Във вечната гора

XXI

Отделът за борба с наркотиците се бе предал, но и Адамсберг бе на път да се предаде. Нямаше никакъв напредък, всички врати се затваряха под носа му.

Всъщност биваше си ги тези шведски табуретки — човек не можеше да седне на тях, а само ги яхаше, както се яха кон, и краката му висяха надолу. Адамсберг се бе настанил доста удобно на една от тях и съзерцаваше тъжната пролет със затлаченото й като разследването му небе. Комисарят не обичаше да седи. След час неподвижност го хващаше такъв съклет, че му се налагаше да стане и да закрачи, пък било и в кръг. Високата табуретка му предлагаше нови перспективи, някакво смесено седящо-изправено положение, в което краката оставаха свободни и лекичко се поклащаха в празното, все едно че тичат във въздуха, което забележително подхождаше на „хвърчащ из облаците“. Зад гърба му Меркаде спеше върху дунапрена.

Разбира се, пръстта под ноктите на двамата мъже идваше от гроба. И какво от това? Това не помагаше да се разбере кой ги бе изпратил в Монруж, нито какво бяха търсили под земята — явно нещо, което два дни по-късно бе довело до трагичната им смърт. Адамсберг се бе осведомил за ръста на медицинската сестра — 1,65 м. Нито прекалено висока, нито прекалено ниска, за да се изключи от картинката.

Информацията за покойната още повече объркваше мислите му. Елизабет Шател от село Вилбоск сюр Рил в Горна Нормандия бе работила в туристическа агенция в Еврьо. Не ставаше дума за подозрителни обиколки, нито за съмнителни пътешествия, а за съвършено доброкачествени разходки с автобус за възрастни хора. Не бе отнесла никакви бижута в гроба. Обискът в дома й не разкри никакви скрити накити, никаква страст към скъпи аксесоари. Елизабет бе живяла скромно, без грим и украса. Родителите й я имаха за благонравна, което означаваше, доколкото се разбра, че не е имала отношения с мъже. Не бе обръщала на себе си повече внимание, отколкото на колата си, което бе предизвикало смъртта й на опасния трилентов път между Еврьо и Вилбоск. Спирачната течност бе изтекла и колата се бе блъснала в един камион. Последното знаменателно събитие в историята на Шателови датираше от времето на Революцията, когато родът се разцепил на две и в сблъсъка между привържениците на гражданската Конституция на духовенството и техните противници била дадена една жертва. Оттогава представителите на двата клона не общуваха помежду си дори в смъртта, като едните почиваха в гробището на Вилбоск сюр Рил, а другите — в Монруж.

Това унило резюме като че ли съдържаше целия живот на Елизабет, лишен от тайни, каквито бе нямала, и от приятелства, към каквито не се бе стремяла. Едно-единствено по-особено нещо й се бе случило, но чак в гроба. Което, мислеше си Адамсберг, докато си люлееше краката, нямаше никакъв смисъл. Заради тази жена, за която никой не бе ламтял приживе, бяха загинали двама мъже, опитали се да проникнат до главата й в ковчега. Елизабет бе положена в ковчег в болницата в Еврьо и никой не се бе промъкнал, за да пъхне каквото и да било вътре.

В четиринайсет часа — бърз колоквиум в Бирарията на философите, където половината състав на Бригадата довършваше обяда си. Адамсберг не държеше на колоквиумите и на тяхната редовност, нито на мястото на провеждането им. Той измина стоте метра, които го деляха от бирарията, като търсеше на огъващата се под поривите на вятъра карта къде се намира Вилбоск сюр Рил. Данглар му показа една малка точка.

— Вилбоск се обслужва от жандармерията в Еврьо — уточни майорът. — Паянтови къщи със сламени покриви, ясна ви е картинката. Намира се на петнайсет километра от вашия Аронкур.

— Какъв Аронкур? — попита Адамсберг, опитвайки се да сгъне картата, която упорито се съпротивляваше.

— Аронкур от концерта, на който придружавахте от любезност.

— А да, бях забравил името. Забелязали ли сте, че пътните карти са като вестниците, ризите и щурите идеи? Веднъж разгънеш ли ги, няма начин да ги сгънеш отново.

— Откъде взехте тази карта?

— От вашия кабинет.

— Дайте ми я, аз ще я оправя — протегна неспокойна ръка Данглар.

За разлика от комисаря Данглар ценеше предметите — и идеите, — които му налагаха дисциплина. През ден намираше вестника си вече прегледан от Адамсберг и следователно зле сгънат или по-точно набързо събран на топка. При липса на по-сериозни неприятности това бе достатъчно да му развали настроението. Но не можеше да се разбунтува срещу тази проява на нехайство, тъй като комисарят пристигаше в службата рано призори — когато разлистваше вестника — и никога не бе укорил Данглар за либералното му работно време.

Хората на Адамсберг бяха насядали в бирарията на обичайната си дълга маса в нишата до прозореца. Два големи витража хвърляха върху групата синя, зелена и червена светлина в зависимост от заеманото място. Данглар, който намираше витражите за грозни и отказваше да има синьо лице, винаги сядаше с гръб към прозореца.

— Къде е Ноел? — попита Мордан.

— На стаж покрай Сена — обясни комисарят, докато се настаняваше.

— И какво прави?

— Изучава чайките.

— Какво ли не се случва на тоя свят — кротко каза снизходителният позитивист и зоолог Воазне.

— Какво ли не се случва — потвърди Адамсберг и постави пакет фотокопия на масата. — Тия дни ще се наложи да поработим по-дълго. Приготвил съм ви ново описание на убиеца. Засега залагаме на възрастна жена, висока около метър и шейсет и два, обикновена на вид, може би носи обувки от синя кожа и разбира малко от медицина. На тази база започваме отново на битпазара, разделени на четири екипа. Всеки ще носи снимки на Клер Ланжевен, медицинската сестра с трийсетте и три жертви.

— Ангелът на смъртта? — попита Меркаде, който пиеше третото си кафе преди всички останали, за да не заспи. — Тя не е ли в затвора?

— Вече не. Преди десет месеца е минала през трупа на пазача и се е изпарила. Може да е дебаркирала на брега на Ламанша, може да е отново във Франция. Показвайте снимката в края на разпитите, за да не повлияете на свидетелите. Това е само възможност, просто сянка.

В този момент в бирарията влезе Ноел и седна на зелена светлина между двама от колегите си. Адамсберг погледна часовниците си. По това време Ноел би трябвало да крачи към чайките някъде около Сен Мишел. Комисарят се поколеба, но замълча. По намусения му вид и раздразнените от безсъние очи можеше да се съди, че Ноел се опитва да направи нещо, например да хвърли топка с цел умиротворение или провокация. По-добре бе да се изчака.

— По въпроса за сянката. Приближаваме я на пръсти, тъй като теренът е хлъзгав. Трябва да узнаем дали Клер Ланжевен е носила сини обувки, по възможност лъснати, по възможност с лъснати подметки.

— Подметки ли?

— Именно, Ламар, лъснати подметки. Както ските се мажат с восък.

— Какъв е смисълът?

— Да се изолираш от земята, да се плъзгаш отгоре й, без да я докосваш.

— Виж, това не го знаех — каза Есталер.

— Ретанкур, вие идете в бившия дом на сестрата. Опитайте се да узнаете от агенцията по недвижимо имущество къде са оставени вещите й. Дали са хвърлени, или прибрани от някого. Разпитайте и последните болни, които е обслужвала.

— Тези, които не е убила — уточни Есталер.

Настъпи кратка тишина, както винаги след простодушните изявления на младежа. Адамсберг бе обяснил на всички, че случаят с Есталер положително ще се оправи с времето и че с достатъчно да проявят търпение. Така че всеки се стараеше да закриля младия сержант, дори Ноел, за когото Есталер не представляваше достоен за отстраняване конкурент.

— Минете през лабораторията, Ретанкур. Нека изпратят екип да вземе проби от пода на дома й. Ако е лъскала подметките си, може да са останали следи по паркета, по плочките.

— Освен ако от агенцията не са почистили.

— Разбира се. Но нали казахме, че работим логично.

— И проверяваме всички следи.

— И главно, Ретанкур, вие ме пазите. Това ви е мисията.

— От?

— От нея. Възможно е да ме търси. Както казват експертите, тя трябва да ме отстрани, за да продължи по пътя си, за да възстанови стената, която съборих, когато я открих.

— Каква стена? — попита Есталер.

— Вътрешна стена — обясни Адамсберг, като се потупа по челото, после очерта една линия до пъпа си.

Есталер сведе глава и се съсредоточи.

— Да не е дисоциирана?

— Как се сетихте? — попита Адамсберг, както винаги изненадан от неочакваните просветления, които спохождаха сержанта.

— Чел съм книгата на Лагард, тя говори за „вътрешни стени“. Много добре си спомням. Всичко си спомням.

— Ами точно такава е. Дисоциирана. Не е зле всички да препрочетат книгата — добави Адамсберг, който още не я бе чел. — Вече не си спомням заглавието.

— „От двете страни на стената на престъплението“ — каза Данглар.

Адамсберг погледна Ретанкур, която разглеждаше снимките на старата медицинска сестра, регистрирайки всяка подробност.

— Нямам време да се пазя — каза й той. — Нито съм убеден, че трябва. Не знам откъде ще дойде заплахата, нито под каква форма.

— Как е убила пазача в затвора?

— Като му е забила вилица в окото. Между другото би могла да убие и с нокти, Ретанкур. Според Лагард, която я познава добре, тя представлява ужасяваща опасност.

— Вземете си охрана, господин комисар. Така ще е по-разумно.

— Имам по-голямо доверие във вашия щит.

Ретанкур поклати глава, претегляйки сериозността на мисията си и безотговорността на комисаря.

— През нощта нищо не мога да направя — каза тя. — Не мога да спя права пред вратата ви.

— О — каза Адамсберг и небрежно махна с ръка, — за през нощта нямам грижа. Вече разполагам с един кръвожаден призрак.

— Така ли? — каза Есталер.

— Света Клариса, размазана от един кожар през 1771 година — обясни Адамсберг с известна гордост. — Наричат я Нямата. Обирала старците, после ги удушавала. В известен смисъл Нямата е съперничка на нашата медицинска сестра. Ако Клер Ланжевен проникне в дома ми, ще се разправя с нея, преди да се приближи до мен. Още повече че Клариса има предпочитания към жените, и то възрастните. Виждате, че няма от какво да се боя.

— Откъде го измислихте това?

— Каза ми го новият ми съсед, един античен еднорък испанец. Загубил е дясната си ръка в Гражданската война. Казва, че лицето на монахинята приличало на черупката на стар орех.

— Колко души е убила? — попита Мордан, който явно се забавляваше. — Седем, като в приказките?

— Точно.

— Ама вие виждали ли сте я? — попита Есталер, объркан от усмивките на колегите си.

— Това е само легенда — обясни Мордан, като по стар навик отчетливо произнасяше сричките. — Клариса не съществува.

— А, добре — успокои се сержантът. — Испанецът да не е изкукуригал?

— Ни най-малко. Бил е ухапан от паяк по липсващата ръка и го сърби вече шейсет и девет години. Чеше се във въздуха, на точно определено място.

Идването на сервитьора разсея разтревожения Есталер, който побърза да направи колективната поръчка на кафета. Безчувствена към тракането на приборите, Ретанкур продължаваше да разглежда снимките на сестрата, докато Веранк й говореше. Новия не се бе обръснал и имаше снизходителната и спокойна физиономия на човек, който се е любил до зори. Което напомни на Адамсберг, че е изтървал Ариан, като е заспал като пън в колата й. Проникващата през витражите светлина разпалваше странни цветни огньове в шарената коса на лейтенанта.

— Защо ти трябва да пазиш Адамсберг? — обърна се Веранк към Ретанкур. — При това сама.

— По навик.

— Аха.

Ретанкур му се усмихна и за миг откъсна поглед от снимките.

— Наистина ли искате това, Веранк? — намеси се Адамсберг, опитвайки се да не говори прекалено студено. — Или това е просто поетически порив? Искате ли да помагате на Ретанкур в задачата й? Размислете, преди да отговорите, претеглете опасността, преди да приемете. Не става дума за стихове. Задачата е тежка.

— И Ретанкур е тежка — обади се Ноел.

— Млъквай — каза Воазне.

— Ако обичаш — додаде Жюстен.

Адамсберг си даде сметка, че в неговата бригада Жюстен понякога играеше ролята на потвърдителя от Аронкур. А Ноел — на най-агресивния опонент.

Келнерът донесе кафетата и на масата настъпи кратко мълчание. Есталер внимателно разпредели чашите според вкуса на всеки. Бяха свикнали и не му се месеха.

— Приемам — каза Веранк с леко стиснати устни.

— А вие, Ретанкур? Вие приемате ли го?

Ретанкур отправи към Веранк ясен и неутрален поглед, опитвайки се да прецени дали е способен да й помогне. Ще речеш, джамбазин, който оглежда коня. Притеснителен оглед за присъстващите, които съвсем се умълчаха. Веранк обаче не се смути. Беше Нов, такава му бе работата. А и сам бе предизвикал съдбата — сега трябваше да пази Адамсберг.

— Приемам — отсече Ретанкур.

— Значи решено — каза Адамсберг.

— Той ли? — процеди Ноел. — Но той е Нов, по дяволите.

— Има единайсетгодишен стаж — възрази Ретанкур.

— Аз съм против — повиши тон Ноел. — Този човек няма да свърши работа, господин комисар. Той няма никакво желание да ви пази.

Правилно, помисли Адамсберг.

— Късно е вече, решението е взето — обяви той.

Данглар загрижено наблюдаваше сцената, докато си пилеше ноктите, и изчисляваше очебийната завист на Ноел. Лейтенантът рязко вдигна ципа на коженото си яке, както правеше всеки път, когато се готвеше де прекрачи границата.

— Ваша воля, господин комисар — изсмя се той на зелената светлина. — Но за сблъсъка с подобно животно ви трябва тигър. А доколкото ми е известно — добави той и кимна към косата на Новия, — козината не прави тигъра.

Уцели невралгичната точка, успя да помисли Данглар, преди пребледнелият Веранк да се изправи пред Ноел. И отново да седне, сякаш останал без сили. Адамсберг прочете на лицето му такова страдание, че в стомаха му се образува топка от ярост, която отпрати надалеч войната между двете долини. При Адамсберг гневът бе нещо изключително рядко и крайно опасно. Данглар знаеше това, поради което на свой ред стана и бързо заобиколи масата. Адамсберг бе изправил Ноел на крака и с ръка на гърдите му постепенно го изблъскваше към улицата. Веранк стоеше неподвижен, с неволно пъхнати в косата пръсти, и дори не наблюдаваше сцената. Усещаше само, че две жени мълчаливо са застанали от двете му страни — Ретанкур и Елен Фроаси. Доколкото си спомняше, и като се пренебрегнат любовните разочарования, жените никога не му бяха правили нищо лошо. Не го бяха нападали, дори не му се бяха подигравали. От осемгодишна възраст общуваше само с жени и нямаше нито един приятел от мъжки пол. Не умееше и не обичаше да говори с мъже.

Шест минути по-късно Адамсберг се върна в бирарията сам. Напрежението още не беше спаднало и хвърляше върху кожата му приглушени отблясъци, доста подобни на ненормалната светлина, която проникваше през витражите.

— Къде е той? — предпазливо попита Мордан.

— С чайките, далеч оттук. И се надявам, че още дълго ще лети с тях.

— Той вече си взе отпуската — обади се Есталер.

Уточняващата намеса на Есталер поуспокои обстановката, както когато отворим прозорче в задимена стая.

— Ще си вземе още — отговори Адамсберг по-меко. — Да сформираме екипите — додаде той, като хвърли поглед на часовниците си. — Минете през Бригадата да вземете снимки на сестрата. Данглар ще координира работата ви.

— А не вие? — попита Ламар.

— Не, аз тръгвам пръв. С Веранк.

Парадоксалната ситуация леко объркваше Адамсберг, както и Веранк, комуто не хрумваше никакъв стих, способен да възстанови равновесието му. Веранк трябваше да закриля Адамсберг, а Адамсберг закриляше Веранк — взаимовръзка, която никой от двамата не бе пожелавал. Провокацията произвежда нежелани ефекти, помисли си Адамсберг.

Двамата мъже се въртяха близо два часа из пазара, като се изхитриха нито веднъж да не си заговорят. Веранк поемаше разпитите, докато комисарят разсеяно се оглеждаше, без да знае какво точно търси. Денят преваляше, Адамсберг посочи един изоставен дървен сандък, където да направят пауза. Седнаха, всеки на единия край на сандъка, оставяйки максимално разстояние помежду си. Веранк запали цигара, която се предполагаше, че играе ролята на разговор.

— Трудно сътрудничество — каза Адамсберг и подпря брадичка с юмрука си.

— Да — призна Веранк.

— Да, лейтенант, боговете трябва да са. Те скучаят, затова пият, играят, а ние, глупаците, им се мотаем из краката. Двамата заедно. С плановете ни, които те нарушават просто за удоволствие.

— Не сте длъжен да работите на терена. Защо не останахте в службата?

— Защото търся противопожарна преградка.

— Аха. Да нямате камина?

— Имам. Когато Том проходи, ще стане опасно. Затова търся преградка.

— Продават на улица Ру. Ако имате късмет, още ще е отворено.

— Можехте да ми кажете по-рано.

След половин час вече съвсем се беше стъмнило и двамата мъже вървяха по една уличка, хванали от двата края тежка и древна противопожарна преграда, за която Веранк дълго се бе пазарил, докато Адамсберг изпробваше здравината й.

— Бива си я — каза Веранк, като положи своя край до колата. — Красива, солидна, евтина.

— Бива си я — потвърди Адамсберг. — Дайте да я поставим на задната седалка, аз ще я поема от другата страна.

Адамсберг седна зад волана, Веранк се настани до него и закопча колана си.

— Може ли да пуша?

— Пушете — каза Адамсберг и потегли. — И аз съм пушил. Дълги години. Като деца в Калдез всички тайно пушехме. Предполагам, че и при вас в Лобазак е било така.

Веранк отвори прозореца.

— Защо казвате „в Лобазак“?

— Защото вие живеехте точно там, на два километра от лозето на Веранк дьо Билк.

Адамсберг караше, без да бърза, като плавно взимаше завоите.

— Има ли значение?

— Има, защото там са ви нападнали. А не на лозето. Защо лъжете, Веранк?

— Не лъжа, господин комисар. На лозето беше.

— В Лобазак е било. На Високата ливада, зад параклиса.

— Вас ли са нападнали или мен?

— Вас.

— Значи знам за какво говоря. Щом ви казвам, че е било на лозето, значи е било на лозето.

Адамсберг спря на червен светофар и погледна към колегата си. Веранк беше искрен, без всякакво съмнение.

— Не, Веранк — подзе Адамсберг и даде газ. — В Лобазак е било, на Високата ливада. Там са дошли петте момчета от долината на Гав.

— Петимата боклуци от Калдез.

— Точно така. Те никога не са се приближавали до лозето. Дошли са на Високата ливада, по Скалистия път.

— Не е вярно.

— Вярно е. Дали са си среща в параклиса на Камалес. Там са ви нападнали.

— Не знам какво се опитвате да направите — изръмжа Веранк. — Бях на лозето, там изгубих съзнание, оттам ме взе баща ми и ме заведе в болницата в По.

— Това е било три месеца по-рано. В деня, когато сте изпуснали кобилата и тя ви е прегазила. Счупен пищял, баща ви, ви е завел в По, кобилата е била продадена.

— Не е възможно — прошепна Веранк. — Откъде знаете?

— Нима вие не знаехте какво става в Калдез? Когато Рьоне падна от покрива и като по чудо оцеля, нима не го узнахте в Лобазак? А когато пламна бакалията, не го ли узнахте?

— Да, разбира се.

— Виждате ли?

— Мамка му, на лозето беше.

— Не, Веранк. Бягството на кобилата и нападението на момчетата от Калдез — две загуби на съзнание в разстояние на три месеца, два престоя в болницата в По. Смесили сте двете събития. Посттравматично объркване, би казала патоложката.

Веранк откопча колана си, наведе се напред и опря лакти на коленете си. Колата се бе озовала в задръстване.

— Не виждам какво целите с тия приказки.

— Какво правехте в лозето, когато дойдоха момчетата?

— Проверявах състоянието на гроздовете, през нощта бе имало буря.

— Е, няма начин. Защото е било през февруари и лозето е било обрано. Кобилата — да, било е през ноември и сте оглеждали гроздовете. Предстоял е коледният гроздобер.

— Не — повтори Веранк. — А и какво значение има? Какво ви е грижа дали е било на лозето или на Високата ливада в Лобазак? Нападнаха ме, нали така?

— Да.

— Удряха ме с железни пръти по главата и ме наръгаха с парче от бутилка в корема, нали така?

— Да.

— Е, тогава?

— Тогава вие просто не си спомняте всичко.

— Много добре си спомням мутрите им и по този въпрос не можете да направите нищо.

— Не твърдя обратното, Веранк. Мутрите им — да, но не всичко. Помислете по въпроса, някой ден пак ще поговорим.

— Спрете тук някъде. Ще се прибера пеш — каза Веранк с равен тон.

— Няма смисъл. Налага се да работим заедно шест месеца, вие сте пожелали така. Нищо не рискуваме, разделя ни една противопожарна преграда. Тя ще ни пази.

На лицето на Адамсберг се мярна усмивка. Мобилният му телефон иззвъня и прекрати войната между двете долини. Комисарят го подаде на Веранк.

— Данглар е. Вдигнете, моля ви, лейтенант, и го приближете до ухото ми.

Данглар бързо уведоми Адамсберг, че и трите екипа не са открили нищо. Никаква жена, нито стара, нито млада, не е била видяна с Диала и Сламката.

— А при Ретанкур?

— И там нищо. Къщата е изоставена, миналия месец се е спукала тръба, на пода има десет сантиметра вода.

— Никаква дреха ли не е открила?

— Засега никаква.

— Значи можехте да изчакате до утре, капитане.

— Аз заради Бине. Трябвате му спешно, три пъти ви е търсил в службата този следобед.

— Кой е Бине?

— Не го ли познавате?

— Не го познавам.

— Е, той пък ви познава, дори много добре. Иска да говори с вас лично и спешно. Твърди, че има да ви казва нещо много важно. Според дежурния, който е записал съобщението, работата изглежда сериозна.

— Свържете се с този Бине, Веранк, и ми го дайте.

Веранк набра номера и залепи телефона до ухото на комисаря. Вече излизаха от задръстването.

— Бине?

— Не е лесно да те открие човек, беарнецо.

Плътният глас на човека отекваше в колата и Веранк вдигна вежди.

— За вас ли е, Веранк? — тихо го попита Адамсберг.

— Не е за мен — прошепна Веранк и поклати глава. Комисарят се намръщи.

— Кой сте вие, Бине?

— Бине, Робер Бине. Не си ли спомняш, за бога?

— Не, съжалявам.

— Мамка му. От кръчмата в Аронкур.

— Ясно, Робер, сетих се. Как ми откри името?

— Взех го от хотела, идеята беше на Анжелбер. Той смята, че трябва бързо да ти кажем. И аз смятам така. Освен ако вече не те интересува — внезапно се дръпна Робер.

Бърз отбой на нормандеца, досущ като докоснат по рогчетата охлюв.

— Напротив, Робер. Какво става?

— Има още един. И понеже ти загря, че работата е сериозна, решихме, че е добре да знаеш.

— Още един какво, Робер?

— Ликвидиран по същия начин в гората на Шан дьо Вигорн, близо до старата железопътна линия.

Елен, мили боже. Робер го търсеше спешно в Париж заради един елен. Адамсберг уморено въздъхна, загледан в интензивния трафик и в светлините на фаровете, които се размиваха в дъжда. Не искаше да наскърби Робер, нито мъжката асамблея, която го бе приела не особено охотно онази вечер, когато придружаваше Камий. Но нощите бяха къси, а той имаше желание просто да хапне и да си легне. Влезе в двора на Бригадата и направи знак на колегата си, че разговорът не е важен и може да се прибира. Но Веранк, който бе потънал в тревожните си мисли, не помръдна.

— Разкажи ми по-подробно, Робер — машинално каза Адамсберг, докато паркираше. — Записвам — добави той, без да вади молив.

— Ами това е, очистен, истинско клане.

— Какво казва Анжелбер?

— Знаеш, че Анжелбер има мнение по въпроса. Според него става дума за младок, който се е развалил с възрастта. Проблемът, беарнецо, е, че младокът е дошъл от Бретийи чак до нас. Анжелбер вече не е сигурен, че е някой скапан парижанин. Може да е някой скапан нормандец.

— Сърцето? — попита Адамсберг и Веранк смръщи вежди.

— Извадено, хвърлено встрани, размазано. Същото, казвам ти. Само дето на този рогата са с десет клона. Освалд не е съгласен. Твърди, че са девет. Не че Освалд не знае да брои, ами обича да е в опозиция. Ще се заемеш ли?

— Естествено, Робер — излъга Адамсберг.

— Идваш ли? Чакаме те за вечеря. За колко време ще дойдеш? За час и половина?

— Не мога, имам двойно убийство.

— Че и ние също, беарнецо. Ако това тук не е двойно убийство, не знам кое е.

— Съобщи ли в жандармерията?

— На жандармите им е през оная работа. По-задръстени са от натъпкана гъска. Не си размърдаха задника дори за да дойдат и да погледнат.

— А ти погледна ли?

— Този път да. Шан дьо Вигорн ни засяга, нали разбираш.

— И какво, деветовръх или десетовръх?

— Десетовръх, естествено. Освалд говори щуротии, за да се прави на интересен. Майка му е от Опортюн, на две крачки от мястото, където са намерили рогача. И нали разбираш, използва това, за да се фука. Казвай сега де, идваш ли да пием по едно, или не идваш? Няма да си говорим с часове.

Адамсберг се зачуди как да излезе от трудната ситуация, още повече че за Робер между двама заклани мъже и един убит елен нямаше никаква разлика. По инатлък нормандците, поне тези, можеха да си съперничат с беарнците, поне онези от долините на По и Осо.

— Не мога, Робер, имам си тук една сянка.

— И Освалд си има. Това няма да му попречи да пийне едно.

— Какво си има Освалд?

— Сянка, какво. В гробището на Опортюн. Племенникът му я е видял де. Повече от месец ни проглушава ушите с тая история.

— Дай ми Освалд.

— Няма го, тръгна си. Но ако дойдеш, ще е тук. И той иска да те види.

— Защо?

— Защото сестра му го е помолила заради онова нещо на гробището. И да ти кажа, права е жената, щото ченгетата от Еврьо са съвсем гламави.

— Но какво нещо, Робер?

— Не ме питай мен, беарнецо.

Адамсберг погледна часовниците си. Едва деветнайсет часът.

— Ще видя какво мога да направя, Робер.

Комисарят прибра телефона в джоба си и се замисли. Веранк продължаваше да чака.

— Спешен случай ли?

Адамсберг опря глава в стъклото.

— Изобщо не е случай.

— Говореше за изкормване, за смазано сърце.

— На елен, лейтенант. При тях има някакъв тип, който се забавлява, като избива елените и това ги изкарва от релси.

— Бракониер?

— Не бракониер, убиец на елени. И те си имат сянка, там, в Нормандия.

— Това не е наша работа, нали?

— Не е. Никак даже.

— Тогава защо ще ходите там?

— Никъде няма да ходя, Веранк. Нямам какво да правя там.

— Помислих, че искате да идете.

— Прекалено съм изморен, а и не е важно — каза Адамсберг и отвори вратата на колата. — Рискувам да съсипя колата и да се пребия някъде. Ще се обадя на Робер по-късно.

Адамсберг затвори вратата и я заключи. Двамата мъже се разделиха сто метра по-нататък, пред Бирарията на философите.

— Ако искате — каза Веранк, — аз ще карам, а вие ще спите. Така до довечера ще отидем и ще се върнем.

Адамсберг се взря с празен поглед в ключовете от колата, които държеше в ръката си.