените й жертви. За да ни каже само това, което желае. За да твърди, че ги убива жена, висока метър и шейсет и два, за да ме запрати по следите на медицинската сестра. Да не спомене, че косите на Елизабет и Паскалин са били отрязани до корен. Ти ме излъга, Ромен.

— Да, приятелю.

— Каза ми, че Ариан е направила груба професионална грешка, като не е забелязала отрязаните кичури. Но с казаното ти всъщност натопи приятелката си. А с премълчаното възпрепятства следствието. Преди да вземеш решение, си искал да си сигурен в себе си, затова си поискал от Ретанкур да увеличи снимките на Елизабет.

— Да.

— Ретанкур се е запитала защо и е разгледала снимките с други очи. Забелязала е следата от дясната страна на черепа, но не е могла да определи от какво е. Това я е тормозело и е дошла да те попита. Какво си търсел ти, какво си видял? Видял си една малка част от черепа скалпирана. Но не си го казал. Решил си да ни помогнеш, доколкото можеш, но без да навредиш на Ариан. Даде ни информация, но леко видоизменена. Спомена за отрязани, а не за обръснати коси. В края на краищата какво значение би могло да има това за разследването? Все са коси. Затова пък така оправда Ариан. Като заяви, че само ти можеш да се сетиш за такова нещо. Историята ти за прясно отрязаните коси, по-равни и прави по краищата, беше измислена.

— От начало до край.

— Няма начин да забележиш на снимка подобни подробности. Баща ти наистина ли е бил фризьор?

— Не, беше лекар. Отрязани или обръснати коси, с какво това би променило хода на разследването? Не исках да създавам неприятности на Ариан пет години преди пенсионирането й. Мислех, че просто е сгрешила.

— Но Ретанкур се е запитала как Ариан Лагард, най-опитната патоложка в страната, е могла да пропусне подобно нещо. Струвало й се е невъзможно да не го е забелязала, след като ти си го видял на снимка. От което е заключила, че Ариан просто не е искала да ни каже. А защо? След като си е тръгнала оттук, тя е отишла да види Ариан в моргата. Разпитала я е и Ариан е видяла, че става опасно. Закарала я е в хангара с фургон на моргата.

— Полей ме пак с вода.

Адамсберг намокри парцала със студена вода и силно разтърка главата на Ромен.

— Има нещо, което не пасва — каза Ромен, с глава под парцала.

— Какво нещо? — попита Адамсберг, като спря да разтрива.

— Неразположението ми е отпреди Ариан да заеме поста ми в Париж. Тя беше още в Лил. Как ще обясниш това?

— Дошла е в Париж, влязла е в дома ти и е заменила лекарствата ти със свои.

— Гавелона.

— Да, инжектирала е в капсулите с гавелон съставена от нея смес. Ариан винаги е обожавала да прави смеси, нали знаеш? След това е трябвало само да изчака в Лил, докато станеш напълно нетрудоспособен.

— Тя ли ти каза? Че ме е упойвала?

— Тя още не е казала нито дума.

— Тогава? Откъде можеш да си сигурен?

— Сигурен съм, защото това бе първото нещо, което Ретанкур се опита да ми каже — Щом римлянинът сетен умре, от мен сразен, от щастие ще ида при господ в този ден. Избрала е тези стихове не заради Камий или Корней, а заради теб. Мислела е за теб, за твоите въздишки и неразположения. Ти си римлянинът9, изтощен от една жена.

— Защо Ретанкур е говорила в стихове?

— Заради Новия, Веранк, с когото са в един екип. Той влияе на хората, особено на нея. И защото е плувала в облаците на невролептиците, които са я върнали в ученическите години. Лавоазие твърди, че един от пациентите му три месеца наред си е преговарял таблицата за умножение.

— Не виждам връзката. Лавоазие е бил химик и е бил гилотиниран през хиляда седемстотин деветдесет и трета година. Разтрий ме пак.

— Говоря ти за лекаря, който ни придружи в Дурдан — обясни Адамсберг, като отново разтърка главата на Ромен.

— Лавоазие ли се казва? Като Лавоазие? — попита Ромен глухо изпод парцала.

— Да. Щом разбрахме, че Ретанкур е искала да ни говори за теб и да ни каже, че жена е причина за въздишките ти, останалото само си се намести. Нито аз, нито Брезийон бяхме искали Ариан да те замества. Тя сама го е пожелала. Защо? За слава? Слава не й липсва.

— За да води разследването — каза Ромен и излезе изпод парцала с изправени върху темето коси.

— И за да ме провали. Бях я унизил някога, много отдавна. Тя нищо не забравя, нищо не прощава.

— Ти ли ще проведеш разпита?

— Аз.

— Вземи и мен.

Ромен не бе имал сила да излезе от дома си от месеци. Адамсберг се съмняваше, че ще може да слезе от третия етаж, за да стигне до колата.

— Вземи ме — настоя Ромен. — Тя ми беше приятелка. Трябва да видя, за да повярвам.

— Добре — съгласи се Адамсберг и подхвана Ромен под мишниците. — Дръж се за мен. Ако заспиш в Бригадата, имаме едни дунапренови възглавници. Меркаде ги донесе.

— Той да не би да гълта капсули с птичи курешки?