Във вечната гора

XXVII

След като слухът изпълни мисията си, прескачайки от дърво на храст по пътя между Опортюн и Аронкур, Робер, Освалд и потвърдителят влязоха в кръчмето, където вечеряха полицаите. Горе-долу това очакваше и Адамсберг.

— Мътните да го вземат, каръкът ни преследва — каза Робер.

— По-скоро ни предшества — поправи го Адамсберг. — Седнете — додаде той и им направи място.

Този път сборището принадлежеше на Адамсберг и ролите неусетно се бяха разменили. Тримата нормандци дискретно поглеждаха към много хубавата жена, която смело се хранеше в края на масата, поемайки последователно глътка вино и глътка вода.

— Това е съдебната лекарка — обясни Адамсберг, за да не губят време в увъртания.

— Която работи с теб — уточни Робер.

— Която дойде да огледа трупа на Паскалин Вилмо.

Робер вирна брадичка в знак, че е разбрал и че не одобрява.

— Ти знаеше ли, че гробът е отварян? — попита го Адамсберг.

— Знаех само, че Гратиен е видял Сянката. Казваш, че ни предшестват.

— Във времето, Робер, от няколко месеца насам. Влачим се след събитията.

— Ама не изглежда да си се разбързал — каза Освалд.

Наведен над чинията си в другия край на масата, Веранк потвърди с кимване.

— Какво си мърмори полурижият? — тихо попита Робер.

— Внимавай, Робер, не го наричай така.

— Добре — съгласи се Робер. — Но не разбирам какво казва.

— Че нямаме бърза работа.

— Не говори като другите твоят братовчед.

— Не говори, семейна черта му е.

— А, щом е семейна черта — каза Робер почтително.

— Се разбира от само себе си — прошепна потвърдителят.

— И не ми е братовчед — рече Адамсберг.

Нещо мъчеше Робер. Адамсберг ясно виждаше това по начина му да държи чашата в юмрука си и да помръдва челюстта си от ляво на дясно, все едно дъвче сено.

— Какво има, Робер?

— Дошъл си за Сянката на Освалд, а не за елена.

— Откъде знаеш? Двете се случиха едновременно.

— Не ме лъжи, беарнецо.

— Че ще си вземеш рогата ли?

Робер се поколеба.

— Дал съм ти ги, твои са. Но не ги разделяй. И не ги забравяй.

— Цял ден ги разнасям.

— Добре — заключи Робер, успокоен. — А каква е тази Сянка? Освалд твърди, че е смъртта.

— В известен смисъл — да.

— А иначе?

— Нещо или някой, който никак не ми харесва.

— Значи ти — прошепна Робер — дотичваш веднага щом някой кретен като Освалд ти каже, че е видял да минава Сянка. Или веднага щом нещастница като Ерманс, на която й хлопа дъската, поиска да говори с теб.

— Работата е там, че друг един кретен, пазач на гробището в Монруж, също е видял Сянка. И в него гробище някакъв ненормалник също е наел хора да му разкопаят гроб, за да отвори ковчега.

— Защо казваш, че е наел хора?

— Защото е платил на две момчета да копаят и двете момчета са мъртви.

— Че той не е ли могъл да копае сам?

— Той е жена, Робер.

Робер зяпна, после отпи от бялото си вино.

— Това не е човешко — каза Освалд. — Не мога да повярвам.

— Но се е случило, Освалд.

— А онзи, дето коли елени, също ли е жена?

— Какво общо има това? — попита Адамсберг.

Освалд размисли, забил нос в чашата си.

— Много неща се случват едновременно на едно и също място. Може да са свързани.

— Престъпниците си имат предпочитания, Освалд. Да убиеш елен и да разкопаеш гроб, са две различни неща.

— Иди разбери — каза потвърдителят.

— Тази Сянка същата ли е? — осмели се Освалд да зададе истински въпрос. — Тази, дето се плъзга, и тази, дето копае?

— Боя се, че да.

— Смяташ да направиш нещо — попита Освалд, без да пита.

— Да чуя от теб какво знаеш за Паскалин Вилмо.

— Виждахме я само в пазарните дни, но мога да ти кажа, че беше благочестива като Мадоната и че си отиде, без да се е възползвала от живота.

— Лошо е да умреш — каза Робер. — Обаче като не си живял, е още по-лошо.

И продължава да те сърби след шейсет и девет години, помисли Адамсберг.

— Как е починала?

— Не е много християнско, ама един камък от църквата й размазал главата, докато почиствала бурените около входа. Намерили са я по корем на земята с камъка отгоре й.

— Проведоха ли разследване?

— Дойдоха жандармите от Еврьо и казаха, че е нещастен случай.

— Иди разбери — каза потвърдителят.

— Какво, иди разбери?

— Дали не е божия работа.

— Не говори дивотии, Ашил. С тоя свят, дето е тръгнал на погибел, бог си има друга работа. Няма да седне да хвърля камъни по главата на Паскалин.

— Тя работеше ли нещо? — попита Адамсберг.

— Помагаше в обущарницата в Кодбек. Най-добре я познаваше кюрето. Тя вечно висеше в изповедалнята. Кюрето обслужва четиринайсет енории и идва тук в петъците на всеки две седмици. През тези дни точно в седем часа Паскалин цъфваше в църквата. А беше единствената жена в Опортюн, недокосвана от мъж. Да се чудиш какво е разправяла на кюрето.

— Къде ще служи утре?

— Никъде. Вече не служи.

— Починал?

— За тебе всички са починали — забеляза Робер.

— Не е починал, ама все едно че е — обясни Освалд. — Има депресия. Случило му се, когато бил на гости у касапина в Арбек, и го държи вече две години. Не си болен, ама си лягаш и не искаш да ставаш. И не можеш каза защо.

— Тъжна работа — потвърди Ашил.

— Баба ми на туй му викаше меланхолия — каза Робер. — Понякога това свършва в селското блато.

— Значи кюрето не иска да става?

— Изглежда, че е станал, но е съвсем променен. Обаче за него човек може да се досети защо. Щото му откраднаха мощите. Това го повали.

— Пазеше ги като зениците си — потвърди потвърдителят.

— Мощите на свети Йероним. Те му бяха гордостта в църквата в Менил. Пфу, три кокоши кости под стъклен звънец.

— Освалд, не оскърбявай бога, на маса сме.

— Не оскърбявам никого, Робер. Казвам само, че свети Йероним си беше примамка за магаретата. Ама на кюрето по-добре да му бяха извадили джигера.

— Може ли все пак да го посети човек?

— Нали ти казах, че го откраднаха.

— Имам предвид кюрето.

— А, нямам представа. Не сме му много близки с Робер. Кюретата са малко като ченгетата. Не можело туй, не можело онуй, квото и да правиш, все не са доволни.

Освалд щедро наля в чашите, сякаш за да покаже, че не се подчинява на изискванията на кюрето.

— Някои разправят, че кюрето се такова — подзе Робер тихо. — Някои разправят, че кюрето е мъж като другите.

— Така изглежда — глухо рече потвърдителят.

— Слухове? Или има доказателства?

— Че е мъж ли?

— Че се такова — търпеливо каза Адамсберг.

— Заради депресията е. Когато така се спихнеш без причина и не казваш защо, значи има жена.

— Точно — каза Ашил.

— Споменават ли името на жената? — попита Адамсберг.

— Знае ли човек — каза Робер уклончиво.

След което хвърли поглед на комисаря, после на Освалд, което може би означаваше, реши Адамсберг, че става дума за Ерманс. По време на този кратък обмен на реплики Веранк си мърмореше, отхапвайки от ябълковия си пай.

Мъжете от Бригадата станаха от масата. Прибираха се в Париж, докато Адамсберг, Веранк и Данглар оставаха в хотелчето в Аронкур. Във фоайето Данглар дръпна Адамсберг за ръкава.

— Оправи ли се с Веранк?

— Сключихме примирие. Имаме работа.

— Не искате ли да ви кажа какво научих за онези четиримата?

— Утре, Данглар — каза Адамсберг, откачайки от таблото ключа от стаята си. — Едва се държа на краката си.

— Добре — каза майорът и се отправи към дървеното стълбище. — В случай че все още ви интересува, двама от тях са мъртви. Остават трима.

Адамсберг закачи ключа на таблото.

— Капитане — каза той.

— Взимам бутилка и две чаши и идвам — рече Данглар.