Във вечната гора

VII

Тъкмо се бе разделил с Ариан, когато заваля пороен дъжд, примесен с град, и заля булевард Сен Марсел, разми контурите му и превърна парижката артерия в най-обикновен селски път, удавен от потопа. Адамсберг вървеше доволен — винаги бе обичал грохота на водата, а и се радваше, че след двайсет и три години най-после е затворил досието на убиеца от Хавър. Възхити се на статуята на Жана д’Арк, която понасяше, без да трепне, обстрела от ледени топчета. Жал му беше за Жана д’Арк, не би искал да чува гласове, които да му нареждат да направи еди-какво си и да отиде еди-къде си. Той, който с мъка изпълняваше и дори разпознаваше собствените си препоръки, сериозно би се затруднил, ако трябваше да се подчинява на заповеди, издадени от небесни гласове. Гласове, които след кратка светла епопея щяха да го отведат в клетката на лъвовете — е да, тези истории винаги имаха лош край. За сметка на това Адамсберг нямаше нищо против да вдига камъчетата, които небето поставяше на пътя му, за да му се хареса. В момента му липсваше едно камъче, свързано с Бригадата, и го търсеше.

Когато след петте седмици принудителна почивка, в която го бе изпратил дивизионният комисар, слезе от пиренейските си върхове и се присъедини към парижката си Бригада, Адамсберг донесе трийсетина сиви, излъскани от реката плоски камъчета, които раздаде на сътрудниците си, за да им служат за преспапие или за каквото друго пожелаят. Селски дар, който никой не посмя да откаже, дори тези, които не желаеха по бюрото им да се търкалят камъчета. Дар, който не обясняваше защо комисарят бе донесъл и златна халка, блеснала на пръста му и незабавно разпалила всеобщото любопитство. Ако се беше оженил, защо не бе съобщил на екипа си? И главно — оженил за кого и защо? Закономерно с майката на сина си? Ненормално с брат си? Митично с лебед? Понеже ставаше дума за Адамсберг, всичко бе възможно и предположенията преминаваха с шепот от кабинет на кабинет и от камъче на преспапие.

Разчитаха на майор Данглар да разбули загадката, от една страна, защото беше най-старият сътрудник на Адамсберг, работил и поддържал с него отношения, лишени от свян и предпазливост, от друга, защото Данглар не търпеше Въпроси без отговор. А те се изхитряха да никнат като гъби в почвата на живота му и се превръщаха в несигурност — несигурност, подхранваща безпокойството му, безпокойство, подкопаващо съществуването му. Данглар работеше неуморно за унищожението на Въпросите без отговор, както вманиаченият чистофайник изтупва прашинките от сакото си. Титаничен труд, който обикновено водеше до безизходица и до пълно безсилие. Безсилието го тласкаше към мазето на Бригадата, която приютяваше бутилката му с бяло вино, единствено способна да се справя с прекалено упоритите Въпроси без отговор. Данглар криеше бутилката си чак в мазето не от страх да не я намери Адамсберг — комисарят отдавна знаеше тайната, човек би казал, че чуваше гласове. Просто слизането и качването по стръмното стълбище към и от мазето го затрудняваше достатъчно, за да отложи употребата на своя еликсир за по-късно. Така че той търпеливо предъвкваше съмненията си, както и краищата на моливите си, които консумираше с усърдието на гризач.

Адамсберг развиваше теория, обратна на гризаческата, като твърдеше, че несигурността не може да се увеличава безкрайно и че стига до един праг от максимум — три до четири появили се едновременно Въпроса без отговор. Което не означаваше, че не съществуват и други, но само три до четири можеха да занимават човешкия мозък. Така че манията на Данглар да ги изкоренява не му вършеше работа, тъй като отстранеше ли два, мястото им тутакси се заемаше от нови два, които нямаше да го мъчат, ако бе имал благоразумието да изтърпи старите.

Данглар отхвърляше тази хипотеза. Той подозираше, че Адамсберг обича несигурността до полуда, до стенен да я създава сам, да замъглява и най-светлите хоризонти заради удоволствието да се изгуби в полумрака и да крачи безотговорно, също както сега крачеше под дъжда. Ако човек не знаеше, ако не знаеше нищо, защо да се притеснява?

Люти битки между педантичното „Защо?“ на Данглар и небрежното „Не знам“ на комисаря придружаваха разследванията на Бригадата. Никой не се опитваше да разбере същността на тази неуморна борба между точност и размитост, но всеки взимаше едната или другата страна. Едните, позитивистите, смятаха, че Адамсберг ненужно бави следствията, лениво ги обвива в мъгла, оставяйки сътрудниците си без пътен лист и без насока. Другите, „хвърчащите из облаците“ — наречени така в памет на една драматична командировка на Бригадата в Квебек3 — бяха на мнение, че резултатите на комисаря оправдават всички лутания и залитания, макар същността на метода да им убягваше. В зависимост от настроението и от превратностите на момента, подтикващи към нервност или снизхождение, човек можеше да е позитивист сутринта и да подхвърча из облаците вечер. И обратно. Единствено антагонистите Адамсберг и Данглар никога не променяха позициите си.

Венчалната халка на пръста на комисаря блестеше на фона на по-безобидните Въпроси без отговор. Данглар избра точно този дъждовен ден, за да разпита Адамсберг, като просто спря поглед върху пръстена. Комисарят свали прогизналото си сако, седна на чомпе на ръба на един стол и протегна ръката си. Тази ръка, прекалено голяма за тялото му, натоварена в китката с два часовника, които се почукваха помежду си, и разкрасена с въпросната златна халка, не подхождаше на небрежното му до занемареност облекло. Ще речеш, ръка на човек от стар благороднически род, прикачена към тяло на селянин, изискана елегантност, лепната върху ощавената от слънцето кожа на планинеца.

— Баща ми почина, Данглар — обясни спокойно Адамсберг. — Седяхме в една колиба за лов на гривяци и наблюдавахме полета на един мишелов, който кръжеше над нас. Грееше слънце и той внезапно падна.

— Можехте да ми кажете — изръмжа Данглар, когото тайните на комисаря безпричинно обиждаха.

— Стоях там до вечерта, легнал до него, държах главата му, опряна на рамото ми. Сигурно още щях да съм там, ако не ни беше намерила една група ловци. Взех пръстена му, преди да затворят ковчега. Да не би да си помислихте, че съм се оженил? За Камий?

— Питах се.

Адамсберг се усмихна.

— Въпросът е разгадан, Данглар. Знаете по-добре и от мен, че десет пъти вече съм пускал Камий с надеждата, че влакът ще мине за единайсети път в подходящ за мен ден. Е, точно в такъв ден не минава.

— Човек никога не знае. С тези смени на маршрутите.

— Влаковете, както и хората, не обичат да се въртят в кръг. След известно време това ги изнервя. Като погребаха баща ми, отидох да събирам камъчета от водата. Това е нещо, което умея да правя. Представяте ли си безкрайното търпение на водата, която залива тези камъчета. А те дори не забелязват как реката оглажда всичките им неравности. Накрая тя печели битката.

— Аз лично предпочитам камъните пред водата.

— Ваша работа — незаинтересовано отвърна Адамсберг. — Като говорим за камъни и вода, ще ви кажа две неща, Данглар. Едното е, че имам призрак в новия ми дом. На кръвожадна и алчна монахиня, пребита от един кожар през 1771 година. Смазал я. Ей така. Та тя живее в течно състояние на тавана. Това е за водата.

— Хубаво — предпазливо каза Данглар. — А за камъните?

— Видях се с новата патоложка.

— Елегантна, студена и работлива, доколкото разбрах.

— И свръхнадарена, Данглар. Чели ли сте дисертацията й за разделените на две убийци?

Излишен въпрос. Данглар бе чел всичко, включително упътванията за евакуация в случай на пожар, разлепени по вратите на хотелските стаи.

— За дисоциацията на съзнанието у някои убийци — уточни Данглар. „От двете страни на стената на престъплението“. Книгата вдигна доста шум.

— Оказа се, че преди повече от двайсет години с нея сме се карали като кучета в една хавърска кръчма.

— И сте врагове?

— Съвсем не. Този вид сблъсък понякога изгражда солидни връзки. Не ви съветвам да я придружавате в кафенето — има навик да прави коктейли, които могат да повалят бретонски моряк. Поела е двата трупа от Пор дьо ла Шапел. Смята, че са убити от жена. Довечера ще знае повече.

— От жена ли?

Данглар скандализирано опъна мекото си тяло. Мразеше да мисли, че жени могат да убиват.

— Ама тя майтап ли си прави? Видяла ли е габаритите на мъртвите?

— Чакайте, Данглар. Доктор Лагард никога не греши. Или почти никога. Предайте хипотезата й на момчетата от Отдела по наркотиците, това ще ги успокои за известно време.

— С Мортие не може да се говори. От месеци се занимава с трафика на дрога в този район и има нужда от резултати. Тази сутрин се обажда два пъти, беше бесен.

— Оставете го да беснее. Накрая водата печели.

— Какво смятате да правите?

— С монахинята ли?

— С Диала и Сламката.

Адамсберг погледна Данглар неразбиращо.

— Така се казват двете жертви — обясни Данглар. — Диала Тунде и Дидие Сламено, наречен Сламката. Ще минем ли довечера през моргата?

— Довечера съм в Нормандия. Ще има концерт.

— Аха — каза Данглар и тежко се надигна. — Очаквате промяна в маршрута?

— По-скромен съм, капитане. Задоволявам се да гледам детето, докато тя свири.

— Майоре, вече съм майор. Не помните ли, че присъствахте на церемонията по повишението ми? Какъв концерт? — попита Данглар, който винаги бе вземал много присърце интересите на Камий.

— Нещо голямо, със сигурност. Британски оркестър със стари инструменти.

— Ансамбълът „Лийдс Барок“?

— Такова някакво име — потвърди Адамсберг, който не знаеше и дума английски. — Не ме питайте какво ще свири, нямам представа.

Адамсберг стана, взе мокрото си сако и го преметна през рамо.

— Докато ме няма, бдете над котката, над Мортие, над мъртвите и над настроението на лейтенант Ноел, което става все по-лошо. Не мога да огрея навсякъде, имам си задължения.

— Откакто станахте отговорен баща — изсумтя Данглар.

— Щом казвате, капитане.

Адамсберг безропотно приемаше укорителното ръмжене на Данглар, което винаги смяташе за уместно. Майорът отглеждаше петте си деца сам като майка птица още когато Адамсберг не бе схванал, че има бебе. Пак добре, че помнеше името му — Томас Адамсберг, на галено Том. Точка за него, смяташе Данглар, който никога не се отчайваше напълно от комисаря.