Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА Неделя, 15 май – понеделник, 16 май

КОМИСАР Тощен ЕДКЛИНТ, шеф на Отдела за защита на конституцията в Полицията за сигурност, щипна ухото си и замислено загледа изпълнителния директор на известната частна фирма за сигурност „Милтън Секюрити“, който ни в клин, ни в ръкав бе позвънил и настоял да го покани на неделна вечеря в дома си на Лидингьо. Жената на Армански, Ритва, бе поднесла прекрасно ястие в гърне. Хапваха и учтиво разговаряха. Едклинт се питаше какво всъщност иска Армански. След вечерята Ритва се оттегли на дивана да гледа телевизия и ги остави сами на масата. Армански заразказва историята на Лисбет Саландер.

Едклинт бавно въртеше в ръце чашата с червено вино.

Драган Армански не беше някой глупак. Знаеше това.

Едклинт и Армански се познаваха от дванайсет години, откакто една депутатка от левицата бе получила серия анонимни смъртни заплахи. Тя бе съобщила за това на шефа на своята партийна парламентарна група, откъдето заявиха за случая в отдела за сигурност на парламента. Заплахите бяха писмени, вулгарни и съдържаха информация, която показваше, че анонимният писач донякъде познава депутатката. След това с историята се зае Полицията за сигурност. Докато вървеше разследването, депутатката получи охрана.

Личната охрана по онова време беше с най-нисък бюджет в Полицията за сигурност. Ресурсите бяха ограничени. Отделът отговаряше за охраната на двореца и на министър-председателя, както и за някои министри и партийни ръководители при необходимост. Потребностите най-често надвишаваха ресурсите и всъщност повечето шведски политици бяха лишени от сериозна лична охрана. Депутатката получи право на охрана, но само до края на работния ден, тоест тъкмо когато се увеличаваше вероятността някой луд да я нападне. Недоверието на депутатката в Полицията за сигурност бързо нарастваше.

Жената живееше в собствен дом в Нака. Когато късно една вечер пристигнала у дома си след единоборство във финансовата комисия, забелязала, че някой се е промъкнал през портата, надраскал е обидни сексуални епитети по стените в дневната и е онанирал в спалнята ѝ. Тогава тя вдигнала слушалката и поръчала на „Милтън Секюрити“ да отговаря за личната ѝ охрана. Не осведомила Сепо за това си решение и когато на следващата сутрин трябвало да се яви в едно училище в Тебю, избухнал фронтален сблъсък между държавните и наетите частни охранители.

По онова време Тощен Едклинт бе изпълняващ длъжността заместник-началник на личната охрана. Той инстинктивно не хареса факта, че частни хулигани ще изпълняват задачи, за които би трябвало да отговарят държавни хулигани. Но и схвана, че депутатката има основание да се оплаква – ако не друго, то изпоцапаното ѝ легло бе доказателство за липсата на държавна ефективност. Вместо да почнат „да си ги мерят“, Едклинт направи резервация за обяд с шефа на „Милтън Секюрити“ Драган Армански. Двамата решиха, че ситуацията е доста по-сериозна от първоначалната преценка на Сепо и че има причина да се затегне охраната около депутатката. Едклинт бе и достатъчно умен да разбере, че хората на Армански не само притежават необходимата за работата компетентност, но са и добре обучени и имат по-добро техническо оборудване. Решиха проблема, като хората на Армански поеха цялата отговорност за плътна охрана, докато Полицията за сигурност отговаряше за разследването на престъплението и за сметката.

Двамата мъже също така откриха, че се харесват и лесно си сътрудничат. По-късно имаха и други случаи на съвместна работа. Едклинт постепенно започна да изпитва уважение към професионалните умения на Армански и когато Армански го покани на вечеря и помоли за частен и поверителен разговор, бе готов да го изслуша.

Затова пък изобщо не очакваше, че Армански ще положи бомба със запален фитил на коленете му.

– Ако правилно те разбирам, твърдиш, че Полицията за сигурност извършва чисто криминална дейност.

– Не – каза Армански. – Не ме разбираш. Твърдя, че няколко души, назначени в Полицията за сигурност, извършват подобна дейност. Дори за секунда не вярвам, че това е наредено от ръководството на Полицията за сигурност или че има някаква форма на държавно съгласие.

Едклинт разгледа снимките, направени от Кристер Малм на преследвача, влизащ в кола с регистрационен номер, който започваше с буквите КАБ.

– Драган… това да не е някаква шега?

– Много бих искал да беше.

Едклинт размисли.

– И какво, по дяволите, очакваш от мен да направя?

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН Тощен Едклинт внимателно бършеше очилата си и размишляваше. Беше посивял мъж с големи уши и изсечено лице. В момента лицето му бе повече смутено, отколкото изсечено. Намираше се в кабинета си в полицията на Кунгсхолмен и бе прекарал значителна част от нощта да мисли какво да прави с дадената му от Драган Армански информация.

Не бяха приятни размисли. Полицията за сигурност бе онази институция в Швеция, за която всички партии (е, почти всички) твърдяха, че притежава незаменима стойност. Същевременно никой не ѝ вярваше и по неин адрес се разпространяваха фантастични конспиративни теории. Скандалите безспорно бяха много, особено през седемдесетте години, по време на управлението на левите радикали, когато на няколко пъти бе нарушена конституцията. Но след пет държавни и силно критични доклада за Сепо израсна едно цяло ново поколение служители. Те бяха младата школа от активисти, дошли от икономическите и оръжейните отдели и от отделите по измамите на истинската полиция, тоест полицаи, свикнали да разследват фактически престъпления, а не политически фантазии.

Полицията за сигурност бе модернизирана и дори Отделът за защита на конституцията получи важна роля. Задачите, формулирани в правителствените инструкции, бяха да се предотвратяват и разкриват заплахи срещу сигурността на кралството. Под „заплахи“ се разбираше незаконна дейност, която има за цел с насилие да променя порядките в държавата, да принуди политически органи или власти да вземат решения в определена посока или да попречи на отделни граждани да упражняват своите конституционни граждански права.

Задачата на Отдела за защита на конституцията следователно бе да защитава шведската демокрация срещу фактически или възможни антидемократични действия. Като техни извършители се имаха предвид предимно анархистите и нацистите.

Анархистите, защото упорито проявяваха гражданско неподчинение чрез опожаряване на магазини. Нацистите, защото бяха нацисти и по определение противници на демокрацията.

С юридическото си образование Тощен Едклинт започна кариерата си като прокурор, след което работи за Полицията за сигурност двайсет и една години. Най-напред като администратор на личната охрана, после в Отдела за защита на конституцията, където се издигна от анализатор до административен началник и после до директор на бюрото. С други думи, беше най-висшият шеф в полицейската част на защитата на шведската демокрация. Комисар Тощен Едклинт се смяташе за демократ. В това отношение нещата бяха прости. Конституцията се гласуваше от парламента и негова задача бе да се грижи тя да бъде спазвана.

Шведската демокрация е изградена върху един-единствен закон и може да се изрази с три букви: YGL[22] – Основен закон за свободата на словото. Той утвърждава неотменимото право да говориш, мислиш, харесваш и вярваш в каквото си искаш. Това право обхваща всички шведски граждани – от лудия нацист до мятащия камъни анархист и всички хора между тях.

Останалите основни закони са на практика само украшения на свободата на словото. Едклинт смяташе за своя първостепенна задача да защитава законното право на шведските граждани да имат мнение и да говорят каквото искат, дори ако нито за секунда не споделя съдържанието на онова, което харесват и говорят.

Тази свобода обаче не означаваше, че всичко е позволено, както твърдяха в културно-политическия дебат разни фундаменталисти на свободното слово, предимно педофили и расисти. Всяка демокрация си има своите граници и границите на свободата на словото са определени в правителственото постановление за свободата на печата. Там са формулирани четири ограничения. Забранено е да се публикува детска порнография. Забранено е да се описва сексуално насилие, колкото и „художествено“ да е представено. Забранено е да се подстрекава и призовава към насилие. И е забранено да се подклажда етническа омраза.

Това постановление също бе утвърдено от парламента и очертаваше социално приемливи граници на демокрацията. То бе нещо като социален договор, оформящ рамката на цивилизованото общество. С него законодателят казваше, че никой човек няма право да обижда или унижава друг човек.

Съблюдаването на законността се следеше от специални властови органи. В Швеция това бяха две институции, от които едната – Министерството на правосъдието, имаше за задача да предава на съда нарушителите на закона за свободата на словото.

В това отношение Тощен Едклинт никак не беше доволен. Смяташе, че Министерството на правосъдието не обръща достатъчно внимание на случаите, които фактически представляваха пряко нарушение на шведската конституция. Според министерството принципите на демокрацията бяха толкова важни, че само в най-крайни случаи то следваше да се намесва и да предизвиква повдигане на обвинение. През последните години обаче тази позиция все повече се поставяше под въпрос, още повече че генералният секретар на шведския Хелзинкски комитет Роберт Хорд бе направил доклад, критикуващ дългогодишната липса на инициатива от страна на министерството. Докладът установяваше, че на практика е почти невъзможно да се повдигне обвинение и издаде присъда при нарушение на закона срещу етническата омраза.

Втората институция беше Отделът за защита на конституцията към Полицията за сигурност и комисар Тощен Едклинт пое функциите си с най-голяма сериозност. Той самият считаше, че това е най-хубавият и най-важен пост, постиган от шведски полицай, и че никога не би сменил назначението си с друг пост в цялата юридическа или полицейска Швеция. Той чисто и просто беше единственият полицай в Швеция, който имаше официално възложена задача да функционира като политическа полиция. Деликатна задача, която изискваше големи познания и изострено чувство за справедливост, тъй като опитът от твърде много страни показваше, че една политическа полиция лесно може да се превърне в най-голямата заплаха за демокрацията.

Медиите и обществеността обикновено смятаха, че защитата на конституцията се състои в това да се озаптяват войнстващите нацисти. Истина беше, разбира се, че последните бяха предмет на интереса на отдела, но освен тях имаше още много институции и явления, които също спадаха към задачите му. Ако например на краля или на главнокомандващия им хрумнеше, че парламентаризмът е изиграл своята роля и че парламентът може да се замени с военна диктатура или нещо подобно, то кралят или главнокомандващият незабавно щяха да бъдат поставени под наблюдение от Отдела за защита на конституцията. Или ако някоя група полицаи решеше да разтегли рамките на законите така, че да наруши конституционните права на индивида, това също би накарало Отдела за защита на конституцията да реагира. В такива сериозни случаи в разследването се включваше и главният прокурор.

Проблемът, разбира се, бе, че Отделът за защита на конституцията почти изцяло имаше анализаторски и изследователски функции и никаква оперативна дейност. Затова главно обикновената полиция или други отдели в Полицията за сигурност се намесваха, когато трябваше например да се заловят нацисти.

Това обстоятелство, смяташе Тощен Едклинт, бе крайно незадоволително. Почти всички нормални страни притежаваха самостоятелен конституционен съд под една или друга форма, който покрай другото имаше за задача да се грижи властите да не се намесват в демократичните процеси. В Швеция тази задача се изпълняваше от министъра на правосъдието или от правосъдния омбудсман, които обаче трябваше да се съобразяват с решенията на други инстанции. Ако Швеция имаше конституционен съд, адвокатът на Лисбет Саландер незабавно щеше да осъди шведската държава за нарушение на нейните конституционни права. Тогава съдът щеше да изиска всички документи да бъдат сложени на масата и да призове на разпит когото иска, включително министър-председателя, докато въпросът се реши. При сегашното положение адвокатът най-много можеше да се обърне към правосъдния омбудсман, който обаче нямаше право да се набърква в работата на Полицията за сигурност и да изисква документация оттам.

Тощен Едклинт дълги години беше сърцат радетел за създаването на конституционен съд. Ако имаше такъв, той лесно можеше да използва получената от Драган Армански информация, като повдигне обвинение и предостави документацията на съда. Тогава процесът щеше да е сигурен.

При сегашното положение на Тощен Едклинт му липсваха юридически правомощия да започне предварително следствие.

Едклинт въздъхна и смръкна малко енфие.

Ако сведенията на Драган Армански отговаряха на истината, излизаше, че известен брой полицаи на ръководни длъжности в Сепо са гледали през пръсти на цяла поредица престъпления срещу една шведска жена, след това неоснователно са затворили дъщеря ѝ в психиатрична клиника и накрая са дали зелена улица на бивш съветски топ шпионин, позволявайки му да извърши престъпления, свързани с оръжие, наркотици и трафик на хора. Тощен Едклинт подсвирна. Дори не искаше да започне да пресмята колко закононарушения са били направени по онова време. Да не говорим за взлома у Микаел Блумквист, нападението над адвокатката на Лисбет Саландер и възможното участие – в това Тощен Едклинт отказваше да повярва – в убийството на Александър Залаченко.

Каша, в която Едклинт нямаше никакво желание да се забърква. Но за съжаление точно това стана в мига, в който Драган Армански го покани на вечеря.

Въпросът, на който трябваше да се отговори, бе как да се справи със ситуацията. Формално отговорът беше прост. Ако разказът на Армански бе верен, то поне на Лисбет Саландер ѝ бе отнета всяка възможност да упражнява конституционните си права на гражданска свобода и справедливост. От конституционна гледна точка имаше основателни подозрения, че важни политически органи или власти са взели решения, по които трябваше да се произнесе Отделът за защита на конституцията. Тощен Едклинт беше полицай с широки познания за престъпленията и затова бе длъжен да сезира прокуратурата. Но неофициално отговорът далеч не беше толкова прост. Беше, меко казано, сложен.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР МОНИКА ФИГЕРУЛА въпреки необичайното си име бе родена в Даларна в шведски род, чиито корени стигаха най-малко до времето на Густаф Васа[23]. Беше жена, на която хората обикновено обръщат внимание. Което се дължеше на няколко неща. Бе на 36 години, синеока и висока цели 184 сантиметра. Носеше късо подстригана, естествено къдрава и с цвят на ръж коса. Изглеждаше добре и се обличаше по начин, който смяташе, че я прави привлекателна.

И бе изключително добре тренирана.

Последното идваше от това, че спортуваше още като тийнейджърка и се квалифицира в шведския олимпийски отбор на седемнайсетгодишна възраст. Оттогава бе спряла да спортува, но тренираше пет вечери в седмицата във фитнес зала. От толкова тренировки ендорфините ѝ функционираха като наркотик. Тя бягаше, вдигаше тежести, играеше тенис, тренираше карате и освен това от около десет години практикуваше бодибилдинг. Този краен вариант на телесно разхубавяване бе понамалила от две години, когато се отдаде на вдигане на тежести по два часа дневно. Сега правеше това по малко всеки ден, но тренираното ѝ тяло бе доста мускулесто и злобни колеги я наричаха „господин Фигерула“. Когато носеше тениски или летни рокли без ръкави, никой не можеше да не забележи бицепсите и раменете ѝ.

Нещо, което освен тялото ѝ смущаваше много от колегите ѝ, бе, че тя не беше просто едно pretty face[24]. Бе завършила гимназия с най-високи оценки, изучи се за полицай още на 20 години и след това служи девет години в полицията в Упсала, като в свободното си време учеше право. За развлечение взе изпит и по управленски науки. Нямаше никакви проблеми в усвояването на знания и анализа им. Рядко четеше криминалета или друга разсейваща литература. Вместо това с интерес се заравяше в най-различни науки – от международно право до история на античността.

В полицията, след като я издигнаха от външен патрул в криминален инспектор, което си бе чиста загуба за сигурността по улиците на Упсала, работи най-напред в отдел „Убийства“, после в Отдела по икономическата престъпност. През 2001-ва се премести в Стокхолм. Най-напред работеше в контраразузнаването, но почти веднага бе изтеглена в Отдела за защита на конституцията от Тощен Едклинт, който случайно познаваше баща ѝ и бе следил кариерата ѝ през годините.

Когато след известно размишление Едклинт най-после реши, че трябва да реагира на информацията, получена от Драган Армански, той вдигна слушалката и повика Моника Фигерула в стаята си. Тя бе работила по-малко от три години в неговия отдел, което означаваше, че е по-скоро редови полицай, отколкото воин зад бюро.

Днес бе облечена в прилепнали джинси, тюркоазени сандали с малък ток и морскосиньо сако.

– С какво точно се занимаваш сега? – поздрави я Едклинт и я покани да седне.

– Разследваме обира на оня магазин за хранителни стоки в Суни отпреди две седмици.

Полицията за сигурност, разбира се, не се занимаваше с разследване на обири в магазини за хранителни стоки. Подобна чисто полицейска работа изцяло се падаше на обикновената полиция. Моника Фигерула оглавяваше група от петима сътрудници на Отдела за защита на конституцията, които се занимаваха с анализ на политическата престъпност. Най-важното им помощно средство бяха няколко компютъра, свързани с полицейската централа, докладваща за инцидентите. Общо взето, всяко полицейско донесение, от който и да е полицейски район в Швеция минаваше през компютрите, над които властваше Моника Фигерула. Компютрите имаха програмен продукт, който автоматично сканираше всеки полицейски рапорт и реагираше на 310 специфични думи, като чернилка, скинар, пречупен кръст, имигрант, анархист, хитлеристки поздрав, нацист, националдемократ, национален предател, еврейска курва или негърски любимец. Ако една от тези думи попаднеше в полицейски доклад, компютърът вдигаше тревога и въпросният доклад се доставяше и обработваше ръчно. В зависимост от обстоятелствата впоследствие можеше да се започне предварително следствие и по-нататъшно проучване.

Сред задачите на Отдела за защита на конституцията беше и ежегодното публикуване на алманаха „Заплаха за сигурността на кралството“, в който се съдържаше единствената сигурна статистика за политическата престъпност. Тя обобщаваше заявленията, постъпили в местните полицейски власти. В случая с обира на магазина за хранителни стоки в Суни компютърът реагира на три пароли – имигрант, татуировка на рамото и чернилка. Двама маскирани млади мъже с насочен пистолет бяха обрали магазин за хранителни стоки, собственост на имигрант. Отмъкнали бяха 2780 крони и стек цигари. Единият от тях носел яке до кръста и емблема с шведското знаме на рамото. Другият обирджия няколко пъти креснал „проклета чернилка“ на продавача в магазина и го принудил да легне на пода.

Това беше достатъчно за сътрудниците на Фигерула да поискат предварителното разследване и да се опитат да разберат дали обирджиите са имали някаква връзка с местната нацистка банда във Вермланд, и ако е така, дали обирът не трябва да се определи като расистко престъпление, щом единият от тях е дал израз на расистките си настроения. В този случай обирът със сигурност щеше да фигурира в статистиката на изданието за следващата година, като след това щеше да се анализира и приложи към европейската статистика в централата на Европейския съюз във Виена. Можеше също така да се окаже, че грабителите са скаути, закупили яке с шведското знаме от Фровик[25], и че е било чисто съвпадение, че собственикът имигрант е бил наречен „чернилка“. Ако случаят бе такъв, групата на Фигерула щеше да изтрие обира от статистиката.

– Имам за теб един неприятен случай – каза Тощен Едклинт.

– Тъй ли? – каза Моника Фигерула.

– Работа, която потенциално означава, че можеш здраво да изпаднеш в немилост и дори да ти се провали кариерата.

– Разбирам.

– Ако обаче, от друга страна, се справиш със задачата си и нещата се развият добре, това може да ти донесе голям напредък в кариерата. Смятам да те прехвърля в оперативната единица на Отдела за защита на конституцията.

– Извинявай, че ти го казвам, но Отделът за защита на конституцията няма оперативна единица.

– Нямаше – каза Тощен Едклинт. – Но сега вече има. Основах я тази сутрин. В момента се състои само от един човек. И това си ти.

Моника Фигерула, изглежда, се колебаеше.

– Задачата на Отдела за защита на конституцията – продължи Едклинт – е да защитава конституцията от вътрешни заплахи, което обикновено означава нацисти или анархисти. Но какво ще направим, ако заплахата за конституцията идва от нашата собствена организация?

През следващия половин час Едклинт предаде на Моника цялата история, която му бе разказана от Драган Армански миналата вечер.

– Кой е източникът на тези твърдения? – запита тя.

– Сега това не е важно. Фокусирай се върху информацията, която източникът е оставил.

– Искам да кажа, смяташ ли, че може да му се вярва?

– Познавам източника от много години и смятам, че може в най-висша степен да му се вярва.

– Но това звучи някак… и аз не знам как. Дори името е невероятно.

Едклинт кимна.

– Като в шпионски роман – каза той.

– Какво очакваш от мен да направя?

– Отсега нататък си освободена от всички останали задачи. Имаш една-единствена – да разбереш истината. Или ще потвърдиш, или ще отхвърлиш твърденията. Ще докладваш направо на мен и на никой друг.

– Боже Господи! – каза Моника Фигерула. – Сега разбирам какво имаше предвид, като каза, че може да изпадна в немилост.

– Да. Но ако историята е вярна… ако дори само една частица от тези твърдения е истина, ще се озовем пред конституционна криза, с която ще трябва да се справим.

– Откъде да започна? Как да се държа?

– Започни с най-простото. Започни с четенето на онзи доклад, написан от Гунар Бьорк през 1991-ва. После ще идентифицираш хората, които следят Микаел Блумквист. Според моя източник колата е собственост на някой си Йоран Мортенсон, на 40 години, полицай, живеещ на улица Витангигатан във Велингбю. После ще идентифицираш и другия, който е на снимките, направени от фотографа на Микаел Блумквист. Ето този русия млад мъж.

– Окей.

– После ще разровиш миналото на Еверт Гулберг. Никога не съм чувал за него, но според моя източник трябва да е свързан с Полицията за сигурност.

– Значи някой тук, в РПС/Сек, трябва да е поръчал на седемдесет и осем годишно старче да извърши убийство на шпионин. Не ми се вярва.

– Затова ще провериш. И то в пълна секретност. Преди да предприемеш някакви мерки, трябва да съм информиран. Не искам гафове.

– Поръчваш ми огромно разследване. Как ще го направя сама?

– Няма да си сама. Направи само първите проверки. Ако се върнеш и кажеш, че не си открила нищо, добре. Ако откриеш нещо подозрително, ще решим какво да правим по-нататък.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ПРЕКАРА обедната си почивка, вдигайки тежести в гимнастическия салон на полицията. Обядът ѝ се състоеше от черно кафе и сандвич с кюфтета и салата от цвекло, които взе със себе си, когато се върна в стаята си. Затвори вратата, разчисти бюрото и зачете доклада на Гунар Бьорк, докато ядеше сандвича си.

Прочете и притурката с кореспонденцията между Бьорк и доктор Петер Телебориан. Отбелязваше си всяко име и всяко събитие, което трябваше да се докаже. След два часа стана и отиде при автомата за кафе за още кафе. Когато напускаше стаята, я заключи – в РПС/Сек това беше задължително.

Първото, което направи, бе да провери входящия номер. Обади се в регистратурата и установи, че доклад с въпросния входящ номер не съществува. След това провери в медийния архив. Там имаше повече резултати. И двата вечерни вестника и един сутрешен бяха съобщили за сериозно ранен човек при пожар в автомобил на Лунтмакаргатан на въпросната дата през 1991 г. Жертва на инцидента бил неназован мъж на средна възраст. Един от вечерните вестници съобщаваше, че според свидетел пожарът бил предизвикан умишлено от младо момиче. Това трябва да е била фамозната запалителна бомба, която Лисбет Саландер хвърлила срещу руски агент, на име Залаченко. Поне това събитие наистина се беше случило.

Не можа обаче да направи справка с какво се е занимавал Гунар Бьорк през 1991-ва. Данните бяха засекретени и за други работещи в РПС/Сек. Което бе нещо обичайно.

Че Лисбет Саландер е живеела на Лундагатан през 1991 г. и че е прекарала следващите две години в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ в Упсала, бе лесно да се установи. Поне в тази си част, изглежда, истината не противоречеше на съдържанието на доклада.

Петер Телебориан бе известен психиатър, често показван по телевизията. Беше работил в „Санкт Стефан“ през 1991-ва и днес бе главен лекар в същата клиника.

Моника Фигерула дълго размишлява за значението на доклада. После се обади на заместник-началника на „Човешки ресурси“.

– Имам един заплетен въпрос – обясни тя.

– Какъв?

– Правим един анализ в Отдела за защита на конституцията и става дума да се провери може ли да се има доверие на едно лице и какво е общото му психическо здраве. Ще трябва да се консултирам с психиатър или някой друг сведущ, който има разрешение да борави с квалифицирана информация. Споменаха ми доктор Петер Телебориан и искам да знам дали мога да му се доверя.

Мина малко време, преди да получи отговор.

– Доктор Петер Телебориан е бил външен консултант за Сек в няколко случая. По принцип можеш да обсъждаш с него класифицирана информация. Но преди да се обърнеш към него, трябва да спазиш бюрократичната процедура. Твоят шеф трябва да одобри всичко и да направи формално искане за консултации с Телебориан.

Сърцето на Моника Фигерула подскочи. Беше установила нещо, което не би могло да бъде известно извън много ограничен кръг хора. Петер Телебориан е бил свързан с РПС/Сек. С това достоверността на доклада се потвърждаваше.

Остави доклада и се зае с другата получена от Тощен Едклинт информация. Проучи снимките на Кристер Малм на двамата мъже, които са следели Микаел Блумквист, след като е излязъл от „Кафе Копакабана“ на първи май.

Провери автомобилния регистър и установи, че лицето Йоран Мортенсон съществува и притежава сиво волво с въпросния регистрационен номер. После от отдел „Човешки ресурси“ на Полицията за сигурност получи потвърждение, че той е бил служител на РПС/Сек. Това беше най-простата проверка, която можеше да бъде извършена, и тази информация също се оказа вярна. Сърцето ѝ още веднъж подскочи.

Йоран Мортенсон работил в „Лична охрана“. Бодигард. Влизал в онази група сътрудници, които на няколко пъти отговаряли за сигурността на министър-председателя. От няколко седмици обаче бил временно нает от контраразузнаването. Преместването станало на 10 април, няколко дни след като Александър Залаченко и Лисбет Саландер бяха откарани в Салгренската болница. Този тип временни премествания не бяха нещо необикновено. До тях се прибягваше, когато не достигаше персонал за някакъв спешен случай.

После Моника Фигерула звънна на заместник-шефа на контраразузнаването, мъж, когото познаваше лично и за когото бе работила по време на краткия си престой в отдела. Запита дали Йоран Мортенсон се занимава сега с нещо важно и дали не би могъл да бъде преместен за разследване в Отдела за защита на конституцията.

Заместник-шефът на контраразузнаването бе изненадан. Моника Фигерула сигурно е погрешно информирана. Йоран Мортенсон от отдел „Лична охрана“ никога не е бил в контраразузнаването. Съжалявам.

Моника Фигерула остави телефона и цели две минути стоя, втренчена в слушалката. В „Лична охрана“ смятаха, че Мортенсон е в контраразузнаването. От контраразузнаването изобщо не го бяха наемали. Подобни трансфери трябваше да се разглеждат и одобряват от шефа на канцеларията. Протегна ръка за телефонната слушалка, за да му позвъни, но се спря. Ако от „Лична охрана“ са препратили Мортенсон, то шефът на канцеларията би трябвало да е одобрил решението. Но Мортенсон го нямаше в контраразузнаването. За което шефът на канцеларията би трябвало да знае. И ако Мортенсон е бил нает в някой отдел, който следи Микаел Блумквист, то шефът на канцеларията би трябвало да знае и това.

Тощен Едклинт ѝ бе казал да не прави гафове. Да попита шефа на канцеларията би било равносилно да хвърли много голям камък в много малко езеро.

ЕРИКА БЕРГЕР СЕДНА зад бюрото си в буркана малко след десет и половина в понеделник сутринта и въздъхна. Имаше страхотна нужда от кафето, което току-що си бе взела от автомата в бюфета. Прекара първите работни часове в две срещи. Едната продължи петнайсет минути и беше с редакционния секретар Петер Фредриксон, който очерта линиите на днешната работа. Бе принудена все повече да се доверява на преценката на Фредриксон, а не на тази на Андеш Холм.

Втората се проточи цял час и бе с председателя на управата Магнус Боргшьо, икономическия шеф на СМП Кристер Селберг и отговорния за бюджета Улф Флудин. Обсъдиха колебаещия се рекламен пазар и намаляващия тираж. Бюджетният и икономическият шеф бяха единодушни, че трябва да се предприемат мерки, за да се намали дефицитът на вестника.

– Първото тримесечие на тази година се справихме благодарение на известно увеличение на рекламния пазар, както и понеже двама сътрудници излязоха в пенсия в края на годината – каза Улф Флудин. – Местата им още не са заети. Вероятно през настоящото тримесечие ще минем с малък дефицит. Но няма никакво съмнение, че безплатните вестници „Метро“ и „Стокхолм Сити“ продължават да подяждат рекламния пазар в Стокхолм. Единствената прогноза, която можем да дадем, е, че в края на третото тримесечие на тази година ще имаме явен дефицит.

– И как ще го посрещнем? – запита Боргшьо.

– Единствената разумна алтернатива е съкращаване на персонала. Не сме правили съкращения от 2002-ра. Но предполагам, че преди края на годината поне десет места ще трябва да се премахнат.

– Кои? – запита Ерика Бергер.

– Ще трябва да режем по малко отвсякъде. Сега в спортната редакция има 6,5 служители. Трябва да останат петима на пълен работен ден.

– Ако правилно съм разбрала, спортната редакция вече е на колене. Продължим ли да съкращаваме, ще намалим спортното наблюдение въобще.

Флудин сви рамене.

– С удоволствие ще изслушам по-добри предложения.

– Нямам по-добри, но принципът е, че ако ще орязваме персонала, ще трябва да правим и по-тънък вестник. Ако правим по-тънък вестник, броят на читателите ще намалее, а с това и броят на рекламодателите.

– Вечният проклет кръг – каза икономическият шеф Селберг.

– Назначена съм да променя това развитие на нещата. Това означава, че ще заложа силно на промяна на вестника с цел да го направя по-привлекателен за читателите. Но не мога да направя това, ако трябва да се занимавам със съкращения на персонала.

Тя се обърна към Боргшьо.

– Докога ще кърви вестникът? Колко дефицит можем да поемем, преди да настъпи обрат?

Боргшьо сви рамене.

– От началото на деветдесетте години СМП е погълнал голяма част от старите фондови източници. Имаме портфейл с акции, чиято стойност е намаляла с около трийсет процента в сравнение с отпреди десет години. Голяма част от средствата са използвани за инвестиции в компютърна техника. Тоест имахме невероятно големи разходи.

– Забелязвам, че СМП е развил собствена система за редактиране на текстове, наречена АХТ. Колко струваше въвеждането ѝ?

– Около пет милиона крони.

– Не виждам логиката тук. Има евтини комерсиални програми, готови и вече на пазара. Защо СМП е вложил толкова пари да въведе собствени програмни продукти?

– Виж, Ерика… на това не мога да ти дам точен отговор. Бившият технически шеф ни уговори. Казваше, че ще е по-евтино за в бъдеще и че освен това СМП ще може да търгува с лиценза на програмата, като го продава на други вестници.

– И някой купил ли е програмата?

– Ами да, един местен вестник в Норвегия.

– Супер – каза сухо Ерика Бергер. – Следващият въпрос. Имаме компютри на по шест години…

– Изключено е да правим каквито и да било инвестиции в нови компютри в близката година – каза Флудин.

Дискусията продължи доста и Ерика осъзна, че нейните нововъведения не се приемат от Флудин и Селберг. За тях важни бяха съкращенията, което бе разбираемо от гледна точка на един бюджетен и един икономически шеф. Но неприемливи за намеренията на новопостъпилия главен редактор. Онова, което я дразнеше най-много, бе, че те отхвърляха аргументите ѝ с дружелюбни усмивки, а това я караше да се чувства като тийнейджърка на изпит. Без да изрекат ни една обидна дума, те изразяваха едно отношение толкова класическо, че бе почти забавно. Не си измъчвай мозъчето с такива сложни неща, момиченце.

И Боргшьо не ѝ бе от кой знае каква помощ. Изчакваше и оставяше останалите участници в срещата да се изкажат, но поне от негова страна не се усещаше отрицателно отношение.

Въздъхна, включи лаптопа си и отвори електронната поща. Имаше деветнайсет писма. Четири от тях бяха спам от някой, който а) искаше да ѝ пробута виагра, б) предлагаше ѝ киберсекс с The sexiest Lolitas on the Net[26] срещу сумата от само четири американски долара на минута, в) съдържаше едно малко по-грубо предложение за Animal Sex, the Juicest Horse Fuck in the Universe[27], както и г) агитираше я да се абонира за електронния новинарски сайт mode.nu, произвеждан от някакво помийно предприятие, което заливаше пазара с рекламни предложения и което никога нямаше да престане да изпраща тъпотиите си, колкото и пъти тя да се отказваше от реклама. Още седем писма съдържаха така наречените нигерийски послания от вдовицата на бившия шеф на Кралската банка в Абу Даби, която ѝ предлагаше фантастични суми, стига само да се съгласи да допринесе със скромен капитал, и други подобни глупости.

Останалата поща се състоеше от сутрешната и обедната летучки, три писма от редакционния секретар Петер Фредриксон, който я осведомяваше за развитието на главната тема на деня, писмо за промените в заплатата ѝ след преместването от „Милениум“ в СМП, както и писмо от нейния зъболекар, който ѝ напомняше, че е време за редовното посещение за тримесечието. Тя си отбеляза датата в електронния календар и веднага се сети, че ще бъде принудена да го отмени, защото за същия ден имаше планирана голямо редакционно заседание.

Накрая отвори последното писмо, изпратено от centralred@smpost.se и със заглавие На вниманието на главния редактор. Бавно остави чашата с кафе.

КУРВО! ЗА КАКВО СЕ МИСЛИШ ТИ,

ПРОКЛЕТА МРЪСНИЦЕ!

ХИЧ НЕ СИ ВЪОБРАЗЯВАЙ, ЧЕ ЩЕ ПОЛУЧИШ

ПОДКРЕПА ТУК!

ЩЕ БЪДЕШ НАЕ…А С ОТВЕРТКА, КУРВО!

КОЛКОТО ПО-БЪРЗО ИЗЧЕЗНЕШ,

ТОЛКОВА ПО-ДОБРЕ!

Ерика Бергер автоматично вдигна очи и потърси с поглед шефа на новините Андеш Холм. Нямаше го на мястото му, не го видя и в редакцията. Погледна кой е изпратил имейла, после вдигна слушалката и се обади на Петер Флеминг, техническия шеф на СМП.

– Здравей. Кой ползва този адрес?

– Никой. В СМП няма такъв адрес.

– Менте значи. Пощата ни има ли вирус?

– Не. Поне засега антивирусната програма не е реагирала.

– Окей. Такъв адрес няма. Но е много лесно да се подправи един на пръв поглед истински адрес. В мрежата има сайтове, чрез които можеш да изпращаш поща.

– Може ли да се проследи такъв имейл?

– Почти е невъзможно, дори ако въпросната личност е толкова тъпа да го изпрати от личния си компютър. Може евентуално да се проследи номерът на сървъра, но ако използва имейл регистрация, например в hotmail, следите свършват.

Ерика благодари за информацията. Размисли. Не ѝ беше за пръв път да получава заплашителни писма и съобщения от идиоти. Но имейлът явно бе свързан с новата ѝ работа като главен редактор на СМП. Запита се дали не е някой луд, който е прочел за нея във връзка със смъртта на Мурандер, или изпращачът е от къщата.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ДЪЛГО мисли как да постъпи с Еверт Гулберг. Предимство в работата ѝ в Отдела за защита на конституцията бе, че имаше широки пълномощия и можеше да получи което и да е полицейско досие в Швеция, за което се предполагаше, че има връзка с расистка или политическа престъпност. Александър Залаченко беше имигрант и в нейните служебни задължения между другото влизаше и разследването на насилие срещу родени в чужбина хора с цел да се установи дали е предизвикано от расизъм, или не. Следователно Моника имаше законното право да се запознае с част от разследването на убийството на Залаченко, за да реши дали Еверт Гулберг е бил свързан с расистка организация и дали е правил расистки изказвания. Тя поръча документите и внимателно ги прочете. Там наново откри писмата, изпратени до министъра на правосъдието, и видя, че освен редица оскърбителни лични нападки, те съдържат и изрази като „любимец на чернилките“ и „национален предател“.

После стана пет часът. Моника Фигерула заключи целия материал в касата в служебната си стая, изми чашите от кафе, изключи компютъра и посвети следващия час на тренировки.

Когато свърши, отиде пеш до двустайното си жилище на Понтунергатан, взе душ и си приготви късна, но питателна вечеря. Запита се дали да се обади на Даниел Мугрен, който живееше през три преки на същата улица. Даниел бе дърводелец и също ваеше тяло, три години бе неин партньор в тренировките по бодибилдинг. Последните седмици даже се срещаха и правеха приятелски секс.

Сексът, разбира се, я задоволяваше не по-малко от тренировките, но в своите вече зрели трийсет години, по-скоро четирийсет минус няколко, Моника Фигерула бе започнала да се замисля дали все пак не ѝ е време за постоянна връзка и за един по-уседнал живот.

След известно колебание реши, че всъщност няма никакво желание да се среща с когото и да било. Вместо това отиде и си легна с книга за античната история. Заспа малко преди полунощ.