Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДВАЙСЕТА Събота, 4 юни

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЛЕЗЕ ОТ АВТОБУСА при шлюза, взе асансьора „Катарина“ до Мусебаке и тръгна към Фискаргатан 9. Беше купил хляб, мляко и сирене в магазина за хранителни стоки пред Ландстингхюсет и започна да нарежда продуктите в хладилника. После отвори компютъра на Лисбет Саландер.

След известен размисъл отвори и своя „Ериксон Т 10“. Не използва обикновения си мобилен, защото не искаше да разговаря с човек, който нямаше нищо общо с историята на Залаченко. Видя, че има общо шест повиквания през изминалото денонощие, от които три от Хенри Кортез, две от Малин и едно от Ерика Бергер.

Първо звънна на Хенри Кортез, който се намираше в кафене във Васастан и имаше някои неща за обсъждане, но нищо спешно.

Малин Ериксон се беше обадила само за да се обади.

После звънна на Ерика Бергер, но даваше заето.

Отвори в Yahoo „смахнатата_маса“ и намери окончателната версия на биографията на Лисбет Саландер. Усмихнато кимна с глава, принтира документа и веднага се захвана да чете.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПОТУПА своя „Палм Тунгстен Т 3“. Цял час копираше и картотекираше компютърната мрежа на СМП с помощта на профила на Ерика Бергер. Не се зае с профила на Петер Флеминг, защото не ѝ трябваха пълни административни пълномощия. Онова, което я интересуваше, бе достъп до администрацията на СМП и личните файлове. А там Ерика Бергер имаше пълни права.

Силно ѝ се прииска Микаел Блумквист да бе имал добрината да ѝ внесе тайно и нейния „Пауърбук“ – с истинска клавиатура и седемнайсетинчов екран, вместо само ръчния компютър. Свали описанието на всички, работещи в СМП, и започна да проучва списъка. Бяха 223-ма души, от които 82 жени.

Като начало зачеркна жените. Не че ги изключваше като негоднички, но според статистиката мъжете, унижаващи жените, бяха абсолютно мнозинство. Така останаха 141 души.

Статистиката сочеше също, че повечето „отровни писалки“ бяха или в пубертета, или на средна възраст. Тъй като СМП нямаше тийнейджъри сред служителите си, Лисбет направи възрастов график и зачеркна всички мъже над 55 и под 25 години. Така останаха 103-ма.

Помисли малко. Нямаше време. Може би по-малко от двайсет и четири часа. Взе бързо решение. Със саблен удар зачеркна всички служители в разпространението, рекламата, фотоотдела, охраната и техниката. Фокусира се върху групата журналисти и редакционен персонал и получи списък, състоящ се от 48 души, все мъже на възраст между 26 и 54 години.

После чу шум в ключалката. Веднага затвори ръчния компютър и го пъхна под завивката между бедрата си. Пристигна последният ѝ обяд в Салгренската болница. Лисбет покорно погледна към зелевата яхния. Знаеше, че след обяда няма да може да работи необезпокоявано известно време. Затова сложи компютъра в нишата зад масичката и изчака, докато две жени от „Еритрея“ почистят с прахосмукачка и ѝ оправят леглото.

Едната се казваше Сара и през последния месец тайно носеше на Лисбет „Марлборо лайт“. Донесе ѝ и запалка, в момента скрита пак зад масичката. Лисбет с благодарност взе две цигари, които смяташе да изпуши до прозореца през нощта.

Едва към два часа всичко отново бе спокойно. Извади компютъра и го включи. Смяташе веднага да се залови с администрацията на СМП, но осъзна, че си има и собствени проблеми, с които трябва да се справи. Отиде в Yahoo и провери „смахнатата_маса“. Видя, че Микаел Блумквист не бе качил нищо през последните три денонощия, и се запита с какво ли се е занимавал. Копелето сигурно е навън и хойка с някоя кучка с големи гърди.

Продължи в Yahoo и провери дали Plague не е оставил някое писмо в „Рицарите“. Не беше.

После прегледа хард дисковете на прокурор Ричард Екстрьом (безинтересна кореспонденция за предстоящия процес), както и на доктор Петер Телебориан.

Всеки път, когато влизаше в хард диска на Телебориан, имаше усещането, че телесната ѝ температура намалява с няколко градуса.

Намери съдебнопсихиатричната експертиза за нейния случай, която той вече бе подготвил, но която официално не можеше да бъде представена, преди да я е прегледал. Беше направил някои подобрения в писанието, но общо взето, нямаше нищо ново. Тя свали експертизата и я метна на „смахнатата_маса“. Провери електронната поща на Телебориан през последните двайсет и четири часа, отваряйки имейл след имейл. И за малко да пропусне краткия имейл.

„Събота, 15,00, на ринга на Централна гара. Юнас“

Мамка му! Юнас. Появяваше се в много имейли до Телебориан. Използваше хотмейл адрес. Неидентифициран.

Лисбет Саландер обърна поглед към цифровия часовник на масичката до леглото. 14,28. И веднага звънна на ICQ-то на Микаел Блумквист. Не получи отговор.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ БЕШЕ разпечатал вече готовите 220 страници от ръкописа. После изключи компютъра и седна на кухненската маса на Лисбет Саландер с писалка за коректури в ръка.

Беше доволен от сюжета. Но най-голямата дупка още зееше. Как да намери остатъците от Секцията? Малин Ериксон имаше право. Беше невъзможно. Нямаше никакво време.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЯДОСАНО изруга и опита да звънне на ICQ-то на Plague. И той не отговори. Лисбет хвърли поглед на часовника. 14,30.

Седна на ръба на леглото и затърси ICQ-та в паметта си. Опита първо с Хенри Кортез, после с Малин Ериксон. Никой не отговаряше. Събота. Всички са свободни. Пак погледна часовника. 14,32.

После опита да се свърже с Ерика Бергер. Без успех. Казах ѝ да си върви. Мамка му! 14,33…

Можеше да изпрати есемес на Микаел Блумквист… но телефонът му се подслушваше. Прехапа долната си устна.

Накрая отчаяно се обърна към масичката до леглото и позвъни на сестрата. Часът бе 14,35, когато чу ключът да се пъха в ключалката и сестра Агнета, жена на около 50 години, надникна в стаята.

– Здравей. Някакъв проблем?

– Доктор Андеш Юнасон в отделението ли е?

– Не се ли чувстваш добре?

– Добре съм. Но трябва да разменя няколко думи с доктора. Ако може.

– Видях го преди малко. Какво има?

– Трябва да говоря с него.

Сестра Агнета вдигна вежди. Пациентката Лисбет Саландер звънеше рядко на сестрите, освен ако нямаше силно главоболие или някакъв друг спешен проблем. Никога не хленчеше за нищо и никога преди не бе молила да говори с някой от лекарите. Все пак сестра Агнета бе забелязала, че Андеш Юнасон отделя време на арестуваната пациентка, която иначе изглеждаше напълно затворена и безразлична към околния свят. Възможно бе той да е установил някакъв контакт.

– Окей. Ще видя дали има време – каза сестра Агнета приятелски и затвори вратата.

И я заключи. Часът бе 14,36 и тъкмо ставаше 14,37.

Лисбет стана от ръба на леглото и отиде до прозореца. От време на време поглеждаше часовника. 14,39. 14,40.

В 14,44 чу стъпки в коридора и дрънченето на връзката ключове на пазача от „Секуритас“. Андеш Юнасон понечи да каже нещо, но се спря, когато забеляза отчаяния поглед на Лисбет Саландер.

– Случило ли се е нещо?

– В момента се случва. Имаш ли мобилен телефон?

– Какво?

– Мобилен. Телефон. Трябва да се обадя.

Андеш Юнасон с колебание погледна към вратата.

– Андеш… Нужен ми е телефон. Веднага!

Той усети отчаянието в гласа ѝ, пъхна ръка във вътрешния си джоб и протегна своята „Моторола“. Лисбет буквално я изтръгна от ръката му. Не можеше да се обади на Микаел Блумквист, защото предполагаше, че телефонът му се подслушва от врага. Проблемът бе, че той никога не ѝ бе давал номера на анонимния си син „Ериксон Т 10“. И нямаше нужда, защото не очакваше тя да му позвъни от своя изолатор. Лисбет се поколеба за една десета от секундата и набра номера на мобилния на Ерика Бергер. Чу три сигнала, преди тя да отговори.

ЕРИКА БЕРГЕР СЕ НАМИРАШЕ в БМВ-то си, на километър от дома си в Салтшьобаден, когато получи разговор, който не бе очаквала. От друга страна обаче, Лисбет Саландер вече я бе изненадала сутринта.

– Бергер.

– Саландер. Нямам време да обяснявам. Имаш ли номера на анонимния телефон на Микаел? Онзи, който не е подслушван?

– Да.

– Обади му се. Веднага! Телебориан ще се срещне с Юнас на Централна гара в 15 ч.

– Но какво…

– Побързай. Телебориан. Юнас. Рингът на Централна гара. 15 ч. Има само четвърт час.

Лисбет затвори мобилния да не би Ерика да се изкуши да пропилее секунди в ненужни въпроси. Погледна часовника, който тъкмо показваше 14,46.

Ерика Бергер натисна спирачките и паркира в края на пътя. Протегна се към бележника с телефоните в чантата си и потърси номера, който той ѝ бе дал вечерта, когато се срещнаха в „Гърнето на Самир“.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ЧУ пиукането на мобилния. Стана от кухненската маса, отиде в кабинета на Лисбет Саландер и взе телефона от бюрото.

– Да?

– Ерика.

– Здравей.

– Телебориан ще се срещне с Юнас на ринга на Централна гара в 15 ч. Имаш няколко минути.

– Какво…?

– Телебориан…

– Чух. Откъде знаеш?

– Престани да говориш и бягай.

Микаел погледна часовника. 14,47.

– Благодаря. Чао.

Грабна компютърната си чанта и се втурна по стълбите, вместо да чака асансьора. Докато тичаше, набра синия анонимен телефон на Хенри Кортез.

– Кортез.

– Къде си?

– В Академичната книжарница.

– Телебориан ще се срещне с Юнас на ринга на Централна гара в 15 ч. На път съм, но ти си по-наблизо.

– О, дявол го взел! Отивам.

Микаел дотича до Йотгатан и с най-висока скорост се насочи към шлюза. Погледна ръчния си часовник, когато, останал без дъх, стигна площада при шлюза. Моника Фигерула май бе спечелила червена точка, като каза, че трябва да започне да тренира. 14,56. Нямаше да успее. Огледа се за такси.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ВЪРНА телефона на Андеш Юнасон.

– Благодаря – каза.

– Телебориан ли? – попита Андеш Юнасон.

Не можеше да не чуе името.

Тя кимна и срещна погледа му.

– Телебориан е едно истинско, истинско животно. Нямаш си представа.

– Не. Но предчувствам, че тук се случва нещо, което те прави толкова възбудена, колкото не съм те виждал, откакто си под моите грижи. Надявам се да знаеш какво вършиш.

Лисбет му отправи крива усмивка.

– Ще получиш отговор на този въпрос в най-скоро време – каза тя.

ХЕНРИ КОРТЕЗ ИЗХВРЪКНА от Академичната книжарница и се затича като луд. Пресече Свеавеген на виадукта при Местер Самюелсгатан и продължи право надолу към Клара Нора, където зави по виадукта Клараберг над Васагатан. Мина над Кларабергсгатан, промушвайки се между автобус и две коли, които френетично започнаха да му свирят, и се промъкна през вратите на Централна гара точно в 15,00.

Взе ескалатора до централния перон по три стъпала наведнъж и затича покрай „Покетшоп“, преди да забави темпото, за да не привлича внимание. Вглеждаше се напрегнато в лицата близо до ринга.

Не можа да види Телебориан, нито мъжа, когото Кристер Малм бе фотографирал пред „Копакабана“ на първи май и когото смятаха за Юнас. Погледна часовника. 15,01. Дишаше така, сякаш бе участвал в Стокхолмския маратон.

Реши да рискува, избърза през залата и през вратите излезе на Васагатан. Спря се, огледа се и започна да се взира в хората наоколо. Никакъв Петер Телебориан. Никакъв Юнас.

Обърна се и бързо се върна на Централна гара. 15,03. Около ринга беше пусто.

После вдигна поглед и за секунда мерна рошавия профил и брадата на Петер Телебориан, който излизаше от входа на будката за вестници от другата страна на залата. В следващата секунда до него изникна мъжът от снимките на Кристер Малм. Юнас. Двамата пресякоха залата и изчезнаха навън към Васагатан през северната врата.

Хенри Кортез си отдъхна. Избърса потта от челото си с длан и тръгна след двамата мъже.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ПРИСТИГНА на стокхолмската Централна гара с такси в 15,07. Побърза към централната зала, но не видя ни Телебориан, ни Юнас. Нито Хенри Кортез.

Вдигна своя „Т 10“ с намерението да звънне на Хенри Кортез в мига, в който телефонът иззвъня в ръката му.

– Хванах ги. Седят в кръчмата „Трите чаши“ на Васагатан, при наклона към Алкалалинен.

– Благодаря, Хенри. Къде си?

– На бара. Пия коктейл. Заслужил съм го.

– Окей. Ще ме познаят, така че ще стоя настрани. Предполагам, нямаш възможност да чуеш какво си говорят.

– Никаква. Виждам гърба на Юнас, а тоя проклет Телебориан мърмори, като говори, така че не мога да видя и движенията на устните.

– Разбирам.

– Но може да имаме проблем.

– Какъв?

– Юнас е оставил портфейла и мобилния си на масата. И чифт ключове за кола върху портфейла.

– Окей. Ще видя какво мога да направя.

ТЕЛЕФОНЪТ НА МОНИКА ФИГЕРУЛА иззвъня. Прозвуча саундтракът от „Имало едно време на запад“. Моника остави книгата за божествата, която явно никога нямаше да завърши.

– Здравей. Микаел е. Какво правиш?

– Седя си у дома и сортирам стари снимки на стари любовници. Бях грубо изоставена по-рано днес.

– Извинявай. Колата ти наблизо ли е?

– Като проверявах за последно, беше на паркинга отвън.

– Добре. Имаш ли желание за една разходка из града?

– Не особено. Какво става?

– Петер Телебориан точно сега пие бира с Юнас на Васагатан. И след като сътруднича на Сепо, мислех, че може би ще се заинтересуваш.

Моника Фигерула вече беше скочила от дивана, протягайки се за ключовете от колата.

– Не се шегуваш, нали?

– Ни най-малко. Юнас е оставил ключове за кола на масата пред себе си.

– Тръгвам.

МАЛИН ЕРИКСОН НЕ ОТГОВАРЯШЕ на телефона, но Микаел Блумквист имаше късмет и хвана Лоти Карим, която се намираше в магазин „Оленс“ и купуваше подарък за рождения ден на мъжа си. Микаел я помоли да поработи извънредно и възможно най-бързо да се насочи към кръчмата като подкрепление на Хенри Кортез. После звънна пак на Кортез.

– Ето плана. След пет минути ще имам кола на мястото. Ще паркираме на Йернвегсгатан, малко по-долу от кръчмата.

– Окей.

– Лоти Карим ще дойде след няколко минути като подкрепление.

– Добре.

– Щом тръгнат от кръчмата, поемаш Юнас. Ще го проследиш пеша и ще ми кажеш по мобилния къде се намирате. Трябва да знам, ако го видиш да се приближава до някоя кола. Лоти ще пуснеш след Телебориан. Ако не успеем да стигнем, запиши номера на колата му.

– Окей.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ПАРКИРА ДО „Нордик Лайт Хотел“, пред „Арланда Експрес“. Микаел Блумквист отвори вратата откъм шофьора минута след като бе паркирала.

– В коя кръчма са?

Микаел обясни.

– Трябва да поискам подкрепление.

– Не се тревожи. Под наблюдение са.

Моника Фигерула го погледна недоверчиво.

– И откъде знаеш, че тази среща ще се състои?

– Сори. Защита на източниците.

– Да нямате някаква проклета разузнавателна служба в „Милениум“? – избухна тя.

Микаел изглеждаше доволен. Винаги бе забавно да го начукаш на Сепо в тяхната зона.

Всъщност нямаше ни най-малка представа как стана така, че Ерика Бергер изненадващо му се обади, за да му съобщи, че Телебориан и Юнас ще се срещат. Тя нямаше поглед върху редакционната работа в „Милениум“ от 10 април. Разбира се, знаеше кой е Телебориан, но Юнас изникна през май и доколкото Микаел знаеше, Ерика дори нямаше понятие за неговото съществуване, камо ли че е предмет на разследване и в „Милениум“, и в Сепо.

В най-скоро време трябваше да проведе сериозен разговор с Ерика Бергер.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СИ ПОДСВИРКВАШЕ с уста и гледаше екрана на своя ръчен компютър. След разговора по мобилния на доктор Андеш Юнасон тя изтласка всички мисли за Секцията и се фокусира върху проблема на Ерика Бергер. След сериозен размисъл от групата мъже между 26 и 54-годишни зачеркна всички женени. Знаеше, че едва ли има рационален статистически и научен аргумент в основата на това ѝ решение. „Отровната писалка“ без съмнение можеше да бъде и съпруг с пет деца и куче. Можеше да е човек, работещ в охраната. Можеше дори да е жена, макар да не вярваше в това.

Чисто и просто искаше да ограничи броя на имената в списъка и след последното съкращение той бе намалял от 48 на 18. Установи, че голяма част от тези 18 бяха по-значими репортери, шефове или средни шефове на възраст 35 и отгоре. Ако не намереше нищо интересно сред тях, щеше да разшири състава.

В четири следобед влезе в домашния сайт на Хакерската република и пусна списъка на Plague. Той ѝ звънна след няколко минути.

„18 имена. Какво да ги правя?

– Поработи върху тях. Гледай на това като на упражнение.

– Окей.

– Едно от имената е на един мръсник. Намери го.

– По какви показатели?

– Трябва бързо да работиш. Утре ми дърпат шалтера. Преди това трябва да сме го намерили.

Тя обясни ситуацията с „отровната писалка“ на Ерика Бергер.

– Окей. Има ли някаква печалба в това?

Лисбет Саландер помисли за секунда.

– Да. Няма да дойда и да те подпаля.

– А иначе щеше ли?

– Плащам ти всеки път, когато те помоля да направиш нещо за мен. Това тук не е за мен. Все едно, че плащаш данъци.

– Започваш да проявяваш признаци на социална ангажираност.

– Е?

– Окей.“

Тя изпрати кодовете за достъп до редакцията на СМП и изключи ICQ-то.

ЧАСЪТ ВЕЧЕ БЕ 16,20, когато Хенри Кортез се обади.

– Започват да се раздвижват.

– Окей. Готови сме.

Мълчание.

– Разделиха се пред кръчмата. Юнас тръгна на север. Лоти следи Телебориан на юг.

Микаел вдигна пръст и посочи Юнас, който се мерна на Васагатан. Моника Фигерула кимна. След няколко секунди Микаел можа да види и Хенри Кортез. Моника Фигерула стартира колата.

– Пресича Васагатан и продължава към Кунгсгатан – каза Хенри Кортез в мобилния.

– Дръж се на разстояние да не те забележи.

– Има много народ.

Мълчание.

– Върви на север по Кунгсгатан.

– На север по Кунгсгатан – повтори Микаел.

Моника Фигерула смени скоростта и зави по Васагатан. За малко спряха на червен светофар.

– Къде сте сега? – попита Микаел, щом завиха по Кунгсгатан.

– До магазин ПУБ. Движи се бързо. Тръгва в северна посока по Дротнинггатан.

– На север, Дротнинггатан – каза Микаел.

– Окей – каза Моника Фигерула, направи неразрешен завой по „Клара Нора“ и подкара към улица „Улоф Палме“.

Зави и натисна спирачки пред сградата на Шведския индустриален съюз. Юнас пресече улица „Улоф Палме“ и тръгна нагоре към Свеавеген. Хенри Кортез го следваше от другата страна на улицата.

– Зави на изток…

– Окей. Виждаме ви и двамата.

– Завива по Холендергатан

– Ало… Кола. Червено ауди.

– Кола – каза Микаел и отбеляза номера, който Кортез набързо избърбори.

– От коя страна е паркирал? – запита Моника Фигерула.

– С лице на юг – докладва Кортез. – Излиза пред вас на улица „Улоф Палме“… сега.

Моника Фигерула вече караше и минаваше по Дротнинггатан. Натисна клаксона и размаха ръка на един-двама пешеходци, опитващи се да пресекат на червено.

– Благодаря, Хенри. Ние го поемаме оттук.

Червеното ауди пътуваше в южна посока по Свеавеген. Моника Фигерула го следваше, като същевременно набираше номер на мобилния си с лявата ръка.

– Ще ми намериш ли един автомобилен номер, червено ауди – каза и продиктува съобщения от Хенри Кортез номер.

– Юнас Сандберг, роден през 71-ва. Какво каза… Хелсиньоргатан, Киста. Благодаря.

Микаел записа получените от Моника Фигерула данни.

Последваха червеното ауди през Хамнгатан до Страндвеген и после веднага нагоре по Артилеригатан. Юнас Сандберг паркира на една пресечка от Военния музей. Прекоси улицата и влезе през вратата на къща от края на деветнайсети и началото на двайсети век.

– Хм… – каза Моника Фигерула и погледна Микаел.

Той кимна. Юнас Сандберг бе влязъл в къща само на една пресечка от онази, в която министър-председателят бе наел апартамент за частната си среща.

– Добра работа – каза Моника Фигерула.

В същия момент се обади Лоти Карим и каза, че доктор Петер Телебориан е вървял до Кларабергсгатан, после по ескалаторите на Централна гара и продължил към полицията на Кунгсхолмен.

– Полицията? В 17 часа в събота? – запита Микаел.

Моника Фигерула и Микаел Блумквист отчаяно се спогледаха. Моника помисли няколко секунди. После вдигна мобилния и звънна на криминален инспектор Ян Бублански.

– Здравей. Моника. От РПС/Сек. Преди известно време се срещнахме на Нор Меларстранд.

– Какво има? – попита Ян Бублански.

– Имаш ли някой дежурен?

– Соня Мудиг – каза Бублански.

– Ще помоля за една услуга. Знаеш ли дали е в сградата на полицията?

– Съмнявам се. Времето е прекрасно и е събота вечер.

– Окей. Ще опиташ ли да се свържеш с нея или с някой друг от разследването, който би могъл да свърши нещо в коридора на прокурор Ричард Екстрьом? Питам се дали в момента при него има среща.

– Среща?

– Нямам време да обяснявам. Искам да знам дали в момента се среща с някого. И в такъв случай – с кого.

– Искаш да шпионирам прокурор, който ми е началник?

Моника Фигерула вдигна вежди. После вдигна и рамене.

– Да – каза тя.

– Окей – каза Бублански и затвори.

ВСЪЩНОСТ СОНЯ МУДИГ се намираше по-близо до сградата на полицията, отколкото се опасяваше Бублански. Седеше с мъжа си и пиеше кафе на балкона у една приятелка, която живееше във Васастан. Бяха освободени от грижите за децата, тъй като родителите на Соня ги бяха взели за седмица, и решиха да направят нещо старомодно, като да си хапнат и да отидат на кино.

Бублански обясни защо я търси.

– И под какъв предлог ще се замъкна при Екстрьом?

– Обещах да му изпратя вчера сведения за Ниедерман, но просто забравих да му ги оставя, преди да си тръгна. На бюрото ми са.

– Окей – каза Соня Мудиг.

Погледна мъжа и приятелката си.

– Трябва да вървя в Къщата. Ще взема колата, с малко късмет ще се върна след час.

Мъжът ѝ въздъхна. Приятелката ѝ въздъхна.

– Всъщност аз съм си дежурна – извинително каза Соня Мудиг.

Паркира на Бергсгатан, отиде в стаята на Бублански и взе трите листа, съдържащи хилавите резултати от преследването на полицейския убиец Роналд Ниедерман.

Не е кой знае какво – помисли си.

После излезе на стълбището и се качи един етаж по-горе. Застана на вратата на коридора. Беше пуст през тази съботна вечер. Соня не се промъкваше. Просто вървеше много, много тихо. Застана пред затворената врата на Екстрьом. Чу гласове и прехапа долната си устна.

Внезапно куражът я напусна и тя се почувства смешна. При нормална ситуация щеше да почука, да отвори вратата, да възкликне: Здрасти, о, тука ли си още? И да влезе. Сега ѝ се струваше, че ако постъпи по този начин, ще направи грешка. Огледа се.

Защо ѝ се обади Бублански? За каква среща ставаше дума?

Погледна към коридора. Точно срещу вратата на Екстрьом имаше малка заседателна зала за десетина човека. Самата тя често бе седяла там на разни събрания.

Влезе в залата и тихо затвори вратата. Щорите бяха спуснати и стъклената стена към коридора бе покрита с плътни завеси. В стаята беше сумрачно. Придърпа стол, седна и нави завесата, така че се получи малък процеп, през който виждаше коридора.

Усещаше се отвратително. Ако някой отвореше вратата, щеше да ѝ бъде много трудно да обясни какво прави там. Вдигна мобилния и погледна часовника на дисплея. Малко преди шест. Изключи звука, облегна се на гърба на стола и загледа затворената врата на стаята на Екстрьом.

В СЕДЕМ ВЕЧЕРТА Plague дрънна на Лисбет Саландер.

– Окей. Влязох в администрацията на СМП.

– Къде точно?

Той ѝ прехвърли един уеб адрес.

– Няма да успеем за 24 часа. Дори да имаме електронната поща на всичките 18 души, ще отнеме дни да се хакнат личните им компютри. Повечето сигурно не са и в мрежата в събота вечер.

– Plague, концентрирай се върху персоналните им компютри, а аз ще поема компютрите им в СМП.

– Така си и мислех. Твоят ръчен компютър е малко ограничен. Да искаш нещо по-специално?

– Не. Който и да е от тях.

– Окей.

– Plague.

– Да.

– Ако не намерим нищо до утре сутринта, искам да продължиш.

– Окей.

– И ще ти платя.

– Ами! Това си е забавно.

Тя изключи ICQ-то и влезе в адреса, в който Plague бе подредил всички администратори от СМП. Първо провери дали Петер Флеминг е включен. Не беше. После влезе в сървъра на СМП. Така можеше да проследи цялата активност на електронната поща, дори имейли, отдавна изтрити от отделните потребители.

Започна с Ернст Теодор Билинг, на 43 години, един от нощните шефове в СМП. Отвори пощата му и започна да търси назад във времето. Отделяше по около две секунди на всеки имейл, достатъчно, за да си създаде представа кой е писал и какво е съдържанието. След няколко минути вече се бе запознала с рутинната поща под формата на ежедневни докладни, графици и други безинтересни неща.

Прегледа писмата от последните три месеца. После се върна назад, месец по месец, като четеше само заглавията и отваряше само имейлите, които събуждаха интереса ѝ. Разбра, че Ернст Билинг ходи с жена на име София и че ѝ държи лош тон. Установи, че в това няма нищо забележително, защото Билинг държеше лош тон на повечето хора, с които поддържаше лична кореспонденция – репортери и други. Въпреки това ѝ се стори странно, че човек може толкова открито да се обръща към приятелката си с думи като проклета дебелана, тъпачка или проклета п…ка.

Щом стигна една година назад, се спря. Вместо това отиде в неговия Explorer и започна да проучва сърфирането му в мрежата. Забелязва, че подобно на повечето мъже от неговата възрастова група, от време на време е минавал през порносайтове. Установи също, че се интересува от коли и често посещава сайтове за нови модели автомобили.

След около час ровене Лисбет изключи Билинг и го зачерта от списъка. Тръгна по-нататък към Лаш Йорян Волберг, на 51 години, репортер ветеран от правната редакция.

Тощен ЕДКЛИНТ ВЛЕЗЕ в полицията на Кунгсхолмен към седем и половина в събота вечерта. Моника Фигерула и Микаел Блумквист го очакваха. Седнаха на същата заседателна маса, на която Микаел Блумквист бе седял предишния ден.

Едклинт осъзна, че върви по много тънък лед и че са нарушени известен брой вътрешни правила, когато допусна Блумквист в коридора. Моника Фигерула решително нямаше право да го кани на своя глава. В обикновени случаи в тайните коридори на РПС/Сек не се допускаха дори съпрузи или съпруги – любезно ги приканваха да чакат своите партньори долу на стълбите. А Блумквист на всичкото отгоре беше и журналист. За в бъдеще щеше да му се разрешава да посещава само временно наетото помещение на Фридхемсплан.

Но от друга страна, външни хора все пак се появяваха в коридорите, макар и по специална покана. Чуждестранни гости, учени, академици, временни консултанти… Постави Блумквист в графата „временни консултанти“. Цялото това дърдорене за класифицирана информация си беше чиста глупост. За достъп до нея се изискваше надлежно разрешение. Едклинт бе решил, че ако отнякъде се появи критика, ще твърди, че лично е дал такова на Блумквист.

Ако не се прецака де. Едклинт седна и погледна Фигерула.

– Как разбра за срещата?

– Блумквист ми се обади към четири – отвърна тя с усмивка.

– А ти как разбра за срещата?

– От един източник – каза Микаел Блумквист.

– Да направя ли заключението, че си установил нещо като наблюдение над Телебориан?

Моника Фигерула поклати глава.

– И на мен това бе първото, което ми мина през ума – каза тя с бодър глас, сякаш Микаел Блумквист не се намираше в стаята. – Но не издържа. Дори някой да е проследил Телебориан по поръка на Блумквист, същият не би могъл предварително да изчисли, че докторът ще се срещне тъкмо с Юнас Сандберг.

Едклинт бавно кимна.

– Така… какво предстои? Нелегално подслушване или какво?

– Мога да те уверя, че не се занимавам с нелегално подслушване и дори не съм чувал за такова – каза Микаел Блумквист, напомняйки, че всъщност и той е в стаята. – Бъди реалист. С нелегално подслушване се занимават държавните служби.

Едклинт подсвирна.

– Значи няма да кажеш как получи информация за срещата.

– Ще кажа. От един източник. Защитен източник. Какво ще кажеш да се концентрираме върху плодовете на информацията?

– Не обичам загадките – каза Едклинт. – Но… окей. Какво знаем?

– Казва се Юнас Сандберг – каза Моника Фигерула. – Обучен водолаз, бил в полицейската школа в началото на деветдесетте. Първо работил в Упсала, после в Сьодертеле.

– Ти нали идваш от Упсала…

– Да, но сме се разминали за някоя и друга година. Тъкмо съм започвала, когато той е заминал за Сьодертеле.

– Окей.

– Бил назначен в контраразузнаването на РПС/Сек през 1998-ма. Изпратен с тайна мисия в чужбина през 2000-та. Според нашата документация би трябвало да се намира официално в посолството в Мадрид. Проверих там. Нямат представа кой е Юнас Сандберг.

– Точно като Мортенсон. Официално преместен някъде, където не се намира.

– Само шефът на канцеларията има възможност да прави такова нещо систематично и то да сработва.

– А в обикновени случаи всичко може да мине за грешка в документацията. Ние я забелязваме, защото ѝ обръщаме специално внимание. А ако някой започне да мърмори, му казват само това е секретно или че има нещо общо с тероризма.

– Остава още доста работа по бюджета.

– Шефът на бюджета?

– Може би.

– Окей? Друго?

– Юнас Сандберг живее в Солентуна. Неженен е, но има дете от учителка в Сьодертеле. Има лиценз за две огнестрелни оръжия. Прибран човек, пълен трезвеник. Единственото странно е, че, изглежда, е вярващ и е бил в Livets Ord[46] през деветдесетте.

– Това пък откъде го изрови?

– Говорих с бившия ми шеф в Упсала. Той много добре помни Сандберг.

– Добре. Религиозен военен водолаз с две оръжия и дете в Сьодертеле. Друго?

– Преди около три часа го идентифицирахме. Доста бързо стана.

– Извинявай. Какво знаем за къщата на Артилеригатан?

– Все още не много. Стефан е успял да се свърже с човек от градското строителство. Имаме скиците на имота. Право на строеж от края на по-миналия век. Шест етажа с общо двайсет и две жилища, плюс осем апартамента в малка къща на двора. Прегледах наемателите, но не открих нищо забележително. Двама от живеещите там са съдени за престъпления.

– Кои?

– Някой си Линдстрьом на първия етаж. 63-годишен. Осъден за застрахователни измами през седемдесетте години. И някой си Витфелт на третия етаж. 47-годишен. Два пъти осъждан за побой над бившата си съпруга.

– Хм…

– Онези, които живеят там, са добре подбрани граждани от средната класа. Има само едно жилище, което буди въпроси.

– Кое?

– Жилището на най-горния етаж. Единайсет стаи с нещо като параден вход. Собственост на фирма, наречена „Белона АД“.

– И с какво се занимават?

– Един Господ знае. Изработват пазарни анализи и имат оборот от около трийсет милиона крони годишно. Всички собственици на „Белона АД“ живеят в чужбина.

– Аха.

– Какво „аха“?

– Само „аха“. Дай нататък за „Белона“.

В този момент през вратата влезе онзи служител, когото Микаел знаеше единствено като Стефан.

– Здрасти, шефе – поздрави той Тощен Едклинт. – Весела работа. Проверих историята на жилището на „Белона“.

– И? – запита Моника Фигерула.

– Фирмата „Белона“ е основана през седемдесетте и е закупила жилището от наследничката на предишния собственик, жена на име Кристина Седерхолм, родена през 1917 г.

– Така.

– Била е омъжена за Ханс Вилем Франке, онзи каубой, дето се скарал с П. Г. Финге при основаването на РПС/Сек.

– Добре – каза Тощен Едклинт. – Много добре. Моника, искам денонощно наблюдение на къщата. Проверете какви телефони има там. Искам да знам кой влиза и кой излиза през вратата, какви коли посещават адреса. Обичайното.

Едклинт погледна Микаел Блумквист. Изглеждаше, сякаш се кани да каже нещо, но се въздържа. Микаел вдигна вежди.

– Доволен ли си от информационния поток? – попита накрая Едклинт.

– Напълно. А ти доволен ли си от приноса на „Милениум“?

Едклинт бавно кимна.

– Нали се сещаш, че могат да ме пратят по дяволите за това? – каза.

– Не и от моя страна. Гледам на получаваната тук информация като на защитен източник. Ще пресъздадем фактите, но няма да казвам откъде съм ги получил. И преди да ги дам за печат, ще направя с теб официално интервю. Ако не искаш да отговаряш, само казваш: Без коментар. Или можеш да публикуваш текст, в който да изложиш мнението си за Секцията за специални анализи. Сам ще решиш.

Едклинт кимна.

Микаел бе доволен. Само за няколко часа Секцията внезапно придоби физическа форма. Това беше истински пробив.

СОНЯ МУДИГ ГНЕВНО установи, че срещата в стаята на прокурор Екстрьом се проточва. Бе открила забравена четвъртлитрова бутилка минерална вода на заседателната маса. Два пъти се обади на съпруга си да му каже, че ще закъснее, и обеща да го компенсира с хубава вечеря веднага щом се прибере. Ставаше неспокойна и се чувстваше като натрапница.

Чак в седем и половина съвещанието свърши. Беше напълно неподготвена, когато вратата се отвори и в коридора излезе Ханс Фасте. Плътно последван от доктор Петер Телебориан. След това излезе по-възрастен сивокос мъж, когото Соня Мудиг никога не бе виждала преди. Накрая – прокурор Екстрьом, който навличаше сакото си, докато гасеше осветлението и заключваше вратата.

Соня Мудиг вдигна мобилния към процепа в завесата и направи две снимки на групата пред вратата на Екстрьом. Забавиха се само няколко секунди, преди да тръгнат по коридора.

Тя затаи дъх, когато минаваха покрай съвещателната зала, където се криеше. Осъзна, че е плувнала в студена пот, когато най-сетне чу вратата долу на стълбите да се затваря. Изправи се с треперещи колене.

БУБЛАНСКИ СЕ ОБАДИ на Моника Фигерула малко след осем вечерта.

– Искаше да знаеш дали Екстрьом е имал някаква среща.

– Да – каза Моника Фигерула.

– Току-що е приключила. Екстрьом се е срещнал с доктор Петер Телебориан и предишния ми сътрудник, криминален инспектор Ханс Фасте, както и с някакъв възрастен индивид, когото не познаваме.

– Един момент – каза Моника Фигерула, постави ръка на слушалката и се обърна към останалите. – Ударът ни даде резултат. Телебориан е отишъл право при прокурор Екстрьом.

– Там ли си още?

– Прощавай. Имаме ли някакво описание на непознатия трети от компанията?

– Нещо по-добро. Пращам ти негова снимка.

– Снимка. Прекрасно, дължа ти голяма услуга.

– Щеше да ме улесниш, ако знаех за какво става дума.

– Ще се обадя пак.

Няколко минути седяха около масата в тишина.

– Окей – каза накрая Едклинт. – Телебориан се среща със Секцията и след това отива направо при прокурор Екстрьом. Какво ли не бих дал да разбера за какво са говорили!

– Можеш да питаш мен – предложи Микаел Блумквист.

Едклинт и Фигерула го погледнаха.

– Срещнали са се да уточнят подробностите на стратегията, която да използват, за да приковат Лисбет Саландер на процеса след месец.

Моника Фигерула го изгледа. После бавно кимна с глава.

– Това е предположение – каза Едклинт. – Освен ако не притежаваш паранормални способности.

– Никакво предположение – каза Микаел. – Срещнали са се да очертаят подробностите за съдебнопсихиатричната експертиза за Саландер. Телебориан тъкмо е завършил доклада.

– Глупости! Саландер даже не е преглеждана.

Микаел Блумквист вдигна рамене и отвори компютърната си чанта.

– Това не бе спряло Телебориан и преди. Ето последната версия на съдебнопсихиатричния доклад. Както виждате, носи дата от седмицата, когато започва процесът.

Едклинт и Фигерула разгледаха документа пред тях. Накрая бавно се спогледаха, после обърнаха погледи към Микаел Блумквист.

– И откъде го получи това? – запита Едклинт.

– Сори. Закрила на източниците.

– Блумквист… трябва да можем да се доверяваме един на друг. Ти криеш информация. Имаш ли още изненади от този тип?

– Да. Разбира се, че си имам тайни. Както съм убеден, че и ти не си ми дал карт бланш да видя всичко, което имате тук, в Сепо. Нали?

– Не е едно и също.

– Ами! Същото е. Това дело изисква сътрудничество. Точно както казваш, трябва да си имаме взаимно доверие. Не крия нищо, което да може да помогне на твоето разследване за Секцията или за различните извършени престъпления. Вече предоставих материал, който показва, че Телебориан е извършил престъпление заедно с Бьорк през 1991-ва, и предвидих, че ще му възложат да направи същото сега. И ето го документа, който доказва това.

– Но имаш тайни.

– Естествено. Или ще преустановиш сътрудничеството ни, или ще трябва да се примириш с това.

Моника Фигерула дипломатично вдигна пръст.

– Извинете, но означава ли това, че прокурор Екстрьом работи за Секцията?

Микаел сбърчи вежди.

– Не знам. По-скоро имам чувството, че е необходимият идиот, когото Секцията използва. Той е кариерист, но иначе е по-скоро честен и малко откачен. Затова пък един източник ми разказа, че преглътнал повечето казано от Телебориан за Лисбет Саландер по времето, когато преследването ѝ беше в пълен ход.

– Искаш да кажеш, че не трябва много да го манипулират? Че е лесен?

– Точно. А Ханс Фасте е кретен, който вярва, че Лисбет Саландер е лесбийка сатанистка.

ЕРИКА БЕРГЕР СЕДЕШЕ сама във вилата си в Салтшьобаден. Чувстваше се парализирана и неспособна да се концентрира върху някакво разумно занимание. През цялото време очакваше някой да позвъни и да ѝ каже, че нейни снимки са се появили в интернет.

На няколко пъти се хвана, че мисли за Лисбет Саландер, и осъзна, че таи суетни надежди, свързани с нея. Саландер лежеше в Салгренската болница. Нямаше право на посещения и дори не четеше вестници. Но имаше изумителни познания. Въпреки изолацията си бе успяла да се свърже чрез ICQ с Ерика, а после и по телефона. Сама бе разрушила империята на Венерстрьом и спасила „Милениум“ преди две години.

В осем вечерта на вратата почука Сузан Линдер. Ерика така се стресна, сякаш някой бе произвел изстрел в стаята.

– Ей, Бергер. Седиш си тук в мрака и изглеждаш тъжна.

Ерика кимна и запали осветлението.

– Здравей. Ще сложа кафе…

– Не. Остави на мен. Нещо ново?

И още как. Лисбет Саландер се обади и пое контрола върху моя компютър. И звънна да каже, че Телебориан и някой си Юнас имали среща на Централна гара следобед.

– Не. Нищо ново – каза. – Но има нещо, в което искам да те пробвам.

– Окей.

– Какво ще кажеш за възможността да не е сталкер, а някой от кръга на познатите ми, който се е вкопчил в мен?

– Каква е разликата?

– Сталкерът трябва да е непознат човек, фиксирал се върху мен. Вторият вариант е личност, която иска да си отмъсти и да саботира живота ми по лични причини.

– Интересна мисъл. Как ти хрумна?

– Аз… обсъдих въпроса с един човек днес. Не мога да ѝ кажа името, но според нея заплахите на истинския сталкер изглеждат различно. Преди всичко един сталкер никога не би написал имейла до Ева Карлсон от културния отдел.

Сузан Линдер бавно кимна.

– Има нещо в това. Знаеш ли, така и не прочетох въпросните имейли. Може ли да ги видя?

Ерика извади своя лаптоп и го постави на кухненската маса.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ПРИДРУЖИ Микаел Блумквист на излизане от полицията към десет вечерта. Спряха на същото място в парка Крунуберг, както предния ден.

– Ето ни пак тук. Смяташ ли да си тръгнеш и да работиш, или искаш да отидем у дома и да правим секс?

– Ами…

– Микаел, не се чувствай притеснен от мен. Ако трябва да работиш, просто го направи.

– Слушай, Фигерула, страхотно си обсебваща.

– А ти не искаш да си обсебен от никого. Това ли имаш предвид?

– Не. Не по този начин. Но има някого, с когото трябва да говоря тази нощ и това ще отнеме време. Така че преди да съм готов, ти вече ще спиш.

Тя кимна.

– Ще се видим.

Той я целуна по бузата и тръгна към автобусната спирка на Фридхемсплан.

– Блумквист! – викна тя.

– Какво?

– Утре сутрин също съм свободна. Ела на закуска, ако успееш.