Взривената въздушна кула

ГЛАВА ТРЕТА Петък, 8 април – събота, 9 април

АЛЕКСАНДЪР ЗАЛАЧЕНКО беше буден от осем часа, когато Соня Мудиг и Маркус Ерландер го посетиха към седем вечерта. Беше претърпял доста сериозна операция, при която част от скулата му бе фиксирана с титанови пирони. Главата му бе така опакована, че се виждаше единствено лявото му око. Един лекар обясни, че ударът с брадва е разбил скулата, наранил е челната кост, смъкнал е голяма част от плътта на дясната част на лицето и е засегнал очната кухина. Раните причинявали на пациента голяма болка, затова му дали големи дози болкоуспокоителни. Сега Залаченко беше в съзнание и можеше да говори. Все пак полицията не бивало да го изморява.

– Добър вечер, господин Залаченко – поздрави Соня Мудиг, след което представи себе си и колегата Ерландер.

– Казвам се Карл-Аксел Будин – с мъка изрече Залаченко.

Гласът му бе спокоен.

– Знаем точно кой си. Чела съм досието ти в Сепо.

Което не беше съвсем вярно, защото от Сепо още не бяха предоставили нито един документ за Залаченко.

– Това беше отдавна – каза Залаченко. – Сега съм Карл-Аксел Будин.

– Как си? – продължи Мудиг. – В състояние ли си да проведеш разговор?

– Искам да съобщя за престъпление. Жертва съм на опит за убийство от страна на дъщеря ми.

– Знаем. Това ще се разследва, когато му дойде времето – каза Ерландер. – Но точно сега има по-важни работи, за които да говорим.

– Кое може да е по-важно от опит за убийство?

– Искаме да те разпитаме за три убийства в Стокхолм, най-малко за три в Нюкварн, както и за едно отвличане.

– Не знам нищо за това. Кой е бил убит?

– Господин Будин, имаме основания да подозираме, че виновен за тези деяния е твоят партньор, трийсет и пет годишният Роланд Ниедерман – каза Ерландер. – Освен всичко друго нощес Ниедерман е убил полицай от Тролхетан.

Соня Мудиг бе леко изненадана от това, че Ерландер угажда на Залаченко, като използва името Будин. Залаченко изви глава, за да вижда Ерландер. Гласът му поомекна.

– Това е… много неприятно. Не знам с какво се занимава Ниедерман. Аз лично не съм убивал никакъв полицай. Мен се опитаха да убият.

– В момента Роланд Ниедерман е издирван. Имаш ли някаква представа къде би могъл да се скрие?

– Не знам в какви среди се движи. Аз… – Залаченко се поколеба няколко секунди и каза с доверителен глас: – Трябва да призная… между нас казано… че понякога се безпокоя за Ниедерман.

Ерландер леко се приведе напред.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами той е доста буйна личност. Всъщност страх ме е от него.

– Чувствал си се заплашен от Ниедерман? – запита Ерландер.

– Точно така. Аз съм стар човек. Не мога да се отбранявам.

– Какви бяха отношенията ти с Ниедерман?

– Инвалид съм – Залаченко посочи крака си. – Дъщеря ми за втори път се опитва да ме убие. Преди години се доверих на Ниедерман и го помолих да ми помага. Мислех, че може да ме защити… но всъщност той превзе живота ми. Идва и си отива когато иска, нямам никакво влияние над него.

– Как точно ти помага? – намеси се Соня Мудиг. – Като прави онова, с което ти сам не можеш да се справиш?

Залаченко отправи продължителен поглед към Соня Мудиг с единственото си зрящо око.

– Разбрах, че преди десет години дъщеря ти е хвърлила запалителна бомба в колата ти – каза Соня Мудиг. – Можеш ли да обясниш какво я е подтикнало към това?

– Ще трябва да питаш нея. Дъщеря ми е луда.

Гласът му отново стана враждебен.

– Искаш да кажеш, че нямаш представа по каква причина те е нападнала Лисбет Саландер през 1991 година.

– Дъщеря ми е луда. Документирано е.

Соня Мудиг поклати глава. Бе забелязала, че Залаченко отговаря значително по-агресивно и враждебно, когато тя му задава въпроси. Разбра, че и Ерландер е схванал това. Окей… Добро ченге, лошо ченге. Соня Мудиг повиши глас.

– Не смяташ ли, че постъпката ѝ има нещо общо с побоите, които си нанасял на майка ѝ и от които тя е получила хронични мозъчни увреждания?

Залаченко наблюдаваше Соня Мудиг със спокойно изражение.

– Това са глупости. Майка ѝ беше курва. Вероятно някой от нейните клиенти я е пребил. Аз просто минавах оттам.

Соня Мудиг повдигна вежди.

– Така че си напълно невинен?

– Разбира се.

– Залаченко… да видим дали правилно съм те разбрала. Значи отричаш, че си пребивал от бой тогавашната си приятелка Агнета София Саландер, майка на Лисбет Саландер, въпреки че това е предмет на разследване, засекретено от тогавашния ти ръководител в Сепо Гунар Бьорк.

– Никога не съм бил осъждан. Дори не съм бил обвиняван. Не мога да отговарям за това, което някакъв тъпанар от Сепо си въобразява и пише в своите доклади. Ако бях заподозрян, най-малкото щях да бъда разпитан.

Соня Мудиг седеше, безсилна да изтръгне нещо повече от Залаченко, който сякаш се усмихваше под превръзките си.

– Искам да повдигна обвинение срещу дъщеря си. Опита се да ме убие.

Соня Мудиг въздъхна.

– Започвам да разбирам защо Лисбет Саландер е изпитала такава потребност да ти разцепи главата с брадва.

Ерландер се изкашля.

– Извинете, господин Будин… може би да се върнем към онова, което знаете за делата на Роналд Ниедерман.

СОНЯ МУДИГ ЗВЪННА на криминалния инспектор Ян Бублански от коридора пред стаята на Залаченко.

– Нищо – каза тя.

– Нищо? – повтори Бублански.

– Иска да обвини Лисбет Саландер в тежък побой и опит за убийство. Твърди, че няма нищо общо с убийствата в Стокхолм.

– А как обяснява, че Лисбет Саландер е била погребана на негова земя в Госеберя?

– Казва, че бил настинал и спал през целия ден. Ако Саландер е била застреляна в Госеберя, то трябва да има нещо, което Роналд Ниедерман е открил.

– Окей. Какво знаем?

– Застреляна е с „Браунинг“, калибър 22. Затова е жива. Намерихме оръжието. Залаченко признава, че е негово.

– Така. С други думи е наясно, че ще намерим негови отпечатъци върху оръжието.

– Точно. Но твърди, че за последен път е видял оръжието в чекмеджето на бюрото си.

– Значи вероятно приятният Роналд Ниедерман е взел оръжието, докато Залаченко е спал, и е застрелял Саландер. Можем ли да докажем обратното?

Соня Мудиг размисли за секунда, преди да отговори.

– Той е запознат с шведското законодателство и с полицейските методи. Нищичко не признава, а Роналд Ниедерман му служи за изкупителна жертва. Наистина не знам какво можем да докажем. Помолих Ерландер да изпрати дрехите му в техническата, където да ги изследват за следи от барут, но той сигурно ще твърди, че се е упражнявал с оръжието преди два дни.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР УСЕТИ аромат на бадеми и етанол. Сякаш имаше спирт в устата. Опита се да преглътне, но езикът ѝ беше като прикован. Помъчи се и да отвори очи, но не успя. Чу отдалече глас, който нещо ѝ говореше, но не можа да схване думите. После чу гласа ясно и отчетливо.

– Мисля, че се събужда.

Усети как някой докосва челото ѝ и се опита да отблъсне ръката. В същия миг усети остра болка в лявото си рамо. Отпусна се.

– Чуваш ли ме?

Махай се.

– Можеш ли да отвориш очи?

Кой е тоя проклет идиот, дето само дрънка?

Накрая отвори очи. Най-напред видя само странни светли точки, после в полезрението ѝ изплува някакво същество. Опита се да фокусира погледа си, но съществото през цялото време му се изплъзваше. Усещането бе като от тежък махмурлук, а леглото сякаш непрекъснато се накланяше назад.

– Стрлн… – каза тя.

– Какво?

– Диот – каза тя.

– Звучи добре. Я пак отвори очи.

Тя отвори две малки цепнатини. Видя непознато лице и запамети всяка подробност. Рус мъж с яркосини очи и изсечено лице на няколко сантиметра от нейното.

– Здравей. Казвам се Андеш Юнасон. Лекар съм. Намираш се в болница. Ранена си и се събуждаш след операция. Знаеш ли как се казваш?

– Пшлаандр – каза Лисбет Саландер.

– Окей. Направи ми услуга. Преброй до десет.

– Едно две четири… не… четири пет шест…

После отново заспа.

Доктор Андеш Юнасон остана доволен от получените отговори. Бе казала името си и бе започнала да брои. Това означаваше, че донякъде е запазила разума си и няма да се събуди като зомби. Отбеляза часа на събуждането: 21,06 – около шестнайсет часа след края на операцията. После се прибра и спа през по-голямата част от деня. Върна се в болницата към седем вечерта. Всъщност беше свободен, но имаше да наваксва с писмена работа.

А и не можа да се въздържи да не намине към интензивното, за да погледне пациентката, в чийто мозък бе ровил рано сутринта.

– Оставете я още да поспи, но дръжте под око ЕЕГ-то ѝ. Страхувам се да няма отоци или кървене в мозъка. Изглежда, усеща силна болка в рамото при опит да раздвижи ръката си. Ако се пробуди, давайте ѝ по два милиграма морфин на час.

Усещаше се в странно приповдигнато настроение, когато излезе през главния портал на Салгренската болница.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР отново се събуди малко преди два сутринта. Бавно отвори очи и видя светъл кръг на тавана. След няколко минути изви глава и осъзна, че около врата ѝ има шина. Усети глухо главоболие и остра болка в рамото, когато се опита да се поразмърда. Затвори очи.

Болница – помисли си. – Какво правя тук?

Чувстваше се крайно изтощена.

Отначало ѝ бе трудно да събере мислите си. После някакви разпокъсани образи започнаха да изплуват в паметта ѝ.

Смътно си спомни как се изравя от гроб и за секунди изпадна в паника. После стисна зъби и се концентрира върху дишането си.

Установи, че е жива. Само дето не беше сигурно дали това е добре или зле.

Лисбет Саландер не си спомняше точно какво се бе случило, но пред очите ѝ се въртеше неясна мозайка от картини – виждаше се как стои в плевнята, как бясно завърта брадвата и улучва баща си в лицето. Залаченко. Не знаеше жив ли е или мъртъв.

Не можеше точно да си спомни и какво бе станало с Ниедерман. Имаше беглото чувство, че с изненада го вижда да бяга, за да спаси живота си, но не знаеше от кого и защо.

Внезапно си спомни, че бе видяла проклетия Кале Блумквист. Не беше сигурна дали не е сънувала всичко това, но си спомни някаква кухня – вероятно кухнята в Госеберя – и как ѝ се бе сторило, че той идва срещу нея. Сигурно съм халюцинирала.

Събитията в Госеберя сега изглеждаха много далечни или по-скоро като някакъв нелеп сън. Съсредоточи се върху сегашното положение.

Беше ранена. Нямаше защо да ѝ го казват. Повдигна дясната си ръка и попипа главата си. Беше опасана в стегната превръзка. И внезапно си спомни. Ниедерман. Залаченко. Проклетият старец също имаше пистолет. „Браунинг“, калибър 22. Което в сравнение с всички останали оръжия можеше да се смята направо за безобидно. Ето защо бе жива.

Простреляха ме в главата. Можех да пъхна пръст във входящата рана и да докосна мозъка си.

Беше учудена, че е жива. Установи, че се чувства забележително безразлична към всичко и че всъщност изобщо не ѝ пука. Ако смъртта беше черната празнота, от която току-що се бе събудила, то няма от какво да се тревожи. Никога няма да забележи разликата.

БЕ ЗАДРЯМАЛА САМО за няколко минути, когато усети някакво движение и отвори тесните цепнатини на очите си. Видя сестра в бяла униформа да се надвесва над нея. Притвори очи и се престори, че спи.

– Струва ми се, че си будна – каза сестрата.

– Мм – каза Лисбет Саландер.

– Здравей, казвам се Мариан. Разбираш ли, като ти говоря?

Лисбет се опита да кимне, но осъзна, че заради шината главата ѝ не може да се помръдне.

– Не, не се опитвай да се движиш. Не се страхувай. Беше ранена и те оперираха.

– Вода.

Мариан ѝ даде да пие вода през сламка. Докато пиеше, забеляза още един човек, който изникна от лявата ѝ страна.

– Здравей, Лисбет, чуваш ли ме?

– Мм – отвърна Лисбет.

– Аз съм доктор Хелена Ендрин. Знаеш ли къде се намираш?

– Болница.

– Намираш се в Салгренската болница в Гьотеборг. Беше оперирана и сега си в интензивното отделение.

– Мм.

– Не се страхувай.

– Простреляха ме в главата.

Доктор Ендрин за секунда се поколеба.

– Така е. Помниш ли какво се случи?

– Шибаният старец имаше пистолет.

– Да, точно така.

– Калибър 22.

– Нима? Не знаех.

– Колко зле съм ранена?

– Прогнозата е добра. Беше наистина зле, но смятаме, че имаш добри шансове напълно да се възстановиш.

Лисбет прецени информацията. После загледа доктор Ендрин. Даде си сметка, че вижда доста смътно.

– Какво стана със Залаченко?

– С кого?

– Шибания старец. Жив ли е?

– Имаш предвид Карл-Аксел Будин.

– Не. Имам предвид Александър Залаченко. Това е истинското му име.

– Нищо не знам. Ако говориш за възрастния мъж, който пристигна с теб, той е доста зле, но е извън опасност.

Сърцето на Лисбет прескочи един удар. Тя се замисли над думите на лекарката, после попита:

– Той къде е?

– В съседната стая. Но не се безпокой за него. Трябва да се съсредоточиш върху себе си, за да оздравееш.

Лисбет затвори очи. За миг помисли дали би могла да се надигне от леглото, да намери годно за употреба оръжие и да завърши онова, което бе започнала. После отхвърли тези мисли. Та тя едва държеше клепачите си отворени. С други думи, опитът ѝ да убие Залаченко се бе провалил. Той пак ще се изплъзне.

– Сега ще те прегледам. После може да спиш – каза доктор Ендрин.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ СЪБУДИ внезапно и без причина. Не можа веднага да се сети къде се намира, после си спомни, че е наел стая в хотел „Сити“. В стаята беше тъмно. Запали лампата до леглото и погледна часовника. Два и половина сутринта. Беше спал петнайсет часа без прекъсване.

Стана, отиде до тоалетната и уринира. После за малко се позамисли. Знаеше, че няма пак да заспи, и се пъхна под душа. После сложи дънки и виненочервен колежански пуловер, който явно се нуждаеше от едно завъртане в пералнята. Беше адски гладен. Обади се на рецепцията и попита дали може да поръча кафе и сандвич в този ранен час. Уреди се.

Сложи си кецове и сако и слезе до рецепцията. Плати кафето и опакованата филия ръжен хляб със сирене и пастет от дроб, които занесе обратно в стаята си. Докато ядеше, задейства своя айбук и включи кабела в широколентов интернет. Влезе в електронното издание на „Афтонбладет“. Очаквано залавянето на Лисбет Саландер бе най-голямата им новина. В репортажите се забелязваше известна неувереност, но все пак бяха на вярна следа. 37-годишният Роналд Ниедерман бе издирван за убийството на полицай, както и във връзка с убийствата в Стокхолм. Полицията още не се беше изказала за положението на Лисбет Саландер, а за Залаченко изобщо не се споменаваше. Говореше се само за 66-годишен поземлен собственик, живеещ в Госеберя, и беше ясно, че медиите все още го смятат за жертва.

Когато прочете необходимата му информация, Микаел извади мобилния се телефон и видя, че има двайсет непрочетени съобщения. Три от тях го призоваваха да се обади на Ерика Бергер. Две бяха от Аника Джанини. Четиринайсет съобщения от репортери в различни вестници. И едно от Кристер Малм, който му бе пратил есемес: Най-добре вземи първия влак за дома.

Микаел смръщи вежди. Подобно съобщение от Кристер Малм беше нещо необичайно. Есемесът бе изпратен в седем предната вечер. Потисна импулса си да звънне и да събуди някого в три сутринта. Вместо това провери разписанието на влаковете в мрежата и установи, че първият влак за Стокхолм тръгва в 5,20.

Отвори нова страница в Word. После запали цигара, седя неподвижно три минути, втренчен в празния екран. Накрая вдигна пръсти и започна да пише.

„Името ѝ е Лисбет Саландер и Швеция я опозна чрез полицейските пресконференции и рубриките на вечерните вестници. Тя е на 27 години, висока е 1 метър и 50 см. Описват я като психопатка, убийца и лесбийка сатанистка. Нямаха граници фантасмагориите, разпространявани за нея. В този брой „Милениум“ разказва как държавни служители са заговорничили срещу Лисбет Саландер, за да прикрият един патологично болен убиец.“

Пишеше бавно и направи някои промени в първия абзац. Работи съсредоточено петдесет минути. Предаде накратко събитията от нощта, в която бе намерил Даг Свенсон и Мия Бергман, и обясни защо полицията се бе насочила към Лисбет Саландер като към вероятна убийца. Цитира рубриките на вечерните вестници за лесбийски сатанисти и предположенията, че убийствата са съдържали възбуждащ садо-мазо секс.

Накрая хвърли поглед на часовника и бързо хлопна капака на своя айбук. Приготви чантата си и слезе на рецепцията да се отпише. Плати с кредитна карта и взе такси до Централната гара на Гьотеборг.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ВЕДНАГА отиде във вагонресторанта и си поръча кафе и сандвич. После отново отвори айбука и прочете текста, който бе успял да напише в утринния час. Беше насред историята на Залаченко и не забеляза инспектор Соня Мудиг, преди тя да се изкашля и да го попита може ли да му прави компания. Той погледна нагоре и отново затвори компютъра.

– У дома ли? – попита Соня Мудиг.

Той кимна.

– Ти също, доколкото разбирам.

Тя кимна.

– Колегата ми ще остане още едно денонощие.

– Чула ли си нещо за състоянието на Лисбет Саландер? Откакто се разделихме, все съм спал.

– Събудила се е чак снощи. Но лекарите смятат, че ще се оправи и ще се възстанови. Имала е невероятен късмет.

Микаел кимна. Внезапно осъзна, че не се бе тревожил за нея. Беше сигурен, че ще оживее. Всичко друго бе немислимо.

– Нещо друго интересно случило ли се е? – попита той.

Соня Мудиг го погледна с колебание. Питаше се доколко може да се довери на репортера, който фактически знаеше за историята повече от нея. От друга страна, седеше на масата му и около стотина репортери вероятно вече бяха разбрали какво става в полицията.

– Не искам да ме цитират – каза тя.

– Питам от личен интерес.

Тя кимна и обясни, че полицията преследва Роналд Ниедерман на широк фронт в цялата страна, и по-специално в областта на Малмьо.

– А Залаченко? Разпитахте ли го?

– Да, разпитахме го.

– И?

– Не мога да ти кажа.

– Хайде, Соня. Ще узная точно какво сте говорили само час след като пристигна в редакцията в Стокхолм. И няма да напиша и дума от онова, което си ми казала.

Тя дълго се колеба, докато не срещна погледа му.

– Предявил е обвинение към Лисбет Саландер, че се е опитала да го убие. Може би ще я задържат за тежък побой и вероятен опит за убийство.

– А тя сигурно ще се позове на самозащита.

– Надявам се – каза Соня Мудиг.

Микаел остро я погледна.

– Това не прозвуча много по полицейски – каза той с очакване.

– Будин… Залаченко е хлъзгав като змиорка и има отговори на всички въпроси. Напълно съм убедена, че е повече или по-малко точно така, както ти ни го разказа вчера. Това означава, че Саландер е била жертва на непрекъснати правни нарушения, и то от дванайсетгодишна.

Микаел кимна.

– Тъкмо този сюжет смятам да публикувам – каза той.

– Този сюжет няма да стане особено популярен в някои среди.

Тя отново се поколеба. Микаел изчакваше.

– Преди половин час разговарях с Бублански. Той не казва много, но предварителното следствие срещу Саландер за убийството на твоите приятели, изглежда, е прекратено. Сега на фокус е Ниедерман.

– Което означава, че…

Той остави въпросът да виси между тях. Соня Мудиг сви рамене.

– Кой ще поеме разследването за Саландер?

– Това не знам. Историята в Госеберя е преди всичко на Гьотеборг. Но аз бих предположила, че някой в Стокхолм ще получи задача да събере всички материали за повдигане на обвинение.

– Разбирам. Да се хванем ли на бас, че разследването ще бъде прехвърлено на Сепо?

Тя поклати глава.

Малко преди Алингсос Микаел се наведе към нея.

– Соня… мисля, че разбираш накъде духа вятърът. Ако историята на Залаченко бъде публикувана, ще стане скандал от голям мащаб. Деятели на Сепо са си сътрудничили с психично болен, за да затворят Саландер в лудница. Единственото, което могат да направят, е до дупка да твърдят, че Лисбет Саландер наистина е луда и че насилственото ѝ хоспитализиране през 1991-ва е било оправдано.

Соня Мудиг кимна.

– Ще направя всичко възможно, за да подложа крак на подобни планове. Имам предвид, че Лисбет Саландер е с ума си не по-малко от теб и мен. Странна е наистина, но разумът ѝ не може да бъде поставен под никакво съмнение.

Соня Мудиг отново кимна. Микаел направи пауза и остави казаното от него да попие.

– Ще имам нужда от някой отвътре, на когото мога да разчитам – каза той.

Тя срещна погледа му.

– Не съм компетентна да решавам дали Лисбет Саландер е психично болна.

– Не, но си компетентна да прецениш дали правата ѝ са нарушени.

– Какво предлагаш?

– Нямам предвид да слухтиш около колегите, но искам да ми даваш информация, ако забележиш, че отново се опитват да нарушат правата на Лисбет.

Соня Мудиг седеше мълчаливо.

– Не искам да издаваш технически подробности по следствието или нещо такова. Използвай собствената си преценка. Но ми е нужно да знам какво става с обвинението срещу Лисбет Саландер.

– Като причина да бъда уволнена звучи чудесно.

– Ти си просто източник. Никога няма да те назова или да те изложа.

Той извади бележник и написа един имейл адрес.

– Това е анонимен имейл адрес. Ако искаш нещо да ми разкажеш, ползвай него. Не трябва да пишеш от твоя официален адрес. Открий си временен в хотмейл.

Тя взе адреса и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Но не обеща нищо.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР МАРКУС ЕРЛАНДЕР се събуди в седем часа от звъна на телефона. Беше събота сутринта. Чуваше гласове от телевизора и усети аромата на кафе от кухнята, където съпругата му бе започнала утринното шетане. Беше се завърнал в жилището си в Мьолндал в един през нощта и спа близо пет часа. Преди това прекара на крак точно двайсет и два часа. В никакъв случай не можеше да се каже, че си е отспал, когато се протегна към телефона.

– Мортенсон, отдел „Проследяване“, от нощната смяна. Успя ли да се събудиш?

– Не – отвърна Ерландер. – Едва успях да заспя. Какво се е случило?

– Новини. Намерена е Анита Каспершон.

– Къде?

– Малко след Сеглура, на юг от Бурос.

Ерландер визуализира карта в главата си.

– На юг – каза. – Движи се по малки пътища. Трябва да е минал по магистрала 180 през Бурос и да е завил на юг. Сигнализирахте ли в Малмьо?

– И в Хелзингборг, Ландкруна и Трелеборг. И в Карлскруна. Мисля си за ферибота на изток.

Ерландер се изправи и потърка врата си.

– Сега има почти цяло денонощие преднина. Може вече да е извън страната. Как бе намерена Каспершон?

– Удряла по вратата на една вила на влизане в Сеглура.

– Какво?

– Удряла по…

– Чух. Искаш да кажеш, че е жива?

– Извинявай. Уморен съм и ми е трудно да се концентрирам. Анита Каспершон влязла в Сиглура в 3,10 сутринта, захванала да рита по вратата на една вила и здравата уплашила семейство с деца, които спели. Била боса, силно измръзнала и с вързани на гърба ръце. В момента се намира в болницата в Бурос, където я свързали с мъжа ѝ.

– Мамка му! Всички смятахме, че вече не е между живите.

– Понякога има изненади.

– Положителни изненади.

– Сега е време за лошите новини. Заместник областният началник Спонгберг е тук от пет сутринта. Заповядва ти бързичко да се събудиш, да заминеш за Бурос и да разпиташ Каспершон.

ПОНЕЖЕ БЕШЕ СЪБОТА СУТРИНТА, Микаел предположи, че редакцията на „Милениум“ ще е пуста. Позвъни на Кристер Малм, когато експресът минаваше по моста Орштабру, и попита какво е предизвикало неговия есемес.

– Закусвал ли си? – попита Кристер Малм.

– Във влака.

– Окей. Ела у дома, ще ти приготвя нещо по-солидно.

– За какво става дума?

– Ще ти кажа, като дойдеш.

Микаел взе метрото до площада на кметството и се разходи до улица „Вси светии“. Приятелят на Кристер, Арнолд Магнусон, отвори вратата. Колкото и да се опитваше, Микаел все не можеше да се освободи от чувството, че гледа рекламен афиш на нещо. Арнолд Магнусон някога играеше в Кралския драматичен театър и беше един от най-търсените шведски актьори. Странно бе да го срещнеш в действителния живот. Микаел не се впечатляваше много от знаменитости, но тъкмо Арнолд Магнусон имаше толкова характерен вид и бе толкова свързан с разни роли във филми и по телевизията, особено с ролята на холеричния, но справедлив криминален комисар Гунар Фриск в безкрайно популярен телевизионен сериал, че Микаел постоянно очакваше от него да се държи като Гунар Фриск.

– Здрасти, Мике – каза Арнолд.

– Здравей – каза Микаел.

– В кухнята – каза Арнолд и го пусна да влезе.

Кристер Малм поднесе прясно намазани със сметана гофрети с къпиново сладко и току-що направено кафе. Устата на Микаел се напълни със слюнка още преди да успее да седне и да се нахвърли върху чинията. Кристер Малм запита какво е станало в Госеберя. Микаел отново описа подробностите. Беше на третата гофрета, преди да запита на свой ред какво става.

– Имахме малък проблем в „Милениум“, докато ти беше в Гьотеборг.

Микаел повдигна вежди.

– Какъв?

– Нищо сериозно. Но Ерика Бергер е станала главен редактор на „Свенска Морон-Постен“. Изкара последния си работен ден в „Милениум“.

МИКАЕЛ ОСТАНА ДА СЕДИ с гофрета на половината път до устата му. Трябваха му няколко секунди, за да схване важността на съобщението.

– Защо не е казала по-рано? – запита накрая.

– Защото искала да каже най-напред на теб, а ти тичаше нагоре-надолу и те нямаше няколко седмици. Вероятно е сметнала, че си имаш достатъчно проблеми с историята на Саландер. След като е искала най-напред на теб да каже, съответно не е казала нищо на нас, другите, и времето си е минавало… Накрая тя внезапно се е озовала в ситуация, в която е трябвало да се справя с гузната си съвест, и се е чувствала отвратително. А ние нищо не забелязахме.

Микаел замижа.

– Мамка му! – каза той.

– Знам. Сега се получи така, че ти си последният от редакцията, който узнава. Исках да имам възможност да ти го кажа и да разбереш какво се е случило, за да не мислиш, че става зад гърба ти.

– Хайде, бе! Но, Исусе! Адски е гот, че е получила тази работа в СМП. Само че ние какво ще правим в редакцията?

– Малин ще стане изпълнителен главен редактор от следващия брой.

– Малин?

– Ако ти не искаш да си главен редактор…

– Не, по дяволите!

– Така си и мислех. Значи Малин ще бъде главен редактор.

– А кой ще е редакционен секретар?

– Хенри Кортез. При нас е от четири години и вече не е зелен практикант.

Микаел премисли предложенията.

– Какво бих могъл да кажа? – запита той.

– Нищо – каза Кристер Малм.

Микаел сухо се засмя.

– Окей. Да бъде както сте решили. Малин я бива, но е малко неуверена в себе си. А Хенри често се цели твърде високо. Трябва да ги държим под око.

– Ще го направим.

Микаел замълча. Мислеше колко пусто ще бъде без Ерика и че никак не е сигурен какво ще стане с вестника в бъдеще.

– Трябва да се обадя на Ерика и…

– Не, мисля, че няма нужда.

– Защо?

– Тя спи в редакцията. Върви и я събуди, или нещо такова.

МИКАЕЛ НАМЕРИ дълбоко заспалата Ерика Бергер на сгъваемия диван в нейната стая в редакцията. Беше използвала нощта, за да изпразни рафтовете и бюрото от лични вещи и документи, които искаше да задържи. Бе напълнила пет кашона. Микаел дълго я наблюдава от процепа на вратата, преди да влезе, да седне на ръба на леглото и да я събуди.

– Защо, за Бога, не дойде при мен, а трябваше да спиш в службата? – каза той.

– Здравей, Микаел.

– Кристер ми каза.

Тя започна нещо да обяснява, когато той се наведе и я целуна по бузата.

– Сърдиш ли се?

– Безумно – сухо каза той.

– Съжалявам. Просто не можах да откажа предложението. Но се чувствам ужасно, сякаш ви оставям всички в „Милениум“ в ужасно трудно положение.

– Не съм аз човекът, който да те критикува, че напускаш гемията. Преди две години и аз тръгнах оттук и оставих теб в ужасно положение, много по-трудно от сега.

– Едното няма нищо общо с другото. Ти направи пауза. А аз приключвам завинаги и криех това. Съжалявам много.

Микаел за малко замълча. После вяло се усмихна.

– Като му е дошло времето… A woman’s gotta do what a woman’s gotta do and all that crap[5].

Ерика се усмихна. Тъкмо тези думи бе употребила за него, когато се премести в Хедебю. Той протегна ръка и приятелски ѝ разроши косата.

– Че напускаш тази лудница, разбирам, но че искаш да станеш шеф на най-скучния мъжки вестник, ще ми трябва известно време да го преглътна.

– Там работят и доста жени.

– Ами! Я им виж първата страница. Отвсякъде си е гола вода. Трябва да си съвършена мазохистка. Ще вървим ли да пием кафе?

Ерика се надигна.

– Трябва да знам какво се е случило онази нощ в Гьотеборг.

– Ще напиша материала – каза Микаел. – Но ще избухне истинска война, когато го публикуваме.

– Не ние. Вие.

– Знам. Ще го публикуваме във връзка с процеса. Предполагам, че няма да вземеш сюжета със себе си в СМП. Истината е, че искам да напишеш нещо за историята на Залаченко, преди да напуснеш „Милениум“. Последната ти уводна. Ще я напишеш, когато имаш желание. Вероятно няма да се публикува преди процеса, когато и да е той.

– Май не е добра идея. За какво ще бъде?

– За морала – каза Микаел Блумквист. – За това как един от нашите сътрудници бе убит, защото държавата не си е свършила работата преди петнайсет години.

Нямаше нужда да обяснява повече. Ерика Бергер знаеше точно каква уводна иска той. Помисли малко. Беше капитан на гемията, когато Даг Свенсон бе убит. Внезапно се почувства в много по-добро настроение и каза:

– Окей. Последната уводна.