Взривената въздушна кула

ГЛАВА ПЪРВА Петък, 8 април

ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН бе събуден от сестра Хана Никандер малко преди един и половина сутринта.

– Какво има? – объркан попита той.

– Идва хеликоптер. Двама пациенти. Възрастен мъж и млада жена. Тя е простреляна.

– Аха – каза уморено Андеш Юнасон.

Чувстваше се доста бодър, въпреки че бе дремнал не повече от половин час. Беше нощна смяна в спешното отделение на Салгренската болница в Гьотеборг. Отвратително натоварена вечер. След 18 часа, когато отиде на работа, болницата бе приела четирима, пострадали при катастрофа от фронтален удар. От тях един бе в критично състояние, а друг бе обявен за мъртъв веднага след пристигането им. Беше се погрижил и за сервитьорка с обелено коляно при кухненски инцидент в ресторант на Авеню, спаси живота и на четиригодишно момченце, постъпило в болницата със спряно дишане след поглъщане на колелце от автомобил играчка. Освен това успя да превърже тийнейджърка, паднала с велосипеда си в дупка. Пътните служби бяха сметнали за уместно да разкопаят улицата точно при излаза от велоалея, а някой дори бе съборил предупредителните знаци в дупката. Момичето получи четиринайсет шева на лицето и щеше да има нужда от два нови предни зъба. Юнасон помогна и на ентусиазиран ковач лаик, успял да си отсече парче от пръста.

Към единайсет броят на спешните пациенти намаля. Той направи обиколка и провери състоянието на новопостъпилите, после се оттегли в стаята за почивка малко да отдъхне. Смяната му свършваше в 6 часа и рядко успяваше да поспи, дори да нямаше спешни случаи, но точно тази нощ почти веднага се бе унесъл.

Сестра Хана Никандер му подаде канче чай. Още не знаеше подробности за новите пациенти.

Андеш Юнасон погледна през прозореца и видя, че над морето силно святка. Хеликоптерът наистина бе излетял в последната минута. Внезапно силно заваля. Бурята връхлиташе и Гьотеборг.

Докато стоеше до прозореца, чу шума на мотора и видя хеликоптера да кръжи над площадката за кацане. Затаи дъх, когато си даде сметка, че на водача му е трудно да го държи под контрол. После машината изчезна от полезрението му и лекарят чу как моторът забавя обороти. Пое глътка чай и остави настрана канчето.

АНДЕШ ЮНАСОН ПОСРЕЩНА НОСИЛКИТЕ на входа на спешното. Колежката му от смяната Катарина Холм се погрижи за първия пациент, когото вкараха вътре – възрастен мъж с тежка лицева рана. На доктор Юнасон се падна грижата за втория пациент, простреляната жена. Направи бърз преглед и установи, че става дума за момиче, вероятно в тийнейджърска възраст, окървавено и мръсно, с тежки рани.

Повдигна одеялото, с което я бяха завили от Спасителната служба, и видя, че някой бе залепил огнестрелните рани на хълбока и рамото с широка сребриста лента, което прецени като необичайно умна инициатива. Тиксото спираше кръвотечението и предпазваше раните от бактерии. Установи, че куршумът е минал през външната страна на хълбока и е навлязъл право в мускулната тъкан. После повдигна рамото и локализира входящата рана на гърба. Нямаше изходяща рана, което означаваше, че куршумът е заседнал някъде в рамото. Надяваше се да не е навлязъл в белия дроб и след като не откри кръв в устата на момичето, заключи, че надеждата му се оправдава.

– Рентген – каза на асистиращата сестра. Повече обяснения не бяха нужни.

Най-накрая разряза превръзката, направена от хората от Спасителната служба около черепа ѝ. Замръзна, когато с пръсти усети входящата рана и разбра, че момичето е било простреляно в главата. И там липсваше изходна рана.

Андеш Юнасон постоя няколко секунди, наблюдавайки момичето. Внезапно се почувства потиснат. Често описваше работата си като сходна с тази на футболния вратар. На работното му място ежедневно пристигаха хора в различно състояние с една-единствена цел – да получат помощ. 74-годишни лелки, паднали в галерията на Нурдстан със спрели сърца, 14-годишни момчета с пробит от отвертка бял дроб и 16-годишни момичета, гълтали таблетки екстази и танцували осемнайсет часа, след което припаднали с посинели лица. Имаше жертви на трудови злополуки и насилие. Малки дечица, нападнати от бездомни кучета на площад Васа, и сръчни мъже, които само искали да нарежат няколко дъски с „Блек & Декер“ и прерязали китките си до костния мозък.

Андеш Юнасон беше вратарят, застанал между пациентите и погребалното бюро. Работата му се състоеше в това да решава какви мерки да се вземат, за да опази вратата. При погрешно решение пациентът можеше да умре или да остане инвалид за цял живот. Най-често вземаше правилните решения, които зависеха от специфичните проблеми на всеки наранен пациент. Удар с нож в дроба или счупване при автомобилна катастрофа бяха ясни и видими. Пациентът оживяваше в зависимост от големината на нараняването и от неговата сръчност.

Имаше два вида наранявания, които Андеш Юнасон ненавиждаше. Едните бяха сериозните обгаряния, които независимо от предприеманите от него мерки водеха до доживотно страдание. Другите бяха раните по главата.

Момичето пред него можеше да живее с куршум в бедрото и куршум в рамото. Но куршум някъде в мозъка ѝ беше проблем от съвсем друга величина. Внезапно чу сестра Хана Никандер да казва нещо.

– Моля?

– Това е тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Лисбет Саландер. Момичето, което преследват от няколко седмици за тройното убийство в Стокхолм.

Андеш Юнасон погледна лицето на пациентката. Именно нейната паспортна снимка той и останалите шведи бяха видели по афишите, с които бе облепена всяка будка за цигари от Великден насам. А сега самата убийца бе простреляна, което в крайна сметка беше някаква форма на поетична справедливост.

Но това не го засягаше. Работата му бе да спасява живота на пациентите си независимо дали са тройни убийци, или лауреати на Нобелова награда. Или и едното, и другото.

ПОСЛЕ НАСТЪПИ деловият хаос, така типичен за всяко спешно отделение. Персоналът от смяната на Юнасон пристъпи към работа с присъщата си рутина. Останките от дрехите на Лисбет Саландер бяха разрязани. Една от сестрите докладва за кръвното налягане – 100/70, докато той самият постави стетоскопа на гърдите на пациентката и се вслуша в ударите на сърцето, което биеше относително равномерно, и в дишането, което не бе така равномерно.

Доктор Юнасон не се поколеба незабавно да определи състоянието на Лисбет Саландер като критично. С няколко компреса и с парчетата тиксо, залепени от някоя вдъхновена душа, раните в рамото и хълбока можеха да почакат. Важното беше главата. Доктор Юнасон нареди да се направи снимка с компютърния томограф, в който болницата бе инвестирала доста пари на данъкоплатците.

Андеш Юнасон беше рус и синеок, произлизаше от Умео, Северна Швеция. Беше работил в Салгренската и Източната болница двайсет години като изследовател, патолог и лекар за спешни случаи. Притежаваше качество, което изумяваше колегите му и караше персонала да се гордее с него. Смяташе, че в неговата смяна никой пациент не трябва да умира и по някакъв чудодеен начин фактически удържаше смъртните случаи на нулата. Някои от пациентите му все пак бяха умрели, но това се бе случило на следващ етап или по съвсем различни от действията му причини.

Освен това Юнасон притежаваше изненадващо неортодоксални възгледи за лекарското изкуство. Смяташе, че лекарите губят твърде много време в опити да изровят точно какво се е случило на пациента, преди да приложат подходящо лечение. Разбира се, така и трябваше да бъде според учебника с инструкции, проблемът беше само, че докато лекарите умуват, пациентът рискува да си отиде. В най-лошия случай лекарят можеше да заключи, че случаят е бил безнадежден и затова лечението е преустановено.

Все пак Андеш Юнасон никога преди не бе имал пациент с куршум в главата. Тук най-вероятно имаше нужда от неврохирург. Чувстваше се непълноценен, но разбираше, че може би е по-голям късметлия, отколкото заслужава. Преди да изтърка ръцете си и да облече операционните дрехи, Юнасон извика сестра Хана Никандер.

– Има един американски професор, на име Франк Елис, който работи в Каролинската болница в Стокхолм, но точно сега е в Гьотеборг. Той е известен неврохирург и освен това е мой добър приятел. Живее в хотел „Радисън“ на Авенюто. Намери ми телефонния номер.

Докато Андеш Юнасон още чакаше рентгеновите снимки, Хана Никандер се върна с телефонния номер на хотел „Радисън“. Андеш Юнасон хвърли поглед на часовника – 1,42 – и вдигна слушалката. Нощният портиер на „Радисън“ не искаше да буди никого по това време на денонощието и доктор Юнасон се принуди да изрече няколко крайно остри думи за спешен случай, преди да го свържат.

– Добро утро, Франк – каза Андеш Юнасон, когато най-сетне телефонната слушалка бе вдигната. – Андеш е. Чух, че си в Гьотеборг. Имаш ли желание да дойдеш в Салгренската и да асистираш на една мозъчна операция?

– Are you bullshitting me?[2] – се чу отчаян глас от другия край.

Въпреки че Франк Елис бе живял дълги години в Швеция и говореше безпроблемно шведски, макар и с американски акцент, основният му език си остана английският. Андеш Юнасон говореше на шведски, а Франк Елис отговаряше на английски.

– Франк, съжалявам, че пропуснах лекцията ти, но смятам, че можеш да даваш и частни уроци. Имам тук млада жена, простреляна в главата. Входът е точно над лявото ухо. Нямаше да те безпокоя, ако не ми беше нужно второ мнение. И ми е трудно да се сетя за по-подходящ човек.

– Сериозно ли е? – попита Франк Елис.

– Момиче на около 25 години.

– И простреляна в главата?

– Входна рана, без изходна.

– И е жива?

– Слаб, но ритмичен пулс, не толкова добро дишане, кръвно 100/70. Освен това има куршум в рамото и огнестрелна рана на хълбока. С тези проблеми мога да се справя.

– Звучи обещаващо – каза професор Елис.

– Обещаващо?

– Ако някой има дупка от куршум в главата и още е жив, то на ситуацията трябва да се гледа като на обещаваща.

– Ще ми асистираш ли?

– Трябва да призная, че прекарах вечерта в компанията на добри приятели. Легнах си в един и вероятно имам внушителна концентрация на алкохол в кръвта…

– Аз ще вземам решенията и ще действам. Но трябва някой да ми асистира и да ми казва, ако сбъркам някъде. И честно казано, мъртвопиян професор Елис със сигурност е с няколко класи по-добър от мен, когато става дума за мозъчни наранявания.

– Окей. Идвам. Но ще си ми длъжник.

– Таксито те чака пред хотела.

ПРОФЕСОР ФРАНК ЕЛИС вдигна очилата на челото си и се почеса по врата. Фокусира поглед върху екрана на компютъра, който показваше всяко ъгълче и завойче в мозъка на Лисбет Саландер. Елис бе на 53, имаше гарвановочерна коса със сиви нишки, тъмна брадичка и изглеждаше като актьор с второстепенна роля в „Спешно отделение“. По стегнатото му тяло си личеше, че прекарва определен брой часове всяка седмица в някоя фитнес зала.

Франк Елис се чувстваше добре в Швеция. Беше пристигнал тук като млад учен в края на 70-те и бе останал две години. После няколко пъти се завръща, докато накрая получи предложение за професура в Каролинската болница в Стокхолм. Тогава вече си бе създал име в международната лекарска гилдия.

Андеш Юнасон познаваше Франк Елис от четиринайсет години. За първи път се срещнаха на семинар в Стокхолм, където установиха, че и двамата са ентусиазирани риболовци на муха и Андеш покани Франк на риболовен тур в Норвегия. През годините поддържаха контакт и извършиха още риболовни обиколки. Затова пък никога не бяха работили заедно.

– Мозъците са мистерия – каза професор Елис. – Двайсет години съм се посветил на изследване на мозъка. Всъщност май повече.

– Знам. Извинявай, че те пришпорвам, но…

– Ами! – Франк Елис махна с ръка. – Ще ти струва една бутилка „Краганмор“[3] следващия път, когато отидем на риба.

– Окей. Минах евтино.

– Преди няколко години в Бостън имах една пациентка – писах за случая в „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“. Беше момиче на същата възраст като твоята пациентка. Отивала в университета, когато някой стрелял по нея с лък. Стрелата влязла от външния ръб на лявата ѝ вежда, минала през главата и почти излязла по средата на врата.

– И тя оживя? – удивен запита Юнасон.

– Изглеждаше ужасно, когато постъпи в спешното. Отрязахме стрелата и пъхнахме черепа ѝ в компютърен томограф. Стрелата бе минала право през мозъка. Според всички разумни преценки трябваше да е мъртва или във всеки случай с толкова масивна травма, че да е в кома.

– Какво беше състоянието ѝ?

– През цялото време беше в съзнание. И не само това – тя, разбира се, беше ужасно изплашена, но напълно рационална. Единственият ѝ проблем бе, че имаше стрела в черепа.

– Ти какво направи?

– Ами взех едни клещи, изтеглих стрелата и турих пластир на раната. Горе-долу това.

– Тя оправи ли се?

– Известно време преди да я изпишем, състоянието ѝ бе критично, но честно казано, можехме да я изпишем същия ден, в който постъпи. Никога не съм имал по-здрав пациент.

Андеш Юнасон се запита дали професор Елис не се шегува с него.

– От друга страна – продължи Елис, – имах 43-годишен пациент в Стокхолм преди няколко години. Беше си ударил черепа в прозоречна рамка и получил слаб оток. Станало му лошо толкова бързо, че го доведоха с линейка в спешното. Беше в безсъзнание. Имаше малък оток и много малко кървеше. Но така и не се събуди. Умря след девет денонощия в интензивното. И до днес не знам от какво точно. В протокола от аутопсията написахме мозъчен кръвоизлив вследствие нещастен случай, но никой от нас не беше доволен от този анализ. Кръвотечението бе толкова малко, че не би трябвало да е повлияло на нищо. И въпреки това спряха да функционират черен дроб, бъбреци, сърце и бели дробове. Колкото повече остарявам, толкова повече смятам, че това е някаква руска рулетка. Лично аз не вярвам някой някога с точност да опише как функционира мозъкът. Какво смяташ да направиш?

Той почука по екрана с писалка.

– Надявах се ти да ми кажеш.

– Да чуя твоята преценка.

– Ами най-напред явно е куршум от малък калибър. Влязъл е през слепоочието и е заседнал на около четири сантиметра навътре в мозъка. Лежи на латералния вентрикул, там има кръвотечение.

– Мерки?

– За да използвам твоята терминология – ще взема клещи и ще изтегля куршума по същия път, по който е влязъл.

– Отлично предложение. Но аз бих използвал най-тънката пинсета, която имаш.

– Толкова просто?

– В този случай какво друго можем да направим? Можем да оставим куршума където си е и тя да живее до сто години, но е рисковано. Не е изключено да развие епилепсия, мигрена, да ѝ се стоварят всякакви възможни неприятности. А нещо, което не бива да се прави, е да се пробие черепът и да се оперира след една година, когато самата рана е заздравяла. Куршумът е разположен встрани от артериите. В този случай бих препоръчал да го извадиш, но…

– Но какво?

– Не куршумът ме безпокои. Това е удивителното с мозъчните травми – щом е оживяла със заседнал в главата куршум, значи, че ще преживее и изваждането му. Проблемът по-скоро е това. – Той посочи екрана: – Около входната рана има много парченца кост. Виждам поне дузина фрагменти, дълги няколко милиметра. Някои от тях са затънали в мозъчната тъкан. Ето това може да я убие, ако не си внимателен.

– Тази част на мозъка се асоциира с говора и способността за броене.

Елис вдигна рамене.

– Може да е така, може и да не е. Нямам представа за какво точно са тия сиви клетки. Ще трябва да дадеш най-доброто от себе си. Ти ще оперираш, аз ще ти вися на главата. Може ли да получа дрехи и да измия ръцете си някъде?

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ПОГЛЕДНА часовника и установи, че е малко след три сутринта. Беше с белезници. За секунда замижа. Беше смъртно уморен, но караше на адреналин. Отвори очи и загледа злобно комисар Тумас Паулсон, който му отвърна с шокиран поглед. Седяха на кухненска маса в имение, близо до Нусебру, което се казваше Госеберя и за което Микаел чу да се говори за първи път в живота му преди по-малко от дванайсет часа.

Катастрофата бе факт.

– Идиот! – каза Микаел.

– Я слушай ти…

– Идиот! – повтори Микаел. – По дяволите, казах ти, че е опасен за живота! Казах, че трябва да се отнасяте с него като с необезопасена ръчна граната. Убил е поне трима души и е силен като танк, убива с голи ръце. А ти пращаш две градски ченгета да го хванат, сякаш е съботен пияница зад волана.

Микаел отново затвори очи. Запита се какво още ще се обърка тази нощ.

Намери Лисбет Саландер малко след полунощ тежко ранена. Обади се в полицията и успя да убеди Спасителната служба да прати хеликоптер, за да евакуира Лисбет в Салгренската болница. Подробно описа раните ѝ и дупката от куршум в главата ѝ и успя да получи подкрепа от някаква явно умна и разбрана личност, която се съгласи, че Лисбет се нуждае от незабавна помощ.

Все пак мина повече от половин час преди пристигането на хеликоптера. Микаел бе изкарал две коли от обора, който служеше и за гараж, бе запалил фаровете и маркирал площадка за кацане с осветяване на пространството пред къщата.

Персоналът от хеликоптера и двама санитари действаха рутинно и професионално. Един от тях оказа на Лисбет Саландер първа помощ, другият се зае с Александър Залаченко, известен още и като Карл-Аксел Будин. Залаченко бе баща на Лисбет Саландер и неин най-страшен враг. Беше се опитал да я убие, но без успех. Микаел го намери в плевнята на изоставеното имение тежко ранен, с ужасна рана от удар с брадва по лицето и строшен крак.

ДОКАТО ЧАКАШЕ ХЕЛИКОПТЕРА, МИКАЕЛ направи каквото можа за Лисбет. Взе чист чаршаф от един шкаф за бельо и го наряза на ивици. Установи, че кръвта се е съсирила и е образувала тапа на входящата рана на главата, и се зачуди дали да сложи превръзка или не. Накрая върза чаршафа много хлабаво около главата ѝ, най-вече за да предпази раната от бактерии и мръсотия. Затова пък спря кървенето от дупките от куршумите в бедрото и рамото по единствения възможен начин. В едно чекмедже намери ролка сребристо тиксо и чисто и просто залепи раните. Избърса лицето с влажна кърпа и се опита да отстрани най-голямата мръсотия.

Отиде в плевнята и оказа някаква помощ и на Залаченко. Дълбоко в себе си констатира, че честно казано, хич не му пука за Залаченко.

Докато чакаше Спасителната служба, се обади на Ерика Бергер и ѝ обясни ситуацията.

– Ранен ли си? – попита Ерика.

– Окей съм – отвърна Микаел. – Лисбет е ранена.

– Бедното момиче… – каза Ерика Бергер. – Тази вечер четох доклада на Бьорк за Сепо[4]. Как ще се справиш с това?

– Дори нямам сили да мисля по въпроса – каза Микаел.

Докато разговаряше с Ерика, седеше на пода до дивана и държеше под око Лисбет Саландер. Беше ѝ свалил обувките и панталоните, за да направи превръзка на хълбока, и внезапно си даде сметка, че е сложил ръка на дрехата, захвърлена от него до дивана. Усети предмет в единия джоб и извади един „Палм Тунгстен T 3“.

Сбърчи вежди и замислено загледа джобния компютър. Щом чу звука от хеликоптера, пъхна компютъра в джоба на якето си. После, докато все още бе сам, се наведе и пребърка всички джобове на Лисбет Саландер. Намери още връзка ключове за жилището на Мусебаке и паспорт на името на Ирене Несер. Бързо напъха предметите в една от преградите на компютърната си чанта.

ПЪРВАТА ПОЛИЦЕЙСКА КОЛА с Фредрик Торщенсон и Гунар Андешон от полицията в Тролхетан пристигна няколко минути след като бе кацнал хеликоптерът на Спасителната служба. Придружаваше ги комисар Тумас Паулсон, който веднага пое командването. Микаел излезе напред и обясни какво се бе случило. Прецени Паулсон като хвалипръцко с манталитет на фелдфебел. Именно с неговото пристигане всичко се обърка.

Паулсон не показваше признаци да е разбрал за какво говори Микаел. Изглеждаше забележително тъп и единственият факт, който прие, бе, че направената на парчета девойка на пода пред кухненския диван е преследваната тройна убийца Лисбет Саландер, което си беше доста добър улов. Паулсон три пъти попита изключително заетия санитар дали може да арестува момичето на място. Накрая санитарят се изправи и ревна на Паулсон да стои поне на една ръка разстояние.

После Паулсон се концентрира върху ранения Александър Залаченко в плевнята и Микаел го чу да докладва по радиото, че Саландер явно се е опитала да убие още някого.

Тогава Микаел така се раздразни – Паулсон въобще не го слушаше и не чу и дума от онова, което се опитваше да му каже, – че повиши глас и призова комисаря незабавно да се обади на криминален инспектор Ян Бублански в Стокхолм. Извади мобилния си и предложи да набере номера. Паулсон не прояви интерес.

След това Микаел направи две грешки.

С решителен тон обясни, че истинският троен убиец е мъж на име Роналд Ниедерман, че е едър като чупещ танкове робот, че страда от вродена аналгезия и в момента лежи вързан в канавка на пътя към Нусебру. Микаел описа къде може да бъде намерен Ниедерман и препоръча полицията да мобилизира взвод пехотинци, за да го приберат. Паулсон запита как Ниедерман е попаднал в канавката и Микаел откровено призна, че той лично с оръжие в ръка е постигнал този резултат.

– С оръжие? – запита комисар Паулсон.

В този момент Микаел трябваше да разбере какъв глупак е Паулсон. Да вдигне мобилния и сам да се обади на Ян Бублански, за да го помоли да се намеси и да разсее мъглата, в която, изглежда, бе попаднал комисарят.

Вместо това Микаел извърши грешка номер две, като реши да предаде оръжието, което беше в джоба на якето му – „Колт 1911 Говърнмънт“. Това оръжие по-рано през деня бе намерил в жилището на Лисбет Саландер в Стокхолм и с негова помощ бе успял да победи Роналд Ниедерман.

В резултат Паулсон арестува Микаел Блумквист за незаконно притежание на оръжие. После нареди на полицаите Торщенсон и Андешон да се отправят към мястото на пътя към Нусебру, посочено от Микаел, и да проверят има ли някаква истина в историята му, че вързан мъж лежи в канавка до предупредителен знак за лосове. И ако е така, да оковат в белезници въпросния мъж и да го доведат в имението в Госеберя.

Микаел незабавно запротестира и обясни, че Роланд Ниедерман не е човек, който ще се остави да бъде заловен и окован – той е опасен убиец. Паулсон предпочете да не обръща внимание на протестите на Микаел, който не издържа, нарече Паулсон некомпетентен простак и ревна на Торщенсон и Андешон да не припарват до Роналд Ниедерман, без да извикат подкрепление.

Резултатът от избухването бе, че оковаха Микаел с белезници и го сложиха да седне на задната седалка в колата на комисаря, откъдето, псувайки, видя Торщенсон и Андешон да изчезват с полицейската си кола. Единственият светъл лъч в мрака бе, че Лисбет Саландер бе откарана до хеликоптера и изчезна над върховете на дърветата в посока към Салгренската болница. Микаел се чувстваше напълно безсилен да анализира информацията, с която разполагаше, и можеше само да се надява Лисбет да получи компетентна помощ.

ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН направи два дълбоки разреза чак долу до черепната кост и отгърна кожата около входната рана. Използваше щипци, за да фиксира отвора. Операционната сестра внимателно вкара тръбичка, за да отстрани кръвта. После дойде и неприятната част, когато доктор Юнасон използва бормашина, за да разшири отвора в черепната кост. Процедурата се извършваше изнервящо бавно.

Накрая отворът стана достатъчно голям, за да осигури достъп до мозъка на Лисбет Саландер. Докторът внимателно вкара сонда в мозъка и разшири канала с няколко милиметра. После вкара по-тънка сонда и установи мястото на куршума. На рентгеновата снимка на черепа се виждаше, че куршумът се е извъртял и лежи под четирийсет и пет градусов ъгъл спрямо канала на раната. Използва сондата предпазливо, за да побутне ръба на куршума, и след серия неуспешни опити успя малко да го повдигне и намести.

Накрая вкара тънка пинсета с гофрирани щипци. Здраво захвана основата на куршума и направо изтегли пинсетата. Куршумът излезе почти без съпротива. Подържа го за секунда срещу светлината, установи, че е цял, после го пусна в една купа.

Хвърли поглед на монитора, който показваше, че пациентката му продължава да има добра сърдечна дейност.

– Пинсета!

Смъкна голямо увеличително стъкло от статива и го фокусира върху оголената зона.

– Внимателно… – каза професор Франк Елис.

През следващите четирийсет и пет минути Андеш Юнасон извади не по-малко от трийсет и две малки костни парченца, струпани около входната рана. Най-малката от тях едва се виждаше с просто око.

ДОКАТО МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ отчаяно се опитваше да измъкне мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото – нещо, което се оказа невъзможно с оковани ръце, – в Госеберя пристигнаха няколко коли с полицаи и технически персонал. Комисар Паулсон им нареди да подсигурят технически плевнята и да направят основен обиск на къщата, откъдето бяха иззети няколко оръжия. Микаел следеше действията им от наблюдателния си пункт на задната седалка на колата на Паулсон.

Чак след около час Паулсон май осъзна, че полицаите Торщенсон и Андешон още не се бяха завърнали от мисията си – арестуването на Роналд Ниедерман. Внезапно доби угрижен вид и заведе Микаел Блумквист в кухнята, където отново го помоли да опише пътя.

Микаел отчаяно затвори очи.

Още седеше в кухнята с Паулсон, когато патрулът, изпратен да окаже помощ на Торщенсон и Андешон, се завърна с доклад. Полицай Гунар Андешон бе намерен мъртъв, със счупен врат. Колегата му Фредрик Торщенсон все още бе жив, но зверски пребит. И двамата били намерени до предупредителния знак за лосове в канавката. Служебното им оръжие и боядисаната полицейска кола липсваха.

От нещо като наблюдаващ ситуацията сега комисар Паулсон внезапно трябваше да се справя с убийство на полицай и въоръжен десперадо на свобода.

– Идиот! – повтори Микаел Блумквист.

– Няма да помогнеш, ако обиждаш полицията.

– Тук съм съгласен. Но ще те обвиня в служебно провинение и ще го разглася навсякъде. Преди да свърша с теб, ще бъдеш изложен като най-тъпия полицай на Швеция на всеки афиш в тази страна.

Заплахата да бъде подложен на всеобщ присмех май бе единственото, което засегна Тумас Паулсон. Изглеждаше разтревожен.

– Какво предлагаш?

– Искам веднага да се обадиш на криминален инспектор Ян Бублански в Стокхолм. Сега!

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР СОНЯ МУДИГ се събуди, когато мобилният ѝ телефон, оставен за зареждане, зазвъня от другия край на спалнята. Погледна часовника на нощното шкафче и отчаяно установи, че е малко след четири сутринта. После погледна съпруга си, който мирно продължаваше да похърква. Щеше да спи, без да се събуди, дори да започнеше артилерийска канонада. Соня се измъкна от леглото и напипа копчето на мобилния.

Ян Бублански, – помисли, кой друг.

– Долу, в района на Тролхетан, е станал някакъв ад – съобщи шефът ѝ без излишни формалности – Експресът за Гьотеборг тръгва в пет и десет.

– Какво се е случило?

– Блумквист е намерил Саландер, Ниедерман и Залаченко. Блумквист е арестуван за обида на полицай, оказване на съпротива и незаконно притежание на оръжие. Саландер е откарана в Салгренската болница с куршум в черепа. Залаченко също е там с брадва в главата. Ниедерман е избягал. През нощта е убил един полицай.

Соня Мудиг примигна два пъти и усети умората. Най-много от всичко ѝ се искаше да се пъхне обратно в леглото и да си вземе един месец отпуск.

– Експресът в пет и десет. Какво да направя?

– Вземи такси до Централна гара. Ще си правите компания с Йеркер Холмберг. Ще се свържете с някой си комисар Тумас Паулсон от полицията в Тролхетан, който явно е отговорен за много от събитията през нощта и който според Блумквист, цитирам, е абсолютен чукундур, край на цитата.

– Говорил си с Блумквист?

– Явно е арестуван и окован. Успях да убедя Паулсон да му държи за малко слушалката. Сега съм на път за Кунгсхолмен и ще опитам да изясня какво става. Ще държим контакт по мобилния.

Соня Мудиг още веднъж погледна часовника. После позвъни за такси, отиде в банята и застана за минута под душа. Изми си зъбите, прекара гребен през косата си, сложи си черни панталони, черна тениска и сиво сако. Пъхна служебното оръжие в ръчната си чанта и избра тъмночервено кожено яке за връхна дреха. После разтърси мъжа си, обясни му къде отива и че сутринта той трябва да се погрижи за децата. Излезе през вратата в мига, в който таксито спираше на улицата.

Не ѝ се наложи да търси своя колега, криминален инспектор Йеркер Холмберг. Сети се, че сигурно е във вагон-ресторанта, и установи, че е точно така. Вече ѝ бе купил сандвич и кафе. Пет минути седяха тихо и закусваха. Накрая Холмберг отмести чашата си.

– Май трябва да се преквалифицирам – каза.

В ЧЕТИРИ СУТРИНТА още един криминален инспектор – Маркус Ерландер от отдел „Убийства“ в Гьотеборг, пристигна в Госеберя и пое ръководството от Тумас Паулсон. Ерландер беше закръглен сивокос мъж на около петдесет години. Една от първите му мерки бе да свали белезниците на Микаел Блумквист и да поднесе кифли и кафе от термос. Седнаха в дневната за разговор на четири очи.

– Говорих с Бублански в Стокхолм – каза Ерландер. – Познаваме се от много години. И той, и аз съжаляваме за поведението на Паулсон.

– Успя да убие полицай тази нощ.

Ерландер кимна.

– Лично познавах полицай Гунар Андешон. Служеше в Гьотеборг, преди да се премести в Тролхетан. Баща е на тригодишно момиченце.

– Съжалявам. Опитах се да предупредя…

Ерландер кимна.

– Разбрах. Използвал си силни думи и затова си бил окован. Ти разобличи Венерстрьом. Бублански казва, че си независим журналист и луд частен детектив, но че вероятно знаеш за какво говориш. Би ли ме въвел в картинката по разбираем начин?

– Значи, става дума за убийството на моите приятели Даг Свенсон и Мия Бергман в Еншеде, както и за убийството на личност, която не е мой приятел… адвоката Нилс Бюрман, попечител на Лисбет Саландер.

Ерландер кимна.

– Както знаеш, полицията е по петите на Лисбет Саландер от Великден насам. Заподозряна е в тройно убийство. Като начало трябва да ти е ясно, че Лисбет Саландер е невинна. По-скоро е жертва в цялата работа.

– Нямам нищо общо с делото „Саландер“, но след всичко изписано в медиите изглежда трудно да се преглътне, че е напълно невинна.

– Но е така. Невинна е. Точка. Истинският убиец е Роналд Ниедерман, същият, който уби твоя колега Гунар Андешон тази нощ. Работи за Карл-Аксел Будин.

– Този Будин, дето лежи в Салгренската болница с брадва в черепа?

– Чисто технически брадвата вече не е в главата му. Предполагам, че това е работа на Лисбет Саландер. Истинското му име е Александър Залаченко. Той е баща на Лисбет и бивш наемен убиец от руското военно разузнаване. Избягал през седемдесетте години и оттогава до разпадането на Съветския съюз работел за Сепо. После бил гангстер на свободна практика.

Ерландер замислено разглеждаше човека на дивана пред него. Микаел Блумквист лъщеше от пот, като в същото време изглеждаше и премръзнал, и смъртно уморен. Аргументираше се правилно и свързано, но комисар Тумас Паулсон – на чиито думи Ерландер не вярваше особено – бе предупредил, че Блумквист бълнува за руски агенти и германски наемни убийци, което едва ли касае рутинните дела в шведската криминална полиция. Блумквист явно бе стигнал точно до тази точка в историята, която Паулсон отричаше. Но имаше един мъртъв и един тежко ранен полицай в канавката на пътя към Нусебру и Ерландер бе готов да слуша. Не успя все пак да скрие нотката на недоверие в гласа си.

– Окей. Руски агент.

Блумквист слабо се усмихна – явно съзнаваше колко нелепо звучи историята му.

– Бивш руски агент. Мога да подкрепя с документи всичките си твърдения.

– Продължавай.

– Залаченко е бил топ шпионин през седемдесетте години. Избягал и получил убежище при Сепо. Това, доколкото разбирам, не е нещо уникално след разпадането на Съветския съюз.

– Окей.

– Както казах, не знам точно какво се е случило тук тази нощ, но Лисбет е проследила баща си, когото не е виждала от петнайсет години. Той е пребивал майка ѝ. Толкова, че накрая тя починала. Опитал да убие и Лисбет. Той стои зад Роналд Ниедерман в убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. Освен това е отговорен и за отвличането на приятелката на Лисбет – Мириам Ву, ако помниш известния мач за титлата на Паоло Роберто в Нюкварн.

– Ако Лисбет Саландер е сцепила главата на баща си с брадва, значи не е съвсем невинна.

– Самата Лисбет Саландер има три дупки от куршуми в тялото. Мисля, че би могло да се пледира до известна степен за самозащита. Питам се…

– Да?

– Лисбет бе толкова изпоцапана с пръст и кал, че косата ѝ съвсем се беше спекла. Дрехите ѝ бяха пълни с пясък. Изглеждаше така, сякаш е била закопана. А и Ниедерман има навика да погребва хора. Полицията в Сьодертеле откри два гроба в онзи склад, собственост на мотоциклетния клуб „Свавелшьо“ край Нюкварн.

– Всъщност три. Късно снощи са намерили още един гроб. Но ако Лисбет Саландер е била застреляна и погребана, какво е правила навън с брадва в ръка?

– Не знам какво се е случило, но Лисбет е забележително силна. Опитах се да убедя Паулсон да доведе патрул с куче…

– На път е.

– Добре.

– Паулсон те е арестувал за обида.

– Оспорвам. Нарекох го идиот, некомпетентен идиот и чукундур. Никой от тези епитети не е свързан с понятието „обида“.

– Хм. Но си арестуван и за незаконно притежание на оръжие.

– Направих грешката да му предам едно оръжие. Но не искам да говоря за това, преди да се посъветвам с адвоката си.

– Окей. Оставяме го настрана. Има по-сериозни неща, за които да говорим. Какво знаеш за този Ниедерман?

– Убиец. Нещо не е наред с него, дълъг е над два метра и е як като булдозер. Питай Паоло Роберто, който се е боксирал с него. Страда от вродена аналгезия. Болест, при която нервните трансмитори не функционират правилно, така че човек не изпитва болка. Ниедерман е германец, роден е в Хамбург, бил е скинар като тийнейджър. Опасен е и в момента е на свобода.

– Имаш ли представа къде може да е избягал?

– Не. Знам само, че го бях вързал и можеха да го приберат, ако чукундурът от Тролхетан не беше поел командването.

МАЛКО ПРЕДИ ПЕТ СУТРИНТА доктор Андеш Юнасон свали оцапаните латексови ръкавици и ги хвърли в кошчето за боклук. Една операционна сестра постави компреси на раната на хълбока. Операцията отне три часа. Докторът погледна обръснатата и обезобразена глава на Лисбет Саландер, вече опакована в бандаж.

Изпита внезапна нежност, каквато често изпитваше към оперирани от него пациенти. Според вестниците Лисбет Саландер бе психопатка и масова убийца, но в неговите очи изглеждаше по-скоро като простреляно врабче. Поклати глава и после погледна към професор Франк Елис, който развеселено го наблюдаваше.

– Страхотен хирург си! – каза Елис.

– Може ли да те поканя на закуска?

– Има ли тук някъде палачинки и конфитюр?

– Гофрети – каза Андеш Юнасон. – У дома. Ще звънна да предупредя жена ми и после ще вземем такси.

Поколеба се и погледна часовника си.

– Май ще е по-добре да не звъня.

АДВОКАТ АНИКА ДЖАНИНИ се събуди, изви надясно глава и установи, че часът е шест без две минути. Първата ѝ среща с клиент беше в осем. Изви глава наляво и погледна мъжа си Енрико Джанини, който мирно спеше и който в най-добрия случай щеше да се събуди в осем. Силно примигна няколко пъти, стана и сложи кафеварката, преди да влезе под душа. Доста поседя в банята, облече черни панталони, бяло поло и червено сако. Изпече две филийки хляб, сложи сирене и кайсиев мармалад, резен авокадо и занесе закуската в дневната точно за новинарската емисия на телевизията в седем и половина. Отпи глътка кафе и тъкмо отвори уста да отхапе от филията, когато чу съобщението.

Един полицай убит и един тежко ранен. Нощна драма при залавянето на тройната убийца Лисбет Саландер.

Най-напред едва схвана връзката, защото остана с впечатление, че Лисбет Саландер е убила полицай. Репортажът бе оскъден, но постепенно разбра, че за убийството на полицая е преследван мъж. Все още неназован мъж на 37 години, обявен за национално издирване. Лисбет Саландер лежеше тежко ранена в Салгренската болница в Гьотеборг.

Аника превключи на другия канал, но не получи повече информация. Взе мобилния и набра брат си Микаел Блумквист. Получи съобщение, че абонатът не може да бъде набран. Уплаши се. Микаел ѝ се бе обадил предната вечер на път за Гьотеборг. По следите на Лисбет Саландер. И на убиец, на име Роланд Ниедерман.

ЩОМ СЕ РАЗВИДЕЛИ, един наблюдателен полицай откри кървави следи на терена зад плевнята. Полицейско куче ги проследи до яма в гората, на около четиристотин метра североизточно от имението Госеберя.

Микаел последва криминален инспектор Ерландер. Внимателно проучиха мястото. Веднага забелязаха голямо количество кръв във и около ямата.

Намериха и смачкана табакера, явно употребена като лопата. Ерландер постави табакерата в плик за улики и надписа находката. Събра и проби от напоени с кръв буци пръст. Един униформен полицай му показа фас от марката „Пал Мал“ без филтър на около метър от ямата. И фаса поставиха в плик за улики с етикет. Микаел си спомни, че бе видял пакет „Пал Мал“ на мивката в къщата на Залаченко.

Ерландер погледна към небето и видя тежки дъждовни облаци. Бурята, вилняла през нощта над Гьотеборг, сега явно се изместваше на юг от областта на Нусебру, но бе само въпрос на време, преди и тук да завали. Обърна се към един униформен и го помоли да донесе брезент, с който да покрият ямата.

– Мисля, че си прав – каза накрая Ерландер на Микаел. – Кръвният анализ ще покаже, че Лисбет Саландер е лежала тук, и предполагам, че ще намерим и нейни отпечатъци върху табакерата. Била е простреляна и погребана, но по някакъв начин е оживяла, успяла да се отрие и…

– …и се върнала и забила брадвата в черепа на Залаченко – заключи Микаел. – Доста е буйна.

– Но как, по дяволите, се е справила с Ниедерман?

Микаел сви рамене. В това отношение той бе не по-малко удивен от Ерландер.