Във вечната гора

XXXIV

Дългият колоквиум бе забавил Адамсберг, който взе колата, за да се прибере в ателието на Камий. Нямаше да разказва на Том историята за сестрата и за ужасната отвара. Вечен живот, помисли той, докато паркираше под дъжда. Всемогъщество. Рецептата от De sanctis reliquis изглеждаше смехотворна, истински майтап. Но този майтап подлудяваше човечеството още от първите му стъпки в космическата пустош, която хвърляше Данглар в паника. Смъртоносен майтап, в името, на който човеците бяха изградили вярванията си и неуморно се избиваха помежду си. През целия си живот сестрата всъщност бе търсила само това. Да избираш живот или смърт за другите, да разполагаш със съществуването им, означаваше да си богиня и да тъчеш платното на съдбата. Сега тъчеше своето. Тя, която бе властвала над живота на другите, не можеше да позволи на смъртта да я отнесе като някоя обикновена старица. Огромната й власт над живота и смъртта щеше да бъде използвана за собствена полза, щеше да я дари с безсмъртие, щеше да я постави на истинския й трон, откъдето да продължи съдбовното си дело. Бе станала на седемдесет и пет години, време беше — младостта бе преминала пет пъти. Време беше и тя знаеше това открай време. Жертвите й бяха предвидени отдавна, времето и начинът на екзекуцията — обмислени до най-малките подробности. Жената беше педантична, планът се изпълняваше стъпка по стъпка, без изненади. Беше изпреварила полицаите не с месеци, а с десет, ако не и с петнайсет години. Третата девица бе предварително осъдена. И Адамсберг не виждаше как той с двайсет и седем мъже, че и със сто, ще стопи преднината на Сянката.

Не, ще разкаже на Том как продължава историята на козирога.

Адамсберг изкачи седемте етажа и позвъни на вратата с десет минути закъснение.

— Ако се сетиш, сложи му капки в носа — каза Камий и му подаде шишенце.

— Разбира се, че ще се сетя — отвърна Адамсберг и пъхна шишенцето в джоба си. — Хайде върви. И хубаво да свириш.

— Добре.

Елементарен разговор между приятели. Адамсберг залепи Том на корема си и се изтегна на леглото.

— Спомняш ли си докъде бяхме стигнали? Спомняш ли си за милия козирог, който много обичал птичките, но не искал другият риж козирог да му досажда в неговия край на планината? Обаче другият все пак дошъл да му досажда. Приближил се, големите му рога изпълнили пространството и рекъл: „Ти се държа лошо с мен, когато бяхме малки, и сега ще съжаляваш, мой човек“. — „Това са глупости — отвърнал кестенявият козирог. — Това са приказки за малки деца. Прибирай се у вас и ме остави на мира“. Но рижият козирог не искал и да чуе. Защото бил дошъл от много далеч да отмъсти на кестенявия козирог.

Адамсберг замълча и детето показа с помръдване на крачето, че не спи.

— Тогава козирогът, който много бил пътувал, казал: „Нещастник такъв, ще ти отнема земята, ще ти отнема работата“. В този момент се появила една дива коза, която била чела всички книги на света, и казала на кестенявия козирог: „Внимавай с този тип, че вече е убил два козирога и ще види и на теб сметката“. — „Какви ги говориш — казал кестенявият козирог на мъдрата дива коза, — да не си се побъркала, ти просто ревнуваш“. Но кестенявият козирог не бил спокоен. Защото рижият бил много хитър, а и доста красив. Кестенявият решил да го затвори зад една преградка за камина и после да размисли сериозно. Речено-сторено. С преградката нямало проблеми. Обаче кестенявият имал един недостатък — не умеел да размишлява сериозно.

Детето натежа и Адамсберг разбра, че е заспало. Постави ръка на главата му, затвори очи и вдиша миризмата му на сапун, мляко, пот.

— Да не би майка ти да те парфюмира? — прошепна Адамсберг. — Това е тъпо, бебетата не се парфюмират.

Но не. Деликатната миризма не идваше от Том. Идваше от леглото. Адамсберг разшири ноздри в тъмното като кестенявия козирог. Познаваше този парфюм. И той не беше на Камий.

Полека стана и остави Том на леглото му. Заразхожда се из стаята и задуши. Успя да локализира миризмата — тя беше в леглото. Някой бе лежал там и бе оставил миризмата си.

Е и? — каза си той и запали лампата. — В колко легла на колко жени си лягал, преди Камий да ти стане другарче? Рязко вдигна чаршафите и ги заразглежда, сякаш като се запознае по-отблизо с натрапника, ще му стане по-леко. После седна на неоправеното легло и дълбоко пое дъх. Всичко това беше без значение. Един тип повече или по-малко — и какво от това? Нищо особено. Нямаше от какво да прави драма. Душевните вълнения ала Веранк не му подхождаха. Адамсберг знаеше, че са мимолетни, и изчакваше да преминат, за да се оттегли към личните си брегове, там, където нищо и никой не можеше да го застраши.

Грижливо опъна чаршафите, подпъхна ги под дюшека и изглади възглавниците с ръка, без да знае дали с този жест изличава натрапника или вече отминалия си гняв. Вдигна няколко косъма и ги разгледа на светлината на лампата. Къси косми, мъжки косми. Два черни и един риж. Рязко сви юмрук.

Задъхан закрачи от стена до стена, образите на Веранк се изливаха в главата му като кален поток, в който различаваше мутрата на лейтенанта — мълчалива, предизвикателна, стихоплетстваща, заинатена като беарнец. Данглар имаше право — планинецът беше опасен, бе привлякъл Камий за своята кауза. Бе дошъл да си отмъсти и бе започнал оттук, от това легло.

Томас проплака в съня си и Адамсберг постави ръка на главата му.

— Рижият козирог, момченцето ми — прошепна той. — Той нападнал и отвлякъл жената на кестенявия. Така била обявена войната, Том.

Адамсберг стоя неподвижен два часа, седнал до леглото на сина си. Когато Камий се върна, си тръгна бързо, не особено другарски, почти невъзпитано, и се гмурна в дъжда. Щом седна зад волана, още веднъж обмисли плана си. Каквото повикало, такова се обадило. Погледна часовниците си на светлината на лампичката и поклати глава. Утре в седемнайсет часа механизмът ще е задвижен.