Взривената въздушна кула

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА Вторник, 17 май

МОНИКА ФИГЕРУЛА СЕ СЪБУДИ в шест и десет, потича покрай брега на Нормеларстранд, взе душ и подпечати пропуска си в полицията в осем и десет. Сутринта посвети на съставяне на докладна с изводите, направени от нея предишния ден.

В девет пристигна Тощен Едклинт. Тя му даде двайсет минути да се оправи с евентуалната сутрешна поща, след това почука на вратата му. Изчака десет минути, докато шефът ѝ се запознае с докладната. Той прочете четирите листа два пъти от начало до край. Накрая я погледна.

– Шефът на канцеларията? – замислено каза той.

Тя кимна.

– Трябва да е одобрил преместването на Мортенсон. И съответно да е знаел, че Мортенсон го няма в контраразузнаването, където би трябвало да се намира според „Лична охрана“.

Тощен Едклинт свали очилата си, взе хартиена салфетка и основно ги почисти. Мислеше. Беше се срещал с шефа на канцеларията Алберт Шенке на разни събрания и заседания безброй пъти, но не би могъл да твърди, че го познава особено добре. Беше сравнително нисък мъж, с изтъняла червеникаворуса коса и обиколка на талията, видимо разширила се с течение на годините. Знаеше, че Шенке е около 55-годишен и че е работил в РПС/Сек най-малко двайсет и пет години, ако не и повече. Беше шеф на канцеларията през последното десетилетие, а преди това бе работил като заместник-шеф на канцеларията и на други постове в администрацията. Едклинт възприемаше Шенке като мълчалив човек, който би могъл да действа твърдо при необходимост. Нямаше представа с какво се занимава в свободното си време. Имаше все пак спомен, че веднъж го бе видял в полицейския гараж в спортно облекло и със стикове за голф през рамо. А преди няколко години случайно се бе натъкнал на Шенке в Операта.

– Хрумна ми нещо – каза Моника.

– Какво?

– Еверт Гулберг. Карал е военната си служба през четирийсетте години, станал е данъчен юрист и през петдесетте е изчезнал в мъглата.

– Така, и?

– Когато говорихме за това, стана дума, че може да е наемен убиец.

– Знам, че звучи странно, но…

– Има толкова малко данни за него, че всичко изглежда като менте. И имиграционната служба, и Сек са основавали филиали извън полицията през петдесетте и шестдесетте години.

Тощен Едклинт кимна.

– Питах се кога ще стигнеш до това.

– Ще ми трябва разрешително да вляза в личните досиета от петдесетте – каза Моника Фигерула.

– Не – каза Тощен Едклинт и поклати глава. – Не можем да влизаме в архива без разрешение от шефа на канцеларията и не искаме да привличаме внимание, докато не съберем повече материал.

– И как смяташ да продължим?

– Мортенсон – каза Едклинт. – Научи с какво се занимава.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ОГЛЕЖДАШЕ прозореца в своята заключена болнична стая, когато чу ключ във вратата и видя да влиза доктор Андеш Юнасон. Минаваше десет вечерта. Лекарят прекъсна кроежите ѝ как да избяга от Салгренската болница.

Беше измерила климатика на прозореца и установила, че главата ѝ може да мине и че сравнително лесно ще промуши и тялото си. До земята имаше три етажа, но с комбинация от разкъсани чаршафи и триметров удължителен кабел на стоящата лампа можеше да разреши проблема.

В мислите си бе планирала бягството стъпка по стъпка. Проблемът бяха дрехите. Имаше гащи, болнична нощница и чифт пластмасови сандали, взети назаем. Плюс двеста крони в брой, получени от Аника Джанини, за да си купува сладкиши от болничната лавка. Щяха да са достатъчни за евтини джинси и тениска от „Мравките“, стига да можеше да открие магазина в Гьотеборг. С остатъка от парите трябваше да проведе телефонен разговор с Plague. После всичко щеше да се нареди. Планираше да кацне в Гибралтар няколко денонощия след бягството си и след това да си изгради чисто нова идентичност някъде по света.

Андеш Юнасон кимна и се настани в стола за посетители. Тя седна на ръба на леглото.

– Здравей, Лисбет. Извинявай, че не успях да те видя последните дни, но имах тежък случай в спешното и освен това станах ръководител на няколко млади лекари.

Тя кимна. Не бе очаквала доктор Андеш Юнасон да я посети извънредно.

Той взе картона ѝ и внимателно проследи температурната крива. Прочете и информацията за изписаните ѝ лекарства. Отбеляза, че поддържа постоянна температура между 37 и 37,2 градуса и че през изминалата седмица не е вземала таблетки против главоболие.

– Доктор Ендрин е лекуващият ти лекар. Разбираш ли се с нея?

– Тя е окей – отвърна Лисбет без особен ентусиазъм.

– Нещо против да те прегледам?

Тя сви рамене. Той извади фенерче от джоба си, наведе се и светна в очите ѝ, за да провери как се свиват и как се разширяват зениците ѝ. Помоли я да отвори уста и прегледа гърлото ѝ. После внимателно постави ръце около врата ѝ и няколко пъти завъртя главата ѝ наляво и надясно.

– Някакви проблеми с врата? – попита.

Тя поклати глава.

– А главоболието?

– Усещам го от време на време, но минава.

– Процесът на заздравяване продължава. Главоболието все повече ще отшумява.

Косата ѝ все още бе толкова къса, че му трябваше само да отмести малък кичур, за да опипа белега над ухото. Зарастваше без проблеми, но все още имаше коричка.

– Пак си чесала раната. Недей.

Тя кимна. Той хвана левия ѝ лакът и повдигна ръката.

– Можеш ли сама да си вдигнеш ръката?

Тя я изпъна нагоре.

– Някаква болка или неприятно усещане в рамото?

Тя поклати глава.

– Стяга ли?

– Малко.

– Мисля, че трябва да тренираш раменните си мускули малко повече.

– Не е лесно, когато си заключен.

Той ѝ се усмихна.

– Няма да е вечно. Правиш ли онези упражнения, които ти препоръча терапевтът?

Тя кимна.

Той извади стетоскопа и го притисна към китката си, за да се затопли. После седна на ръба на леглото, разкопча нощницата ѝ, преслуша сърцето и измери пулса. Помоли я да се наведе напред и постави стетоскопа на гърба ѝ, за да чуе дробовете.

– Кашляй.

Тя се изкашля.

– Окей. Закопчай си нощницата. Медицински повече или по-малко си оздравяла.

Тя кимна. Очакваше сега той да стане и да обяви, че ще дойде пак след няколко дни, но той продължи да седи на стола. Дълго мълча замислено. Лисбет търпеливо чакаше.

– Знаеш ли защо станах лекар? – внезапно попита той.

Тя поклати глава.

– Произхождам от работническо семейство. Винаги съм искал да бъда лекар. Дори смятах да стана психиатър, когато бях тийнейджър. Бях умно момче.

Лисбет го наблюдаваше с внезапно увеличило се внимание от мига, в който спомена думата „психиатър“.

– Но не бях сигурен дали ще се справя с ученето. Така че, щом излязох от гимназията, се изучих за заварчик и няколко години работих като такъв.

Той кимна, сякаш да потвърди, че казва истината.

– Мислех, че е добра идея да имам нещо под ръка, ако не успея в ученето на медицина. Работата се състоеше в това да заварявам и лепя разни работи. И ето че сега работя тук, в Салгренската болница, където заварявам и лепя такива като теб.

Тя сбърчи вежди и с подозрение помисли дали не се майтапи с нея. Но той изглеждаше напълно сериозен.

– Лисбет… питам се…

Лекарят замълча. Лисбет се канеше да го попита какво иска, но се овладя и изчака.

– Питам се дали ще ми се разсърдиш, ако ти задам един частен и личен въпрос. В качеството си на частно лице, а не като лекар. Няма да записвам отговора ти и няма да го обсъждам с никой друг. Може да не отговаряш, ако не искаш.

– Какво?

– Доста личен въпрос.

Тя срещна погледа му.

– Откакто си била затворена в клиниката „Санкт Стефан“ на дванайсетгодишна възраст, си отказвала да отговаряш на всички въпроси, които е искал да ти зададе психиатърът. Защо?

Очите на Лисбет Саландер помръкнаха. Тя загледа Андеш Юнасон напълно безизразно. Седя мълчалива две минути.

– Защо питаш? – попита накрая.

– Честно казано, не съм много сигурен. Мисля, че се опитвам нещо да разбера.

Устата ѝ се поизкриви.

– Не говоря с доктори на луди, защото никога не слушат онова, което им казвам.

Андеш Юнасон кимна и изведнъж се разсмя.

– Окей. Кажи ми… какво мислиш за Петер Телебориан?

Андеш Юнасон така внезапно изстреля името, че Лисбет почти потръпна. Очите ѝ силно се присвиха.

– Какво е това, мамка му? Хиляда въпроса ли ще ми задаваш? Какво целиш?

Гласът ѝ стана дрезгав. Андеш Юнасон се приведе към нея.

– Един… какъв израз използва… „доктор на луди“, на име Петер Телебориан, който не е съвсем непознат в моите професионални кръгове, ме преследва през последните дни и вече два пъти се опитва да получи от мен разрешение да те прегледа.

Лисбет почувства мраз да полазва гръбнака ѝ.

– Съдът ще го упълномощи да направи съдебнопсихиатрична експертиза и да даде оценката си.

– И?

– Не ми харесва Петер Телебориан. Отказах му достъп до теб. Но последния път се появи неочаквано направо тук, в отделението, и се опита да се промъкне в стаята ти чрез една сестра.

Лисбет стисна устни.

– Постъпката му бе странна и доста нагла. Така че искам да знам какво мислиш за него.

Този път бе ред на Андеш Юнасон търпеливо да изчака отговора на Лисбет Саландер.

– Телебориан е престъпник – отвърна тя най-накрая.

– Има ли нещо лично между вас?

– Може да се каже.

– Проведох също разговор с един висш служител, който, така да се каже, иска да пусна Телебориан при теб.

– И?

– Попитах го компетентен ли е да преценява състоянието ти, след като не е лекар. И го помолих да върви на майната си. Само че с по-дипломатични изрази.

– Окей.

– Последен въпрос. Защо ми каза това за Телебориан?

– Нали ме попита.

– Да. Но аз съм лекар, учил съм психиатрия и следователно съм негов колега. И въпреки това разговаряме. Да смятам ли, че имаш известно доверие в мен?

Тя не отговори.

– Тогава аз ще го тълкувам точно така. И искам да знаеш, че си моя пациентка. Това означава, че работя за теб, а не за някой друг.

Тя го изгледа подозрително. Той поседя мълчаливо известно време, после заговори с мек тон.

– Чисто медицински, ти си повече или по-малко здрава. Имаш нужда само от още няколко седмици рехабилитация. Да, за съжаление, си здрава.

– За съжаление?

– Да – той мило ѝ се усмихна, – страхотно се чувстваш.

– Какво искаш да кажеш?

– Че нямам законни основания да те държа тук изолирана и че прокурорът съответно трябва да те препрати в ареста в Стокхолм в очакване на процеса след шест седмици. Предполагам, че подобно изискване ще пристигне още следващата седмица. Тогава Петер Телебориан ще има възможността да те наблюдава.

Тя седеше напълно неподвижна на леглото. Андеш Юнасон разсеяно се приведе и намести възглавницата ѝ. Говореше така, сякаш разсъждаваше на висок глас.

– Нямаш нито главоболие, нито температура, така че най-вероятно доктор Ендрин ще те изпише.

Внезапно се изправи.

– Благодаря, че разговаря с мен. Ще дойда да те видя, преди да те преместят.

Беше вече до вратата, когато тя проговори.

– Доктор Юнасон…

Той се обърна.

– Благодаря.

Той късо кимна, преди да излезе и да заключи вратата.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕДЯ ДЪЛГО, взряна в заключената врата. Накрая се облегна назад и впери поглед в тавана.

Тогава забеляза, че нещо твърдо подпира главата ѝ. Вдигна възглавницата и за свое удивление видя малка платнена торбичка, която решително не беше там преди. Отвори я и с неразбиране се взря в ръчния компютър „Палм Тунгстен Т 3“ и зареждащото устройство. Погледна по-отблизо компютъра и забеляза малка драскотина в горния край. Сърцето ѝ прескочи един удар. Това е моят „Палм“. Но как… Отново премести удивен поглед към заключената врата. Андеш Юнасон бе пълен с изненади. Внезапно усети възбуда. Веднага включи компютъра и също така веднага забеляза, че е защитен от някаква парола.

Трескаво се взря в екрана, който призоваващо примигваше. Но как, по дяволите, са решили, че аз… После погледна в платнената торбичка и забеляза на дъното хартиена лента. Изтръска я, разгъна я и прочете един ред, написан с красив почерк.

Ти си хакерът. Отгатни паролата! Кале Б.

За първи път от седмици Лисбет се разсмя. Пито-платено. Помисли няколко секунди. После взе дигиталната писалка и написа цифровата комбинация 9277, която отговаряше на буквите WASP[28] на клавиатурата. Това беше кодът, който проклетият Кале Блумквист бе разкрил, когато неканен се бе вмъкнал в жилището ѝ на Фискаргатан при Мусебаке и изключил алармата.

Не стана.

Опита с 52553, което отговаряше на буквите КАЛЕ.

И така не стана. Щом проклетият Кале Блумквист вероятно е сметнал, че тя ще използва компютъра, трябва да е избрал някоя лесна парола. Бе използвал подпис „Кале“, име, което обикновено ненавиждаше. Опита да направи връзката. Размишляваше. Трябва да е някаква обида. После набра 63663, отговарящо на думата ПИПИ.

Компютърът послушно тръгна.

Получи на екрана едно смайли с мехурче:

Видя ли, не е толкова трудно. Предлагам ти да кликнеш на прикачения документ.

Тя веднага намери документа „Здравей, Сали“ най-отгоре в списъка. Кликна и зачете.

Преди всичко – това е между мен и теб. Твоят адвокат, тоест моята сестра Аника, няма никаква представа, че имаш достъп до този компютър. И така трябва да бъде.

Не знам доколко разбираш какво става извън заключената ти стая, но колкото и да е странно (и въпреки характера ти), има известен брой лоялни глупаци, които работят за теб. Когато всичко това отмине, ще сформирам идеално дружество, което ще назова „Рицарите на смахнатата маса“. И единствената му задача ще бъде ежегодна вечеря, на която ще се забавляваме, като говорим само гадости за теб. (Ти не си канена.)

И тъй. Да си дойдем на думата. Аника трескаво се подготвя за процеса. Проблемът обаче е, че тя работи за теб и дори не ми казва за какво говорите и какво обсъждате, което не е много хубаво. За късмет поне приема информация.

Трябва да говорим, ти и аз.

Не ползвай моя имейл адрес.

Може да съм параноичен, но имам основания да подозирам, че не съм единственият, който чете това. Ако искаш да изпратиш нещо, иди на Yahoo смахнатата_маса. Пипи и паролата е p9i2p7p7i. Микаел.

Лисбет два пъти прочете писмото на Микаел и смутено загледа компютъра. След период на тотален компютърен глад сега изпитваше безкрайна киберна абстиненция. Чудеше се какво ли е замислил проклетият Кале Блумквист, щом вкара в стаята ѝ компютър, и как така е забравил, че има нужда от своя мобилен телефон, за да влезе в мрежата.

Лежеше и мислеше, когато внезапно чу стъпки в коридора. Веднага изключи компютъра и го пъхна под възглавницата си. Когато чу ключът да се завърта в ключалката, видя, че платнената торбичка и зареждащото все още бяха на масичката до леглото. Протегна ръка, придърпа торбичката под завивката и изтегли кабела от контакта. Лежеше неподвижно и гледаше в тавана, когато нощната сестра влезе, приятелски поздрави, попита я как е и дали има нужда от нещо.

Лисбет обясни, че се чувства добре и че иска пакет цигари. Любезно, но решително искането бе отхвърлено. Получи само пакетче никотинови дъвки. Когато сестрата затвори вратата, Лисбет мерна един охранител от „Секуритас“, седнал на стол в коридора. Изчака, докато стъпките се отдалечат, преди отново да извади компютъра.

Включи го и потърси контакт с мрежата.

Изпита почти шок, когато компютърът изведнъж маркира, че има връзка, но е заключена. Контакт с мрежата невъзможен.

Тя скочи от леглото толкова бързо, че болка проряза хълбока ѝ. Огледа се, удивена. Как? Направи бавна обиколка, разглеждайки всяко ъгълче и кътче… Не, в стаята няма мобилен телефон. Но все пак връзка с мрежата имаше. После крива усмивка разтегли устните ѝ. Връзката бе радиоуправляема и свързана с мобилен телефон чрез Bluetooth, който имаше обхват от десет или дванайсет метра. Погледът ѝ попадна на вентилатора точно под тавана.

Проклетият Кале Блумквист бе поставил телефон в близост до стаята ѝ. Това беше единственото обяснение.

Но защо не бе вкарал вътре и телефона? Разбира се. Батериите.

Нейният „Палм“ трябваше да се зарежда на всеки трети ден. Един свързан мобилен телефон при най-висока употреба бързо щеше да изхаби батериите си. Блумквист, или по-скоро някой, комуто се е доверил и който се намира някъде отвън, ще трябва на интервали да сменя батериите.

Затова пък, естествено, е изпратил и зареждащото към нейния „Палм“, за да ѝ е под ръка. Беше по-просто да се скрие и достави един предмет, отколкото два. Не беше чак толкова луд все пак.

Лисбет започна да мисли къде да държи компютъра. Трябваше да му намери скривалище. Имаше електрически извод при вратата и на панела на стената зад леглото ѝ. Този панел захранваше нощната ѝ лампа и дигиталния часовник. Имаше дупка, оставена, след като бяха махнали радиото. Тя се усмихна. Там се побираха и компютърът, и зареждащото. Можеше да използва източника на ток в масичката до леглото, за да може компютърът да се зарежда и през деня.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР БЕ щастлива. Сърцето ѝ биеше силно, когато за първи път от два месеца включи компютъра и влезе в мрежата.

Да се сърфира с джобен компютър „Палм“ с мъничък екран и дигитална писалка не бе като да сърфираш в „Пауърбук“ със седемнайсетинчов екран. Но тя бе вътре. От леглото си в болницата можеше да достигне целия свят.

Започна с влизане в частен домашен сайт, който правеше реклама на напълно безинтересни снимки на напълно неизвестен фотограф аматьор, на име Гил Бейтс, в Джобсвил, Пенсилвания. Веднъж Лисбет бе видяла това и бе установила, че думата „Джобсвил“ не съществува. Въпреки това Бейтс бе направил около 200 снимки на селището и подредил цяла галерия с големината на нокът. Отиде на снимка 167 и кликна отгоре ѝ, за да я увеличи. На снимката се виждаше църквата в Джобсвил. Постави курсора на върха на кулата на църквата и кликна. Веднага се отвори прозорче с име и парола. Извади дигиталната писалка и написа думата Remarkable в прозорчето на името и A(89)Cx#magnolia за парола.

Получи прозорче с два текста: Error-wrong password и ОК-try again. Лисбет знаеше, че ако натисне втория и опита с нова парола, ще отвори същото прозорче – година след година, колкото и да продължаваше. Вместо това кликна на буквата О в думата Error.

Екранът почерня. После се отвори анимирана врата и се появи нещо, което приличаше на Лара Крофт. Появи се и мехурче с текст КОЙ Е ТАМ?

Щракна върху мехурчето и написа думата Wasp. Веднага получи отговор: ДОКАЖИ ГО – ИНАЧЕ… докато анимираната Лара Крофт зареждаше пистолета си. Лисбет знаеше, че това не е съвсем фиктивна заплаха. Ако напишеше погрешна парола три пъти поред, страницата щеше да се изтрие и името Wasp да се заличи от списъка на членуващите. Ясно написа паролата MonkeyBusiness.

Екранът отново промени формата си и на син фон се изписа следният текст:

Welcome to Hacker Republic, citizen Wasp. It is 56 days since your last visit. There are 10 citizens online. Do you want to (a) Browse the Forum (b) Send a Message (c) Search the Archive (d) Talk (e) Get Laid?[29]

Тя кликна на прозорчето (d)Talk и оттам мина на менюто (Who’s Online) и получи списък с имената Анди, Бамби, Дакота, Ябба, Бък Роджърс, Мандрейк, Пред, Слип, СистърДжен, СиксОфон и Тринити.

„Привет, банда“ – написа Wasp.

„Wasp. That really U? – веднага изписа СиксОфон – Look who’s home.“[30]

„Къде беше досега?“ – попита Тринити.

„Plague каза, че имаш някакви неприятности“ – написа Дакота.

Лисбет не беше сигурна, но подозираше, че Дакота е жена. Останалите граждани, включително наричащият се СистърДжен, бяха мъже. Хакерската република имаше общо (когато се бе свързала с нея последния път) шейсет и двама граждани, от които четири бяха жени.

„Привет, Тринити – написа Лисбет. – Привет на всички.“

„Защо поздравяваш Трин? Какво ни има на нас, останалите?“ – написа Дакота.

„Срещали сме се – написа Тринити. – Wasp общува само с интелигентни хора.“

Веднага получи abuse[31] от няколко места.

От тези шейсет и двама граждани Wasp бе срещнала двама лице в лице. Plague, който по изключение не беше онлайн, бе единият. Тринити – другият. Тринити беше англичанин и живееше в Лондон. Преди две години се бяха срещнали за няколко часа, когато помогна на нея и на Микаел Блумквист в преследването на Хариет Вангер чрез уреждане на незаконно подслушване на един домашен телефон в красивото предградие Сейнт Олбанс. Лисбет въртеше тромавата дигитална писалка и ѝ се искаше да има клавиатура.

„Там ли си?“ – запита Мандрейк.

Тя написа буква по буква.

„Сори. Имам само един „Палм“. Става бавно.“

„Какво е станало с компютъра ти?“ – попита Пред.

„Окей е. Аз съм тази, която има проблеми.“

„Разкажи на батко“ – написа Слип.

„Държавата ме затвори.“

„Какво? Защо?“ – се появи веднага от трима чатещи.

Лисбет обясни положението си в пет реда, което бе прието с тревожно мърморене.

„Как си?“ – запита Тринити.

„Имам дупка в черепа.“

„Не забелязвам разликата“ – констатира Бамби.

„Wasp винаги е имала въздух в черепа“ – каза СистърДжен, което бе последвано от всякакви ругатни по адрес на разума на Wasp. Лисбет се усмихна. Разговорът бе подет от изказването на Дакота.

„Чакай! Това е атака срещу гражданин на Хакерската република. Как да отвърнем?“

„С ядрена атака срещу Стокхолм?“ – предложи СиксОфУан.

„Не, това ще е прекалено“ – каза Wasp.

„Една съвсем мъничка бомба?“

„Разкарай се, СиксО.“

„Можем да изтребим Стокхолм“ – предложи Мандрейк.

„Вирус, който да изтреби правителството?“

ГРАЖДАНИТЕ НА ХАКЕРСКАТА РЕПУБЛИКА всъщност не бяха разпространители на компютърни вируси. Напротив, те бяха хакери и следователно безпощадни противници на идиотите, които изпращаха компютърни вируси и които имаха само за цел да саботират мрежата и да повреждат компютри. Те бяха информационни наркомани и искаха добре функционираща мрежа, която да хакват.

Затова предложението за изтребване на шведското правителство не беше празна заплаха. Хакерската република беше нещо като ексклузивен клуб с най-добрите от най-добрите, елитна сила, за която всяка власт би платила огромни суми, за да я използва за кибервоенни цели, ако изобщо the citizens биха били способни да изпитат някакъв вид лоялност към някоя държава. Което не беше много вероятно.

Иначе те всички бяха Computer Wizards и не можеше да се каже, че са неспособни да създадат компютърен вирус. Нито пък биха отхвърлили предложение за провеждане на специална кампания, ако ситуацията го изискваше. Преди няколко години един citizen на Хакерската република, в цивилния живот програмист от Калифорния, бе измамен за един патент от компютърна фирма, която на всичкото отгоре има дързостта да завлече гражданина на съд. Това накара всички активисти от Хакерската република да посветят половингодишната си енергия, за да хакнат и разбият всеки притежаван от въпросната компания компютър. Всички бизнес тайни и имейли, заедно с няколко подправени документа, които доказваха, че изпълнителният директор на компанията се е занимавал с данъчни измами, с възторг бяха качени в мрежата, плюс информация за любовницата на изпълнителния директор и снимки от купон в Холивуд, където той смърка кокаин. След половин година компанията фалира, а след още някоя година няколко далновидни членове на народната милиция на Хакерската република на равни интервали направиха и посещения в дома на бившия вече изпълнителен директор.

Ако петдесетина от най-добрите световни хакери решаха заедно да тръгнат на атака срещу някоя държава, държавата вероятно би могла да оцелее, но не и без да понесе чувствителни загуби. Разходите сигурно щяха да се изчислят на милиарди, ако Лисбет вдигнеше палец за окей. Тя помисли малко.

„Не и сега. Но ако нещата не вървят както искам, може би ще помоля за помощ.“

„Ти само кажи“ – написа Дакота.

„Отдавна не сме се занимавали с някое правителство“ – добави Мандрейк.

„Имам предложение да променим системата за събиране на данъци. Да създадем програма, скроена за малка страна като Норвегия“ – написа Бамби.

„Хубаво, но Стокхолм е в Швеция“ – възрази Тринити.

„Все тая. Може да се направи ето това…“

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ ОБЛЕГНА назад на възглавницата и проследи разговора с крива усмивка. Запита се защо тя, която толкова трудно разговаря с хората, които среща лице в лице, толкова необезпокоявано споделя най-интимните си тайни със сборище от напълно непознати откачалки в интернет. Всъщност никой от тях не можеше да разреши проблемите ѝ с шведската държава. Но тя знаеше, че при нужда те щяха да ѝ посветят много време и енергия и да извършат подходящи демонстрации на сила. Чрез мрежата можеше да си осигури и скривалище в чужбина. Благодарение на връзките на Plague в мрежата си бе доставила норвежки паспорт на името на Ирене Несер.

Лисбет нямаше никаква представа как изглеждат членовете на Хакерската република и имаше само смътни предположения какво правеха извън мрежата – гражданите бяха изключително чувствителни към своята анонимност. Например СиксОфУан твърдеше, че е черен мъж, американски гражданин от католическо потекло, установен в Торонто, Канада. Спокойно можеше да бъде бяла жена, протестантка, живееща в шведския град Шьовде.

Онзи, когото познаваше най-добре, бе Plague. Някога той я бе въвел в семейството, а никой не можеше да стане член на ексклузивната компания без подчертано силни препоръки. Онзи, който ставаше член, освен всичко трябваше да бъде и лично познат с някой от гражданите – в нейния случай с Plague.

В мрежата Plague се държеше като интелигентен и социално отговорен гражданин. В действителност бе 30-годишен принудително пенсиониран мъж с наднормено тегло, живеещ в Сюндбюберг. Лисбет гледаше много да не го посещава. Достатъчно ѝ бе да общуват в мрежата.

Докато все още си чатеха, Wasp провери електронната си поща в личната си пощенска кутия в Хакерската република. Един имейл бе от гражданина Пойзън[32] и съдържаше подобрена версия на нейната архивирана програма Asphyxia 1.3, която беше достъпна за всички граждани. Asphyxia бе програма, чрез която можеше да контролира компютрите на други хора в интернет. Пойзън ѝ обясняваше, че успешно е използвал програмата и че неговата версия сега обхваща последните версии на Unix, Apple и Windows. Тя му отвърна с кратка реплика и благодари за оценката.

През следващия час, докато в САЩ започваше да се стъмва, още около половин дузина citizens се появиха онлайн и поздравиха Wasp с добре дошла, включвайки се в дебата. Когато Лисбет най-после се готвеше да затваря компютъра си, хакерите обсъждаха как би могъл компютърът на шведския министър-председател да се настрои така, че да изпраща учтиви, но напълно объркани имейли на други премиери по света. Бе сформирана работна група, която да изясни въпроса. Лисбет завърши с написването на кратко изявление.

„Продължавайте да говорите, но не правете нищо, преди да ви дам окей. Ще се върна, когато успея пак да се свържа.“

Всички пратиха целувки и прегръдки и я призоваха да пази дупката в черепа си.

КОГАТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ХАКЕРСКАТА РЕПУБЛИКА, ЛИСБЕТ влезе в www.yahoo.com и потърси частната новинарска група „смахнатата_маса“. Забеляза, че групата има двама членове – тя самата и Микаел Блумквист. Пощенската кутия съдържаше един-единствен имейл, изпратен преди два дни. Носеше заглавие „Прочети това най-напред“.

Здравей, Сали. Положението сега е следното: полицията още не е открила жилището ти и няма достъп до дивидито с изнасилването от Бюрман. Дискът съдържа много тежко доказателство, но не искам да го предоставям на Аника без твоето разрешение.

В мен са и ключовете на жилището ти и паспортът на името на Ирене Несер.

Затова пък полицията има раницата, с която беше в Госеберя. Не знам дали не съдържа нещо неподходящо.

Лисбет размисли. Е, един полупразен термос за кафе, няколко ябълки и кат дрехи. Спокойно.

Ще бъдеш подведена под отговорност за тежък побой и опит за убийство на Залаченко, както и за тежко посегателство върху Карл-Магнус Лундин от МК „Свавелшьо“ в Сталархолмен – тоест простреляла си го в крака и си го ритнала в челюстта. Поверителен източник в полицията обаче твърди, че в случая уликите са някак неясни. Ето какво е важно:

1. Преди да бъде застрелян, Залаченко е отрекъл всичко и е твърдял, че най-вероятно Ниедерман те е застрелял и закопал в гората. Заявил е в полицията, че си се опитала да го убиеш. Прокурорът ще наблегне на „факта“, че за втори път се опитваш да убиеш Залаченко.

2. Нито Маге Лундин, нито Сони Ниеминен са казали и дума за случилото се в Сталархолмен. Лундин е арестуван за отвличането на Мириам Ву. Ниеминен е освободен.

Лисбет прецени думите му и вдигна рамене. Всичко това вече бе обсъдила с Аника Джанини. Беше гадно положение, но нищо ново. Тя открито бе разказала за всичко случило се в Госеберя, но бе отказала да говори за Бюрман.

Петнайсет години Зала е бил под закрила, независимо с какво се е захващал. Върху значимостта на Залаченко са се градили кариери. В няколко случая се е помагало на Зала да се изчисти, след като е безчинствал. Всичко това е престъпна дейност. Тоест шведските власти са помагали за прикриването на престъпления срещу личността на много хора.

Ако това стане известно, ще се развихри политически скандал, засягащ и буржоазните, и социалдемократическите правителства. Известен брой овластени личности в Сепо ще бъдат разобличени като крепители на престъпна и неморална дейност. Дори ако отделните престъпления се признаят за недействителни, пак ще има скандал. Става дума за тежкари, които днес са пенсионери или са пред пенсия.

Ще направят всичко, за да намалят щетите, и ти изведнъж пак ще бъдеш коз в играта. Този път обаче не става дума за принасяне в жертва – сега те просто трябва да спасяват кожата си. И затова ще се опитат да се отърват от теб.

Лисбет замислено захапа долната си устна.

Ето как ще стане: те знаят, че повече няма да могат да опазят тайната за Залаченко. Знам цялата история и съм журналист. Ясно им е, че рано или късно ще публикувам.

Сега вече не е от голямо значение, че той е мъртъв. Сега ще се борят за собственото си оцеляване. И ето кои точки стоят най-високо в дневния им ред:

1. Трябва да убедят съда (тоест обществеността), че решението да бъдеш затворена в „Санкт Стефан“ през 1991 г. е било правилно, че наистина си била психично болна.

2. Трябва да разделят случая „Саландер“ от случая „Залаченко“. Ще търсят начин за заемане на позиция, в която да заявят: „Ами да, Залаченко беше мръсник, но това няма нищо общо с решението дъщеря му да бъде затворена в клиника. А тя бе затворена, защото беше психично болна – всички други твърдения са плод на извратената фантазия на неуспели журналисти. Не, не сме подкрепяли Залаченко в никакво престъпление – това са само бълнувания и измислици на едно болно момиче в пубертета“.

3. Проблемът, разбира се, е, че ако бъдеш освободена в предстоящия процес, това ще е потвърждение от страна на съда, че не си била луда, тоест ще се разбере, че има нещо гнило около затварянето ти през 1991-ва. Затова те ще се опитат отново да те вкарат в клиника. Ако съдът потвърди, че си психично болна, медийният интерес към случая „Саландер“ ще секне. Медиите така функционират.

Съгласна ли си?

Лисбет кимна на себе си. Всичко това тя вече го бе изчислила. Проблемът бе, че не знаеше точно какво трябва да се направи.

Лисбет, съвсем сериозно – този мач трябва да се реши в средствата за масова информация, а не в съда. По-лошото е, че по „причини, свързани с неприкосновеността на личността“, процесът ще се проведе при закрити врата.

В деня, когато убиха Залаченко, в жилището ми бе извършен взлом. Няма следи от насилване на вратата, нищо не е пипано или местено, освен едно. Папката от лятната къща на Бюрман с доклада на Гунар Бьорк от 1991-ва бе изчезнала. Същевременно сестра ми бе нападната и нейното копие откраднато. Тази папка е най-важното доказателство.

Реагирах така, сякаш документите за Залаченко са безвъзвратно изгубени. Всъщност имах още едно копие, което щях да дам на Армански. Копирах и него в няколко екземпляра и ги пласирах тук-там.

Противниковата страна в лицето на някои овластени личности и някои психиатри ще се отдаде заедно с прокурор Ричард Екстрьом на подготовка на процеса. Имам източник, който ми дава известна информация какво точно става, но подозирам, че ти имаш по-добри възможности да намериш каквото ни е нужно… Ако е така, то побързай.

Прокурорът ще опита да те осъди на психиатрично лечение. Помощ му оказва твоят стар познайник Петер Телебориан.

Аника няма да може да започне медийна кампания, тъй като прокурорската страна ще пуска изгодна за обвинението информация. Значи ръцете ѝ са вързани.

Затова пък аз нямам такива ограничения. Мога да пиша каквото си искам, а и имам цял вестник на мое разположение.

Липсват два важни детайла.

1. Първо, искам нещо, което да сочи, че прокурор Ричард Екстрьом си сътрудничи с Петер Телебориан по непочтен начин и че целта отново е да те вкарат в лудница. Бих могъл да изляза в най-доброто телевизионно предаване и да представя документация, която унищожава аргументите на прокурора.

2. За да се започне медийна война срещу Сепо, трябва да дам гласност на онова, което ти сигурно смяташ за свои лични работи. Анонимността при това положение ще бъде неподходяща, като се има предвид какво се пише за теб още от миналия Великден. Трябва да изградя съвсем нов твой медиен образ, дори ако според теб това ще наруши правата ти, при това изцяло с твое съгласие. Разбираш ли какво имам предвид?

Тя отвори архива на „смахнатата_маса“. Съдържаше двайсет и шест документа с различна големина.