Във вечната гора

LXV

— Ето тук, Веранк, ще свършим с тази история — каза Адамсберг, като спря под високия орех.

На втория ден след арестуването на Ариан Лагард и при перспективата за скандала, който щеше да избухне по този повод, Адамсберг бе изпитал неотложна необходимост да си топне краката в Гав. Затова взе два билета за По, за себе си и за Веранк, без дори да го пита иска ли. Така стигнаха в долината на Осо и Адамсберг поведе колегата си по скалистия път към параклиса на Камалес. Сега двамата бяха излезли на Високата ливада. Замаяният Веранк оглеждаше полето, върховете на планината. Досега не се бе връщал на тази ливада.

— След като вече сме се освободили от Сянката, можем да поседим под сянката на ореха. Но не много дълго, знаем, че е фатална. Колкото да приключим с онова ужилване. Седнете, Веранк.

— Там, където бях ли?

— Например.

Веранк измина още пет метра и седна по турски в тревата.

— Петото момче под дървото, виждате ли го?

— Да.

— Кое е?

— Вие сте.

— Аз съм. На тринайсет години. Кой съм аз?

— Шеф на бандата от село Калдез.

— Точно. Какво правя?

— Стоите прав. Наблюдавате сцената, без да се намесвате. Скръстил сте ръце зад гърба си.

— Защо?

— Сигурно криете някакво оръжие, сопа или нещо друго, знам ли.

— Онзи ден видяхте Ариан, когато влезе в кабинета ми. Държеше ръцете си на гърба. Носеше ли оръжие?

— Това е различно. Тя беше с белезници.

— Което е отлична причина да държите ръцете си на гърба. Бях вързан, Веранк, като коза за въжето си. Ръцете ми бяха завързани за дървото. Надявам се, разбирате защо не съм се намесил.

Веранк няколко пъти прекара ръка по тревата.

— Разкажете ми.

Адамсберг опря гръб в стъблото на ореха, опъна крака, вдигна ръце към слънцето.

— Имаше две враждуващи банди в Калдез. Долната банда, предвождана от Фернан Келчото, и Горната банда, командвана от мен и брат ми. Битки, вражди, заговори, с такива неща се занимавахме. Детски игри, докато към Долната банда не се присъединиха Ролан и няколко други и не я превърнаха в армия от малки мръсници. Ролан възнамеряваше да смаже Горната банда и да наложи контрол над цялото село. Гангстерска война в малък мащаб. Противяхме се, доколкото можехме. Аз най-много го дразнех. В деня на експедицията срещу вас Фернан и Дебелия Жорж дойдоха при мен. „Идваш с нас на театър, боклук“. Така ми каза. „Ще си отваряш зъркелите и ще си затваряш плювалника. Щото, ако ни издъниш, ще ти се случи същото“. Замъкнаха ме на Високата ливада и ме завързаха за дървото. После отидоха при параклиса да те чакат. Ти винаги минаваше оттам на връщане от училище. Нахвърлиха се отгоре ти и знаеш какво стана по-нататък.

Адамсберг осъзна, че без да се усети, бе минал на „ти“. Децата не си говорят на „ви“. Сега тук, на Високата ливада, двамата бяха деца.

— Ъхъ — каза Веранк и направи не особено убедена гримаса.

— Бях успял да измъкна ножа си от задния джоб. И се опитвах като във филмите да срежа въжето. Само че ние не живеем във филм, Веранк. Във филм Ариан щеше да си признае. В реалността стената й устоява на натиска. Въжето устояваше и аз напразно се мъчех да го прережа. По едно време изпуснах ножа. Когато ти изгуби съзнание, те бързо ме отвързаха и ме повлякоха по скалистия път. Дълго време не смеех да се върна на Високата ливада, за да си взема ножа. Когато все пак отидох, тревата бе пораснала, зимата бе минала. Търсих го, но не го намерих.

— Това лошо ли е?

— Не, Веранк. Но ако историята ми е вярна, има някакъв шанс ножът да се е забил в земята. Песента на земята, Веранк, спомняте ли си? Затова донесох кирката. Ще потърсите ножа. Би трябвало да е отворен, както когато го изпуснах. На дръжката от полирано дърво бях издълбал инициалите си — ЖБА.

— Защо да не търсим и двамата?

— Защото се съмнявате прекалено, Веранк. Можете да ме обвините, че съм го пуснал на земята, докато копая. Не, аз ще стоя встрани с ръце в джобовете и ще ви гледам. Така и ние ще отворим един гроб, за да открием живото на спомена. Но не мисля, че е потънал на повече от петнайсет сантиметра.

— Може да не е там — каза Веранк. — Може някой да го е намерил три дни по-късно и да го е прибрал.

— Щяхме да знаем. Спомнете си, че ченгетата търсеха името на петото момче. Ако бяха намерили ножа с инициалите ми, щях да загазя. Но те така и не узнаха кое е петото момче, а аз не си отворих устата. Нищо не можех да докажа. Така че ако историята ми е вярна, сега, след трийсет и четири години, ножът ще е още тук. Никога не бих оставил доброволно ножа си. Щом не съм го взел, значи не съм могъл. Защото бях вързан.

Веранк се поколеба, после стана и вдигна кирката, докато Адамсберг се оттегляше на няколко метра встрани. Почвата беше твърда и лейтенантът копа близо час под ореха, като педантично разчупваше буците пръст. После Адамсберг го видя да оставя кирката, да вдига някакъв предмет и да го почиства.

— Намери ли го? — попита той и се приближи. — Чете ли се нещо?

— ЖБА — каза Веранк и продължи да чисти дръжката с палеца си.

После безмълвно подаде ножа на Адамсберг. Ръждясало острие и потъмняла дръжка, запълнени с пръст, но напълно четливи инициали. Адамсберг го повъртя в ръцете си. Ножът, проклетият нож, който не бе успял да среже въжето, който не му бе помогнал да измъкне окървавеното дете от ръцете на Ролан.

— Ако го искаш, подарявам ти го — каза Адамсберг и го подаде на лейтенанта, като внимателно го държеше за острието. — Този мъжки принцип, символ на нашата обща безпомощност през онзи ден.

Веранк кимна и пое ножа.

— Дължиш ми десет сантима — додаде Адамсберг.

— За кое?

— Такава е традицията. Когато подаряваш остър предмет някому, той ти дължи десет сантима заради риска от порязване. Ще ми е неприятно, ако ти се случи нещо лошо по моя вина. Ти взимаш ножа, аз взимам монетата.