Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДЕВЕТА Сряда, 4 май

ТРИ ДНИ СЛЕД встъпването на Ерика Бергер на длъжността главен редактор в СМП бившият главен редактор Хокан Мурандер умря по обедно време. Бе седял цялата сутрин в буркана, докато Ерика заедно с редакционния секретар Петер Фредриксон провеждаха среща със спортната редакция, за да се запознае тя със сътрудниците и да бъде въведена в работата им. Фредриксон беше на 45 години и също като Ерика Бергер бе относително нов в СМП. Всъщност работеше във вестника от четири години. Беше мълчалив, компетентен и приятен и Ерика вече бе решила до голяма степен да се доверява на мнението му, когато поеме истински командването на кораба. Тя посвети голяма част от времето си да преценява кому може да има доверие. Фредриксон решително бе един от кандидатите. Когато се върнаха от централния блок, видяха Хокан Мортенсон да се надига и приближава към вратата на буркана.

Изглеждаше удивен.

После рязко се наведе напред и сграбчи облегалката на канцеларския стол няколко секунди преди да рухне на пода.

Умря, преди линейката да пристигне.

Следобед в редакцията настъпи объркване. Председателят на управата Боргшьо пристигна към два и събра сътрудниците на кратък помен. Взе думата и говори за това как Мурандер бе посветил последните петнайсет години от своя живот на вестника и за цената, която журналистиката понякога плаща. Призова към минута мълчание. Когато свърши, несигурно се огледа, сякаш не знаеше как да продължи по-нататък.

Необичайно е хората да умират на работните си места. Човек трябва да има добрината да се оттегли, когато заумира. Да изчезне в пенсия или в болнично заведение и някой ден изведнъж да стане предмет на разговор в столовата. Чу ли, че старият Карлсон починал в петък? Да, от сърце. Профсъюзът ще изпрати цветя на погребението. Да умреш на работното си място и пред очите на колегите си беше съвсем друго. Ерика забеляза, че редакционните работници са в шок. СМП оставаше без кормило. Тя внезапно осъзна, че доста от сътрудниците я гледат очаквателно. Нея, неизвестната карта.

Без да я молят и без точно да знае какво ще каже, тя се изкашля, направи половин крачка напред и заговори с твърд и ясен глас.

– Познавах Хокан Мурандер общо от три дни. Кратък срок, но като имам предвид малкото, което успях да съзра у него, честно мога да кажа, че с удоволствие бих искала да имам възможността да го познавам по-добре.

Направи пауза, когато с ъгълчето на окото си видя, че Боргшьо я гледа. Изглеждаше изненадан, че въобще се изказва. Тя направи още една крачка напред. Не се усмихвай. Не трябва да се усмихваш. Тогава ще изглеждаш несигурна. Малко повиши глас.

– Внезапната смърт на Мурандер ще създаде проблеми тук, в редакцията. Трябваше да го наследя чак след два месеца и разчитах да имам време да се запозная с неговия опит.

Забеляза, че Боргшьо отвори уста да каже нещо.

– Сега това няма да стане и ще трябва да преживеем известен период на промяна. Но Мурандер бе главен редактор на всекидневник, който трябва да излезе и утре. Сега остават девет часа до отпечатването и четири до излизането на първа страница. Може ли да ви запитам… кой сред вас бе най-близък и най-доверен приятел на Мурандер?

Настъпи кратка тишина, докато сътрудниците се споглеждаха. Накрая Ерика чу глас отляво.

– Май аз.

Гунар Магнусон, 61-годишен, редакционен секретар на първа страница и сътрудник на СМП от трийсет и пет години.

– Някой трябва да седне и да напише за Мурандер. Аз не мога да го направя… би било дръзко от моя страна. Ще можеш ли да напишеш такъв текст?

Гунар Магнусон за малко се поколеба, после кимна.

– Ще се заема – каза.

– Ще използваме цялата първа страница и ще променим всички останали материали.

Гунар кимна.

– Нуждаем се от снимки…

Тя погледна надясно и забеляза шефа на фотоотдела Ленарт Торкелсон. Той кимна.

– Ще трябва да започнем работа. Може би на първо време ще ни е малко нанагорно. Когато имам нужда от помощ, ще се съветвам и доверявам на вашата компетентност и опит. Знаете как се прави този вестник, докато аз ще трябва да поседя на ученическата скамейка.

Обърна се към редакционния секретар Петер Фредриксон.

– Петер, разбрах от Мурандер, че си човек, на който той е имал голямо доверие. Ще бъдеш мой ментор на първо време и ще се нагърбиш с малко повече работа от обикновено. Ще те помоля да станеш мой съветник. Става ли?

Той кимна. Какво друго можеше да направи?

Тя се върна отново на първата страница.

– Още нещо… Мурандер пишеше тази сутрин уводната си статия. Гунар, можеш ли да влезеш в компютъра му и да видиш дали е готова? Дори да не е напълно завършена, ще я публикуваме. Това е последната уводна на Хокан Мурандер и би било срамно и жалко да не я публикуваме. Вестникът, който правим днес, все още е вестникът на Хокан Мурандер.

Мълчание.

– Ако има някои от вас, които биха искали да направят пауза и да помислят известно време, нека го направят, без да изпитват угризения. Всички знаете какви са ни сроковете.

Мълчание. Тя забеляза, че някои кимнаха полуодобрително.

– Go to work, boys and girls[18] – каза тихо тя.

ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ РАЗПЕРИ ръце в безпомощен жест. Ян Бублански и Соня Мудиг изглеждаха отчаяни. Курт Свенсон не проявяваше емоции. И тримата разглеждаха резултатите от предварителното следствие, което Холмберг бе приключил сутринта.

– Нищо? – каза Соня Мудиг.

Звучеше учудено.

– Нищо – каза Холмберг и поклати глава. – Заключителният доклад на патолога пристигна сутринта. Нищо не сочи друго освен самоубийство чрез самообесване.

Всички преместиха погледите си към снимките, направени в дневната във вилата в Смодаларьо. Всичко показваше, че Гунар Бьорк, заместник-началник на Полицията за сигурност, сам се е качил на табуретка, завързал е въже на куката на лампата и го е поставил около врата си, след което решително е ритнал табуретката на няколко метра от себе си. Патологът не бе сигурен за точния час на настъпването на смъртта, но накрая бе заключил, че е станало следобед на 12 април. Бьорк бе намерен на 17 април не от кой да е, а от Курт Свенсон. Това се случи, след като на няколко пъти Ян Бублански се опитваше да влезе в контакт с Бьорк и накрая раздразнен изпрати Свенсон отново да го прибере.

През някой от предишните дни обаче куката на лампата бе поддала под тежестта на Бьорк и тялото му бе рухнало на пода. Свенсон го видя през един прозорец и веднага вдигна тревога. Бублански и другите, пристигнали на мястото, отначало решиха, че това е местопрестъпление и че Бьорк е бил екзекутиран от някого. Чак по-късно през деня от техническата служба намериха куката на лампата. Йеркер Холмберг получи за задача да разбере от какво е умрял Бьорк.

– Нищо не сочи, че е извършено престъпление или че Бьорк не е бил сам – каза Холмберг.

– Лампата…

– По лампата има отпечатъци на собственика на къщата, който я е окачил преди две години, и от самия Бьорк.

– А въжето откъде е?

– От пилона за знамето в задния двор. Някой беше отрязал от него около два метра. На перваза на прозореца до вратата на терасата лежеше нож. На собственика на къщата е. Обикновено го държал в сандъче с инструменти под мивката. Отпечатъци от пръстите на Бьорк имаше и на дръжката, и на острието, както и върху сандъчето с инструменти.

– Хм… – каза Соня Мудиг.

– Какви са били възлите? – запита Курт Свенсон.

– Най-обикновени, бабешки. Проста примка. Това е може би единственото, което е малко странно. Бьорк беше запознат с мореплаването и знаеше как се правят истински възли. Но дали човек, решен да извърши самоубийство, се замисля за формата на възлите?

– Дрога?

– Според токсикологичния анализ в кръвта на Бьорк има следи от силни болкоуспокоителни. Лекарство, предписвано с рецепта. Има и следи от алкохол, но не става дума за високи промили. С други думи, бил е, общо взето, трезвен.

– Патологът пише в доклада, че имало драскотини.

– Трисантиметрова драскотина от външната страна на лявото коляно. Размишляваха за това, но може да е получена по поне дузина начини… например да се е блъснал в ръба на стол или нещо подобно.

Соня Мудиг вдигна фотография, показваща деформираното лице на Бьорк. Въжето се бе впило толкова дълбоко, че дори не се виждаше под кожата. Лицето изглеждаше гротескно подпухнало.

– Можем да твърдим, че е висял няколко часа, почти денонощие, преди куката да поддаде. Част от кръвта се е събрала в главата, защото въжената примка ѝ е попречила да се стече в тялото, друга част е достигнала долните крайници. Когато куката се е откачила, той се е ударил в ръба на масата в дневната с гръдния си кош. Там има дълбока рана. Но тя е възникнала много след като вече е бил мъртъв.

– Ама че гаден начин да умреш! – каза Курт Свенсон.

– Не знам. Примката е била толкова тънка, че се е врязала дълбоко и е спряла кръвообращението. Вероятно за секунди е загубил съзнание и е умрял след минута-две.

Бублански с погнуса отмести доклада от предварителното следствие. Не му харесваше тази работа. Изобщо не харесваше и това, че Залаченко и Бьорк бяха умрели в един и същи ден. Единият застрелян от луд правозащитник, другият се самоубил. Но никакви спекулации на света не биха могли да променят един факт – огледът изобщо не подкрепяше теорията, че някой е спомогнал за смъртта на Бьорк.

– Беше под голямо напрежение – каза Бублански. – Знаеше, че аферата „Залаченко“ ще излезе на бял свят и че сам рискува да влезе в затвора за престъпление по закона срещу сексуалната търговия. И че медиите ще го подхванат. Питам се от кое се е страхувал най-много. Беше болен и отдавна имаше хронични болки… Не знам. Щях да съм много доволен, ако беше оставил писмо или нещо такова.

– Много от самоубийците не пишат прощални писма.

– Знам. Окей. Нямаме друг избор. Ще архивираме Бьорк.

ЕРИКА БЕРГЕР НЕ МОЖЕШЕ да седне веднага на стола на Мурандер в буркана и да отмести настрана вещите му. Тя се разбра с Гунар Магнусон да говори със семейството на Мурандер и да попита дали вдовицата би дошла, когато ѝ е удобно, да сортира онова, което му е принадлежало.

Ерика разчисти част от централното бюро по средата на редакционното море, постави там своя лаптоп и пое командването. Наоколо цареше пълен хаос. И все пак три часа след като тя с летящ старт пое кормилото на СМП, първата страница отиде за печат. Гунар Магнусон бе написал четири колони за житейските дела на Хокан Мурандер. Страницата бе изградена около негов портрет в центъра, незавършената му уводна вляво и серия снимки отдолу. Малко бе крива, но имаше емоционално въздействие, което правеше всичко приемливо.

Малко преди шест вечерта Ерика прегледа рубриките за първа и тъкмо обсъждаше текстовете с редакционния шеф, когато Боргшьо дойде при нея и докосна рамото ѝ. Тя вдигна поглед.

– Може ли да разменим няколко думи?

Отидоха при автомата за кафе в трапезарията.

– Исках само да кажа, че съм много доволен от начина, по който пое командването днес. Мисля, че изненада всички ни.

– Нямах кой знае какъв избор. Но известно време ще стъпвам накриво, докато се ориентирам.

– Съзнаваме това.

– Съзнавате?

– Имам предвид и персоналът, и ръководството. Особено управата. Но след случилото се днес съм повече от всякога убеден, че ти си правилният избор. Появи се в последната минута и бе принудена да поемеш командването в много неприятна ситуация.

Ерика почти се изчерви. Не беше го правила от четиринайсетгодишна.

– Може ли да те посъветвам…

– Естествено.

– Чух, че си обменила мнения за рубриките с Андеш Холм, шефа но новините.

– Не бяхме единни за текста за данъчните предложения на правителството. Той бе изложил мнението си в материал на мястото на новините. Там трябва нещата да са неутрални. Възгледите да бъдат на първа страница. И аз ще се занимавам с това – ще пиша уводни от време на време, но не съм партийно и политически ангажирана и трябва да решим въпроса кой ще бъде шеф на уводната секция.

– Засега може Магнусон да поеме – каза Боргшьо.

Ерика Бергер сви рамене.

– Все ми е едно кого ще сложите. Но трябва да е човек, твърдо застанал зад възгледите на вестника.

– Разбирам. Онова, което искам да кажа е, че е добре да дадеш свобода на действие на Холм. Той отдавна работи в СМП и е шеф на новините от петнайсет години. Може да е мърморко, но на практика е много необходим.

– Знам. Мурандер ми каза. Но когато става дума за новинарската политика, ще трябва малко да се примири. В края на краищата назначихте ме, за да обновя вестника.

Боргшьо замислено кимна.

– Окей. Ще решаваме проблемите, когато възникнат.

АНИКА ДЖАНИНИ БЕШЕ и изморена, и раздразнена, когато в сряда вечерта се качи на „Експрес 2000“ на Централната гара в Гьотеборг, за да се завърне в Стокхолм. Имаше чувството, че през последния месец направо живее в този експрес. Почти не успяваше да види семейството си. Взе си кафе от вагон-ресторанта, върна се на мястото си и отвори папката с бележки от последния разговор с Лисбет Саландер. Който също бе причина да е уморена и раздразнена.

Тя прикрива нещо – мислеше Аника Джанини. – Малката идиотка не ми казва истината. И Мике крие нещо. Само боговете знаят с какво се занимават.

Тя забеляза също, че след като нейният брат и нейната клиентка дори не са се виждали, то изглеждаше естествено конспирацията, ако имаше такава, да е плод на отдавнашно мълчаливо споразумение. Не знаеше за какво се отнася, но прие, че е нещо, което Микаел Блумквист смята за важно да крие.

Опасяваше се, че е въпрос на морал – неговата слаба страна. Беше приятел на Лисбет Саландер. Познаваше брат си и знаеше, че е лоялен до глупост към хора, които някога е приел за свои приятели, дори ако те се държат невъзможно и са съвършено неправи. Знаеше също, че Микаел може да приеме много неща, но че съществува граница, която не бива да се прекрачва. Къде точно лежи тази граница, зависеше от човека, но тя знаеше, че в няколко случая Микаел бе скъсвал със свои приятели, извършили нещо, считано от него за неморално и неприемливо. В такива случаи ставаше непреклонен. Скъсването бе тотално, за вечни времена и не подлежеше на обсъждане, дори ако въпросната личност бе готова на колене да го моли за прошка. Микаел не отговаряше дори на телефона.

Какво се върти в главата на Микаел Блумквист, Аника Джанини горе-долу разбираше. Но затова пък какво ставаше в тази на Лисбет Саландер, нямаше ни най-малка представа. Понякога ѝ се струваше, че там просто няма нищо.

От Микаел бе научила, че Лисбет Саландер може да бъде притворна и крайно резервирана към обкръжението си. Преди да я срещне, Аника вярваше, че това ще е преходен стадий и че е въпрос на време да спечели доверието ѝ.

Но установи, че след едномесечни разговори, без да се броят първите две седмици, отишли на вятъра, защото Лисбет нямаше сили да разговаря, диалогът в по-голямата си част бе едностранен.

Аника забеляза също, че Лисбет Саландер от време на време изпада в дълбока депресия и не проявява никакъв интерес към своето положение и бъдеще. Изглеждаше така, сякаш Лисбет Саландер просто не разбираше или не ѝ пукаше, че единствената възможност на Аника да ѝ осигури наистина добра защита зависи от достъпа ѝ до всички факти. Не можеше да работи в пълен мрак.

Лисбет Саландер бе вкисната и немногословна. Правеше дълги паузи, често въобще не отговаряше, а понякога отговаряше на въпрос, зададен от Аника преди няколко дни. По време на полицейските разпити Лисбет седеше абсолютно мълчалива в леглото си, загледана право пред себе си. С едно изключение, тя така и не размени и дума с полицаите. Изключението беше в случаите, когато криминалният инспектор Маркус Ерландер ѝ задаваше въпроси, свързани с Роналд Ниедерман. Тогава тя го поглеждаше и точно отговаряше на всеки въпрос. Щом той сменеше темата, тя загубваше интерес и се втренчваше пред себе си.

Аника бе подготвена, че Лисбет няма да каже нищо на полицията, тъй като по принцип не разговаряше с властите. Което в този случай бе за добро. Въпреки че формално Аника често призоваваше клиентката си да отговаря на въпросите на полицията, тя дълбоко в себе си бе много доволна от пълното ѝ мълчание.

По една проста причина – мълчанието ѝ бе последователно. Не съдържаше никакви лъжи, с които да е принудена да се бори, и никакви противоречиви изявления, които биха прозвучали зле в съда.

Но дори да бе подготвена за това мълчание, Аника все пак се изненадваше, че е толкова ненакърнимо. Когато бяха сами, питаше Лисбет защо почти демонстративно отказва да говори с полицията.

– Ще изкривят всичко, което кажа, и ще го използват против мен.

– Но ако не се обясниш, ще те осъдят.

– Така да бъде. Не аз причиних тази каша. Ако искат да ме осъдят, проблемът не е мой.

На Аника Лисбет Саландер постепенно разказа почти всичко, случило се в Сталархолмен, макар понякога да трябваше думите да се теглят с ченгел от устата ѝ. Всичко освен едно. Не обясни как така Маге Лундин бе получил куршум в крака си. Колкото и Аника да питаше и да мрънкаше, Лисбет Саландер само невъзмутимо я гледаше и се усмихваше накриво.

Разказа какво се бе случило в Госеберя. Но не и защо е проследила баща си. Дали бе отишла там, за да го убие, както твърдеше прокурорът, или за да го убеди в нещо? Юридически погледнато, разликата бе от небето до земята.

Когато Аника подхвана темата за бившия ѝ настойник, адвокат Нилс Бюрман, Лисбет стана още по-неразговорлива. Обикновеният ѝ отговор беше, че не тя го е застреляла и че това не влиза в обвиненията срещу нея.

И когато Аника заговори за основния болт в цялостния развой на събитията – ролята на доктор Телебориан през 1991 година, Лисбет се преобрази в олицетворение на пълното мълчание.

Това няма да издържи, реши Аника. Ако Лисбет ми няма пълно доверие, ще изгубим делото. Трябва да говоря с Микаел.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕДНА на ръба на леглото и погледна през прозореца. Можеше да види фасадата от другата страна на паркинга. Седеше неподвижна, в пълен покой, повече от час, след като Аника Джанини се изправи и гневно затръшна вратата след себе си. Пак я болеше главата, но леко и някак отдалече. Затова пък настроението ѝ беше лошо.

Аника Джанини я дразнеше. От практична гледна точка разбираше защо адвокатката непрекъснато иска подробности от миналото ѝ. Чисто рационално разбираше защо на Аника ѝ трябват всички факти. Но нямаше ни най-малко желание да говори за своите чувства или действия. Смяташе, че животът ѝ си е нейна лична работа.

Не беше нейна грешка, че баща ѝ е бил патологично болен садист и убиец. Не беше нейна грешка, че брат ѝ е масов убиец. А и слава Богу, никой не знаеше, че е неин брат, иначе този факт с най-голяма вероятност щеше да натежи в нейна вреда в психиатричната оценка, която рано или късно щеше да ѝ бъде направена. Не тя бе убила Даг Свенсон и Мия Бергман. Не тя бе определила за свой настойник човек, оказал се свиня и изнасилвач.

За съжаление именно нейният живот щеше да се разнищва, тъкмо тя щеше да е принудена да се оправдава затова, че се е защитавала.

Искаше да я оставят на мира. И когато всичко свърши, ще трябва да живее със себе си. Не очакваше някой да бъде неин приятел. Проклетата Аника Джанини явно я подкрепяше, но това беше професионалното ѝ задължение, нали бе неин адвокат. Проклетият Кале Блумквист се мотаеше някъде навън, Аника не говореше много за брат си, а и Лисбет никога нищо не я попита. Не очакваше от него да направи много, след като случаят с убийството на Даг Свенсон бе разрешен и той получи своята история.

Питаше се какво ли мисли Драган Армански за нея след всичко, което се случи.

Питаше се и как Холгер Палмгрен преценява ситуацията.

Според Аника Джанини и двамата бяха в нейния ъгъл на ринга, но това бяха само думи. Не можеха да направят нищо, за да разрешат личните ѝ проблеми.

Питаше се какво бе изпитвала Мириам Ву към нея.

Питаше се какво изпитва самата тя към себе си и стигна до прозрението, че изпитва най-вече равнодушие към целия си живот.

Внезапно се стресна, когато охраната от „Секуритас“ отключи и пусна вътре доктор Андеш Юнасон.

– Добър вечер, госпожице Саландер. Как си днес?

– Окей – отвърна тя.

Той провери болничния ѝ картон и видя, че няма температура. Беше свикнала да я посещава един-два пъти седмично. От всички хора, които се занимаваха с нея и я преглеждаха, той бе единственият, към когото изпитваше известно доверие. Неведнъж бе забелязвала как странно я гледа. Влизаше в стаята ѝ, разговаряше малко с нея и проверяваше как е тялото ѝ. Не задаваше въпроси нито за Роналд Ниедерман, нито за Александър Залаченко, не я питаше дали е луда, или защо полицията я държи под ключ. Изглежда, се интересуваше само как функционират мускулите ѝ, как върви оздравяването на мозъка ѝ и как въобще се чувства.

Освен това той буквално бе ровил в мозъка ѝ. А онзи, който бе ровил в мозъка ѝ, заслужаваше уважение, така смяташе тя. За свое удивление разбра, че намира посещенията на Андеш Юнасон за приятни, въпреки че я преглеждаше и анализираше температурните ѝ графики.

– Хайде да видим.

Той извърши обикновения преглед, като погледна зениците ѝ, преслуша гърдите ѝ, измери пулса ѝ.

– Как съм? – попита тя.

– Съвсем явно се подобряваш. Но трябва повече да работиш с гимнастиката. И престани да се чешеш по раната на главата..

Тя го погледна. Той изчака да кимне.

– Този дракон, който си татуирала… не съм видял цялата татуировка, но е ясно, че е доста голяма и покрива голяма част от гърба ти. Защо си я направила?

– Не си ли я виждал?

Той изведнъж се усмихна.

– Мернах я, но когато беше без дрехи в моята компания, бях много зает да спирам кръвотечения и да вадя куршуми от теб.

– Защо питаш?

– Чисто любопитство.

Лисбет Саландер дълго мисли. Накрая го погледна.

– По лични причини, за които не искам да говоря.

Андеш Юнасон обмисли отговора и замислено кимна.

– Окей. Извинявай, че попитах.

– Искаш ли да я видиш?

Той изглеждаше изненадан.

– Ами да. Защо не.

Тя му обърна гръб и изтегли нощницата през главата си. Застана така, че светлината от прозореца да пада върху гърба ѝ. Той видя, че драконът покрива област от дясната страна на гърба. Започваше високо от рамото и свършваше с опашка долу при хълбока. Беше красиво и професионално направено. Изглеждаше като истинско произведение на изкуството.

След малко тя изви глава.

– Доволен ли си?

– Красива е. Но трябва адски да е боляло.

– Да – призна тя. – Болеше.

АНДЕШ ЮНАСОН НАПУСНА стаята на Лисбет Саландер донякъде смутен. Беше доволен от физическото ѝ възстановяване. Но я намираше за странно момиче. Нямаше нужда от магистърска степен по психология, за да направи извода, че не беше добре чисто душевно. Държеше с него учтив тон, но бе изпълнена с груба подозрителност. Разбра, че е била учтива с останалия персонал, но не е произнесла и звук при посещението на полицията. Беше крайно затворена в черупката си и през цялото време демонстративно се държеше на дистанция от околните.

Полицията я държеше под ключ и един прокурор се канеше да повдигне обвинение срещу нея за опит за убийство и тежък побой. Беше удивен, че едно толкова малко и слабо момиче е използвало физическата сила, необходима за този вид тежка престъпност, и то спрямо едри мъже.

Запита за дракона преди всичко за да намери някаква лична тема, за която да разговаря с нея. Всъщност изобщо не го интересуваше защо се е разкрасила по този екстремен начин, но прие, че щом е избрала да бележи тялото си с толкова голяма татуировка, значи много държи на нея. И значи това е подходяща тема за разговор.

Свикна да я посещава два пъти в седмицата. Посещенията бяха извън неговия график, тъй като неин лекуващ лекар беше доктор Хелена Ендрин. Но Андеш Юнасон беше шеф на травматологията и се чувстваше безкрайно доволен от стореното от него в нощта, когато докараха Лисбет Саландер в спешното. Тогава взе правилното решение да отстрани куршума и доколкото виждаше, нямаше никакви последствия, като празноти в мисълта, занижени телесни функции или други недъзи. Ако оздравяването ѝ продължаваше така, щеше да напусне болницата с белег на главата, но без други усложнения. А какви белези се бяха образували в душата ѝ, той не можеше да каже.

Отиде в стаята си и забеляза, че мъж в тъмно сако се е облегнал на стената до вратата му. Имаше гъста коса и добре поддържана брадичка.

– Доктор Юнасон?

– Да?

– Здравей, името ми е Петер Телебориан. Главен лекар съм в психиатричната клиника „Санкт Стефан“ в Упсала.

– Да, познах те.

– Добре. Нужен ми е личен разговор с теб, ако имаш малко време.

Андеш Юнасон отвори вратата на стаята си.

– С какво мога да ти помогна? – запита Андеш Юнасон.

– Става дума за една от твоите пациентки. Лисбет Саландер. Трябва да я видя.

– Хм… В такъв случай трябва да поискаш разрешение от прокурора. Тя е арестувана и посещенията при нея са забранени. Такива посещения трябва да се заявяват и предварително при адвоката на Саландер…

– Да, да, знам. Мислех, че в този случай можем да избегнем цялата тази бюрокрация. Аз съм лекар и можеш без уговорки да ми осигуриш достъп до нея по чисто медицински причини.

– Да, така може да се мотивира. Но не разбирам в каква връзка.

– Бях няколко години психиатър на Лисбет Саландер, когато бе въдворена в „Санкт Стефан“ в Упсала. Следил съм я, докато навърши 18 години, когато съдът я пусна в обществото, макар и под попечителство. Може би трябва да спомена, че аз се възпротивих на това. Оттогава тя се вихри и днес виждаме резултата.

– Разбирам – каза Андеш Юнасон.

– Все още чувствам голяма отговорност за нея и затова бих искал да получа възможност да преценя доколко положението се е влошило през последните десет години.

– Влошило?

– В сравнение с времето, когато бе лекувана в пубертета. Мислех, че ние, лекарите, можем да намерим приемливо решение.

– А, докато не съм забравил… Може би ще ми помогнеш в нещо, което не разбирам съвсем, казано между нас, лекарите. Когато я приехме тук, в болницата, разпоредих да се направят обширни медицински изследвания. Един колега изиска съдебномедицинския доклад, който бе съставен от някой си доктор Йеспер Х. Льодерман.

– Точно така. Бях ръководител на Йеспер, когато готвеше доктората си.

– Разбирам. Но забелязах, че съдебномедицинският доклад е много неясен.

– Така ли?

– Не съдържа никаква диагноза, повече прилича на академично проучване на мълчалив пациент.

Петер Телебориан се засмя.

– Да, хич не е лесна. Както личи от доклада, постоянно отказваше да участва в разговори с Льодерман. Като резултат му се наложи да се изразява малко неясно. Което бе доста коректно от негова страна.

– Разбирам. Но във всеки случай препоръката беше тя да бъде принудително затворена в клиника.

– Това се дължи на предишната ѝ история. Имаме нейна многогодишна клинична картина.

– Ето това е, което не разбирам. Когато я приехме тук, изискахме болничния ѝ дневник от „Санкт Стефан“. Но още не сме го получили.

– Съжалявам. Но по решение на съда той е засекретен.

– Разбирам. И как ще можем тук, в Салгренската болница, да ѝ осигурим добро лечение, ако нямаме достъп до болничния ѝ дневник? Фактически сега ние носим медицинска отговорност за нея.

– Грижил съм се за нея от дванайсетгодишна възраст и не вярвам да съществува друг лекар в Швеция, който да има такава представа за болестта ѝ.

– Която е…?

– Лисбет Саландер страда от сериозно психично смущение. Както знаеш, психиатрията не е точна наука. Не бих искал да се обвързвам с диагноза. Но тя страда от силно изразен параноидно-шизофренен синдром. В картината влизат и периоди на маниакална депресия. Освен това ѝ липсва емпатия.

Десетина секунди Андеш Юнасон изучаващо разглеждаше доктор Петер Телебориан, преди да разпери ръце.

– Няма да споря с доктор Телебориан, но никога ли не си обмислял възможността за някоя по-проста диагноза?

– Например?

– Например синдрома на Аспергер. Разбира се, не съм ѝ правил психиатрично изследване, но ако спонтанно трябва да направя предположение, според мен по-скоро става дума за някаква форма на аутизъм. Това би обяснило нейната социална неприспособимост.

– Съжалявам, но пациентите с аспергер не подпалват собствените си родители. Вярвай ми, никога по-рано не съм срещал толкова добре изявен социопат.

– Възприемам я като затворена, но не и като параноиден социопат.

– Тя е крайно манипулативна – каза Петер Телебориан. – Показва онова, което смята, че искаш да видиш.

Андеш Юнасон леко се понамръщи. Петер Телебориан влизаше в пълно противоречие с неговата обща оценка на Лисбет Саландер. Ако имаше нещо, което не би я нарекъл, то беше „манипулативна“. Напротив – беше човек, който поддържа ненакърнима дистанция с обкръжението си и изобщо не показва никакви емоции. Опита се да съпостави обрисуваната от Телебориан картина със собствената си представа за Лисбет Саландер.

– А и ти си я виждал през кратък период, когато е била принудително пасивна заради раните си. Посветил съм много години в опити да помогна на Лисбет Саландер. Затова съм тук. Предлагам сътрудничество между Салгренската болница и „Санкт Стефан“.

– За какво сътрудничество говориш?

– Ти ще се грижиш за физическите ѝ проблеми и аз съм убеден, че ще получи най-доброто лечение. Но силно съм обезпокоен за психическото ѝ състояние и много бих искал да се погрижа за нея в по-ранен стадий. Готов съм да предложа всякаква помощ.

– Разбирам.

– Трябва да я посетя, за да мога най-напред да преценя състоянието ѝ.

– Разбирам. Но не мога да ти помогна.

– Моля?

– Както казах преди малко, тя е под арест. Ако искаш да започнеш психиатрична работа с нея, трябва да се обърнеш към прокурор Йервас, която взема решения в такива случаи, и да получиш съгласието на адвокат Аника Джанини. Ако е само въпрос на чисто психиатричен преглед, съдът трябва да ти го възложи.

– Точно целия този бюрократичен път исках да избегна.

– Да, но аз отговарям за нея и ако ще бъде изправена пред съда в близко бъдеще, трябва стриктно да съблюдаваме правилата. Тоест не можем да избегнем този бюрократичен път.

– Разбирам. Тогава ще ти кажа, че вече имам разрешение от прокурор Ричард Екстрьом от Стокхолм да направя психиатрично изследване. Именно по повод на процеса.

– Много добре. Значи ще получиш разрешение за посещение, без да трябва да се променя правилникът.

– Но докато хабим време за бюрокрация, има риск положението ѝ да се влоши. Интересува ме единствено нейното здраве.

– Мен също – каза Андеш Юнасон. – И между нас казано, не виждам никакви признаци да е психично болна. Тя е зле ранена и се намира в ситуация на напрежение. Но абсолютно не разбирам защо трябва да е шизофренна или да страда от параноични симптоми.

ДОКТОР ПЕТЕР ТЕЛЕБОРИАН още дълго се опитва да накара Андеш Юнасон да промени решението си. Когато най-накрая разбра, че е безсмислено, рязко се изправи и се сбогува.

Андеш Юнасон дълго стоя, замислено загледан в стола, на който бе седял Телебориан. Разбира се, в никакъв случай не беше необичайно други лекари да влизат в контакт с него със съвети или мнения за лечение. Но това почти без изключение бе свързано с текущото лечение. Никога преди не му се беше случвало психиатър да кацне като летяща чиния и толкова да настоява за достъп до пациент извън всякакви правила, и то пациент, когото явно отдавна не бе лекувал. След известно време Андеш Юнасон погледна ръчния си часовник и видя, че наближава седем вечерта. Вдигна телефона и се обади на Мартина Калгрен, дежурната психоложка, която Салгренската болница осигуряваше на пациентите в травматологията.

– Здравей. Предполагам, вече си се прибрала. Безпокоя ли те?

– Не. Не правя нищо особено.

– Малко се поразмислих. Ти нали разговаря с нашата пациентка Лисбет Саландер? Можеш ли да ми кажеш какви са впечатленията ти?

– Ами посетих я три пъти и ѝ предложих да разговаряме. Любезно, но твърдо отказа.

– Какво е впечатлението ти от нея?

– В какъв смисъл?

– Мартина, знам, че не си психиатър, но си умен и разбран човек. Как ти се видя тя?

Мартина Калгрен известно време се колеба.

– Не съм сигурна как да отговоря на въпроса. Видях я два пъти, когато бе отскоро в болницата и бе толкова зле, че не можах да установя истински контакт с нея. После я посетих преди около седмица, по молба на Хелена Ендрин.

– Защо те е помолила Хелена да я посетиш?

– Лисбет Саландер е на път да оздравее. Но предимно лежи, втренчена в тавана. Доктор Ендрин искаше да намина при нея.

– И какво стана?

– Представих се. Беше спокойна, но се държеше на голяма дистанция. Взех повече на шега, отколкото насериозно молбата ѝ тайно да ѝ доставя цигари. Попитах я дали не иска нещо да чете, дали да не ѝ донеса някакви книги. Отначало не искаше, но после попита имам ли научни списания по генетика и изследване на мозъка.

– По какво?

– По генетика.

– Генетика?

– Да. Казах, че има няколко научнопопулярни книги по темата в нашата библиотека. Тя не прояви интерес. Каза, че е чела книги по темата и преди, и спомена няколко заглавия, за които никога не бях чувала. Излизаше, че се интересува от чисто изследователската работа по въпросната тема.

– Така ли? – каза Андеш Юнасон удивен.

– Казах, че в библиотеката за пациенти нямаме толкова авангардни книги. Имаме по-скоро Филип Марлоу, отколкото научна литература, но че ще видя дали не мога да изровя нещо.

– И направи ли го?

– Отидох и заех няколко екземпляра от „Нейчър“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“. Беше доволна и ми благодари, че съм си направила труда.

– Но това са авангардни списания, които съдържат най-вече открития и чисто научни изследвания.

– Чете ги с голям интерес.

За малко Андеш Юнасон остана безмълвен.

– Как преценяваш психическото ѝ състояние?

– Затворено. С мен тя не обсъди нищо лично.

– Възприемаш ли я като психично болна, маниакално-депресивна или параноидна?

– Не, съвсем не. В такъв случай щях да вдигна тревога. Тя е самостоятелна, има големи проблеми и се намира в състояние на стрес. Но е спокойна, реалистична и, изглежда, владее ситуацията.

– Окей.

– Защо питаш? Да не се е случило нещо?

– Не, нищо не се е случило. Просто се чудех.