Взривената въздушна кула

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА Събота, 9 април – неделя, 10 април

ПРОКУРОР МАРТИНА ФРАНСОН от Сьодертеле привърши в един следобед в събота. Разкопаването на горското гробище в Нюкварн се оказа ужасяваща работа и криминалният отдел посвети невероятно количество извънреден труд от сряда насам, от деня, в който Паоло Роберто проведе боксовия си мач с Роналд Ниедерман в сградата на склада. Ставаше дума за убийство на поне трима души, заровени на терена, тежък обир, тежък побой на приятелката на Лисбет Саландер Мириам Ву и накрая смъртоносен палеж. Свързваха Нюкварн с инцидента в Сталархолмен, който всъщност беше в полицейския район на Стренгнес, област Сьодерманланд, където Карл-Магнус Лундин от МК „Свавелшьо“ бе ключова фигура. Сега Лундин лежеше в болницата в Сьодертеле с гипсиран крак и стоманена шина на челюстта. При всички случаи престъпленията се падаха на областната полиция, което означаваше, че Стокхолм ще има последната дума.

В петък бе свикано съвещание, на което се реши, че Лундин със сигурност е свързан с Нюкварн. Изясни се също, че складът е собственост на предприятието „Медимпорт“, на свой ред притежание на някоя си Анели Карлсон, на 52 години, живуща в Пуерто Банус, Испания. Братовчедка на Маге Лундин, с чисто досие и в случая явно функционирала по-скоро като „вратар“.

Мартина Франсон отвори папката от предварителното следствие. Беше все още в начален стадий и щеше да бъде допълнена с поне стотина страници, преди да дойде време за процес. Но още сега Мартина Франсон можеше да вземе решение по няколко въпроса. Тя погледна колегите от полицията.

– Имаме достатъчно основания да повдигнем обвинение срещу Лундин за участие в отвличането на Мириам Ву. Паоло Роберто го идентифицира като мъжа, който е карал камиона. Ще го арестувам и за вероятно участие в палежа. Ще изчакаме с обвинението за участие в убийствата на тримата, които изровихме от земята, поне докато не бъде установена самоличността на всички.

Полицаите кимнаха. Очакваха тъкмо това съобщение.

– Какво ще правим със Сони Ниеминен?

Мартина Франсон потърси сведения за Ниеминен в документацията на бюрото.

– Господин с впечатляващо досие. Грабеж, незаконно притежание на оръжие, побой, тежък побой, убийство и наркотици. Хванат е заедно с Лундин при Сталархолмен. Напълно съм убедена, че е замесен, би било неправдоподобно да не е. Но проблемът е, че няма в какво да го обвиним.

– Той твърди, че никога не е стъпвал в склада в Нюкварн и че с Лундин са били на разходка с моторите си – каза криминалният инспектор, командирован в Сталархолмен за сметка на Сьодертеле. – Твърди, че няма представа какво е правел Лундин в Сталархолмен.

Мартина Франсон се запита дали може да се бърка в делата на прокурор Ричард Екстрьом в Стокхолм.

– Ниеменен отказва да каже какво се е случило, но категорично отрича да е участвал в престъпление – продължи криминалният инспектор.

– По-скоро изглежда, че той и Лундин са жертви на престъпление в Сталархолмен – каза Мартина Франсон и нервно затропа с пръсти.

– Лисбет Саландер – прибави тя с явно колебание в гласа. – Значи говорим за момиче, което има вид на току-що влязло в пубертета, високо сто и петдесет сантиметра и едва ли притежаващо достатъчно телесна сила, за да се пребори с Ниеминен и Лундин.

– Ако не е въоръжена. Един пистолет до голяма степен може да компенсира хилавата ѝ физика.

– Но не е така според реконструкцията.

– Не. Използвала е сълзотворен газ, ритнала е Лундин в слабините и лицето с такъв бяс, че му е смазала един тестикул и му е счупила челюстта. Изстрелът в крака трябва да е произведен след побоя. Но ми е трудно да повярвам, че тя е била въоръжената.

– Криминалните са идентифицирали оръжието, с което е бил прострелян Лундин. Полски „Р-83 Ванад“ с амуниции „Макаров“. Намерен е в Госеберя, извън Гьотеборг, и носи отпечатъците на Саландер. Можем почти със сигурност да предположим, че тя е занесла пистолета в Госеберя.

– Да. Но серийният номер показва, че пистолетът е бил откраднат преди четири години при взлом в магазин за оръжие в Йоребру. Крадците един след друг влезли в затвора, но междувременно се отървали от оръжието. Един местен юначага с наркотични проблеми се е движил в средите около МК „Свавелшьо“. По-скоро бих свързала пистолета с Лундин или Ниеминен.

– Може да се окаже просто, че Лундин е носел пистолета и Саландер го е разоръжила, че пистолетът е гръмнал и куршумът го е уцелил в крака. Искам да кажа, че целта не е била да бъде убит, след като всъщност е жив.

– Или тя го е простреляла в крака от злоба. Откъде да знам? Но как се е справила с Ниеминен? Той няма видими наранявания.

– Всъщност има едно. Има две малки рани от изгаряне на гръдния кош.

– И?

– Вероятно електрошок.

– Значи Саландер трябва да е била въоръжена с електрошокова палка, сълзотворен газ и пистолет. Колко тежи всичко това? Във всеки случай убедена съм, че Лундин или Ниеминен са носели оръжието и че тя им го е отнела. Как точно е станало прострелването на Лундин, не можем да изясним, преди някой от замесените да проговори.

– Окей.

– Но сега положението е следното: Лундин ще бъде арестуван по причините, които вече споменах. Затова пък нямаме нищо за Ниеминен. И смятам да го освободя днес следобед.

СОНИ НИЕМИНЕН БЕШЕ в отвратително настроение, когато напусна ареста на полицейския участък в Сьодертеле. Устата му беше толкова пресъхнала, че най-напред се отби в магазин за цигари, където купи една „Пепси“ и я изгълта прав на един дъх. Купи също пакет „Лъки Страйк“ и кутийка гьотеборгски бонбони. Отвори мобилния и провери батерията, после набра номера на Ханс-Оке Валтари, 33-годишен и Seargeant at Arms[6] в МК „Свавелшьо“, съответно номер три във вътрешната йерархия. Чу четири сигнала, преди Валтари да отговори.

– Ниеминен. Навън съм.

– Поздравления.

– Къде си?

– В Нюшьопинг.

– Какво, по дяволите, търсиш в Нюшьопинг?

– Когато ви прибраха с Маге, решихме да се снишим и да изчакаме.

– Сега знаеш какво е положението. Къде са всички?

Ханс-Оке Валтари обясни къде бяха останалите пет членове на МК „Свавелшьо“. Обяснението нито успокои, нито задоволи Сони Ниеминен.

– И кой, мамка му, се грижи за магазина, докато се криете като баби?

– Не си справедлив. Ти и Маге се чупите да вършите нещо, за което нямаме представа, и внезапно се оказвате замесени в пожар с онази проклета преследвана кучка, така че Маге е прострелян, а ти арестуван. После ченгетата изравят трупове около нашия склад в Нюкварн.

– И?

– И почнахме да се питаме дали ти и Маге не сте скрили нещо от нас останалите.

– И какво ще е то, по дяволите? Ние осигуряваме работа на фирмата.

– Но не съм чул и дума, че складът е и горско гробище. Кои са мъртъвците?

На езика на Сони Ниеминен беше остра реплика, но се въздържа. Ханс-Оке Валтари беше упорит дявол, но сега положението не бе от най-подходящите за разправия. Сега ставаше дума бързо да се консолидират силите. След като отричаха на пет полицейски разпита, никак нямаше да е умно сега да потвърждава, че знае нещо по въпроса, и то на мобилен телефон на двеста метра от полицията.

– Майната им на мъртъвците – каза той. – Нямам представа за това. Но Маге е затънал в лайната до гуша. Ще седи вътре известно време и в негово отсъствие аз съм шефът.

– Окей. И сега какво?

– Кой ще се грижи за собствеността, ако всички се скрият?

– Бени Карлсон остана в клуба. Полицията направи обиск в деня, в който ви прибраха. Нищо не намериха.

– Бени К! – избухна Ниеминен. – Бени К. е сополанко с жълто на устата.

– Спокойно! Компания му прави онзи рус дявол, с когото ти и Маге си общувате.

Сони Ниеминен внезапно се вледени. Бързо се огледа наоколо и се разходи няколко метра по-далече от вратата на магазина за цигари.

– Какво каза? – попита с нисък глас.

– Онзи русият, с когото ти и Маге движите, се появи и поиска убежище.

– Но, по дяволите, Валтари, издирват го в цялата проклета Швеция за убийство на полицай!

– Да… и затова му трябваше скривалище. Какво можехме да направим? Той е твой и на Маге приятел.

Сони Ниеминен за няколко секунди затвори очи. Роналд Ниедерман бе давал на МК „Свавелшьо“ доста работа, която в добрите времена носеше добри печалби. Но той в никакъв случай не беше приятел. Беше опасен тип, психопат, при това психопат, когото полицията търсеше със синя лампа. Сони Ниеминен не би повярвал и за секунда на Роналд Ниедерман. Най-добре би било, ако се появеше с куршум в черепа. Тогава поне малко щеше да си заслужава да привличат вниманието на полицията.

– И какво направихте с него?

– Бени К. се погрижи за него. Отведе го при Виктор.

Виктор Йорансон беше касиер на клуба и финансов експерт, живеещ близо до Йерна. Йорансон имаше гимназиално икономическо образование и бе започнал кариерата си като финансов съветник на един югославски кръчмарски цар, преди да вкарат бандата му в затвора за тежки икономически престъпления. Беше срещнал Маге Лундин в затвора „Кумла“ в началото на деветдесетте. Той единствен в МК „Свавелшьо“ ходеше със сако и вратовръзка.

– Валтари, седни в колата и ме посрещни в Сьодертеле. Вземи ме след четирийсет и пет минути от гарата на бързия влак.

– Тъй ли? И защо толкова бързаш?

– Защото трябва да овладеем ситуацията колкото се може по-бързо.

ХАНС-ОКЕ ВАЛТАРИ крадешком погледна Сони Ниеминен, който седеше мълчалив и навъсен като градоносен облак на пътя за Свавелшьо. За разлика от Маге Лундин, красивият Ниеминен никак не беше лесен. На пръв поглед слабоват, той беше истинска гадина, бързо кипваше и ставаше опасен, особено като пийне. В момента бе трезвен, но Валтари усещаше тревога за бъдещето с водач като Ниеминен. Маге винаги някак си го укротяваше. Запита се как ли щяха да се оправят с Ниеминен като временно изпълняващ длъжността президент на МК.

Бени К. не се виждаше наоколо. Ниеминен направи два опита да се свърже с него по мобилния, но не успя.

Отидоха в дома на Ниеминен, на около километър от сградата на клуба. Полицията беше правила обиск, но не бе открила нищо важно за следствието във връзка с Нюкварн. Всъщност полицията не намери нищо, което да говори за престъпни занимания, и затова Ниеминен бе на свобода.

Той взе душ и се преоблече, докато Валтари търпеливо чакаше в кухнята. После изминаха около сто и петдесетте метра навътре в гората зад къщата на Ниеминен и разровиха земята, покриваща един плитко заровен сандък. Вътре имаше шест ръчни огнестрелни оръжия, от които един АК 5, доста голямо количество амуниции и около два килограма взрив. Това беше малкият арсенал на Ниеминен. Две от оръжията в сандъка бяха полски „Р-83 Ванад“-и – същите като оръжието, което Лисбет Саландер бе отнела от Ниеминен в Сталархолмен.

Ниеминен отхвърли мисълта за Лисбет Саландер. Неприятна тема. В килията в полицията в Сьодертеле много пъти си бе припомнял сцената, когато той и Маге Лундин пристигнаха в лятната къща на Нилс Бюрман и намериха Саландер на двора.

Развитието на събитията беше напълно непредсказуемо. Бе отишъл там с Маге Лундин, за да изгорят проклетата вила на адвокат Бюрман. Отидоха, инструктирани от същия този рус проклетник. И се натъкнаха на гадната Саландер – сама, висока 150 сантиметра и слаба като пръчка. Ниеминен се запита колко ли кила тежи. След това всичко се обърка и експлодира в оргия от насилие, за която никой от двамата не беше подготвен.

Чисто технически той би могъл да обясни как се случи всичко. Саландер имаше патрон със сълзотворен газ, който изпразни в лицето на Маге Лундин. Маге би трябвало да е подготвен, но не беше. Тя го ритна два пъти, не е нужна кой знае каква мускулна сила да изриташ една челюст. А и го изненада. Това можеше да се обясни.

Но после тя се зае и с него, със Сони Ниеминен, мъжа, с когото зрели и отлично тренирани мъже не смееха да влязат в разправия. Тя се движеше бързо, а той се мъчеше да извади оръжието си. Удари го по същия лек и унизителен начин, сякаш отстраняваше муха. Имаше електрошокова палка. Имаше…

Почти нищо не си спомняше, когато се събуди. Маге Лундин бе прострелян в крака. После пристигна полицията. След известни преговори между Стренгнес и Сьодертеле той попадна в ареста в Сьодертеле. А тя бе откраднала и „Харлей Дейвидсън“-а на Маге Лундин. И отрязала значката на МК „Свавелшьо“ от коженото му яке – този символ, който караше хората да му дават път на опашките в кръчмите и който му осигуряваше статут, какъвто обикновеният швед не би могъл и да разбере. Лисбет Саландер го беше унизила.

Сони Ниеминен внезапно усети, че изпада в ярост. Беше успял да мълчи по време на полицейските разпити. Никога на никого нямаше да разкаже за случилото се в Сталархолмен. До този момент Лисбет Саландер не означаваше нищо за него. Беше някакъв дребен обект, с който се занимаваше Маге Лундин – пак по нареждане на проклетия Ниедерман. А сега я мразеше със страст, изненадваща самия него. Обикновено бе хладнокръвен и разсъдлив, но сега знаеше, че някога в бъдещето ще има възможност да си го върне и да изчисти срамното петно. Но първо трябваше да въведе ред в хаоса, който Саландер и Ниедерман бяха предизвикали в МК „Свавелшьо“.

Ниеминен взе останалите две полски оръжия, зареди ги и ги даде на Валтари.

– Имаме ли план?

– Ще отидем да си поговорим с Ниедерман. Той не е един от нас и никога преди не е бил арестуван от полицията. Не знам как ще реагира, ако го хванат, но ако се разприказва, ще ни вкара вътре всичките. Така ще хлътнем, че пушек ще се вдига.

– Искаш да кажеш ние да…

Ниеминен вече бе решил, че Ниедерман трябва да се отстрани, но осъзна, че не бива да плаши Валтари, преди да пристигнат на място.

– Не знам. Но трябва да му набараме пулса. Ако има план и може бързо да изчезне в чужбина, ще му помогнем по трасето. Но докато рискува да бъде хванат от полицията, за нас представлява заплаха.

В ЧИФЛИКА НА ВИКТОР ЙОРАНСОН край Йерна беше тъмно, когато привечер Ниеминен и Валтари влязоха в двора. Само това бе достатъчно, за да породи у тях предчувствие за беда. Останаха в колата и изчакаха малко.

– Може да ги няма – предположи Валтари.

– Да, бе! Отишли са с Ниедерман на кръчма – каза Ниеминен и отвори вратата на колата.

Външната врата не беше заключена. Ниеминен запали лампата на тавана. Тръгнаха от стая в стая. Беше добре почистено и спретнато, което вероятно бе нейна заслуга, на жената, как се казваше, дето Йорансон живееше с нея.

Намериха Виктор Йорансон и жената, с която живееше, в избата, натъпкани в килера за пране.

Ниеминен се наведе и огледа труповете. Протегна пръст и докосна жената, чието име не помнеше. Беше леденостудена и вкочанена. Това означаваше, че са мъртви поне от двайсет и четири часа.

На Ниеминен не му трябваше заключението на патолога, за да разбере как са умрели. Нейният врат беше прекършен, като главата по всяка вероятност е била извита на 180 градуса. Носеше тениска и джинси и доколкото Ниеминен можеше да види, нямаше други наранявания.

Затова пък Виктор Йорансон бе само по гащи. Беше зверски пребит и имаше синини и кръвонасядания по цялото тяло. И двете му ръце бяха счупени и разперени като извити клони на всички посоки. Прецениха, че е бил подложен на продължителен побой, какъвто обикновено определят като измъчване. Накрая е бил убит, сметна Ниеминен, със силен удар в гръкляна. Мъжецът бе натикан дълбоко в гърлото.

Сони Ниеминен се изправи, качи се по стълбата на избата и излезе през външната врата. Валтари го последва. Ниеминен пресече двора и се отправи към обора, на около 50 метра оттам. Дръпна резето и отвори вратата.

Намери тъмносиньо рено, модел 1991.

– Каква кола има Йорансон? – запита Ниеминен.

– Кара сааб.

Ниеминен кимна. Измъкна ключове от джоба на якето си и отвори една врата най-навътре в обора. Трябваше да хвърли само един поглед наоколо, за да разбере, че е закъснял. Тежкият оръжеен шкаф беше широко отворен.

Ниеминен направи гримаса.

– Около 800 000 крони – каза.

– Какво? – запита Валтари.

– В този шкаф МК „Свавелшьо“ имаше 800 000 крони. Наши пари.

Трима души знаеха къде МК „Свавелшьо“ държеше касата в очакване на инвестиции и изпрани пари. Виктор Йорансон, Маге Лундин и Сони Ниеминен. Ниедерман бе беглец. Трябваха му пари. Той знаеше, че Йорансон се грижи за парите.

Ниеминен дръпна отново вратата и бавно излезе на двора. Мислеше напрегнато, докато се опитваше да асимилира катастрофата. Част от приходите на МК „Свавелшьо“ бяха под формата на ценни книжа, до които имаше достъп само той, още една част можеше да се възстанови от Маге Лундин. Но ако не бе дал ясни инструкции на Маге Лундин, голяма част от депозитите щеше да си остане единствено в главата на Йорансон. А Ниеминен се съмняваше, че е давал инструкции на Маге, за когото се знаеше, че не е силен в икономиката. Ниеминен пресметна, че с отпадането на Йорансон МК „Свавелшьо“ е загубил повече от шейсет процента от доходите си. Унищожителен удар. Парите бяха необходими преди всичко, за да се покриват ежедневните разходи.

– Какво ще правим? – запита Валтари.

– Ще отидем да кажем на полицията какво е станало тук.

– Да кажем на полицията?

– Да, мамка му! Отпечатъците ми са в къщата. Искам бързо да бъдат намерени Йорансон и жената, така че съдебната медицина да установи, че са умрели, докато съм бил в ареста.

– Разбирам.

– Добре. Издири Бени К., искам да говоря с него. Ако все още е жив, имам предвид. И после ще потърсим Роналд Ниедерман. Всички наши хора из клубовете в целия Север трябва да си държат очите отворени за него. Искам главата на този дявол на поднос. Сигурно пътува със сааба на Йорансон. Намери регистрационния номер.

Когато Лисбет Саландер се събуди, беше два часа в съботния следобед и някакъв лекар я побутваше.

– Добро утро – каза той. – Казвам се Бени Свантесон и съм лекар. Боли ли те?

– Да – каза Лисбет Саландер.

– Съвсем скоро ще получиш болкоуспокояващо. Но първо трябва да те прегледам.

Лекарят взе да притиска и да рови с пръсти из измъченото ѝ тяло. Лисбет успя силно да се раздразни, докато свърши, но бе толкова изтощена, че реши най-добре да премълчи, отколкото да започне пребиваването си в Салгренската болница с кавга.

– Как съм? – попита.

– Ще се оправиш – каза лекарят и си отбеляза нещо, преди да се изправи.

Което не беше кой знае каква информация.

Когато си тръгна, дойде сестра и ѝ помогна да се облекчи в една подлога. После Лисбет заспа отново.

АЛЕКСАНДЪР ЗАЛАЧЕНКО, или Карл-Аксел Будин, получи обяд, състоящ се от течна храна. Дори най-малките движения на лицевите мускули му причиняваха ужасни болки в челюстта и скулата, така че не можеше и да се мисли за дъвчене. По време на нощната операция в челюстта му също бяха сложили титанови пирони.

Все пак болката не бе толкова непоносима, че да не се справи. Залаченко понасяше болка. Нищо не можеше да се сравни с онази болка, която бе изпитвал в продължение на седмици и месеци преди петнайсет години, когато бе горял като факла в колата на Лунтмакаргатан. Последвалото лечение бе един безкраен маратон от мъки.

Лекарите бяха решили, че животът му е вън от опасност, но че е сериозно ранен и като се има предвид възрастта му, трябва да остане да лежи в интензивното няколко дни.

В събота имаше четири посещения.

В девет се върна криминалният инспектор Ерландер. Този път вместо оная щука Соня Мудиг го придружваше доста по-симпатичният Йеркер Холмберг. Зададоха му горе-долу същите въпроси за Роналд Ниедерман както миналата вечер. Той беше готов със своята история и не направи грешки. Когато започнаха да го обсипват с въпроси за евентуалното му участие в трафик на хора и други престъпления, той отрече да знае каквото и да било. Бил пенсионер по болест и не разбирал за какво говорят. Хвърли всичко върху Роналд Ниедерман и предложи всячески да помогне, за да открият избягалия убиец на полицай.

Лошото бе, че на практика едва ли можеше с нещо да помогне. Нямаше представа в какви кръгове се движи Ниедерман и при кого евентуално би потърсил помощ.

Около единайсет за малко се появи представител на прокуратурата, който официално му заяви, че е заподозрян в тежък побой и възможен опит за убийство на Лисбет Саландер. Залаченко отговори, като търпеливо обясни, че той е жертва на престъпление и че всъщност Лисбет Саландер е тази, която се е опитала да го убие. Прокуратурата му предложи правна помощ под формата на служебен защитник.

Залаченко каза, че ще помисли по въпроса.

Което не възнамеряваше да направи. Вече имаше адвокат и първата му работа сутринта бе да му се обади и да го помоли да дойде час по-скоро. Мартин Тумасон бе съответно третият гост за деня до болничното му легло. Той нахлу с тревожна физиономия, прекара ръка през русата си вълниста коса, оправи си очилата и се ръкува със своя клиент. Беше пълничък и много очарователен. Подозираха, че е провалил югославската мафия, чиито деяния още бяха предмет на разследване, но все пак имаше репутацията на адвокат, който печели делата си.

Залаченко научи за Тумасон чрез един бизнес познат преди пет години, когато имаше нужда да преструктурира някои фондове, свързани с малко финансово предприятие в Лихтенщайн, което притежаваше. Не бяха някакви драматични суми, но намесата на Тумасон беше изключително полезна и Залаченко успя да спести сериозно данъчно облагане. След това се довери на Тумасон при още няколко случая. Тумасон разбираше, че парите идват от криминална дейност, но това май не го безпокоеше. Накрая Залаченко реши цялата дейност да се преструктурира в ново предприятие, на което с Ниедерман да са съсобственици. Отиде при Тумасон с предложение адвокатът да участва като трети, скрит партньор и да се грижи за финансовата страна. Тумасон прие без колебание.

– Е, господин Будин, това не изглежда особено приятно.

– Бях подложен на тежък побой и опит за убийство – каза Залаченко.

– Виждам. Някоя си Лисбет Саландер, ако правилно съм разбрал.

Залаченко снижи глас.

– Нашият партньор Ниедерман, както си разбрал, я оплеска.

– Разбрах.

– Полицията подозира, че съм намесен в случая…

– А ти, разбира се, не си. Ти си жертва и е важно сега веднага да се погрижим работата да се разчуе в пресата. Госпожица Саландер и без това получи доста лоша реклама… Аз ще се заема с този въпрос.

– Благодаря.

– Но позволи ми веднага да кажа, че не съм адвокат по криминални дела. Ще имаш нужда от помощта на специалист. Ще ти уредя адвокат, на който можеш да разчиташ.

ЧЕТВЪРТИЯТ ПОСЕТИТЕЛ ЗА ДЕНЯ пристигна в единайсет часа в съботната вечер, успя да се шмугне покрай сестрите, като им показа личната си карта и заяви, че има важна работа. Насочиха го към стаята на Залаченко. Пациентът лежеше все още буден и размишляваше.

– Името ми е Юнас Сандберг – представи се новодошлият и протегна ръка, която Залаченко не пое.

Беше мъж на около 35 години. Имаше пясъчноруса коса и носеше джинси, карирана риза и кожено яке. Залаченко мълчаливо го гледа около петнайсет секунди, после каза:

– Чудех се кога някой от вас ще се появи.

– Работя в РПС/Сек[7] – каза Юнас Сандберг и показа картата си.

– Едва ли – каза Залаченко.

– Моля?

– Може там да си назначен, но едва ли работиш за тях.

Юнас Сандберг замълча и се огледа, след което придърпа стола за посетители.

– Идвам толкова късно вечерта, за да не привличам вниманието. Обсъждахме как можем да ти помогнем, но трябва поне малко да си изясним какво ще се случва отсега нататък. Тук съм, за да чуя твоята версия и да разбера намеренията ти, така че да можем да изработим обща стратегия.

– И как си представяш, че ще изглежда тази стратегия?

Юнас Сандберг замислено наблюдаваше мъжа в болничното легло. Накрая разпери ръце.

– Господин Залаченко… страхувам се, че е задвижен процес, който ще нанесе непредсказуеми щети. Гробът в Госеберя и фактът, че онази Саландер е била простреляна три пъти, трудно могат да бъдат отминати с какво да е обяснение. Но не всички надежди са изгубени. Конфликтът между теб и дъщеря ти може да обясни страха ти от нея и защо си предприел толкова драстични мерки. Но се опасявам, че няма да се мине без известен престой в затвора.

Залаченко внезапно се развесели и сигурно щеше да избухне в смях, ако това не беше напълно невъзможно при състоянието, в което се намираше. Успя само слабо да изкриви устни. Всичко друго би му причинило твърде силна болка.

– Това ли е общата ни стратегия?

– Господин Залаченко, известно ти е понятието „данъчен контрол“. За да постигнем нещо, ще трябва да работим съвместно. Ще направим всичко, което е в наша власт, ще помогнем с адвокат и с каквото трябва, но се нуждаем от твоето сътрудничество и известни гаранции.

– Ще ви дам гаранции. Само нека онази да изчезне. – Той махна с ръка. – Ниедерман е изкупителна жертва и аз лично гарантирам, че няма да бъде намерен.

– Има технически улики, които…

– Майната им на техническите улики! Въпросът е как се извършва разследването и как се представят фактите. Ето каква е моята гаранция… ако направите така, че онази да изчезне, ще свикам пресконференция. Знам имена, дати, събития. Вероятно не е нужно да ти напомням кой съм.

– Не разбираш…

– Много добре разбирам. Ти си куриер. Предай на шефа си думите ми. Той ще разбере. Предай му, че имам копия от… всичко. Мога да ви съсипя.

– Трябва да се опитаме да постигнем споразумение.

– Този разговор приключи. Бягай оттук! И им кажи следващия път да изпратят възрастен човек, с когото да мога да дискутирам.

Залаченко изви глава и отклони поглед от посетителя си. Юнас Сандберг го погледа, после сви рамене и се изправи. Почти бе стигнал вратата, когато отново чу гласа му.

– Още нещо.

Сандберг се обърна.

– Саландер.

– Какво за нея?

– Трябва да бъде премахната.

– Какво имаш предвид?

За секунда Сандберг изглеждаше толкова разтревожен, че Залаченко се поусмихна въпреки болката, която го преряза през челюстта.

– Знам, че вие, мамините синчета, сте твърде чувствителни, за да я убиете, а и нямате средства за това. Кой би го направил… ти ли? Но тя трябва да бъде премахната. Показанията ѝ трябва да се обявят за невалидни. Трябва да се вкара в лудница до живот.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЧУ СТЪПКИ отвън в коридора. Не познаваше Юнас Сандберг и никога преди не бе чувала стъпките му.

Но вратата ѝ бе оставена отворена цялата вечер, защото сестрите я посещаваха през десет минути. Така че го бе чула да пристига и да обяснява на една сестра току пред нейната врата, че трябва да се срещне с господин Карл-Аксел Будин по много важна работа. Чу и че се легитимира, но не се размениха никакви думи, от които да се разбере името му или съдържанието на представения документ.

Сестрата го бе помолила да почака, докато отиде и провери дали господин Карл-Аксел Будин е буден. Накрая Лисбет Саландер заключи, че легитимацията е била убедителна.

Установи, че сестрата тръгна наляво по коридора и че ѝ трябваха седемнайсет крачки, за да стигне там, накъдето бе тръгнала, и че посетителят направи четиринайсет крачки, за да измине същото разстояние. Тоест средна дължина от 15,5 крачки. При 60 сантиметра на една крачка Залаченко трябваше да се намира в стая на 930 сантиметра вляво по коридора. Окей, да кажем около десет метра. Забеляза, че ширината на стаята ѝ е около пет метра, което би трябвало да значи, че Залаченко лежи през две врати от нея.

Според зелените цифри на дигиталния часовник на нощното шкафче посещението продължи точно десет минути.

ЗАЛАЧЕНКО ДЪЛГО СТОЯ буден, след като Юнас Сандберг си тръгна. Предположи, че това не е истинското му име, тъй като според собствения му опит шведските шпиони аматьори имаха особена слабост да използват фалшиви имена дори когато от това нямаше никаква нужда. Както и да е, Юнас (или както там се казваше) бе първата индикация, че Секцията е обърнала внимание на положението му. Като се има предвид медийният интерес, това би било трудно да се избегне. Посещението обаче бе и потвърждение, че ситуацията е източник на тревога. Което си беше съвсем нормално.

Залаченко претегли плюсовете и минусите, прехвърли някои възможности, обмисли алтернативите. Беше напълно наясно, че нещата всячески са се объркали. В идеалния случай сега можеше да се намира в дома си в Госеберя, Роналд Ниедерман да е на сигурно място в чужбина, а Лисбет Саландер да лежи заровена в яма в земята. Дори и с разума си да схващаше какво се е случило, за нищо на света не можеше да си представи как е успяла да се изрови от гроба, да влезе в двора му и да разбие живота му с два удара с брадва. Беше безумно силна.

Затова пък отлично разбираше какво се бе случило с Роналд Ниедерман.

И защо бе хукнал да се спасява, вместо да приключи набързо със Саландер. Знаеше, че нещо не е наред с главата на Ниедерман, че вижда… призраци. Неведнъж му се бе налагало да се намесва в случаи, когато Ниедерман реагираше неадекватно и изпадаше в ужас.

Това безпокоеше Залаченко. Беше убеден, че след като Ниедерман още не е хванат, значи през изминалото денонощие след бягството от Госеберя е действал разумно. Вероятно щеше да се насочи към Талин, където би могъл да потърси закрила сред контактите от криминалната империя на Залаченко. Онова, което го безпокоеше, бе, че не можеше да се предвиди кога Ниедерман ще бъде локализиран. Ако това станеше по време на бягството му, щеше да извърши грешки, а извършеше ли грешки, щеше да се озове в затвора. Нямаше да се даде доброволно, което означаваше да умират полицаи и вероятно да умре и Ниедерман.

Тази мисъл тревожеше Залаченко. Не искаше Ниедерман да умира. Ниедерман бе негов син. От друга страна, би било жалко Ниедерман да се остави да бъде хванат жив. Никога преди не го бяха задържали и Залаченко не можеше да гадае как би реагирал по време на разпит. Подозираше, че по-скоро ще проговори. Така че за предпочитане бе да бъде убит от полицията. Щеше да тъгува за сина си, но алтернативата бе по-лоша. Алтернативата означаваше, че самият Залаченко ще трябва да прекара остатъка от живота си в затвора.

Но сега бяха изминали вече четирийсет и осем часа от началото на бягството и Ниедерман още не беше хванат. Това беше добре. Това сочеше, че Ниедерман действа, а един Ниедерман в действие бе непобедим.

Имаше още едно безпокойство. За бъдещето. Питаше се как Ниедерман ще се справи сам, без баща му е да е до него и да го напътства в живота. През годините бе забелязал, че когато престане да му дава инструкции или твърде много му развърже ръцете и го остави сам да взема решения, Ниедерман се отдава на равнодушно и пасивно съществуване.

Залаченко за кой ли път констатира, че е срам и грях, дето неговият син притежава подобни недостатъци. Роналд Ниедерман без никакво съмнение бе един физически много надарен човек, заради което другите го уважаваха и се страхуваха от него. Освен това бе великолепен и хладнокръвен организатор. Имаше само един проблем – беше напълно лишен от инстинкта на водач. Нуждаеше се постоянно някой да му казва какво да прави.

Но всичко това за момента бе извън неговия контрол. Сега ставаше дума за самия Залаченко. Положението му беше трудно, може би по-трудно от когато и да било преди.

Не смяташе за особено окуражително посещението на адвокат Тумасон по-рано през деня. Тумасон беше и си остана юрист на предприятието и колкото и да бе полезен като такъв, в настоящата ситуация не можеше да се разчита на него.

Посещението на Юнас Сандберг представляваше значително по-важно спасително въже. Но това спасително въже можеше да се окаже и клуп. Трябваше добре да изиграе картите си и да поеме контрола над положението. А контролът бе всичко.

Оставаха собствените му способности, на които да се опре. В момента се нуждаеше от лечение. Но след някой и друг ден, може би седмица, щеше да се възстанови. Ако нещата се влошат, може би ще трябва да разчита единствено на себе си. Което означаваше, че трябва да изчезне под носа на кръжащите около него полицаи. Щяха да му трябват скривалище, паспорт и пари. С всичко това можеше да го снабди Тумасон. Но първо трябваше да оздравее, за да има сили да избяга.

В един часа нощната сестра надникна в стаята му. Престори се, че спи. Когато вратата отново се затвори, мъчително седна в леглото и спусна крака през ръба му. Дълго стоя неподвижно, изпробвайки равновесието си. После внимателно постави левия си крак на пода. Ударът с брадвата за късмет бе засегнал вече отрязания му крак. Протегна се за протезата, която бе в един шкаф до леглото, и я прикрепи към чукана на крака. Когато пристъпи, през крака му премина силна болка.

Стисна зъби – щеше да се нуждае от патерици, но бе убеден, че болницата скоро ще му предложи такива. Подпря се на стената и се заклатушка към вратата. Отне му няколко минути, тъй като трябваше да спира и да преодолява болката след всяка измината крачка.

Почина си, застанал на един крак, открехна вратата и погледна към коридора. Не видя никого и се провря още малко. Чу слаби гласове отляво и изви глава. Стаята на нощните сестри бе на около двайсет метра надолу, от другата страна на коридора.

Изви глава надясно и видя изхода в дъното на коридора.

По-рано през деня бе попитал как е Лисбет Саландер. Все пак бе неин баща. Сестрите явно имаха инструкции да не обсъждат пациентите. Една сестра безразлично бе казала, че състоянието ѝ е стабилно. Но при това неволно хвърли поглед наляво по коридора.

Лисбет Саландер се намираше в някоя от стаите между неговата и отделението на сестрите.

Залаченко внимателно затвори вратата, примъкна се до леглото и свали протезата. Когато най-сетне се плъзна под завивките, беше плувнал в пот.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ се завърна в Стокхолм в неделя по обед. Беше уморен, гладен и се чувстваше съсипан. Взе метрото до кметството, разходи се до полицията на Бергсгатан и влезе в стаята на криминален инспектор Ян Бублански. Соня Мудиг и Курт Свенсон вече бяха пристигнали. Бублански бе свикал срещата по средата на неделния ден, защото знаеше, че ръководителят на предварителното следствие Ричард Екстрьом е зает другаде.

– Благодаря, че дойдохте – каза Бублански. – Мисля, че е време да проведем разговор на спокойствие и да се опитаме да изясним положението. Йеркер, има ли нещо ново при теб?

– Нищо, което да не съм казал вече по телефона. Залаченко не отстъпва и на милиметър. Невинен бил във всичко и с нищо не можел да помогне. Само че…

– Да. Имаше право, Соня. Той е един от най-отвратителните хора, които някога съм срещал. Не би трябвало да го казвам. Полицията не бива да използва такива термини, но в него наистина има нещо ужасяващо.

– Окей – прокашля се Бублански. – Какво знаем? Соня?

Тя слабо се усмихна.

– Частните детективи спечелиха този рунд. Не мога да открия Залаченко в никой официален регистър, докато Карл-Аксел Будин е роден през 1942 година в Удевала. Родителите му са Мариан и Георг Будин. Съществували са, но са починали при нещастен случай в 1946-а. Карл-Аксел Будин е израснал при един свой чичо, живеещ в Норвегия. Така че няма сведения за него отпреди 1970-а, когато се е прибрал в Швеция. Микаел Блумквист твърди, че той е избягал агент на КГБ от Русия, което е невъзможно да се установи, но аз съм склонна да вярвам, че има право.

– И какво означава това?

– Означава, че е снабден с фалшива идентичност. И това трябва да е станало с благословията на властите.

– Сепо?

– Блумквист така твърди. Но как точно е станало, не знам. Това предполага актът за раждането и цял куп други документи да са били фалшифицирани и разпределени в отделни шведски регистри. Не смея да гадая кое от тези действия е легално. Вероятно зависи кой е взел решението. Но за да се легализира, то е трябвало да бъде взето на правителствено ниво.

В служебната стая на Бублански се възцари тишина, докато четиримата криминални инспектори преценяваха чутото.

– Окей – каза Бублански. – Ние сме четирима изветрели ченгета. Ако правителството е замесено, не възнамерявам да го разпитвам.

– Хм… – каза Курт Свенсон. – Това би могло да доведе до конституционна криза. В САЩ може да се привикват членове на правителството на разпит в най-обикновен съд. В Швеция трябва да се мине през конституционната комисия.

– Онова, което можем да направим, е да питаме шефа – каза Йеркер Холмберг.

– Шефа? – запита Бублански.

– Турбьорн Фелдин. Той беше министър-председател.

– Окей. Ще разберем къде живее и ще питаме бившия министър-председател дали е подправял документи за самоличност на избягал руски шпионин. Ама не вярвам да ни отговори.

– Фелдин живее в Ос, община Херньосанд. Аз съм роден на няколко километра оттам. Баща ми е от Партията на центъра и добре познава Фелдин. Аз лично съм го срещал няколко пъти и като дете, и като възрастен. Непринуден човек е.

Тримата криминални инспектори погледнаха удивени Йеркер Холмберг.

– Познаваш Фелдин? – недоверчиво попита Бублански.

Холмберг кимна. Бублански подсвирна.

– Честно казано… – каза Холмберг. – Биха се решили сума ти проблеми, ако накараме бившия министър-председател да направи изявление, тъй че да знаем къде се намираме във всичко това. Мога да замина и да говоря с него. Ако не каже нищо – здраве да е. Ако проговори, ще си спестим много време.

Бублански преценяваше предложението. После поклати глава. С ъгълчето на окото си видя, че и Соня Мудиг, и Курт Свенсон замислено кимат.

– Холмберг… това, което предлагаш, е добро, но ми се струва, че засега е по-добре да отложим тази идея. Да се върнем на случая. Соня…

– Според Блумквист Залаченко е пристигнал тук през 1976-а. Доколкото разбирам, има само един човек, от когото е могъл да получи тази информация.

– Гунар Бьорк – каза Курт Свенсон.

– Впрочем какво е казал Бьорк? – запита Йеркер Холмберг.

– Не много. Позовава се на секретността и казва, че не може да обсъжда каквото и да било без заповед на висшестоящите.

– И кои са те?

– Отказва да каже.

– И сега какво ще стане с него?

– Арестувах го за престъпление по закона за сексуалната търговия. Чрез Даг Свенсон разполагаме с отлична документация. Екстрьом явно не беше доволен, но след като съм повдигнал обвинение, ще има проблеми, ако прекрати предварителното следствие – каза Курт Свенсон.

– Аха. Нарушение на закона срещу сексуалната търговия. Предполагам, че ще се отърве с глоба.

– Сигурно. Но вече го имаме в системата и можем да го извикаме пак на разпит.

– Само че сега сме вече на територията на Сепо. Това може да създаде доста напрежение.

– Проблемът е, че нищо от случилото се не би могло да бъде извършено без по един или друг начин да не е замесена Сепо. Възможно е Залаченко наистина да е избягал руски шпионин, получил политическо убежище. Възможно е и да е работил за Сепо като агент или информатор, или каквото и да е там, за да има причини да му се даде фалшива самоличност и да му се осигури анонимност. Но има три проблема. Първо, разследването от 1991 година, довело до незаконното затваряне на Лисбет Саландер в психиатрична клиника. Второ, дейността на Залаченко от онова време, която няма абсолютно нищо общо с националната сигурност. Залаченко е един най-обикновен гангстер и с голяма вероятност е участвал в няколко убийства и други престъпления. И трето, няма никакво съмнение, че Лисбет Саландер е била застреляна и погребана на негова земя в Госеберя.

– Апропо, много бих искал да прочета доклада по фамозното разследване – каза Йеркер Холмберг.

Бублански се начумери.

– Екстрьом го е взел в петък и когато помолих да ми бъде върнато, каза, че щял да прави копие, което така и не е направил. Вместо това ми позвъни и рече, че е говорил с главния прокурор и че има проблем. Според главния прокурор печатът за строго секретно означава, че следственият доклад не може да се копира и разпространява. Той е поискал да му се дадат всички копия до приключване на делото. Това означава, че Соня трябва да върне нейното копие.

– Значи вече не разполагаме с доклада по разследването?

– Не.

– По дяволите! – каза Холмберг. – Това не е никак хубаво.

– Не е – каза Бублански. – Освен това означава, че някой работи против нас и при това работи бързо и ефективно. Следственият доклад бе всъщност онова, което ни насочи на вярна следа.

– Тогава трябва да установим кой работи против нас – каза Холмберг.

– Един момент – каза Соня Мудиг. – Имаме и Петер Телебориан. Той допринесе за нашето разследване, като направи психиатричен профил на Лисбет Саландер.

– Така е – каза Бублански с мрачен глас. – И какво каза?

– Беше много обезпокоен за нейната сигурност и ѝ желаеше доброто. Но накрая каза, че тя е опасна и ще оказва потенциална съпротива. Доста неща основахме на казаното от него.

– Той доста бе подгонил и Ханс Фасте – каза Холмберг. – Чули ли сме напоследък нещо за Фасте?

– В отпуск е – кратко отвърна Бублански. – Въпросът сега е как да продължим.

Следващите два часа посветиха на обсъждане на различни възможности. Единственото взето практическо решение бе Соня Мудиг да се върне в Гьотеборг на следващия ден и да разбере дали Лисбет Саландер има нещо да каже. Когато най-сетне се разделиха, Соня Мудиг и Курт Свенсон заедно слязоха в гаража.

– Само си мислех… – Курт Свенсон замълча.

– Да? – запита Мудиг.

– Само това, че когато говорихме с Телебориан, ти бе единствена от групата, която задаваше въпроси и правеше предположения.

– Така ли?

– Да… така. Добър инстинкт имаш – каза той.

Курт Свенсон далеч не беше известен с комплиментите си и това решително бе първият път, когато каза нещо позитивно и ободряващо на Соня Мудиг. Остави я със зяпнала уста при колата ѝ.