Във вечната гора

XXII

Навън валеше, когато Адамсберг бутна вратата на кафенето в Аронкур. Анжелбер стана да го посрещне, заемайки изпъната, вдървена поза. Останалите от групата го последваха.

— Сядай, беарнецо — каза старият, след като му стисна ръката. — Държим ти чинията на топло.

— Двама ли сте? — попита Робер.

Адамсберг представи помощника си, при което последваха нови ръкостискания, по-недоверчиви, и донасяне на допълнителен стол. Всички хвърлиха по един бръснещ поглед на косата на новодошлия. Тук нямаше опасност да бъде зададен въпрос относно това явление, колкото и да бе интригуващо. Което не пречеше на мъжете да размишляват върху странността му и да търсят начин да научат нещо повече за колегата на комисаря. Анжелбер претегляше структурните прилики между двамата полицаи и си вадеше заключенията.

— Отдалечен братовчед — каза той, докато пълнеше чашите.

Адамсберг започваше все по-ясно да разбира нормандския лицемерен и ловък комуникационен механизъм, при който от събеседника се изтръгваха сведения, без да си личи, че се задава въпрос. Поради низходящата интонация изречението изглеждаше утвърдително.

— Отдалечен? — попита Адамсберг, чиято беарнска същност му позволяваше да задава директни въпроси.

— По-далечен от първи — обясни Илер. — С Анжелбер сме отдалечени на четвърта степен. А с него — той посочи Веранк — си братовчед на шеста или седма степен.

— Може би — съгласи се Адамсберг.

— Във всеки случай е от твоя край.

— Оттам някъде, да.

— Само беарнци има в полицията — попита Алфонс, без да пита.

— Преди бях само аз.

— Веранк дьо Билк — представи се Новия.

— Веранк — опрости Робер.

Около масата се поклатиха глави, за да сигнализират, че предложението на Робер е прието. Което обаче не решаваше проблема с косата. Щяха да са нужни години, за да се разбуди загадката, трябваше да проявят търпение. Донесоха чиния и за Новия и Анжелбер изчака полицаите да се нахранят, преди да направи знак на Робер да премине към въпроса. Робер тържествено просна на масата снимките на елена.

— Не е в същата поза — забеляза Адамсберг, за да пробуди у себе си интерес, какъвто не изпитваше.

Дори не можеше да каже защо е там, нито как Веранк бе разбрал, че иска да дойде.

— Двата куршума са го ударили в гърдите. Паднал е на хълбок, сърцето му е поставено отдясно.

— Убиецът няма метод.

— Това, което е искал, е да убие животното и нищо повече.

— Или да му извади сърцето — каза Освалд.

— Какво смяташ да правиш, беарнецо?

— Да ида да го видя.

— Сега ли?

— Ако някои от вас ме придружи. Нося фенери.

Внезапното предложение им даде храна за размисъл.

— Би могло — рече старейшината.

— Освалд би могъл да придружава. Би могъл да се види със сестра си.

— Би могло — каза Освалд.

— Ще трябва да ги настаниш у вас. Или да ги върнеш тук. В Опортюн няма хотел.

— Довечера трябва да сме в Париж — обяви Веранк.

— Освен ако не останем тук — каза Адамсберг.

Час по-късно двамата оглеждаха театъра на убийството. При вида на животното, проснато на пътеката, Адамсберг усети истинския размер на мъката на мъжете. Освалд и Робер шокирани сведоха глави. Беше животно, беше елен, но си беше и чиста диващина, унищожена красота.

— Великолепен рогач — с усилие произнесе Робер. — Още хляб е имало у него.

— Имал си е стадо — обясни Освалд. — Пет кошути. Шест битки миналата година. Мога да ти кажа, беарнецо, че такъв елен, дето се бие като крал, е щял да си опази женските още четири-пет години, преди да го детронират. Никой тук не би стрелял по Големия рижавец.

— Имаше три червеникави петна на десния хълбок и две на левия, затуй му викаха Големия рижавец.

Братле, като си помислиш, или поне отдалечен братовчед, каза си Веранк и скръсти ръце. Робер коленичи до едрото тяло и погали козината му. През нощта в тази гора, на дъжда, който не спираше да вали, в компанията на тези брадясали мъже, Адамсберг трудно можеше да повярва, че в същия момент някъде в града се движат автомобили и работят телевизори. Праисторичните времена на Матиас течаха там, пред очите му. Вече не знаеше дали Големия рижавец е обикновен елен, или е човек, или пък е открадната, ограбена, унищожена божествена сила. Елен, чийто образ би украсявал стените на пещера, та хората да си спомнят за него и да го почитат.

— Ще го погребем утре — каза Робер, като тежко се надигна. — Чакахме те, нали разбираш. Искахме да го видиш с очите си. Освалд, подай ми брадвата.

Освалд мълчаливо бръкна в голямата си кожена чанта и извади сечивото. Робер провери острието с пръст, коленичи до главата на елена, поколеба се и се обърна към Адамсберг.

— На теб се пада честта, беарнецо — каза той и му подаде брадвата с дръжката напред. — Вземи му рогата.

— Робер — несигурно го прекъсна Освалд.

— Няма какво, Освалд, той го заслужава. Беше уморен, беше далече и дойде тук заради Големия рижавец. На него се пада честта, пада му се трофеят.

— Робер — подхвана Освалд, — беарнецът не е оттук.

— Е, сега вече е — отсече Робер и положи брадвата в ръцете на Адамсберг.

Адамсберг се оказа въоръжен с брадва и застанал до главата на елена.

— Отрежи я ти — каза той на Робер, — страх ме е да не я повредя.

— Не мога. Който я взима, той я отрязва. Сам трябва да го направиш.

Под ръководството на Робер, който натискаше главата на животното към земята, Адамсберг нанесе шест удара с брадвата на местата, които нормандецът му сочеше с пръст. После Робер си взе сечивото, вдигна рогата и ги подаде на комисаря. Четири кила на рог, реши Адамсберг.

— Да не ги загубиш — рече Робер. — Те носят дълъг живот.

— Е, виж сега — уточни Освалд, — не е сигурно, че помагат, но не вредят.

— И не ги разделяй — допълни Робер. — Чуваш ли? Единият не върви без другия.

Адамсберг кимна в тъмнината, здраво стиснал рогата на Големия рижавец. Не беше сега моментът да ги изтърве. Веранк му хвърли ироничен поглед.

— Залитнахте, началник, тежат ви май рогата — промърмори той.

— Не съм ги искал, Веранк.

— Стига, Веранк. Носете ги вие или млъкнете.

— Ни първото ще стане, ни второто, началник.