Във вечната гора

XXVI

— В седемнайсет часа? Ама да си гледа работата, Данглар.

— Той смята, че си я гледа, господин комисар. Елате си, че става горещо. Къде сте всъщност?

— Търсим един трап под тревата.

— Търсите? С кого сте?

— С Веранк.

— Прибирайте се. В Еврьо знаят, че им ровите из гробищата.

— Труповете от Шапел са наш случай.

— Отнеха ни го, господин комисар.

— Ясно, Данглар — каза Адамсберг след кратка пауза. — Разбирам.

Адамсберг прибра телефона си.

— Сменяме тактиката, Веранк. Времето ни притиска.

— Отказваме ли се?

— Не, викаме преводача.

Адамсберг и Веранк от половин час опипваха повърхността на земята, но не откриваха никакъв признак, че е копано. Слушалката отново вдигна старият Вандуслер, ще речеш, че той беше телефонистът на къщата.

— Победен?

— Не, Вандуслер, след като ти се обаждам.

— Кой ти трябва сега?

— Същият.

— Лош избор, той е на разкопки в Есон.

— Тогава ми дай номера му.

— Нищо не може да принуди Матиас да напусне разкопките.

— Да му се не знае, Вандуслер!

Старият Вандуслер не грешеше и Адамсберг разбра, че досажда на праисторика. Матиас не можеше да мръдне оттам, разкопаваше огнище от магдаленския период с обгорени камъни, еленови рога и други находки, които изброи, за да изясни ситуацията на Адамсберг.

— Кръгът на огнището е непокътнат, напълно запазен, използван е дванайсет хиляди години преди Христа. Какво можеш да ми предложиш в замяна?

— Друг кръг. Къси треви, които образуват голям кръг сред дългите треви върху един гроб. Ако не открием нищо, двата трупа преминават към „Наркотиците“. Виж сега, Матиас. Твоят кръг е вече отворен, може да почака. Моят не може.

Матиас не се интересуваше от анкетите на Адамсберг, също както и комисарят не разбираше палеолитните грижи на Матиас. Но двамата мъже бяха на едно мнение относно свидетелствата на земята.

— Кое те доведе до този гроб? — попита Матиас.

— Една млада жена, нормандка, като онази от Монруж, и една Сянка, наскоро минала през гробището.

— В Нормандия ли си?

— В Опортюн, в Йор.

— Глина и кремък — обобщи Матиас. — Достатъчно е отдолу да има малко кремък, за да израсне по-къса и рядка трева. Има ли кремък около теб? В основите на някой зид например?

— Да — отвърна Адамсберг, като отново се приближи до църквата.

— Огледай основата и ми опиши растителността.

— Тревата е по-гъста отколкото на гроба — каза Адамсберг.

— Какво друго има?

— Тръни, коприва, живовляк и растения, които не познавам.

— Добре. Иди пак на гроба. Какво виждаш в късата трева?

— Парички.

— Нищо друго?

— Малко детелина, две глухарчета.

— Добре — каза Матиас, след като помисли. — Търси ли ръб на яма?

— Да.

— И?

— И защо мислиш, че ти се обаждам?

Матиас погледна към магдаленското огнище в краката си.

— Идвам — каза той.

В кръчмата в Опортюн, която служеше също за бакалница и за склад за ябълково вино, позволиха на Адамсберг да положи рогата си на входа. Вече всички знаеха, че Адамсберг е беарнско ченге от Париж, коронясано от Анжелбер в Аронкур, но всъщност благородните трофеи, които носеше, му отваряха вратите по-широко, от която и да е препоръка. Съдържателят на кръчмата, един отдалечен братовчед на Освалд, обслужи двамата полицаи с подобаващо усърдие, както се полага на подобни скъпи гости.

— Матиас ще вземе влака след три часа от гарата „Сен Лазар“ и ще пристигне в Еврьо в четиринайсет и трийсет и четири.

— Междувременно ни трябва разрешение за ексхумация — каза Веранк. — Но не можем да поискаме без благословията на дивизионния. А Брезийон няма да ви остави случая. Май не ви обича, а?

— Брезийон не обича никого. Затова пък обича да дудне. Най-добре се разбира с хора като Мортие.

— Без неговото съгласие няма разрешение. Така че идването на Матиас е безсмислено.

— Поне ще узнаем дали е разкопаван гробът.

— Но след няколко часа ще ни пипнат дори ако действаме тайно. А ние не можем да действаме тайно, защото бригадата в Еврьо ни следи. Ха сме копнали, ха ни е скочила отгоре.

— Добро резюме, Веранк.

Лейтенантът сложи бучка захар в кафето си и сърдечно се усмихна с дясната страна на устата си.

— Има едно нещо, което можем да направим, ама е гадно — каза той.

— Нищо, кажете.

— Да заплашим Брезийон, че ако не вдигне блокадата. Ще разгласим какво е направил синът му преди четиринайсет години. Само аз знам истината.

— Гадно е.

— Да.

— Как си го представяте?

— Няма да изпълним заплахата, разбира се. Аз съм в много добри отношения с Ги, сина му, и нямам никакво намерение да му създавам неприятности, след като някога, когато беше момче, го измъкнах от батака.

— Би могло — каза Адамсберг и подпря бузата си с ръка. — Брезийон веднага ще клекне. Като всички, които се правят на много ербап, вътрешността му е мека. Принципът на ореха — чукате отгоре, и той се счупва. А я се опитайте да счупите меда.

— Прияде ми се мед — внезапно обяви Веранк.

Лейтенантът отиде до бара, поръча хляб и мед и се върна на масата.

— Има и друг начин — каза той. — Обаждам се на Ги, обяснявам му за какво става дума и искам от него да помоли баща си да ни остави да работим.

— Така ще стане ли?

— Мисля, че да.

— Синът ви дължи услуга, доколкото разбирам.

— Ако не бях аз, днес нямаше да е ръководен кадър.

— Но тази услуга ще я направи на мен, а не на вас.

— Ще му кажа, че разследването е мое. Че ми дава възможност да покажа какво мога и че ако се справя, ще бъда повишен. Ги ще ми помогне.

— Не това исках да кажа. Всъщност вие ми правите услуга.

Веранк доста успешно топна филията си с мед в кафето. Ръцете на лейтенанта приличаха на тези от старите картини, та изглеждаха леко анахронични.

— Предполага се, че ви охранявам заедно с Ретанкур, не е ли така? — каза той.

— Това няма нищо общо.

— Има донякъде. Ако ангелът на смъртта е замесен в този случай, не можем да го оставим на Мортие.

— Освен следата от инжекцията нямаме никаква сериозна улика.

— Вчера ми направихте услуга. С Високата ливада.

— Да не би паметта ви да се е върнала?

— Не, по-скоро се обърка още повече. Но дори декорът да се окаже друг, петимата са си все същите.

— Така е, все същите са си.

Веранк поклати глава и дояде филията си.

— Да се обадя ли на Ги?

— Давайте.

Пет часа по-късно в центъра на зона, която Адамсберг временно бе оградил с колчета и канап, заети от кръчмаря, Матиас се въртеше гол до кръста около гроба като мечка, изтръгната от зимния си сън, за да помогне на две мечета да хванат плячката. Само дето русият гигант беше с двайсет години по-млад от другите двама, които доверчиво очакваха експертизата на човека, способен да чува песента на земята. Брезийон бе отстъпил безусловно. Гробището в Опортюн беше тяхно, както и Диала, Сламката и Монруж. Обширна територия, освободена от обаждането на Веранк. Веднага след това Адамсберг бе поискал от Данглар да им изпрати екип, който да копае и взима проби, както и два сака с тоалетни принадлежности и чисти дрехи. В Бригадата винаги имаше готов багаж, съдържащ всичко необходимо за оцеляването в случай на внезапно заминаване. Практично решение, но което не позволяваше да си избереш наследените дрехи.

Данглар би трябвало да е доволен от поражението, претърпяно от Брезийон, но не беше. Значението, което Новия сякаш придобиваше за комисаря, запалваше у него искри на остра ревност. Тежка проява на лош вкус според него, тъй като Данглар имаше амбицията да се подвизава високо над тези примитивни рефлекси. Но в момента се чувстваше унизен и раздразнен. Свикнал с неоспоримото си предимство пред всички останали в очите на Адамсберг, Данглар не си представяше, че ролята и мястото му биха могли да се променят — за него те бяха нещо като изградени за вечността темели. Появата на Новия като чели ги разклащаше. По тревожната житейска траектория на Данглар имаше две опорни точки, две поилки, две предпазни клапи — петте му деца, от една страна, и уважението на Адамсберг, от друга. Без да се смята утешителният факт, че ведростта на комисаря проникваше в съществуването му, макар и на капки. Данглар не възнамеряваше да изгуби привилегията си и качествата на Новия го притесняваха. Високата и деликатна интелигентност на Веранк, изразявана с мелодичния му глас, бликаща от хармоничните му черти и кривата му усмивка, можеше да оплете Адамсберг в мрежите си. На всичкото отгоре този тип успя да взриви защитните стени на Брезийон. Предишния ден Данглар мъдро бе решил да укрие информацията, която бе получил два дни по-рано. Сега, почувствал се наранен, той я извади от колчана си и я изстреля като стрела.

— Данглар — бе поискал Адамсберг, — изпратете екипа веднага, не мога дълго да задържам предисторика. Той си има огнище и кремък.

— Праисторика — поправи го Данглар.

— Повикайте и патоложката, но не преди обяд. Ще ни трябва на място, щом стигнем до ковчега. Да смята два часа и половина копане.

— Взимам Ламар и Есталер и тръгваме. След час и четирийсет минути ще бъдем в Опортюн.

— Стойте си там, капитане. Пак ще отваряме гроб и от вас няма да има никаква полза. Не ми трябва човек, който стои на петдесет метра от гроба. Имам нужда от хора, които да копаят и изнасят пръстта.

— Идвам с тях — каза Данглар без повече обяснения. — Имам и други новини. Поискахте да проуча четирима мъже.

— Не е спешно, капитане.

— Майоре.

Адамсберг въздъхна. Данглар обичаше да увърта, от деликатност, но понякога увърташе прекалено, от проклетия, и този сложен танц го уморяваше.

— Трябва да подготвя терена, Данглар — каза Адамсберг бързо, — да забивам колчета и да опъвам канап. Ще се чуем по-късно.

Адамсберг затвори телефона и го завъртя като пумпал на масата в кръчмата.

— Какво правя — изрече той повече на себе си, отколкото на Веранк — с двайсет и седем човешки същества на гърба, когато бих се чувствал точно толкова добре и дори хиляда пъти по-добре съвсем сам в планината, седнал на камък и с крака във водата?

— Знам, Веранк. Ще ми се все пак да не я изпитваме непрекъснато тази възбуда. Двайсет и седем мъки заедно, които се срещат и се поздравяват като кораби в пренаселено пристанище. Би трябвало да има начин да минем над пяната.

— Сега ще видим накъде ще посочи антената на телефона — каза Адамсберг и отново завъртя пумпала. — Към сушата или към безкрая — добави той и посочи най-напред вратата към улицата, после прозореца, който гледаше към полето.

— Към хората — отсъди Веранк още преди апаратът да спре да се върти.

— Към хората — потвърди Адамсберг, когато телефонът спря с насочена към вратата антена.

— Във всеки случай безкраят не е пуст. На ливадата има шест крави и един бик в съседната ливада. Това вещае неприятности, нали така?

Както в Монруж, Матиас беше клекнал до гроба и прекарваше големите си ръце по земята, опипваше я с пръсти, спираше, пак продължаваше, следвайки белезите, оставени в пръстта. Двайсет минути по-късно той очертаваше с мистрията обиколката на трап с диаметър метър и шейсет в горната част на гроба. Застанали около него, Адамсберг, Веранк и Данглар го наблюдаваха внимателно, докато Ламар и Есталер опъваха около района жълта пластмасова лента.

— Същата история — каза Матиас на Адамсберг и се изправи. — Оставям те, нататък ще се оправиш сам.

— Но само ти можеш да ни кажеш дали са копали същите хора. Можем да повредим краищата на ямата, като извадим ковчега.

— Можете — съгласи се Матиас. — Особено с тази глинеста почва, която ще полепне по дървото.

Матиас завърши огледа на извадената пръст в седемнайсет часа и трийсет минути, по залез-слънце. Според него и според следите, оставени от кирките, двама души бяха копали на смени, несъмнено същите като в Монруж.

— Единият замахва отвисоко и копае почти отвесно, копката на другия е по-полегата.

— Кога е било това? — попита патоложката, която се бе присъединила към групата преди половин час.

— Ако се съди по слягането на пръстта и височината на тревата, операцията е извършена преди около месец — обясни Матиас.

— Вероятно малко преди Монруж.

— А кога е погребана жената?

— Преди четири месеца — каза Адамсберг.

— Е, аз тръгвам — каза Матиас нетърпеливо.

— В какво състояние е ковчегът? — попита Жюстен.

— Капакът е разбит. Не съм гледал вътре.

Странен контраст, помисли Адамсберг — русият гигант отстъпва към колата, която ще го заведе в Еврьо, а Ариан облича гащеризона си и заема мястото му, без да прояви и капка притеснение. Не бяха донесли стълба и Ламар и Есталер помогнаха на патоложката да слезе в трапа. Дървото на ковчега няколко пъти пропука и мъжете отстъпиха, когато вонята достигна до тях.

— Бях ви казал да си сложите маски — каза Адамсберг.

— Запали прожекторите, Жан-Батист — разнесе се спокойният глас на лекарката, — и ми дай един фенер. На пръв поглед нищо не е докосвано, като при Елизабет Шател. Ще речеш, че са отваряли ковчезите само за да видят какво има вътре.

— Може да е някой последовател на Мопасан — промърмори Данглар, който бе залепил маската за носа си и гледаше да не се отдалечава много от другите.

— Тоест, капитане? — попита Адамсберг.

— Мопасан има един герой, който изгубил любимата си и не можел да понесе мисълта, че никога няма да види лицето й. Решил да й се полюбува за последен път и разкопал гроба й. Обаче лицето не приличало на онова, което бил обожавал. Въпреки това я прегърнал и от този миг нататък не парфюма на любовницата му, а мирисът на смъртта го придружавал навсякъде.

— Аха — каза Адамсберг. — Очарователно.

— Това е Мопасан.

— Но историята е измислена. И подобни истории се пишат, за да не се случат в живота.

— Абе, знае ли човек.

— Жан-Батист — повика го патоложката, — известно ли ти е от какво е починала?

— Не.

— Аз ще ти кажа. От счупване на черепа. Здраво са я ударили или пък нещо й е паднало на главата.

Адамсберг замислено се отдалечи. Злополука при Елизабет, тук също злополука. Или убийства. Комисарят беше озадачен. Да убиваш жени, за да разкопаваш гробовете им след три месеца, изглеждаше напълно налудничаво. Изчака Ариан да свърши работата си, седнал на влажната трева.

— Това е всичко — каза патоложката, докато я вадеха от ямата. — Нищо не са й взели, дори зъб. Имам чувството, че са копали по-скоро около горната част на главата. Възможно е да са искали да вземат кичур коса или око — добави тя спокойно. — Но след толкова време тя…

— Знам, Ариан — прекъсна я Адамсберг, — тя няма очи.

Данглар се отправи към църквата — неудържимо му се повдигаше. Укри се между два контрафорса и се насили да разгледа настилката пред входа — черен и червеникав кремък. Но приглушените гласове все пак достигаха до него.

— Ако на някого му трябва кичур коса, би могъл да го отреже преди погребението.

— Ако има достъп до трупа.

— Бих могъл да приема тази Мопасанова жар за един женски труп, но не и за два, Ариан. Можеш ли да видиш дали косата е пипана?

— Не — каза лекарката, сваляйки ръкавиците си. — Носела е косата си късо подстригана и няма следи от отрязване. Възможно с да си имаш работа с осквернителка фетишистка, така силно обсебена от манията си, че не се поколебава да наеме двама копачи, за да я задоволи. Могат да засипват, Жан-Батист, няма какво повече да видим.

Адамсберг се приближи до ямата и отново прочете името на покойната. Паскалин Вилмо. Молбата за информация относно причината за смъртта беше на път. Може би щеше да узнае повече от слуховете в селото още преди да получи официалните данни. Вдигна двата трофея, които бяха останали в тревата, и даде знак да заровят дупката.

— За какво ти е това? — попита Ариан учудено, докато сваляше гащеризона си.

— Това са еленови рога.

— Да, виждам. Но защо ги носиш със себе си?

— Защото не мога да ги оставя там, Ариан. Нито в кръчмата.

— Твоя работа — рече сговорчиво патоложката.

По очите на Адамсберг познаваше, че е отплувал надалеч и че няма смисъл да му задава въпроси.