Във вечната гора

IX

Адамсберг се помъчи да прогони елена от съзнанието си. Не искаше да влиза в хотелската си стая с всичката тази кръв в главата. Изчака зад вратата, като прочистваше мислите си и разведряваше челото си с облаци и сини небеса. Защото в стаята спеше деветмесечно бебе. А с децата човек никога не знае. Способни са да проникнат зад челото, да чуят грохота на мислите, да усетят студената пот на страха и накрая да видят изкормения благороден елен в главата на баща си.

Тихо отвори вратата. Бе излъгал мъжката сбирка. Придружаваше, да, любезно, да, но за да бди сам над детето, докато Камий свири на виолата си в замъка. Последното им скъсване — петото или седмото, не знаеше точно — бе предизвикало непредвидима катастрофа — отношението на Камий към него стана отчайващо другарско. Разсеяна, усмихната, мила и близка, накратко и казано с една трагична дума — другарче. Това ново състояние объркваше Адамсберг, който се опитваше да съзре процепа, да открие чувството, спотаено под непринудената маска като краб под скала. Но Камий изглеждаше окончателно далече, напълно избавена от някогашното напрежение. Така че, каза си той, докато я поздравяваше с възпитана целувка, да се опитва да възроди любовта у тази своя изтощена другарка граничеше с невъзможното. Затова се съсредоточаваше — изненадан и примирен — върху новата си бащинска функция. В тази област беше дебютант и полагаше доста усилия, за да смели факта, че това дете е негов син. Струваше му се, че би действал по същия начин, ако бе намерил бебето на някоя пейка.

— Буден е — каза Камий, докато обличаше черното си концертно сако.

— Ще му почета. Донесъл съм книга.

Адамсберг извади от чантата си дебел том. Четвъртата му сестра явно бе решила да го образова и да му усложнява живота. Бе натикала сред вещите му един абсолютно ненужен му труд за пиренейската архитектура от четиристотин страници със задачата да го прочете и да сподели впечатленията си. А Адамсберг се подчиняваше само на сестрите си.

— „Строителството в Беарн. Традиционни техники от XII до XVII век“ — прочете той.

Камий сви рамене и се усмихна съвсем по приятелски. Стига да приспиват детето — а в това отношение му имаше пълно доверие, — странностите на Адамсберг нямаха никакво значение. Мислите й бяха насочени към вечерния концерт — чудо, което сигурно се дължеше на Йоланд и ходатайството й пред могъщите.

— На него ще му хареса — каза Адамсберг.

— Разбира се, защо не?

Никаква критика, никаква ирония. Безликата търпимост на автентичното другарство.

Останал сам, Адамсберг се загледа в сина си, който го фиксираше със спокойна сериозност, ако можеше да се каже така за деветмесечно бебе. Способността на детето да се съсредоточава в някакво другаде, безразличието му към дребните неприятности, невъзмутимата му непретенциозност го безпокояха, толкова му напомняха за самия него. Без да говорим за оформените вежди, за носа, който обещаваше да стане доста забележителен, за лицето с толкова необикновени и ярки черти, че човек можеше да му даде две години в повече. Томас Адамсберг бе очевиден потомък на бащиния си род, а не на това се бе надявал комисарят. Но пък именно чрез тази прилика започваше да долавя на малки вълни, на слаби просветвания, че това дете наистина е част от тялото му.

Адамсберг разтвори книгата там, където си бе отбелязал с билет за метрото. Обикновено прегъваше крайчетата на страниците, но сестра му го бе помолила да не го прави.

— Том, слушай ме внимателно. Сега ще се образоваме и двамата. Просто нямаме избор. Помниш ли какво ти четох за фасадите със северно изложение? Не си го забравил, нали? Слушай продължението.

Томас спокойно гледаше баща си и по лицето му се четеше съсредоточеност и безразличие.

— Употребата на речни камъчета в изграждането на ниските каменни зидове със суха зидария, съобразена с местните ресурси, е разпространена, макар и не постоянна практика. Харесва ли ти, Том? Въвеждането на opus piscatum в много от тези зидове съответства на двойната необходимост, породена от дребните размери на материала и от слабостта на ронливия хоросан.

Адамсберг остави книгата и срещна погледа на сина си.

— Не знам какво е opus spicatum, синко, и не ми дреме. И на теб не ти дреме. Значи сме на едно мнение. Но ще ти кажа как се решава подобен проблем от живота. Как да се измъкнеш, когато не разбираш нещо. Гледай сега.

Адамсберг извади мобилния си телефон и бавно набра някакъв номер пред очите на детето.

— Обаждаш се на Данглар — обясни той. — Чисто и просто. Добре запомни това и нека винаги номерът му да ти е подръка. Той се справя с всички такива неща. Ей сега ще видиш, слушай внимателно. Данглар? Адамсберг е. Малкият се запъна на една дума и моли за обяснение.

— Казвайте — отвърна Данглар уморено, обръгнал на дивотиите на комисаря и доброволно поел задачата да го вкарва в пътя.

— Opus spicatum. Иска да знае какво значи това.

— Не, не иска. Та той е на девет месеца, за бога.

— Не се шегувам, капитане. Иска да знае.

— Майоре — поправи го Данглар.

— Хайде сега, Данглар, докога ще ми додявате с вашия ранг? Майор или капитан, какво ни грее? А и за друго ми е думата. Думата ми е за opus spicatum.

— Piscatum — поправи го Данглар.

— Именно. Opus, въведен в много от ниските селски зидове със суха зидария. С Том сме се вторачили в това нещо и не можем да мислим за нищо друго. Да не говорим, че преди месец в Бретийи някакъв тип е убил един благороден елен, без дори да му вземе рогата, обаче му е изтръгнал сърцето. Какво ще кажете на това?

— Луд за връзване, обсебен от дявола — унило изрече Данглар.

— Много ясно. Така каза и Робер.

— Кой е Робер?

Колкото и да мърмореше всеки път, когато Адамсберг споделяше несвързаните си мисли, Данглар никога не успяваше да предяви правата си или гнева си и да прекрати разговора. Гласът на комисаря, бавен, топъл и подвижен, преминаваше през него като вятър и отнасяше неволното му съпричастие като паднал на земята лист или като някое от тъпите му камъчета от тъпата му река. Данглар се укоряваше, че отстъпва, но отстъпваше. Накрая печели водата.

— Робер е един мой приятел от Аронкур.

Нямаше смисъл да обяснява на Данглар къде се намира градчето Аронкур. Майорът разполагаше с обемиста и стройно организирана памет, та познаваше до дъно всички кантони и общини в страната, дори бе способен на мига да назове ченгето, отговарящо за дадена територия.

— Значи добре си прекарвате?

— Много.

— Все така другарски ли се държи? — пробва се Данглар.

— Отчайващо другарски. За opus spicatum ставаше дума, Данглар.

— Piscatum. Ако искате да го образовате, вършете го както трябва.

— Точно затова ви се обаждам. Според Робер извършителят е някой обсебен от дявола младок. Обаче старейшината Анжелбер твърди, че не е задължително и че като остарява младият обсебен от дявола става стар обсебен от дявола.

— И къде се проведе този колоквиум?

— В кръчмата в часа за аперитива.

— Колко чаши бяло?

— Три. А вие?

Данглар замлъкна. Комисарят следеше алкохолните му забежки и това го дразнеше.

— Аз не ви задавам въпроси, господин комисар.

— Напротив. Попитахте ме дали Камий се държи все така другарски.

— Добре де — отстъпи Данглар. — Opus piscatum е способ за подреждане на плоски камъни или на керемиди във формата на рибя кост, откъдето и името. Още римляните са го прилагали.

— Аха. И после?

— После нищо. Питате ме, отговарям ви.

— За какво служи това, Данглар?

— А ние, господин комисар? Ние, човеците, за какво служим?

Когато не беше във форма, Данглар се тормозеше от Въпросите без отговор, каквито бяха безкрайният космос, избухването на Слънцето след четири милиарда години и случайното и ужасяващо присъствие на човечеството на една зареяна в пространството буца пръст.

— Конкретни неприятности ли имате? — попита Адамсберг загрижено.

— Просто неприятности.

— Децата спят ли?

— Спят.

— Излезте, Данглар. Идете да послушате Освалд и Анжелбер.

— С тия имена — за нищо на света. И какво бих научил от тях?

— Че падналите рога не могат да се сравняват с трофейните.

— Това го знам.

— Че челото на елените расте навън.

— Това го знам.

— Че лейтенант Ретанкур сигурно не спи и че за вас би било благотворно да си поговорите с нея един час.

— Да, несъмнено — изрече Данглар след кратка пауза.

Адамсберг долови известно успокоение в гласа на своя помощник и затвори.

— Разбра ли, Том? — каза той и обхвана с ръка главичката на сина си. — Ще сложат рибена кост в зида, но не ме питай защо. Няма нужда да знаем, след като Данглар знае. Ще я зарежем тази книга, изнервя ни.

Веднага щом Адамсберг поставеше ръка върху главата на детето, то заспиваше. То, както и всяко друго дете. Или възрастен човек. След няколко мига Томас затвори очи, Адамсберг отдръпна ръката си и с леко недоумение я разгледа. Може би някой ден щеше да разбере от кои пори на кожата му изтичаше сънят. Но това не го интересуваше кой знае колко.

Иззвъня мобилният му телефон. Чу бодрия глас на патоложката, която му се обаждаше от моргата.

— Момент, Ариан, да оставя малкия.

Какъвто и да беше поводът на обаждането, а той със сигурност не беше маловажен, фактът, че Ариан мисли за него, развеселяваше пустия му откъм жени ден.

— Раната на гърлото — говоря за Диала — представлява хоризонтална ос. Ръката, която е държала ножа, е била на нивото на раната. В противен случай разрезът щеше да е диагонален. Като в Хавър. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се — отвърна Адамсберг, докато си играеше с пръстите на краката на бебето, кръгли като бобчета в шушулката си.

После се изтегна на леглото и се вслуша в гласа на Ариан. Честно казано, техническите подробности от работата на лекарката не го интересуваха. Искаше само да знае защо тя мисли, че убиецът е жена.

— Диала е висок метър и осемдесет и шест. Основата на сънната му артерия е на метър и петдесет и четири от земята.

— Може и така да се каже.

— Ударът ще е хоризонтален, ако юмрукът на нападателя е под височината на очите му. Това ни дава ръст на убиеца от метър и шейсет и шест. Ако направим същите изчисления в случая със Сламката, при когото има лек наклон на разреза, получаваме убиец с ръст между метър и шейсет и четири и метър и шейсет и седем, средно метър и шейсет и пет. Или метър и шейсет и два, ако приспаднем височината на обувките.

— Метър и шейсет и два — ненужно повтори Адамсберг.

— Тоест много по-нисък от средния мъжки ръст. Жена е, Жан-Батист. Колкото до инжекциите в свивката на лакътя, те много точно са уцелили вената. И в двата случая.

— Мислиш, че е професионалистка?

— Да, и е използвала спринцовка. По фината следа мога да съдя, че не става дума за обикновена игла или карфица.

— Някой може да им е инжектирал нещо преди смъртта им.

— Никакво нещо. Няма съмнение какво са им инжектирали — нищо.

— Нищо? Имаш предвид въздух?

— Въздухът е всичко друго, освен нищо. Не им е инжектирала нищо. Само ги е боднала.

— И не е имала време да довърши?

— Или не е искала. Боцнала ги е след смъртта им, Жан-Батист.

Адамсберг затвори телефона и се замисли. Сети се за стария Лусио и се запита дали в момента Диала и Сламката се опитват да почешат недовършеното убождане на мъртвите си ръце.