Взривената въздушна кула

ЕПИЛОГ: ОПИС НА ИМУЩEСТВОТО Петък, 2 декември – неделя, 18 декември

АНИКА ДЖАНИНИ СЕ СРЕЩНА с Лисбет Саландер в бара на „Сьодра театерн“ към девет вечерта. Лисбет пиеше силна бира и бе на път да довърши втората си чаша.

– Съжалявам, че закъснях – каза Аника и погледна ръчния си часовник. – Имах неприятности с един клиент.

– Аха – каза Лисбет.

– Какво празнуваш?

– Нищо. Просто имам желание да се напия.

Аника скептично я изгледа, но все пак седна.

– Често ли имаш такова желание?

– Когато ме пуснаха, известно време се напивах до безсъзнание, но не съм склонна към алкохолизъм, ако това имаш предвид. Само ми дойде на ум, че за първи път в живота си не съм под попечителство и имам законното право да се напия у дома, тук, в Швеция.

Аника си поръча кампари.

– Окей – каза тя. – Сама ли ще пиеш, или приемаш компания?

– Съвсем сама. Но ако не говориш много-много, може да останеш. Предполагам, че не искаш да се довлечеш у дома при мен и да правиш секс.

– Моля? – запита Аника Джанини.

– Нее, така си и мислех. Ти си от онези безумни хетеросексуални хора.

Аника Джанини внезапно се развесели.

– За пръв път някой от клиентите ми ми предлага секс.

– Интересува ли те?

– Сори. Ни най-малко. Но мерси за предложението.

– Какво искаш тогава, адвокате?

– Две неща. Или ще откажа да работя като твой адвокат тук и сега, или ще ми отговаряш на телефона, когато те търся. Разговаряхме за това, когато те освободиха.

Лисбет Саландер се вгледа в Аника Джанини.

– Опитвам да се свържа с теб цяла седмица. Звънях, писах и пращах имейли.

– Нямаше ме.

– През по-голямата част от есента беше невъзможно да се свържа с теб. Така няма да стане. Приех да съм твой юридически представител в отношенията ти с държавата. Това означава, че има формалности, които трябва да се свършат. Книжа за подписване. Отговаряне на въпроси. Трябва да си ми под ръка и нямам никакво желание да седя като идиот и да не знам къде си.

– Разбирам. Бях в чужбина няколко седмици. Върнах се вчера и веднага ти се обадих, щом разбрах, че си ме търсила.

– Това не ми върши работа. Трябва да ме държиш в течение къде си и да се обаждаш поне веднъж в седмицата, докато не се уредят всички въпроси – за обезщетението и всичко останало.

– Плюя на обезщетението. Искам държавата да ме остави на мира.

– Но държавата няма да те остави на мира, колкото и да ти се иска. Обявяването ти за невиновна в Градския съд влече дълга верига от последствия. Не става дума само за теб. Петер Телебориан ще бъде даден под съд за онова, което ти е сторил. Това означава, че трябва да свидетелстваш. Прокурор Екстрьом е предмет на разследване за нарушения по служба и може да го подведат под отговорност, ако се окаже, че съзнателно е нарушил служебния си дълг в полза на Секцията.

Лисбет повдигна вежди. За секунда, изглежда, се заинтересува.

– Не вярвам да се стигне до дело. Той бе измамен и всъщност няма нищо общо със Секцията. Но миналата седмица един прокурор откри предварително следствие срещу Агенцията за контрол на попечителите. Там има няколко обвинения и едно заявление до министъра на правосъдието.

– До никого не съм писала заявление.

– Не. Но е ясно, че са извършени тежки служебни нарушения и това трябва да се разследва. Ти не си единствената, за която агенцията е отговаряла.

Лисбет вдигна рамене.

– Не ме засяга. Но обещавам да поддържам по-добър контакт с теб от преди. Последните две седмици бяха изключение. Работих.

Аника Джанини изгледа с подозрение клиентката си.

– Какво си работила?

– Консултантска дейност.

– Окей – каза тя накрая. – Другото е, че описът на имуществото е готов.

– Какъв опис на имущество?

– От баща ти. Служебният адвокат се свърза с мен, след като никой не знаеше къде да те намери. Ти и сестра ти сте единствените наследници.

Лисбет Саландер наблюдаваше Аника, без да мръдне и мускул. После улови погледа на сервитьорката и ѝ посочи чашата си.

– Не ща никакво наследство от баща ми. По дяволите, прави каквото искаш с него!

– Грешка. Ти можеш да правиш каквото си искаш с наследството. Моята работа е да се погрижа да имаш възможност за това.

– Не искам и грош от онази свиня.

– Окей. Дари парите на „Грийнпийс“ или нещо такова.

– Не ми пука за китовете.

Внезапно гласът на Аника стана разумен.

– Лисбет, сега, като си свободна, трябва да започнеш и да се държиш като такава. Не ми пука какво ще правиш с парите си. Подпиши тук, че си прочела, и после можеш да се надрънкаш на спокойствие.

Лисбет погледна изпод бретона си Аника и след това сведе поглед към масата. Аника прие това за жест, който евентуално отговаряше на извинение в ограничения мимически регистър на Лисбет Саландер.

– Окей. Какво е това?

– Доста прилично наследство. Баща ти е имал около 300 000 в ценни книжа. Имотът в Госеберя струва около 1,5 милиона – там влизат и малко гори. Освен това баща ти е притежавал още три имота.

– Имоти?

– Да. Изглежда, е инвестирал доста пари. Не са някакви кой знае колко ценни обекти. Притежава неголяма къща в Удевала с шест апартамента под наем, които дават добри доходи. Но имотът е в лошо състояние, а той не се е интересувал от ремонти. Няма да станеш богата, но при продажба все ще получиш нещо. Има и вила в Смоланд, оценена на около 250 000 крони.

– Така.

– Притежава също полуразрушено индустриално хале край Нортеле.

– Защо, по дяволите, му е трябвало всичко това?

– Нямам представа. Общо наследството възлиза на около четири-пет милиона, ако се продаде, след отчисление на данъци и други разноски, но…

– Да?

– Наследството трябва да се раздели поравно между теб и сестра ти. Проблемът е, че никой не знае къде се намира тя.

Лисбет безизразно и мълчаливо гледаше Аника Джанини.

– Е?

– Е какво?

– Къде е сестра ти?

– Нямам идея. Не съм я виждала от десет години.

– Данните за нея са засекретени, но успях да науча, че се води за изчезнала.

– Нима? – каза Лисбет със сдържан интерес.

Аника отчаяно въздъхна.

– Окей. Тогава предлагам да осчетоводим всички доходи и половината сума да вложим в банка, докато се установи къде е сестра ти. Мога да започна, ако ми дадеш знак.

Лисбет вдигна рамене.

– Не искам да имам нищо общо с неговите пари.

– Разбирам. Но при всички положения счетоводните операции трябва да се извършат. Това също е част от отговорностите ти като свободен гражданин.

– Ами продай лайната тогава. Тури половината в банка и похарчи останалото за каквото ти се иска.

Аника Джанини изви едната си вежда. Бе разбрала, че Лисбет има скрити пари, но не и че е толкова добре финансово, че да игнорира наследство от близо един милион крони, а може би и повече. Нямаше представа откъде Лисбет бе получила парите си и за колко всъщност ставаше дума. Затова пък искаше час по-скоро да приключи с бюрократичните формалности.

– Лисбет, мила… Поне прочети описа на имуществото и ми дай знак да свършим тази работа веднъж завинаги.

Лисбет помърмори малко, но накрая се предаде и пъхна папката в чантата си. Обеща да я прочете и да даде инструкции на Аника как да действа. После се посвети на бирата си. Аника Джанини ѝ прави компания още един час, пиейки главно минерална вода.

СЛЕД НЯКОЛКО ДНИ Аника Джанини позвъни и напомни на Лисбет Саландер за описа на имуществото. Тя го извади и прелисти измачканите страници. Седна на кухненската маса в апартамента на Мусебаке и прочете документацията.

Описът на имуществото обхващаше доста страници и съдържаше данни за всяка дреболия – какъв сервиз има в кухненския шкаф в Госеберя, оставени дрехи, стойност на камери и други лични вещи. Александър Залаченко не бе оставил нищо особено ценно и никой от предметите не съблазни Лисбет Саландер. Тя размисли известно време и реши, че не е променила мнението си, откакто срещна Аника в кръчмата. Продай боклуците и изгори парите. Или прави с тях каквото искаш. Беше напълно убедена, че не иска и стотинка, оставена от баща ѝ, но с основание заподозря, че истинското богатство на Залаченко е закопано някъде, където не може да го достигне никакъв опис на имущество.

После прегледа документацията за промишления имот в Нортеле.

Имотът се състоеше от три сгради с халета, разположени общо на 20 000 квадратни метра, в близост до Шедерид, между Нортеле и Римбу.

Човекът, направил описа на имуществото, бе посетил набързо мястото и установил, че става дума за полуразрушен тухлен градеж, стоял повече или по-малко пуст, след като бил затворен през шейсетте и използван като склад за дървен материал през седемдестте. Бе констатирано също, че помещенията са в крайно лошо състояние и че не стават за никаква друга дейност, дори след ремонт. Лошото състояние означаваше също, че т.нар. северна сграда е била опожарявана и се е срутила. Известни ремонтни работи били все пак извършени в „главната сграда“.

Онова, което накара Лисбет да изтръпне, бе предисторията. Александър Залаченко бе придобил имота срещу жълти стотинки на 12 март 1984 г., но го бе записал на името на Агнета София Саландер.

Следователно майката на Лисбет Саландер е била собственичка на имота, но само до 1987 г., когато Залаченко го изкупил от нея срещу сумата от 2000 крони. После, изглежда, имотът е стоял неизползван около петнайсет години. Документите показваха, че на 17 септември 2003 г. фирмата КАБ е възложила на строителното предприятие „НорБюг АД“ да извърши ремонтни работи, които освен другото обхващали ремонт на под и покрив, на водопровод и ел. инсталация. Ремонтът продължил около два месеца, до последния ден на ноември 2004 г. След това бил преустановен. „НорБюг АД“ изпратил сметка, която била платена.

От всички приходно-разходни документи в наследството на баща ѝ този единствен я учуди. Лисбет Саландер сбърчи вежди. Притежанието на промишлените помещения би било понятно, ако баща ѝ бе поискал да покаже, че неговата законна фирма КАБ развива някаква дейност или притежава някакви източници на доходи. Разбираемо беше и това, че е използвал майката на Лисбет като подставено лице в покупката, а после е сложил ръка на договора.

Но защо, за Бога, през 2003 г. бе платил близо 440 000 крони за ремонт на разпадаща се развалина, която според деловодителя през 1995 г. не се е използвала за абсолютно нищо?

Лисбет Саландер бе смутена, но не и прекалено заинтересована. Тя затвори папката и се обади на Аника Джанини.

– Прочетох документите. Решението ми остава в сила. Продай тоя боклук и направи каквото искаш с парите. Нищо не искам от него.

– Окей. Тогава ще се погрижа половината от сумата да отиде във фонд за сестра ти. След това ще ти дам няколко предложения за различни обекти, на които можеш да дариш парите си.

– Аха – каза Лисбет и сложи слушалката без повече приказки.

Седна до нишата с прозореца, запали цигара и се загледа към морето.

СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА Лисбет Саландер прекара, като помагаше на Драган Армански в една спешна задача. Ставаше дума да се проследи и идентифицира личност, заподозряна, че е наета да отвлече дете заради спор за родителски права, в който шведка се развела с ливански гражданин. Приносът на Лисбет Саландер се свеждаше до това да провери електронната поща на човека, който бе посочен като възложител. Поръчката бе отменена, след като партньорите в спора постигнаха съдебно споразумение и се помириха.

18 декември бе неделята преди Коледа. Лисбет се събуди в шест и половина сутринта и установи, че трябва да купи подарък за Холгер Палмгрен. Размисли известно време на кого още трябва да купи коледни подаръци – вероятно на Аника Джанини. Не бързаше. Стана, изкъпа се и закуси с кафе и препечен хляб със сирене и кайсиев мармелад.

Не бе планирала нищо специално за деня и известно време разчиства книжата и вестниците от бюрото си. После погледът ѝ падна върху папката с документите по наследството. Разтвори я и отново прочете страницата за промишления имот в Нортеле. Накрая въздъхна. Окей. Трябва да разбера какво, по дяволите, е правил с това.

Сложи си топли дрехи и боти. Часът бе осем и половина сутринта, когато изкара виненочервената хонда от гаража на Фискаргатан 9. Беше мразовито, но хубаво време със слънце и пастелносиньо небе. Лисбет излезе на магистрала Е 18 в посока към Нортеле. Не бързаше. Часът бе десет без нещо, когато зави към бензиностанция „ОК“, на няколко километра преди Шедерид, за да попита за пътя до старата тухлена сграда. В момента, в който паркираше, разбра, че не е нужно да пита.

Намираше се на малко възвишение, с хубав изглед към падина от другата страна на пътя. Вляво от пътя към Нортеле се виждаше склад за бои и нещо, свързано със строителни материали, както и място за изложение на земекопни машини. Вдясно, в края на индустриалната зона, на около 400 метра от главния път имаше мрачна тухлена сграда с порутени зидове. Стоеше малко изолирано, като последен страж в промишления район, от другата страна на път и тесен поток. Лисбет замислено загледа сградата и се запита какво я бе накарало да посвети деня си на посещение в община Нортеле.

Изви глава и погледна към бензиностанцията на „ОК“, където в момента спираше огромен камион с надпис ТИР. Внезапно разбра, че се намира на главния път към пристанището за фериботи в Капелшер, където се осъществяваше голямата част от трафика на стоки между Швеция и балтийските страни.

Запали колата, изкара я обратно на пътя и зави към изоставената тухлена постройка. Паркира по средата на парцела и излезе от колата. Навън температурата беше минусова. Сложи си черна качулка и черни кожени ръкавици.

Главната сграда беше на два етажа. На долния всички стъкла бяха заменени с шперплат. На горния забеляза голям брой изпочупени прозорци. Тухлената сграда бе значително по-голяма, отколкото си я беше представяла. Изглеждаше безвъзвратно рухнала. Не видя никакви следи от ремонт. Нямаше и жива душа, но някой бе захвърлил употребен презерватив по средата на паркинга, а част от фасадата бе покрита с графити.

Защо, по дяволите, Залаченко е притежавал тази сграда?

Разходи се около зданието и откри срутеното крило отзад. Видя, че всички врати на главната сграда са заключени с вериги и катинари. Смутена, накрая загледа една открехната порта. Във всички врати катинарите бяха здраво затегнати с яки железни болтове и укрепления. Единствено катинарът на отворената врата изглеждаше по-разхлабен и всъщност се крепеше само на няколко груби пирона. Че какво, мамка му, нали притежавам това чудо! Тя се огледа, намери тясна желязна тръба в купчина боклуци и я използва като лост, с който разби ключалката.

Влезе в стълбище, което водеше към помещението на долния етаж. Заради закованите прозорци беше тъмно като в гроб. Само няколко единични лъча светлина проникваха през краищата на шперплата. Седя неподвижно няколко минути, докато очите ѝ не привикнаха към тъмнината. Зърна море от боклук, захвърлени дървени каси, стари машинни части и инструменти в зала, дълга четирийсет и пет метра и може би двайсет широка, поддържана от масивни колони. Явно старите пещи от тухленото здание са били демонтирани и изнесени. Основите се бяха превърнали в пълни с вода басейни и на пода имаше огромни локви вода и плесен. Вонеше на гнило. Лисбет сбърчи нос.

Обърна се и се качи по стълбите. Горният етаж бе сух и се състоеше от две зали една до друга, около двайсет на двайсет метра и с най-малко осем метра височина. Високите прозорци, разположени под тавана, бяха недостъпни, но добре осветяваха етажа. Както и долният, така и този бе пълен с отпадъци. Лисбет мина покрай дузини високи по един метър опаковки, наредени една върху друга. Опита да отвори една от тях. Не можа. Прочете текста: Machineparts 0-A77. Под него стоеше същият текст на руски. Забеляза открит товарен асансьор по средата на дългата страна на външната зала.

Някакъв склад за машинарии, който едва ли би могъл да послужи за нещо, докато така стои и ръждясва в старата тухлена сграда.

Мина през антрето към вътрешната зала и разбра, че се намира на мястото, където са се извършвали ремонтните работи. Залата бе пълна с отпадъци, опаковки и стари офис мебели, разположени в нещо като лабиринт. Част от пода бе поправена и беше сложен нов паркет. Лисбет заключи, че ремонтните работи бързо са били преустановени – наоколо се търкаляха инструменти, щанга и трион, пистолет за гвоздеи, лост, железни шишове, сандъчета за инструменти. Тя смръщи вежди. Дори работата да е била прекъсната, строителното предприятие би трябвало да си събере оборудването. Но и този въпрос намери своя отговор, когато вдигна една отвертка и видя, че текстът на дръжката бе на руски. Залаченко бе внесъл инструментите и по всяка вероятност и работната сила.

Отиде до сандъка и завъртя токопрекъсвача. Светна зелена лампа. Имаше ток. Отново завъртя токопрекъсвача.

В дъното на залата имаше три врати, водещи до по-малки помещения, може би и до стара канцелария. Тя натисна дръжката на най-северната врата. Заключено. Огледа се и се върна към инструментите, откъдето взе една щанга. Отне ѝ малко време да отвори вратата.

В стаята бе много тъмно и миришеше на гнило. Потърси с ръка и намери токопрекъсвач, който запали оголена крушка на тавана. Лисбет удивено се огледа.

Мебелировката в стаята се състоеше от три легла с мръсни дюшеци и още три, поставени направо на пода. Изцапано спално бельо бе разхвърляно навсякъде. Вдясно имаше котлон и няколко тенджери до ръждясал кран за вода. В ъгъла тенекиена кофа и руло тоалетна хартия.

Някой бе живял тук. Няколко души.

Внезапно забеляза, че от вътрешната страна на вратата дръжка липсваше. Усети ледени тръпки по гръбнака.

В стаята имаше голям долап. Отвори го и намери два куфара. Издърпа най-горния. Вътре имаше дрехи. Порови и извади пола с етикет и текст на руски. Намери ръчна чанта и изсипа съдържанието ѝ на пода. Между гримовете и другите боклуци намери паспорт, принадлежащ на тъмнокоса жена на около двайсет години. Текстът бе на руски. Разчете името Валентина.

Лисбет Саландер бавно излезе от стаята. Имаше чувството за дежа вю. Беше направила същия оглед на местопрестъпление в една изба в Хедебю преди две години и половина. Женски дрехи. Затвор. Застана неподвижно и дълго размишлява. Тревожеше я фактът, че паспортът и дрехите са били оставени. Нещо не беше наред.

Върна се при сбирката с инструменти, порови и намери мощен джобен фенер. Провери дали има батерии, слезе на долния етаж в голямата зала. Водата от локвите на пода проникваше в ботите ѝ.

Колкото по-навътре навлизаше в залата, толкова по-отвратително миришеше на нещо гнило. Вонята изглеждаше най-силна по средата. Лисбет застана при основите на старите тухлени пещи. Бяха пълни с вода до ръба. Светна с фенера срещу тъмната водна повърхност, но не различи нищо. Повърхността бе отчасти покрита с водорасли, образуващи зелен пласт. Огледа се наоколо и намери около триметрово парче арматурно желязо. Пъхна го в басейна и разбърка. Водата бе дълбока само около половин метър. Внезапно усети съпротива. Натисна няколко пъти, докато тялото не изплува на повърхността, най-напред лицето, изкривена маска на смърт и разложение. Лисбет задиша през устата и загледа лицето на светлината на джобния фенер. Разбра, че е на жена, може би жената от паспорта на горния етаж. Нямаше познания за скоростта на разложение в студена и неподвижна вода, но явно тялото бе престояло в басейна доста дълго време.

Изведнъж видя, че нещо се движи по водната повърхност. Някакви ларви.

Остави тялото да потъне обратно под водата и затърси нататък с арматурното желязо. На ръба на басейна се натъкна на нещо, което се оказа още един труп. Остави го да лежи там, издърпа арматурното желязо и го пусна на пода. Остана замислена до басейна.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПАК се качи на горния етаж. Използва щангата и разби средната врата. Стаята бе празна и изглеждаше неизползвана.

Отиде до последната врата и подпря щангата, но преди да натисне, вратата се открехна. Беше незаключена. Подпря вратата с щангата и се огледа.

Стаята бе около трийсет квадратни метра. Имаше прозорци на нормална височина с изглед към площта пред тухлената сграда. Зърна бензиностанцията на „ОК“ на възвишението над пътя. Имаше легло, маса и мивка със съдове. После видя отворен сак на пода. Видя банкноти. Объркана, направи две крачки, докато не осъзна, че в стаята е топло. Погледът ѝ бе привлечен от електрическа печка по средата на пода. Видя кафеварка. Червената лампичка светеше.

Сградата беше обитаема. Не беше сама тук.

Рязко се обърна и с най-висока скорост се отправи към вътрешната зала, през междинните врати и към изхода на външната зала. На пет стъпки от стълбището спря, когато забеляза, че вратата на изхода е затворена и че отвън виси катинар. Беше заключена. Бавно се обърна и се огледа. Не виждаше никого.

– Здравей, сестричке – се чу ясен глас отстрани.

Обърна глава и видя огромното туловище на Роналд Ниедерман да се появява откъм няколко струпани сандъка с машинни части.

В ръката си държеше щик.

– Надявах се да те срещна отново – каза Ниедерман. – Последния път бе много набързо.

Лисбет се огледа.

– Няма смисъл – каза Ниедерман. – Тук сме само ти и аз и освен заключената врата зад гърба ти друг изход няма.

Лисбет вдигна поглед към своя полубрат.

– Как ти е ръката? – попита.

Ниедерман продължаваше да ѝ се усмихва. Вдигна и показа дясната си ръка. Кутрето липсваше.

– Инфектира се. Трябваше да го отрежа.

Роналд Ниедерман страдаше от вродена аналгезия и не можеше да чувства болка. В Госеберя Лисбет бе ударила ръката му с лопата в секундите, преди Залаченко да я простреля в главата.

– Трябвало е да се целя в черепа ти – каза с равен глас Лисбет Саландер. – Какво, по дяволите, правиш тук? Смятах, че си изчезнал в чужбина преди няколко месеца.

Той ѝ се усмихна.

АКО РОНАЛД НИЕДЕРМАН бе опитал да отговори на въпроса на Лисбет Саландер какво прави в запустялата тухлена сграда, сигурно нямаше да може. Защото самият той не знаеше.

Бе оставил зад себе си Госеберя с чувство за освобождение. Разчиташе, че Залаченко е мъртъв и че той ще поеме предприятието. Знаеше, че е отличен организатор.

Бе сменил колата в Алингсос и напъхал ужасената зъболекарска сестра Анита Касперсон в багажника, подкарвайки към Бурос. Нямаше никакъв план. Импровизираше по пътя. Изобщо не бе размишлявал върху съдбата на Анита Касперсон. Не го засягаше дали ще живее или умре, но смяташе да се отърве от опасната свидетелка. Някъде в началото на Бурос внезапно осъзна, че може да я използва по друг начин. Подкара на юг и намери пустеещо гористо място извън Сеглура. Върза я за някакъв сеновал и я остави. Разчиташе, че до няколко часа ще може да се освободи и след това ще поведе полицията, която го преследва, на юг. А ако не се освободеше, умреше от глад или от студ в сеновала, това не беше негов проблем.

Всъщност се върна към Бурос и подкара на изток към Стокхолм. Отправи се към МК „Свавелшьо“, но не влезе в клуба. Неприятно беше, че Маге Лундин е арестуван. Затова потърси клубния „носител на жезъла“ Ханс-Оке Валтари в дома му. Поиска помощ и укритие, което Валтари му уреди, като го изпрати при Виктор Йорансон, касиер и финансов шеф на клуба. Там остана само няколко часа.

На теория Роналд Ниедерман нямаше особени икономически проблеми. Беше оставил около 200 000 крони в Госеберя, но имаше достъп до значително по-големи суми, пласирани във фондове в чужбина. Проблемът бе, че страшно му трябваха пари в брой. Йорансон се грижеше за парите на МК „Свавелшьо“ и Ниедерман знаеше, че моментът е много сгоден. Беше проста работа да убеди Йорансон да му покаже пътя към сейфа в имението и да се сдобие с около 800 000 крони в банкноти.

Ниедерман си бе спомнил, че в къщата имаше и някаква жена, но не беше сигурен какво е направил с нея.

Йорансон му помогна и с кола, която все още не бе издирвана от полицията. Той подкара на север. Имаше смътен план да се добере до някой от фериботите, тръгващи от Капелсшер.

Отиде дотам и изключи мотора на паркинга. Седя трийсет минути, проучвайки околността. Гъмжеше от полицаи.

Запали мотора и отново потегли без план. Имаше нужда от убежище, където да се сниши за известно време. Малко след Нортеле се сети за старата тухлена фабрика. Повече от година след ремонта дори не беше се сещал за зданието. Братята Хари и Ато Ранта го използваха като междинен склад за стоки от и за Балтика, но от няколко седмици, откакто журналистът от „Милениум“ Даг Свенсон бе започнал да души за търговията с курви, двамата бяха в чужбина.

Скри сааба на Йорансон под навеса зад тухлената сграда и влезе вътре. Принуди се да разбие една врата на долния етаж, след което първата му грижа бе да си осигури резервен изход през разхлабена плоча от шперплат в портата на долния етаж. После смени счупения катинар. След това се нанесе в необитаваната стая на горния етаж.

Измина цял следобед, преди да чуе звук през стените. Най-напред помисли, че са обикновени призраци. Седя напрегнат и се вслушва цял час, преди внезапно да се изправи и да отиде да се ослуша в голямата зала. Не чу нищо, но търпеливо вися там, докато не долови драскане.

Откри ключа на мивката.

Роналд Ниедерман рядко се бе изненадвал толкова, колкото когато отвори вратата и намери двете руски курви. Бяха изтощени и нямаха храна. И последната кутия ориз бе свършила преди няколко седмици. Бяха живели на чай и вода.

Една от курвите бе толкова изнемощяла, че нямаше сили да стане от леглото. Другата беше в по-добра форма. Говореше само руски, но той имаше достатъчно добри езикови познания, за да разбере, че благодареше на Бог и на него, че са ги спасили. Падна на колене и обви с ръце краката му. Стреснат, той я отблъсна, излезе и заключи вратата.

Не знаеше какво да прави с курвите. Свари супа от консервите, които намери в кухнята, и им я даде. Крайно изтощената жена на леглото, изглежда, успя да възстанови част от силите си. Ниедерман цяла вечер ги разпитва. Отне му известно време да разбере, че двете жени не са курви, а студентки, платили на братята Ранта да се доберат до Швеция. Бе им обещано разрешение за работа и престой. Бяха пристигнали от Капелшер през февруари и директно отведени в склада, където ги заключили.

Ниедерман помрачня. Проклетите братя Ранта имаха доход, който бяха укрили от Залаченко. После чисто и просто бяха забравили двете жени или може би съзнателно ги бяха зарязали, преди светкавично да напуснат Швеция.

Въпросът беше какво да прави с жените. Нямаше причина да им причинява зло. Но не можеше и да ги пусне, след като те почти сигурно щяха да доведат полицията в тухлената сграда. Беше толкова просто. А не можеше и да ги изпрати обратно в Русия, защото това означаваше, че трябва да отиде в Капелшер с тях. Щеше да е трудно. Тъмнокосото момиче, чието име беше Валентина, му предложи секс, ако им помогне. Той изобщо не се интересуваше от секс с момичетата, но предложението ѝ я бе превърнало в курва. Всички жени бяха курви. Беше толкова просто.

След три дни му омръзна да слуша вечните им молби, приказките им и тропането по стените. Не виждаше друг изход. Искаше да бъде оставен на мира. Затова за последен път заключи вратата и бързо приключи с проблема. Бе помолил Валентина за прошка, преди да протегне ръце и с една-единствена хватка да извие врата ѝ между втория и третия шиен прешлен. После отиде при русото момиче на леглото, чието име така и не научи. Тя лежеше пасивна и не оказа съпротива. Занесе телата на долния етаж и ги скри в басейн, пълен с вода. Най-сетне малко спокойствие.

ЦЕЛТА НЕ БЕШЕ да остава в тухлената фабрика. Смяташе да стои тук, докато премине най-силната вълна на полицейското преследване. Обръсна си косата и остави брадата си да порасне един сантиметър. Видът му се промени. Намери гащеризон, принадлежал на някой от работниците от „НорБюг“, който бе почти неговият размер. Сложи си го, нахлупи и една оставена шапка с козирка от „Бекеш Фери“, пъхна една линийка в джоба си и подкара към бензиностанцията на „ОК“ на възвишението над пътя, където напазарува. Имаше доста пари от плячката от МК „Свавелшьо“. Пазаруваше вечер. Приличаше на обикновен бачкатор, спрял на път за дома. Никой не го забелязваше. Стана му навик да отива и пазарува един или два пъти в седмицата. На бензиностанцията на „ОК“ всички приятелски го поздравяваха и скоро вече го познаваха.

Отначало отделяше значително време да се отбранява от съществата, обитаващи сградата. Бяха вътре в стените и излизаха нощно време. Чуваше ги да бродят из залите.

Барикадира се в своята стая. След няколко дни му писна. Въоръжи се с щик, който намери в един кухненски шкаф, и излезе, твърдо решен да се опълчи срещу чудовищата. Това трябваше най-сетне да свърши.

Внезапно обаче осъзна, че са се махнали. За първи път в живота си имаше надмощие над тях. Изчезваха, щом се приближеше. Можеше да зърне опашките и деформираните им тела да се крият зад сандъци и шкафове. Крещя след тях, докато не избягаха.

Удивен, Ниедерман се прибра в укрепената си стая и седя буден цяла нощ в очакване да се завърнат. На зазоряване предприеха нова атака и той отново ги отблъсна.

Люшкаше се между паниката и еуфорията.

През целия си живот бе преследван от тези същества на мрака и за първи път усети, че владее положението. Не правеше нищо. Ядеше. Спеше. Мислеше. Беше му спокойно.

ДНИТЕ СЕ ПРЕВЪРНАХА в седмици и настана лято. От транзистора и вечерните вестници проследи как затихва преследването на Роналд Ниедерман. С интерес отбеляза убийството на Залаченко. Забележително. Някакъв психар сложил точка на живота на Залаченко. През юли, когато започна процесът срещу Лисбет Саландер, интересът към него бе възобновен. Той зяпна, когато накрая я освободиха. Това не беше добре. Тя бе на свобода, докато той бе принуден да се крие.

Купи си „Милениум“ от бензиностанцията на „ОК“ и прочете тематичния брой за Лисбет Саландер, Александър Залаченко и Роналд Ниедерман. Журналист на име Микаел Блумквист бе обрисувал Роналд Ниедерман като патологично болен убиец и психопат. Ниедерман смръщи вежди.

Внезапно дойде есента, а той още беше там. Когато стана по-студено, купи електрическа печка от бензиностанцията на „ОК“. Не можеше да си обясни защо не напуска фабриката.

На няколко пъти младежи влизаха с коли на терена пред сградата, паркираха, но никой така и не наруши спокойствието му и не влезе вътре. През септември една кола паркира пред фабриката и мъж в синьо ветроупорно яке провери вратите, обиколи наоколо, душейки. Ниедерман го наблюдаваше от прозореца на втория етаж. От време на време мъжът си записваше нещо в бележник. Остана двайсетина минути, преди да се огледа за последен път, да седне отново в колата си и да напусне мястото. Ниедерман си отдъхна. Нямаше представа кой бе мъжът и за какво беше дошъл, но изглежда, че проверяваше имота. Тогава не се сети, че смъртта на Залаченко е предизвикала осчетоводяване.

Мислеше много за Лисбет Саландер. Не очакваше някога да я срещне отново, но тя го удивляваше и плашеше. Роналд Ниедерман не се страхуваше от живите хора. Но сестра му, неговата полусестра, му бе направила странно впечатление. Никой друг не го бе побеждавал по начина, по който тя го направи. Беше се върнала, въпреки че я бе погребал. Беше се върнала и го преследваше. Започна да се събужда, плувнал в студена пот, и разбра, че тя е заела мястото на призраците му.

През октомври взе решение. Нямаше да напуска Швеция, преди да намери и унищожи сестра си. Макар и без план, животът му отново придоби смисъл и цел. Не знаеше къде се намира тя и как може да я издири. Седеше в стаята на втория етаж на тухлената фабрика и се взираше през прозореца ден след ден, седмица след седмица.

Докато внезапно вишневочервената хонда не паркира пред сградата и за свое безкрайно учудване не видя Лисбет Саландер да излиза от колата. Бог е милостив, помисли си. Лисбет Саландер щеше да прави компания на двете жени, чиито имена вече не помнеше, в басейна на долния етаж. Чакането му свърши. Щеше да продължи нататък.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПРЕЦЕНИ ситуацията и намери, че положението е всичко друго, но не и под контрол. Мозъкът ѝ работеше на пълни обороти. Цък, цък, цък. Все още държеше щангата в ръка, но осъзна, че е крехко оръжие срещу човек, който не изпитва болка. Бе заключена на около хиляда квадратни метра с робот убиец, дошъл от ада.

Когато Ниедерман внезапно се раздвижи, тя хвърли щангата по него. Той спокойно я избягна. Лисбет набра скорост. Постави крак на една табуретка и се метна на най-близкия сандък, после се изкатери като паяк нагоре по още два сандъка. Спря и погледна надолу към Ниедерман, на около четири метра под нея. Той се бе спрял и изчакваше.

– Слизай долу – каза спокойно. – Не можеш да избягаш. Краят ти е неизбежен.

Тя се запита дали няма огнестрелно оръжие. Това вече щеше да е проблем.

Той се наведе, вдигна един стол и го хвърли по нея. Тя се присви.

Изведнъж Ниедерман се раздразни. Сложи крак на табуретката и се закатери след нея. Тя изчака почти да я стигне, зае позиция и с два бързи тласъка скочи и се приземи на горната част на друг сандък, на няколко метра оттам. Пропълзя по пода и грабна щангата.

Ниедерман не беше тромав. Но знаеше, че не може да рискува да скочи от сандъците и да си счупи крак. Слезе бавно надолу и стъпи на пода. Просто бе принуден да се движи бавно и методично, бе посветил целия си живот на изкуството да владее тялото си. Почти докосваше пода, когато чу стъпки зад себе си. Успя съвсем навреме да извие тялото си, за да парира удара от щангата с рамо. Изпусна щика.

Лисбет пусна щангата в мига, в който нанесе удара. Нямаше време да вдигне щика, но го изрита далеч от него, покрай сандъците, избягна удара на огромния му юмрук и се оттегли бързо нагоре по сандъците от другата страна на пътеката, която ги разделяше. С ъгълчето на окото си видя, че Ниедерман се протяга да я хване. Светкавично дръпна крака си. Сандъците стояха в две редици, подредени на три ката близо до пътеката и на два от другата страна. Тя се метна надолу към онези на двата етажа, опря гърба си и използва цялата сила на краката си. Сандъкът трябва да тежеше поне 200 килограма. Тя усети как се раздвижва и се сгромолясва на пътеката.

Ниедерман видя сандъкът да се приближава и успя навреме да се хвърли настрана. Един от ръбовете на сандъка го удари в гърдите, но не го нарани. Спря. Ама тя наистина се съпротивлява. Закатери се след нея. Тъкмо подаде глава на третия ред на сандъците, когато тя го ритна. Ботинката ѝ го уцели в челото. Той изрева и се изкатери до върха на купчината. Лисбет Саландер отново му избяга, като скочи обратно на сандъците, този път от другата страна на пътеката. Мигновено се претърколи през ръба и изчезна от полезрението му. Той чу стъпките ѝ и я зърна да минава през вратата към вътрешната зала.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ВНИМАТЕЛНО се огледа. Цък. Знаеше, че няма шанс. Докато избягва огромните юмруци на Ниедерман и се държи настрана, може да оцелее, но стори ли грешка – което рано или късно щеше да се случи, – беше мъртва. Трябваше му да я докопа един-единствен път, за да приключи битката.

Лисбет се нуждаеше от оръжие.

Пистолет. Картечен пистолет. Противотанкова граната. Противопехотна мина.

Каквото и да е, по дяволите!

Но нямаше достъп до нищо подобно.

Огледа се.

Наоколо нямаше оръжия.

Само инструменти. Цък. Погледът ѝ попадна върху триона, но щеше да отнеме много време, докато го принуди да легне на магарето за дърва. Цък. Видя железен шиш, който можеше да послужи за копие, но беше твърде тежък за нея. Цък.

Хвърли поглед през вратата и видя, че Ниедерман е слязъл от сандъците и е на около петнайсет метра от нея. И отново тръгва срещу нея. Тя започна да се отмества от вратата. Имаше може би пет секунди, преди Ниедерман да я стигне. Хвърли последен поглед на инструментите.

Оръжие… или убежище. И внезапно се спря.

НИЕДЕРМАН НЕ БЪРЗАШЕ. Знаеше, че няма изход и че рано или късно щеше да хване сестра си. Но тя без съмнение беше опасна. Въпреки всичко си беше дъщеря на Залаченко. А той не искаше да бъде нараняван. По-добре да я остави да изчерпи силите си.

Спря на прага на вътрешната зала и огледа купчината инструменти, парчета паркет и мебели. Лисбет не се виждаше никъде.

– Знам, че си там вътре. Идвам и ще те намеря.

Роналд Ниедерман застина и се ослуша. Едничкото, което чуваше, бе собственият му дъх. Тя се криеше. Усмихна се. Предизвикваше го. Идването ѝ изведнъж се превърна в игра между брат и сестра.

После чу невнимателен шум от неизвестно място, точно в средата на старата зала. Изви глава, но не разбра веднага откъде идва. После отново се усмихна. По средата на пода, малко встрани от останалите купчини, имаше петметров тезгях от дърво с кутии отгоре и летящи вратички отдолу на шкафа.

Мина отстрани на тезгяха и хвърли поглед зад шкафа, за да се убеди, че тя не се опитва да го излъже. Празно.

Скрила се е вътре в шкафа. Ама че тъпо!

Дръпна първата вратичка в секцията най-отляво.

Веднага дочу шум от движение навътре в шкафа. Звукът идваше от средната секция. Направи две бързи крачки и откърти вратата с триумфиращ израз на лицето.

Празно.

После чу серия от остри гърмежи, които прозвучаха като пистолетни изстрели.

Звукът бе толкова ненадеен, че отначало му бе трудно да разбере откъде идва. Изви глава. После усети силен натиск върху левия си крак. Не почувства болка. Погледна надолу към пода – навреме, за да види ръката на Лисбет Саландер да насочва пистолета за гвоздеи към десния му крак.

Тя беше под шкафа.

Стоя като вцепенен през секундите, необходими ѝ да насочи дулото към ботуша му и да изстреля още пет седеминчови гвоздея право в крака му.

Той опита да се раздвижи.

Отне му скъпоценни секунди да разбере, че краката му бяха приковани към прясно поставения паркет. Ръката на Лисбет Саландер премести пистолета за забиване на гвоздеи към левия му крак. Звучеше като автоматично оръжие, изстрелващо куршуми в бърза последователност. Тя успя да изстреля още четири седеминчови пирона, преди той да се опита да реагира.

Запротяга се да сграбчи ръката ѝ, но веднага загуби равновесие и успя да го възстанови, подпирайки се на шкафа, докато чуваше как пистолетът за гвоздеи продължава да стреля – бум бум, бум. Беше се върнала на десния му крак. Видя, че изстрелваше пироните точно през петите и право в пода.

Роналд Ниедерман изрева, обладан от внезапна ярост. Отново се протегна за ръката на Лисбет Саландер.

От мястото си под шкафа Лисбет видя крачолите на панталоните му да се хлъзгат в знак, че се кани да се наведе. Пусна пистолета за гвоздеи. Роналд Ниедерман видя бързата ѝ като змия ръка да изчезва под шкафа точно преди да я достигне.

Протегна се за пистолета, но в същия момент, в който го стигна с края на пръста си, Лисбет Саландер дръпна кабела под шкафа.

Разстоянието между пода и шкафа бе около двайсет сантиметра. Мобилизирайки цялата си сила, той обърна тезгяха. Лисбет Саландер го гледаше с огромни очи и обиден израз на лицето. Извъртя пистолета и стреля от половинметрово разстояние. Гвоздеите попаднаха в средата на пищяла му.

В следващия миг тя пусна пистолета, със светкавична бързина се претърколи и скочи на крака извън обсега му. Отстъпи два метра и спря.

Роналд Ниедерман се опита да се премести и отново загуби равновесие, залюля се напред-назад, размахвайки ръце във въздуха. Възстанови равновесието си и, бесен, се наведе напред.

Този път докопа пистолета. Вдигна го и насочи дулото срещу Лисбет Саландер. Натисна спусъка.

Нищо не се случи. Той удивено загледа пистолета. После вдигна отново поглед към Лисбет Саландер. Тя мълчаливо и безизразно държеше щепсела и контакта. Напълно побеснял, той хвърли пистолета по нея. Тя светкавично се отмести.

После отново постави щепсела в контакта и дръпна към себе си пистолета за гвоздеи.

Той срещна безизразните ѝ очи и изведнъж изпита удивление. Вече знаеше, че го е победила. Тя е свръхестествена. Инстинктивно се опита да издърпа крака си от пода. Тя е чудовище. Успя да го повдигне на няколко милиметра, преди главичките на пироните да го спрат. Бяха пробили краката му на различни места и за да се освободи, трябваше буквално да разкъса краката си. Не без помощта на свръхчовешката си сила успя донякъде да се изтръгне от пода. Няколко секунди се олюляваше напред-назад, сякаш щеше да припадне. Но не се бе освободил. Видя, че между обувките му бавно се образува локва кръв.

Лисбет Саландер седна точно срещу него на стол без облегалка и се опита да познае дали ще има сили да откъсне краката си от пода. След като не изпитваше никаква болка, бе само въпрос на сила да изтръгне гвоздеите, преминали през крака му. Седеше напълно неподвижно и десет минути наблюдава борбата му. През цялото време очите ѝ бяха напълно безизразни.

След малко се изправи, заобиколи го и опря пистолета за гвоздеи на гръбнака му, малко под врата.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ТРЕСКАВО размишляваше. Мъжът пред нея бе внасял, дрогирал, малтретирал и продавал жени. Беше убил поне осем души, включително един полицай в Госеберя и един член на МК „Свавелшьо“. Нямаше представа колко още живота имаше брат ѝ на съвестта си, но благодарение на него я бяха преследвали из цяла Швеция като бясно куче и обвинили за три от неговите убийства.

Пръстът ѝ твърдо стоеше на спусъка.

Беше убил Даг Свенсон и Мия Бергман.

Заедно със Залаченко беше убил и нея и я беше заровил в Госеберя. И сега се бе върнал отново, за да я убие.

Много по-малко бе нужно човек да се раздразни.

Не виждаше причини да го остави да живее. Той я мразеше със страст, която тя не разбираше. Какво щеше да се случи, ако го предадеше на полицията? Процес? Доживотен затвор? Кога щяха да го пуснат в отпуск? Колко бързо щеше да избяга? И сега, когато баща ѝ най-после го нямаше, колко години трябваше непрекъснато да се оглежда през рамо в очакване на деня, в който брат ѝ пак щеше да се появи? Усети тежестта на пистолета. Можеше да приключи с всичко това веднъж завинаги.

Анализ на последствията.

Прехапа долната си устна.

Лисбет Саландер не се страхуваше нито от хора, нито от нищо. Разбра, че ѝ липсва необходимата за това фантазия – достатъчно добро доказателство, че нещо не е наред с мозъка ѝ.

Роналд Ниедерман я мразеше и тя му отвръщаше със също така безмилостна омраза. Той бе в редицата на мъже като Маге Лундин и Мартин Вангер, като Александър Залаченко и още дузина други мръсници, които според нейния анализ нямаха никакво право да бъдат между живите. Ако можеше да ги събере всички на самотен остров и да ги унищожи с ядрено оръжие, щеше да е доволна.

Но убийство? Струваше ли си? Какво щеше да стане с нея, ако го убие? Къде щеше да се укрива? Какво бе готова да пожертва срещу удоволствието да стреля с пистолета за гвоздеи за последен път?

Можеше да твърди, че е самозащита… не, едва ли с прикованите му за пода крака.

Внезапно се сети за Хариет Вангер, която също бе измъчвана от баща си и брат си. Спомни си размяната на реплики с Микаел Блумквист, когато с най-остри думи бе заклеймила Хариет Вангер. Хариет Вангер беше виновна, че брат ѝ Мартин Вангер продължи да убива година след година.

– Ти какво би направила? – я бе попитал Микаел.

– Щях да пребия до смърт проклетника – бе отговорила тя с убеждение, извиращо от дъното на ледената ѝ душа.

А сега се оказваше в абсолютно същата ситуация, в която се бе намирала и Хариет Вангер. Още колко жени щеше да убие Роналд Ниедерман, ако го оставеше да избяга? Тя бе с граждански права и социално отговорна за действията си. Колко години от живота си трябваше да пожертва? Колко години би желала Хариет Вангер да пожертва?

ПОСЛЕ ПИСТОЛЕТЪТ за гвоздеи натежа толкова, че вече не можеше да го държи опрян на гръбнака му дори с двете си ръце.

Смъкна оръжието и почувства, че се връща в реалността. Забеляза, че Роналд Ниедерман мърмори нещо несвързано. Говореше на немски. Говореше за някакъв дявол, който дошъл да го вземе.

Тя изведнъж осъзна, че той не говори на нея. Струваше му се, че вижда нещо в другия край на стаята. Тя изви глава и проследи погледа му. Там нямаше нищо. Усети как косата ѝ настръхва.

Завъртя се, взе железния шиш, излезе във външната зала и потърси чантата си. Когато се наведе да я вдигне, видя щика на пода. Все още беше с ръкавици, затова взе оръжието.

Поколеба се малко и го постави на видно място по средата на пътеката между сандъците. Използва желязното острие и поработи три минути, за да махне катинара, който препречваше изхода.

ПОСЕДЯ НЕПОДВИЖНО В КОЛАТА СИ и дълго размишлява. Накрая извади мобилния си телефон. Отне ѝ две минути да намери телефонния номер на мотоциклетен клуб „Свавелшьо“.

– Да? – чу глас от другата страна.

– Ниеминен – каза тя.

– Един момент.

Почака три минути, докато се обади Сони Ниеминен, действащ президент на МК „Свавелшьо“.

– Кой е?

– Няма значение кой е – каза Лисбет толкова тихо, че той едва различи думите.

Дори не можеше да каже мъж или жена му звъни.

– Така. Какво искаш?

– Нужни са ти сведения за Роналд Ниедерман.

– Тъй ли?

– Тъй. Искаш ли да знаеш къде е, или не?

– Слушам.

Лисбет описа пътя до срутената тухлена фабрика край Нортеле. Каза, че ако Ниеминен побърза, ще го изчака.

Затвори телефона, запали колата и подкара към бензиностанцията на „ОК“. Паркира така, че да вижда тухленото здание точно срещу себе си.

Чака повече от два часа. Часът бе малко преди един и половина следобед, когато забеляза фургон да кара бавно по пътя под нея. Спря на закусвалнята на един паркинг, изчака пет минути, обърна и зави по горния път към тухлената фабрика. Започваше да се здрачава.

Тя отвори жабката на колата, извади един бинокъл „Минолта 2х8“ и видя фургонът да паркира. Отвътре слязоха Сони Ниеминен, Ханс-Оке Валтари и още трима, които не познаваше.

Когато Сони Ниеминен и приятелчетата му намериха вратата широко отворена, тя отново извади телефона си. Съчини съобщение и го изпрати в полицейската централа в Нортеле.

УБИЕЦЪТ НА ПОЛИЦАИ РОНАЛД НИЕДЕРМАН СЕ НАМИРА В ТУХЛЕНАТА ФАБРИКА ПРИ БЕНЗИНОСТАНЦИЯ „ОК“ КРАЙ ШЕДЕРИД. СЕГА ЩЕ БЪДЕ УБИТ ОТ С. НИЕМИНЕН & ЧЛЕНОВЕ НА МК „СВАВЕЛШЬО“. В БАСЕЙНА НА ПАРТЕРА ИМА МЪРТВА ЖЕНА.

Не долавяше движение във фабриката.

Чакаше.

Докато чакаше, извади сим картата си от телефона и я унищожи, като я наряза с ножичка за нокти. Смъкна прозореца на колата и изхвърли парченцата. После извади нова сим карта от портмонето си и я сложи в мобилния. Използваше кредитна карта на „Комвик“, техните карти бе почти невъзможно да бъдат проследени и намерени. Позвъни на „Комвик“ и зареди новата карта с 500 крони.

Минаха единайсет минути, преди караулен отряд без сирени, но със запалени сини лампи да завие към фабриката откъм Нортеле. Паркираха на изхода на пътя. Няколко минути по-късно бяха последвани от още две полицейски коли. Посъветваха се и се отправиха в стегнат ред към фабриката, паркирайки до фургона на Ниеминен. Тя вдигна бинокъла. Видя един от полицаите да говори по радиостанция и да докладва номера на фургона. Полицаите се оглеждаха, но изчакваха. След две минути видя още един отряд да се приближава с висока скорост.

Внезапно осъзна, че най-сетне всичко е свършило.

Историята, започнала в деня на раждането ѝ, сега приключваше в тухлената сграда.

Беше свободна.

Когато полицаите извадиха оръжие, сложиха бронежилетки и започнаха да се разпръскват около фабриката, Лисбет Саландер влезе в бензиностанцията и си поръча нескафе и сандвич в пластмасова опаковка. Яде права до масичка в бара.

Беше тъмно, когато се върна при колата. Докато отваряше вратата, чу два далечни изстрела от нещо, което сметна за ръчно огнестрелно оръжие, от другата страна на пътя. Видя няколко черни фигури на полицаи да стоят и да се притискат до фасадата, близо до входа на портала. Чу още сирени и видя още един отряд да се приближава откъм Упсала. Няколко лични автомобила бяха спрели край пътя под нея и наблюдаваха зрелището.

Стартира виненочервената си хонда, зави надолу по Е 18 и се насочи към дома си в Стокхолм.

ЧАСЪТ БЕ СЕДЕМ ВЕЧЕРТА, когато Лисбет Саландер с безгранично раздразнение чу да звъни звънецът на входната врата. Лежеше във вана с все още димяща вода. Общо взето, имаше само един човек, който можеше да звъни на вратата ѝ.

Най-напред реши да не обръща внимание на звънеца, но на третото позвъняване въздъхна и уви хавлия около тялото си. Изду долната си устна и зашляпа към антрето.

– Здравей – каза Микаел Блумквист, когато тя отвори.

Тя не отвърна.

– Чу ли новините?

Тя поклати глава.

– Мислех, че ще искаш да знаеш. Роналд Ниедерман е мъртъв. Убит е днес от банда от МК „Свавелшьо“ горе в Нортеле.

– Наистина ли? – попита Лисбет Саландер с овладян глас.

– Говорих с дежурните в Нортеле. Изглежда, е някаква вътрешна разправия. Ниедерман явно е бил измъчван и намушкан с щик. На мястото имало чанта с няколкостотин хиляди крони.

– Тъй ли?

– Бандата от Свавелшьо била заловена на място. На всичко отгоре оказали и съпротива. Имало престрелка и полицията повикала подкрепление от Стокхолм. „Свавелшьо“ капитулирали тази вечер към шест.

– Така.

– Старият ти приятел Сони Ниеминен от Сталархолмен гризнал дръвцето. Побягнал и опитал да си пробие път със стрелба.

– Хубаво.

Микаел Блумквист постоя мълчаливо няколко секунди. Гледаха се през процепа на вратата.

– Преча ли? – попита той.

Тя вдигна рамене.

– Лежах във ваната.

– Виждам. Трябва ли ти компания?

Тя му хвърли остър поглед.

– Нямам предвид във ваната. Нося франзели – каза той и вдигна плик. – Освен това купих и кафе за еспресо. Щом имаш кафемашина „Юра Импреса Х7“ в кухнята, не е зле да се научиш да я използваш.

Тя вдигна вежди. Не знаеше дали да е разочарована, или облекчена.

– Само компания?

– Само компания – потвърди той. – Аз съм просто един добър приятел, който посещава друг добър приятел. Ако съм добре дошъл, имам предвид.

Тя се поколеба някоя и друга секунда. Две години се бе държала на колкото се може по-далечно разстояние от Микаел Блумквист. И все пак, изглежда, той се бе залепил за живота ѝ като дъвка под ученически чин и се появяваше ту в мрежата, ту в реалния живот. В мрежата беше добре. Там имаше само електрони и букви. В реалния живот пред вратата ѝ той все още беше проклетият привлекателен мъж. Който познаваше тайните ѝ така, както тя познаваше неговите.

Погледна го и реши, че повече не изпитва чувства към него. Поне не онези чувства.

Фактически той се бе държал като неин приятел през цялата изминала година.

Вярваше му. Може би. Яд я беше, че един от малцината, на които се доверяваше, бе мъж, когото през цялото време избягваше да срещне.

Сега изведнъж се реши. Беше смешно да се преструва, че той не съществува. Вече не изпитваше болка, когато го виждаше.

Отвори вратата и отново го допусна в живота си.