В десет часа сутринта надгробната плоча беше повдигната, за да открие гладка и слегнала се пръст. Пазачът не беше излъгал — почвата бе недокосната и обсипана с изсъхнали и почернели стръкове рози. Полицаите се въртяха наоколо уморени и разочаровани. Какво ли би казал старият Анжелбер за това мъжко безсилие? — попита се Адамсберг.
— Направете снимки все пак — каза той на луничавия фотограф, приятно и кадърно момче, чието име комисарят винаги забравяше.
— Бартено — подшушна му Данглар, който се бе нагърбил с коригирането на социалните недъзи на своя шеф.
— Бартено, снимайте гроба. И в близък план.
— Нали ви казах — каза намусено пазачът. — Нищо не са правили. Няма дори дупка от карфица.
— Все има нещо — възрази Адамсберг.
Комисарят седна по турски върху преместената плоча, подпря лакти върху краката си и брада върху ръцете си. Ретанкур се отдалечи, облегна се на един надгробен паметник и затвори очи.
— Ще поспи малко — обясни комисарят на Новия. — Тя е единствената в Бригадата, която умее да спи права. Един ден ни обясни как става това и всички започнаха да тренират. Меркаде почти успя. Заспа за миг, обаче падна.
— Нормално — прошепна Веранк. — Тя не пада ли?
— Не, там е работата. Можете да проверите — наистина спи. Не е нужно да шепнете. Нищо не може да я събуди, ако е решила така.
— Въпрос на преобразуване — обясни Данглар. — Тя преобразува енергията си, в каквото пожелае.
— Което не ни дава ключа към системата — додаде Адамсберг.
— А пък те може чисто и просто да са се изпикали върху нея — рече Жюстен, който бе седнал до комисаря.
— Върху Ретанкур?
— Върху гроба, по дяволите.
— Много работа и много пари за едното пикаене.
— Така е, пардон. Само си говорех, за да се разсъня.
— Не ви укорявам, Воазне.
— Жюстен — поправи го Жюстен.
— Не ви укорявам, Жюстен.
— Ама не се разсънвам.
— Две неща биха могли да ви разсънят — смехът и сексът. В момента нито се смеем, нито правим секс.
— Забелязах.
— А спането? — попита Веранк. — То не разсънва ли?
— Не, лейтенант. То ви отпочива. Не е същото.
Екипът отново се умълча и пазачът попита дали вече не може да си тръгне. Да, може.
— Докато елеваторът е тук, бихме могли да поставим плочата на мястото й — предложи Данглар.
— Не веднага — каза Адамсберг, все така подпрял брадичка на ръката си. — Да поогледаме още малко. Ако не намерим нищо, „Наркотиците“ ще ни отнемат случая довечера.
— Майка му каза, че не употребява.
— Абе, майка му — сви рамене Жюстен.
— Не сте прав, лейтенант. На майките трябва да се вярва.
Веранк се разхождаше малко встрани, като сегиз-тогиз хвърляше заинтригуван поглед към Ретанкур, която наистина спеше дълбоко. От време на време си говореше сам.
— Данглар, опитайте се да чуете какво си мърмори Новия.
Майорът небрежно се доближи до Новия, после се върни при комисаря.
— Наистина ли искате да знаете?
— Това ще ни поразсъни, сигурен съм.
— Ами Новия си мърмори подходящи за случая стихове. Започвате „О, земьо“.
— И после? — попита Адамсберг, леко обезсърчен.
— О, земьо, аз те питам, затваряш ти уста,
но щом не казваш нищо за тайните в нощта,
или мълчиш нарочно, или съм неспособен
на мъката да чуя в теб шепота злокобен.
И тъй нататък, не запомних всичко. Не знам от кого са.
— Нормално, от него са. Той измисля стихове, както диша.
— Странно — каза Данглар, смръщвайки високото си чело.
— Семейна черта било, като всичко странно. Кажете ми пак стиха, капитане.
— Не е кой знае какво.
— Обаче има рима. Освен това има и смисъл. Кажете ми го пак.
Адамсберг внимателно изслуша стиха, после стана.
— Прав е. Земята знае, а ние не знаем. Не сме способни да чуем, в това ни е проблемът.
Комисарят отиде до открития гроб, Данглар и Жюстен го последваха.
— И ако съществува звук, който да се чуе, а ние не го чуваме, значи сме глухи. Не земята е няма, а ние не я чуваме. Така че ни трябва специалист, преводач, човек, който да чува песента на земята.
— Който се нарича как? — неспокойно попита Жюстен.
— Археолог — отвърна Адамсберг и извади телефона си.
— Разполагате ли с такъв?
— Разполагам — потвърди Адамсберг, докато набираше номера. — Отличен специалист по…
Комисарят замълча, търсейки думата.
— По нетрайните следи — довърши Данглар.
— Именно. Няма по-добър от него.
Слушалката вдигна старият Вандуслер5, бивше ченге, цинично и пенсионирано. Адамсберг го запозна накратко със ситуацията.
— Блокиран, приклещен, в пълна безизходица, доколкото разбирам — изсмя се Вандуслер. — Да не би да сте победен?
— Не, Вандуслер, след като ви се обаждам. Не се занасяйте с мен, нямам време.
— Много добре. Кой ви трябва? Марк?
— Не, специалистът по праистория.
— Той е в мазето, погълнат от своя кремък.
— Кажете му да дойде моментално на гробището в Монруж. Спешно е.
— Като се има предвид, че се е спуснал на дълбочина 12000 години преди Христа, едва ли има закъде да бърза. Нищо не може да раздели Матиас и кремъка.
— Аз мога, Вандуслер, да му се не знае! Ако не ми помогнете, ще направите страхотен подарък на Отдела за борба с наркотиците.
— А, това вече е друго. Изпращам ви го.