Взривената въздушна кула

ГЛАВА ОСМА Неделя, 1 май – понеделник, 2 май

ЕРИКА БЕРГЕР ПОЕ дълбоко дъх, преди да отвори вратата на асансьора и да влезе в редакцията на „Свенска Морон-Постен“. Часът бе десет и петнайсет сутринта. Носеше черни панталони, червен пуловер и тъмно сако. Беше вълшебно първомайско време и по пътя през града забеляза, че по улиците се събираха представители на работническото движение. Сети се, че не бе участвала в манифестация от около двайсет години.

За кратко постоя съвсем сама и невидима пред вратата на асансьора. Първи ден на новата работа. От мястото си в антрето можеше да види голяма част от централната редакция с новинарския блок в средата. Вдигна леко поглед и видя стъклените врати на стаята на главния редактор, която през следващите години щеше да бъде работното ѝ място.

Не беше съвсем убедена, че е човекът, който трябва да оглавява неформалната организация, наречена „Свенска Морон-Постен“. Беше гигантски скок – от „Милениум“ с петимата щатни журналисти в ежедневника с неговите осемдесет журналисти и още деветдесет души администрация, технически персонал, страньори, фотографи, реклама, разпространение и всичко останало, свързано с правенето на вестник. Освен това имаше издателство, продуцентска компания и управляваща компания. Общо около 230 души.

За малко помисли дали не бе извършила огромна грешка.

После по-възрастната от двете рецепционистки забеляза кой е дошъл в редакцията, излезе иззад масата си и протегна ръка.

– Госпожо Бергер, добре дошла в СМП.

– Казвам се Ерика. Здравей.

– Беатрис. Добре дошла. Да ти покажа пътя към главния редактор Мурандер… да, ами... отиващия си главен редактор.

– Благодаря, но той седи в онзи стъклен буркан ето там – каза Ерика и се усмихна. – Мисля, че ще намеря пътя. Но благодаря за любезността.

Мина бързо през редакцията и отбеляза, че глъчката позатихва. Внезапно усети всички погледи върху себе си. Изправи се пред полупразния новинарски блок и приятелски кимна.

– Ще успеем след малко да се запознаем както трябва – каза, продължи и почука по рамката на стъклената врата.

Отиващият си главен редактор Хокан Мурандер беше на 59 години и бе изкарал дванайсет от тях в стъкления буркан на редакцията на СМП. И той точно като Ерика Бергер някога бе дошъл отвън, значи бе правил същата първа разходка като нея сега. Погледна я смутено, хвърли поглед на ръчния си часовник и се изправи.

– Здравей, Ерика – поздрави той. – Мислех, че ще почнеш в понеделник.

– Не можах да издържа у дома още един ден. Затова съм тук.

Мурандер протегна ръка.

– Добре дошла. Ще е адски хубаво вече да поемеш.

– Как си? – запита Ерика.

Той вдигна рамене в мига, в който Беатрис от рецепцията влезе с кафе и мляко.

– Имам чувството, че вече съм с единия крак навън. Впрочем не искам да говоря за това. Цял живот се усещаш като тийнейджър и като безсмъртен, а после изведнъж ти остава много малко време. Но едно е сигурно – това време не смятам да го профукам в този стъклен буркан.

Той несъзнателно се потърка по гръдния кош. Имаше проблеми със сърцето и съдовете, което бе причина за внезапното му напускане и за това, че Ерика започва няколко месеца по-рано от предвиденото.

Ерика се обърна и погледна редакционната канцеларска панорама. Беше полупразно. Видя репортер и фотограф на път към асансьора – отиваха да отразяват Първи май.

– Ако те притеснявам и ако днес си зает, мога да се омета.

– Работата ми днес е да напиша уводна от 4500 знака за първомайските демонстрации. Писал съм толкова много подобни, че мога да го направя и насън. Ако социалистите искат да започнат война с Дания, трябва да обясня защо грешат. Ако социалистите искат да избегнат война с Дания, пак трябва да обясня защо грешат.

– Дания? – почуди се Ерика.

– Ами част от посланията за Първи май трябва да засягат конфликта по въпроса за интеграцията. А социалистите, разбира се, бъркат, каквото и да казват.

Той внезапно се засмя.

– Звучи цинично.

– Добре дошла в СМП!

Ерика никога не си бе съставяла мнение за главния редактор Хокан Мурандер. Беше анонимен властелин сред елита на главните редактори. Когато четеше уводните му статии, ѝ изглеждаше скучен и консервативен, мърморещ данъчен експерт, типичен либерален борец за свободата на словото, но никога преди не го бе срещала и разговаряла с него.

– Разкажи за работата – каза тя.

– Напускам в последния ден на юни. Ще работим заедно два месеца. Ще забележиш и положителни, и отрицателни неща. Аз съм циник, така че виждам повече отрицателните неща.

Изправи се и застана до нея до стъклото.

– Ще забележиш, че ще имаш известен брой противници там, отвън – началници и ветерани сред редакторите, които са си създали собствени миниимперии и имат свой клуб, в който не можеш да членуваш. Ще се опитат да разтегнат границите и да прокарат собствени рубрики и гледни точки и трябва да имаш желязна хватка, за да се противопоставиш.

Ерика кимна.

– Ето там са нощните редактори Билингер и Карлсон… сами по себе си забележителности. Те се ненавиждат и, слава Богу, не са в една смяна, но се държат сякаш и двамата са изпълнителни директори и главни редактори. Ето ти го и Андеш Холм, шеф на новините, с когото ще си имаш доста работа. Със сигурност ще имате някой и друг сблъсък. Всъщност той е този, който прави СМП всеки ден. Имаш няколко репортери, които са истински звезди, и някои, които не е зле да се пенсионират.

– Имате ли добри външни сътрудници?

Мурандер изведнъж се разсмя.

– Имаме. Но сама трябва да решиш с кои ще се сработиш. Някои репортери са много, много добри.

– Ръководството?

– Магнус Боршьо е председател на управителния съвет. Всъщност той те назначи. Чаровен е, малко от старата школа, малко новатор, но преди всичко е човекът, който решава. Имаш няколко действащи членове на управителния съвет, няколко от семейството на собствениците, които през повечето време отбиват номера, и няколко, които пърхат наоколо и се правят на професионални управители.

– Звучи сякаш не харесваш много управата.

– Какво да ти кажа? Ти издаваш вестника. Те се грижат за парите. Не трябва да се бъркат в списването на вестника, но нерядко възникват проблеми. Честно казано, Ерика, никак няма да ти е леко.

– Защо?

– Тиражът спадна с около 150 000 екземпляра в сравнение с бляскавите времена на шейсетте години и започваме да приближаваме границата на загубата. Направихме рационализации, съкратихме над 180 места от 1980-а насам. Преминахме на таблоид – което трябваше да направим още преди двайсет години. СМП все още принадлежи към големите вестници, но не е необходимо много, за да започнат да ни смятат за второкласно издание. Ако вече не сме такова.

– Но тогава защо са избрали мен? – попита Ерика.

– Защото средната възраст на онези, които четат СМП, е 50 и отгоре, а частта на двайсетгодишните читатели е почти на нулата. СМП трябва да се обнови. И аргументът на управата е да се подбере най-невероятният главен редактор, който могат да си представят.

– Жена?

– Не просто жена. А жената, която разби империята на Венерстрьом и която се счита за кралица на разследващата журналистика, с репутация на твърд и непоколебим ръководител. Помисли малко. Това е неустоимо. Ако ти не можеш да обновиш вестника, никой няма да може. Така че СМП не назначава само Ерика Бергер, а и репутацията на Ерика Бергер.

КОГАТО МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ напусна „Кафе Копакабана“ до кварталното кино при Хорнштул, часът едва минаваше два следобед. Сложи си слънчеви очила и при брега на Бергсунд зави към метрото, като почти веднага съзря сивото волво, паркирано току до ъгъла. Мина, без да намалява скоростта, и установи, че е с познатия номер и че вътре няма никой.

За седми път виждаше тази кола през последните четири денонощия. Не знаеше дали колата и преди това не е била наоколо, нито дали не е случайно съвпадение. Първия път, когато я забеляза, беше паркирана в близост до вратата му на Белмансгатан. Това беше в сряда сутринта, когато отиваше пеша до редакцията на „Милениум“. Погледът му случайно попадна на номера, започващ с буквите КАБ, и си каза, че това са инициалите на предприятието на Александър Залаченко, „Карл-Аксел Будин“ АД. Нямаше повече да размишлява по въпроса, ако не бе видял същата кола и същата табела само няколко часа по-късно, когато обядваха с Хенри Кортез и Малин Ериксон на площада на кметството. Този път волвото беше паркирано в пресечка близо до редакцията на „Милениум“.

Разсеяно се запита дали не става параноичен, но когато по-късно същия следобед посети Холгер Палмгрен в рехабилитационния център, сивото волво стоеше паркирано на паркинга за посетители. Това вече не беше съвпадение. Микаел Блумквист започна да държи под наблюдение обкръжението си. Не беше изненадан, когато отново видя колата на следващата сутрин.

Но така и не бе забелязал някакъв водач. От регистрационната автомобилна служба му предоставиха информацията, че колата е регистрирана на някой си Йоран Мортенсон, 40-годишен, живущ на Витангигатан във Велингбю. След малко проучване установи, че Йоран Мортенсон е консултант и собственик на еднолична фирма с адрес пощенска кутия на Флемингатан на Кунгсхолмен. Мортенсон притежаваше интересна служебна характеристика. На 18-годишна възраст, през 1983-та година, отбил военната си служба в бреговата охрана и след това бил назначен в отбраната. Стигнал до чин лейтенант, преди през 1989-а да се уволни и да промени намеренията си – тогава започнал да учи в полицейското висше училище в Сулна. Между 1991-ва и 1996-а работил в стокхолмската полиция. През 1997-ма напуснал, а през 1999-а регистрирал собствена фирма.

Сепо значи.

Микаел прехапа долната си устна. Заключи, че е под дискретно, но несръчно наблюдение.

Само че наистина ли беше несръчно? Единствената причина да забележи колата бе открояващата се табела, която по някаква случайност означаваше нещо за него. Ако не беше това КАБ, сигурно нямаше да удостои колата дори с поглед.

В петък КАБ блестеше с отсъствието си. Микаел не беше съвсем сигурен, но смяташе, че е възможно този ден да е в компанията на червено ауди. Ала не успя да различи номера му. В събота волвото все пак се върна.

ТОЧНО ДВАЙСЕТ СЕКУНДИ след като Микаел Блумквист напусна „Кафе Копакабана“, Кристер Малм вдигна цифровия си „Никон“ и направи серия от дванайсет снимки от своето място в сянката на терасата на „Кафе Росо“, от другата страна на улицата. Засне двама мъже, които излязоха от кафенето веднага след Микаел и го последваха покрай кварталното кино.

Единият беше сравнително млад блондин. Другият изглеждаше малко по-възрастен, с рядка червеникаворуса коса и тъмни очила. И двамата носеха джинси и тъмни кожени якета.

Разделиха се при сивото волво. По-възрастният отвори вратата на колата, докато по-младият продължи след Микаел Блумквист пеша към метрото.

Кристер Малм свали камерата и въздъхна. Нямаше никаква представа защо Микаел Блумквист го дръпна настрана и настойчиво го помоли да се поразходи около „Копакабана“ в неделния следобед, за да провери дали няма спряло сиво волво с въпросния регистрационен номер. Беше инструктиран да застане така, че да може да фотографира онзи, който според Микаел най-вероятно ще отвори вратата на колата веднага след три часа. Същевременно да си държал очите отворени, ако някой евентуално проследи Микаел Блумквист.

Звучеше като въведение към типична блумквистка история. Кристер Малм никога не можеше да бъде сигурен дали Микаел Блумквист не е параноичен по природа, или притежава паранормални способности. След събитията в Госеберя Микаел бе станал крайно затворен и въобще труден за общуване. Това не беше кой знае колко необичайно, когато Микаел работеше върху някой специален сюжет – Кристер бе станал свидетел на абсолютно същата затвореност и тайнственост във връзка с историята „Венерстрьом“, но този път нещата бяха по-явни от всякога.

На Кристер никак не беше трудно да установи, че Микаел Блумквист наистина е следен. Запита се какъв нов ад се задава. Знаеше, че това ще отнеме време, сили и ресурси на „Милениум“. Кристер Малм смяташе, че сега, когато главната редакторка бе дезертирала в „големия дракон“ и трудно възстановената стабилност на „Милениум“ бе застрашена, не му беше времето за блумквистки истории.

Но от друга страна, от десетина години насам не бе участвал в никакви демонстрации, като се изключи Прайд фестивалът, нямаше никакви планове за тази първомайска неделя и нищо не му пречеше да угоди на Микаел. Той се изправи и се помъкна след мъжа, който следеше Микаел Блумквист. Което не влизаше в инструкцията. Но пък го изгуби от поглед още на Лонгхолмсгатан.

ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ МЕРКИ, които взе Микаел Блумквист, когато разбра, че телефонът му най-вероятно се подслушва, бе да изпрати Хенри Кортез да купи използвани мобилни телефони. Кортез намери евтини „Ериксон Т 10“ за жълти стотинки. След това Микаел откри анонимна сметка в „Комвик“. Запази за себе си един телефон, останалите раздаде на Малин Ериксон, на Хенри Кортез, Аника Джанини, Кристер Малм и Драган Армански. Използваха ги само за разговори, които в никакъв случай не трябваше да бъдат подслушвани. За нормалния телефонен трафик оставаха обичайните официални номера. Което означаваше, че трябва да мъкнат по два телефона.

От „Копакабана“ Микаел отиде в „Милениум“, където Хенри Кортез бе дежурен през празничния ден. След убийството на Залаченко Микаел бе направил списък на дежурствата, което означаваше, че в редакцията на „Милениум“ винаги имаше някой, дори нощем. Списъкът обхващаше него, Хенри Кортез, Малин Ериксон и Кристер Малм. Лоти Карим, Моника Нилсон и шефът на маркетинга Сони Магнусон не бяха включени. Дори не ги попитаха дали искат да дежурят. Лоти Карим бе известна със страха си от тъмнината и за нищо на света не би приела сама да нощува в редакцията. Моника Нилсон не се страхуваше от тъмнината, но по цял ден работеше като луда и се прибираше у дома веднага след края на работния ден. А Сони Магнусон бе на 61 години, нямаше нищо общо с редакционната работа и скоро щеше да излезе в отпуск.

– Нещо ново? – попита Микаел.

– Нищо особено – каза Хенри Кортез. – Днес новините са, разбира се, за Първи май.

Микаел кимна.

– Ще остана тук час-два. Свободен си, върни се към девет довечера.

Когато Хенри Кортез изчезна, Микаел отиде на бюрото си и извади анонимния мобилен телефон. Обади се на журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон в Гьотеборг. През годините в „Милениум“ бяха публикували няколко текста на Улуфсон и Микаел имаше голямо доверие в журналистическите му способности и по-специално в умението му да събира материал.

– Здравей, Даниел. Микаел Блумквист е. Свободен ли си?

– Да.

– Имам малко проучвателна работа, която трябва да се извърши. Можеш да си начислиш пет дни, но няма да има текст. Или по-точно казано, можеш да напишеш текст по темата и ще го публикуваме, но за момента ни е нужно само проучване.

– Давай.

– Малко е деликатно. Не трябва да го обсъждаш с никого освен с мен и ще общуваш само с мен чрез хотмейл. Не искам никъде да казваш, че правиш проучване по поръчка на „Милениум“.

– Звучи забавно. Какво си надушил?

– Искам да направиш репортаж за работата в Салгренската болница. Ще наречем репортажа „Градското спешно отделение“. Идеята е да показва разликата между действителността и телевизионния сериал. Искам да посетиш и проследиш работата в спешното и в интензивното за един-два дни. Да говориш с лекари, сестри и чистачки и изобщо с всички, които работят там. Какви са условията на труд. Какво вършат. Всичко такова. И снимки, разбира се.

– Интензивното? – зачуди се Улуфсон.

– Точно така. Искам да се фокусираш върху постоперативното лечение на тежко ранени пациенти в коридор 11 С. Искам да знам как изглежда коридорът, кои работят там, що за хора са и откъде идват.

– Хм… – каза Даниел Улуфсон. – Ако не греша, в 11 С лекуват някоя си Лисбет Саландер.

Никак не беше загубен.

– Нима? – каза Микаел Блумквист. – Интересно. Открий в коя стая се намира, какво има в околните стаи и какви са рутинните занимания около нея.

– Предполагам, че този репортаж ще е за нещо съвсем друго – каза Даниел Улуфсон.

– Както казах… искам само проучването, което ще направиш там.

Размениха си хотмейл адреси.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЛЕЖЕШЕ по гръб на пода в стаята си в Салгренската болница, когато сестра Мариан отвори вратата.

– Хм… – каза сестра Мариан, с което изрази съмнение в идеята да лежиш на пода в интензивното отделение.

Но прие, че това бе единственото място, където пациентката можеше да се движи.

Лисбет Саландер бе просмукана от пот. От трийсет минути се упражняваше да повдига ръцете си, да се разтяга и надига според препоръките, дадени от терапевта ѝ. Имаше цяла поредица движения, които трябваше да прави всеки ден, за да засили мускулатурата на раменете и хълбоците след операцията преди три седмици. Лисбет дишаше тежко и изобщо не се чувстваше във форма. Бързо се уморяваше, а и рамото силно я болеше при най-малкото усилие. Затова пък без съмнение се подобряваше. Измъчващото я след операцията главоболие беше отшумяло и се появяваше само спорадично.

Тя разбираше, че не е достатъчно здрава, за да може да бъде изписана или поне да избяга от болницата. Но нито едното, нито другото беше възможно. Отчасти защото лекарите още не бяха обявили, че е оздравяла, отчасти защото вратата към стаята ѝ беше постоянно заключена и охранявана от един проклет наемник от фирма „Секуритас“, седнал на стол отвън в коридора.

Затова пък се чувстваше достатъчно здрава, за да бъде преместена в обикновено рехабилитационно отделение. Но полицията и ръководството на болницата се споразумяха засега да остане в стая 18. Причината беше, че стаята бе лесна за охраняване, че наоколо винаги имаше хора и че се намираше встрани от края на оформения като L коридор. Следователно беше по-просто да я задържат в коридор 11 С, където персоналът знаеше, че след убийството на Залаченко сигурността ѝ трябваше да бъде гарантирана, а и вече познаваше проблематиката около личността ѝ, отколкото да я местят в съвсем ново отделение, с всичко произтичащо от промяната на рутинните дейности.

Пребиваването ѝ в Салгренската болница така или иначе бе въпрос на още няколко седмици. Щом лекарите я изпишеха, щеше да бъде преместена в ареста на Крунуберг в Стокхолм, където да изчака началото на процеса. А човекът, който решаваше кога да стане това, бе доктор Андеш Юнасон.

Бяха изминали цели десет дни от изстрелите в Госеберя, преди доктор Юнасон да даде разрешение на полицията да проведе първия истински разпит, което в очите на Аника Джанини бе направо чудесно. Затова пък Андеш Юнасон забрани достъпа и на самата Аника до клиентката ѝ. Което бе дразнещо.

След неразборията около смъртта на Залаченко Юнасон направи обстоен преглед на Лисбет Саландер, тъй като сметна, че вероятно е била подложена на голям стрес, особено като се има предвид и че е заподозряна в тройно убийство. Андеш Юнасон нямаше и най-малка представа дали е невинна, или не, а и като лекар не се интересуваше от отговора на този въпрос. Той само прецени, че Лисбет Саландер е преживяла твърде много. Беше простреляна три пъти, един от куршумите я бе улучил в мозъка и за малко не я бе убил. Имаше треска, която не преминаваше, и силно главоболие.

Претегли всички доводи „за“ и „против“. Заподозряна или не в убийство, тя беше негова пациентка и задачата му бе да се грижи за скорошното ѝ оздравяване. Ето защо издаде заповед за забрана на всякакви посещения, което не бе свързано с юридически мотивираната прокурорска заповед за същото. Разпореди се за лечение и пълен покой.

В един момент обаче си каза, че тоталната изолация е нехуманен начин за наказание, че почти граничи с мъчение и че никой човек не може да се почувства по-добре, ако е напълно разделен от приятелите си. Тогава реши адвокатката на Лисбет Саландер Аника Джанини да послужи за заместител на приятел. Юнасон проведе сериозен разговор с Аника, като ѝ обясни, че ще има право на достъп до Лисбет Саландер всеки ден по един час. През този час ще може да я посещава, да разговаря с нея или просто мълчаливо да седи и да ѝ прави компания. Разговорите обаче по възможност не трябваше да засягат проблемите на Лисбет Саландер или предстоящите юридически битки.

– Лисбет Саландер е била простреляна в главата и всъщност е много сериозно ранена – обясни той. – Мисля, че е извън опасност, но винаги има риск да се появят кръвоизливи или усложнения. Трябва да почива, за да заздравеят раните. Чак тогава може да се заеме с юридическите си проблеми.

Аника Джанини бе разбрала логиката в разсъжденията на доктор Юнасон. Тя проведе няколко общи разговора с Лисбет Саландер и намекна за своята и на Микаел стратегия, но на първо време не навлезе в подробни разяснения. Лисбет Саландер чисто и просто бе толкова дрогирана и изтощена, че често заспиваше по средата на разговора.

ДРАГАН АРМАНСКИ РАЗГЛЕЖДАШЕ серията снимки, направени от Кристер Малм на двамата мъже, които бяха проследили Микаел Блумквист. Снимките бяха много ясни.

– Не – каза той. – Никога преди не съм ги виждал.

Микаел Блумквист кимна. Срещнаха се в кабинета на Армански в „Милтън Секюрити“ в понеделник сутринта. Микаел бе влязъл в сградата през гаража.

– Значи по-възрастният е Йоран Мортенсон, собственик на волвото. Следва ме като гузна съвест поне от седмица, но, разбира се, може да е било и от по-отдавна.

– И твърдиш, че е от Сепо.

Микаел го осведоми за миналото и кариерата на Мортенсон, които бяха достатъчно красноречиви. Армански се колебаеше. Изпитваше противоречиви чувства пред разкритията на Блумквист.

Вярно беше, че държавната тайна полиция вечно правеше гафове. И това важеше не само за Сепо, но и вероятно за всички световни разузнавателни служби. За Бога, френската тайна полиция бе изпратила цял отбор водолази в Нова Зеландия, за да вдигнат във въздуха кораба на „Грийнпийс“ „Рейнбоу уориър“. Което можеше да се счита за най-налудничавата разузнавателна акция в цялата световна история, може би с изключение на случая „Уотъргейт“ с президента Никсън. При такива глупаво ръководени акции нищо чудно, че възникваха скандали. Успехите на Сепо никога не се отразяваха. Затова пък медиите се нахвърляха върху службата веднага щом направеше нещо не съвсем законно.

Армански така и не проумяваше отношението на шведските медии към Сепо.

От една страна, те гледаха на Сепо като на желан източник и почти всяка необмислена политическа глупост веднага се отразяваше с бомбастични заглавия. „Сепо подозира, че…“ Едно изявление, дадено от Сепо, тежеше като камък в журналистическите материали.

От друга страна, медии и политици от най-различни цветове с особена страст се опитваха да съсипят хората на Сепо, когато шпионираха шведски граждани, стига да успееха да ги разобличат, разбира се. В това имаше нещо толкова отвратително, че според Армански и политици, и медии не бяха съвсем наред.

Армански нямаше нищо против съществуването на Сепо. Някой трябваше да поеме отговорността и да се погрижи разните национал-болшевишки идиоти, учили се от Бакунин, или каквито и да са там неонацисти да не вземат да изфабрикуват бомба от изкуствен тор и нефт и да я поставят в някой фургон пред Русенбад. Имаше, имаше нужда от Сепо и Армански смяташе, че малко шпиониране не беше най-голямото зло на земята дотолкова, доколкото целта бе да се гарантира сигурността на гражданското общество.

Проблемът, разбира се, бе в това, че една организация, имаща за задача да шпионира гражданите, би трябвало да е под най-строг официален контрол, който да осигурява изключително висока степен на спазване на конституционните права. Само че за политици и депутати бе почти невъзможно да упражняват такъв контрол, макар на хартия министър-председателят да се бе разпоредил да имат достъп до всичко. Бяха заели на Армански книгата на Карл Лидбум „Задачата“ и той я прочете с нарастващо удивление. В САЩ поне десетина ръководители на тайните служби незабавно щяха да бъдат арестувани за обструкция и принудени да се обясняват на разпит пред някоя официална комисия в Конгреса. В Швеция обаче те бяха недостъпни.

Случаят „Лисбет Саландер“ показа, че имаше нещо гнило в организацията. И все пак, когато Микаел Блумквист дойде и му даде подсигурен мобилен телефон, първата реакция на Драган Армански беше, че Блумквист е станал параноик. Едва когато бе въведен в подробностите и разгледа снимките на Кристер Малм, той, макар и с известна съпротива, установи, че Блумквист има основание за подозренията си. Което не предвещаваше нищо добро, тъй като сочеше, че конспирацията, в която преди петнайсет години бе попаднала Лисбет Саландер, не е била случайност.

Твърде много съвпадения имаше, за да бъде всичко случайност. Добре, Залаченко можеше да е убит от някой луд правозащитник. Но не и по същото време, когато и от Микаел Блумквист, и от Аника Джанини е откраднат документът, който представляваше крайъгълен камък в търсенето на доказателства. Това вече не беше съвпадение, а бедствие. И на всичкото отгоре главният свидетел Гунар Бьорк да вземе да се обеси.

– Окей – каза Армански и засъбира документацията на Микаел. – Съгласни ли сме да предам всичко това на моя контакт?

– Значи има някой, на когото можеш да се довериш.

– Знам, че е човек с висок морал и с безупречно поведение на демократ.

– В Сепо – каза Микаел с явно съмнение в гласа.

– Нека да се разберем. И аз, и Холгер Палмгрен приехме плана ти и ти сътрудничим. Но не смятам, че можем да се справим с това сами. Трябва да намерим съюзници в бюрократичната машина, ако не искаме нещата да имат ужасен край.

– Добре – кимна Микаел против волята си. – Свикнал съм да си затварям устата до мига, в който „Милениум“ излезе от печат. Никога по-рано не съм предоставял информация за моите сюжети, преди да са публикувани.

– Но в този случай вече си го направил. Разказа на мен, на сестра си и на Палмгрен.

Микаел кимна.

– И го направи, защото съзнаваш, че тази работа далеч надвишава компетенциите на твоя вестник. В този случай не си просто един обективен репортер, а актьор в разиграващите се събития.

Микаел пак кимна.

– И като актьор имаш нужда да се представиш добре пред публиката.

Микаел кимна. В никакъв случай не бе разказал цялата истина нито на Армански, нито на Аника Джанини. Все още имаше тайни, споделени само с Лисбет Саландер. Протегна ръка и се ръкува с Армански.