XV

В десет часа сутринта надгробната плоча беше повдигната, за да открие гладка и слегнала се пръст. Пазачът не беше излъгал — почвата бе недокосната и обсипана с изсъхнали и почернели стръкове рози. Полицаите се въртяха наоколо уморени и разочаровани. Какво ли би казал старият Анжелбер за това мъжко безсилие? — попита се Адамсберг.

— Направете снимки все пак — каза той на луничавия фотограф, приятно и кадърно момче, чието име комисарят винаги забравяше.

— Бартено — подшушна му Данглар, който се бе нагърбил с коригирането на социалните недъзи на своя шеф.

— Бартено, снимайте гроба. И в близък план.

— Нали ви казах — каза намусено пазачът. — Нищо не са правили. Няма дори дупка от карфица.

— Все има нещо — възрази Адамсберг.

Комисарят седна по турски върху преместената плоча, подпря лакти върху краката си и брада върху ръцете си. Ретанкур се отдалечи, облегна се на един надгробен паметник и затвори очи.

— Ще поспи малко — обясни комисарят на Новия. — Тя е единствената в Бригадата, която умее да спи права. Един ден ни обясни как става това и всички започнаха да тренират. Меркаде почти успя. Заспа за миг, обаче падна.

— Нормално — прошепна Веранк. — Тя не пада ли?

— Не, там е работата. Можете да проверите — наистина спи. Не е нужно да шепнете. Нищо не може да я събуди, ако е решила така.

— Въпрос на преобразуване — обясни Данглар. — Тя преобразува енергията си, в каквото пожелае.

— Което не ни дава ключа към системата — додаде Адамсберг.

— А пък те може чисто и просто да са се изпикали върху нея — рече Жюстен, който бе седнал до комисаря.

— Върху Ретанкур?

— Върху гроба, по дяволите.

— Много работа и много пари за едното пикаене.

— Така е, пардон. Само си говорех, за да се разсъня.

— Не ви укорявам, Воазне.

— Жюстен — поправи го Жюстен.

— Не ви укорявам, Жюстен.

— Ама не се разсънвам.

— Две неща биха могли да ви разсънят — смехът и сексът. В момента нито се смеем, нито правим секс.

— Забелязах.

— А спането? — попита Веранк. — То не разсънва ли?

— Не, лейтенант. То ви отпочива. Не е същото.

Екипът отново се умълча и пазачът попита дали вече не може да си тръгне. Да, може.

— Докато елеваторът е тук, бихме могли да поставим плочата на мястото й — предложи Данглар.

— Не веднага — каза Адамсберг, все така подпрял брадичка на ръката си. — Да поогледаме още малко. Ако не намерим нищо, „Наркотиците“ ще ни отнемат случая довечера.

— Майка му каза, че не употребява.

— Абе, майка му — сви рамене Жюстен.

— Не сте прав, лейтенант. На майките трябва да се вярва.

Веранк се разхождаше малко встрани, като сегиз-тогиз хвърляше заинтригуван поглед към Ретанкур, която наистина спеше дълбоко. От време на време си говореше сам.

— Данглар, опитайте се да чуете какво си мърмори Новия.

Майорът небрежно се доближи до Новия, после се върни при комисаря.

— Наистина ли искате да знаете?

— Това ще ни поразсъни, сигурен съм.

— Ами Новия си мърмори подходящи за случая стихове. Започвате „О, земьо“.

— И после? — попита Адамсберг, леко обезсърчен.

— О, земьо, аз те питам, затваряш ти уста,

но щом не казваш нищо за тайните в нощта,

или мълчиш нарочно, или съм неспособен

на мъката да чуя в теб шепота злокобен.

И тъй нататък, не запомних всичко. Не знам от кого са.

— Нормално, от него са. Той измисля стихове, както диша.

— Странно — каза Данглар, смръщвайки високото си чело.

— Семейна черта било, като всичко странно. Кажете ми пак стиха, капитане.

— Не е кой знае какво.

— Обаче има рима. Освен това има и смисъл. Кажете ми го пак.

Адамсберг внимателно изслуша стиха, после стана.

— Прав е. Земята знае, а ние не знаем. Не сме способни да чуем, в това ни е проблемът.

Комисарят отиде до открития гроб, Данглар и Жюстен го последваха.

— И ако съществува звук, който да се чуе, а ние не го чуваме, значи сме глухи. Не земята е няма, а ние не я чуваме. Така че ни трябва специалист, преводач, човек, който да чува песента на земята.

— Който се нарича как? — неспокойно попита Жюстен.

— Археолог — отвърна Адамсберг и извади телефона си.

— Разполагате ли с такъв?

— Разполагам — потвърди Адамсберг, докато набираше номера. — Отличен специалист по…

Комисарят замълча, търсейки думата.

— По нетрайните следи — довърши Данглар.

— Именно. Няма по-добър от него.

Слушалката вдигна старият Вандуслер5, бивше ченге, цинично и пенсионирано. Адамсберг го запозна накратко със ситуацията.

— Блокиран, приклещен, в пълна безизходица, доколкото разбирам — изсмя се Вандуслер. — Да не би да сте победен?

— Не, Вандуслер, след като ви се обаждам. Не се занасяйте с мен, нямам време.

— Много добре. Кой ви трябва? Марк?

— Не, специалистът по праистория.

— Той е в мазето, погълнат от своя кремък.

— Кажете му да дойде моментално на гробището в Монруж. Спешно е.

— Като се има предвид, че се е спуснал на дълбочина 12000 години преди Христа, едва ли има закъде да бърза. Нищо не може да раздели Матиас и кремъка.

— Аз мога, Вандуслер, да му се не знае! Ако не ми помогнете, ще направите страхотен подарък на Отдела за борба с наркотиците.

— А, това вече е друго. Изпращам ви го.

Загрузка...