Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА Понеделник, 6 юни

ЕРИКА БЕРГЕР СЕ СЪБУДИ в шест в понеделник сутринта. Чувстваше се странно отпочинала, въпреки че едва ли бе спала повече от час. Предположи, че това е някаква физическа реакция. За пръв път от месеци си сложи дрехи за джогинг и направи луд пробег надолу до мостика за параходи. Разбира се, бе луд само стотина метра, преди наранената ѝ пета така да я заболи, че да ѝ се наложи да намали темпото и да продължи нататък в по-умерен ритъм.

Чувстваше се преродена. Сякаш онази с косата бе изникнала пред вратата ѝ и в последния миг бе продължила нататък. Дори не можеше да схване какъв късмет е извадила – Петер Фредриксон бе разполагал четири денонощия със снимките ѝ, без да предприеме нищо. Сканирането предполагаше, че е замислял нещо, но все още не го бе осъществил.

Каквото и да се случеше, тази година щеше да направи на Сузан Линдер скъп и изненадващ коледен подарък. Ще измисли нещо специално.

В седем и половина остави Грегер да спи, седна в своето БМВ и подкара към редакцията на СМП при Нортул. Паркира в гаража, взе асансьора до редакцията и седна в буркана. Първата ѝ работа бе да викне пазача.

– Петер Фредриксон напуска СМП от днес – каза тя. – Намери кашон и изпразни бюрото му от личните му вещи. Погрижи се да му ги изпратят у тях още тази сутрин.

Тя загледа нюзрума. Андеш Холм току-що бе пристигнал. Срещна погледа ѝ и ѝ кимна.

Тя също му кимна.

Холм бе говедо, но след сблъсъка им преди няколко седмици престана да се заяжда. Ако продължаваше да демонстрира такова положително отношение, може би щеше да оцелее като шеф на новините. Може би.

Усети, че е по силите ѝ да промени курса на шхуната.

В 8,45 мярна Боргшьо да излиза от асансьора и да изчезва нагоре по вътрешните стълби към своята стая на по-горния етаж. Трябва да говоря с него още днес. Взе си кафе и отдели време на сутрешната докладна. Беше бедна откъм новини сутрин. Единственият интересен текст бе бележка, която делово съобщаваше, че в неделя Лисбет Саландер е била преместена в ареста в Гьотеборг. Разписа материала и го изпрати на Андеш Холм.

В 8,59 се обади Боргшьо.

– Бергер. Ела веднага в стаята ми.

После затвори.

Магнус Боргшьо бе бял като лист, когато Ерика Бергер отвори вратата му. Стоеше прав, обърна се към нея и удари с куп хартия по бюрото.

– Какво, по дяволите, е това? – изкрещя в лицето ѝ той.

Сърцето на Ерика Бергер се преобърна. Трябваше само да хвърли поглед на заглавната страница, за да разбере какво е намерил Боргшьо в сутрешната си поща.

Фредриксон не бе успял да направи нищо със снимките. Но бе изпратил материала на Хенри Кортез на Боргшьо.

Тя спокойно седна срещу него.

– Това е текст, който репортерът Хенри Кортез е написал и който вестник „Милениум“ планираше да пусне в броя, излязъл преди седмица.

Боргшьо изглеждаше отчаян.

– Как смееш! Аз те доведох в СМП и първото, което правиш, е да интригантстваш. Що за медийна курва си ти?

Очите на Ерика Бергер се присвиха и тя се вледени. Бе получила достатъчно количество от думата „курва“.

– Наистина ли мислиш, че на някой ще му пука от това? Наистина ли мислиш, че можеш да ме компрометираш с такива глупости? И защо, по дяволите, ми го изпращаш анонимно?

– Не е така, Боргшьо.

– Кажи тогава как е.

– Онзи, който ти е изпратил този текст анонимно, е Петер Фредриксон. Вчера бе уволнен от СМП.

– Какво говориш, мамка му?

– Дълга история. Но аз се занимавам с текста вече две седмици и се чудя как да подхвана разговор с теб.

– Ти стоиш зад този текст.

– Не съм аз. Хенри Кортез е направил проучването и е написал текста. Нямах никаква представа за това.

– И смяташ, че ще ти повярвам.

– Щом колегите ми в „Милениум“ разбраха, че ти се появяваш в текста, Микаел Блумквист спря публикуването. Обади ми се и ми даде копие. Беше от загриженост към мен. Откраднаха ми го и сега е попаднал у теб. В „Милениум“ държаха да получа шанс да разговарям с теб, преди да публикуват. Което смятат да направят в августовския брой.

– Никога преди не съм срещал по-безсъвестен журналист. Оглавяваш класацията.

– Окей. Сега, когато си прочел репортажа, може би си хвърлил око и на проучването. Кортез е направил материал, който води направо към отпечатване. Знаеш това.

– Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

– Ако останеш председател на управата, докато „Милениум“ е под печат, това ще се отрази на СМП. Много мислих, търсейки някакъв изход, но не намирам такъв.

– Тоест?

– Трябва да си вървиш.

– Шегуваш ли се? Не съм направил нищо незаконно.

– Магнус, наистина ли не разбираш мащаба на това разкритие? Не ме карай да свиквам управата. Ще бъде доста деликатно.

– Никого няма да свикваш. Времето ти в СМП свърши.

– Сори. Само управата може да ме уволни. Така че ще трябва да я свикаш на извънредно заседание. Предлагам да е още днес следобед.

Боргшьо заобиколи бюрото и застана толкова близо, че Ерика Бергер усети дъха му.

– Бергер… имаш шанс да преживееш всичко това. Ще отидеш при проклетите си другарчета в „Милениум“ и ще се погрижиш тази история никога да не бъде отпечатана. Ако се справиш умно, може и да забравя какво си направила.

Ерика Бергер въздъхна.

– Магнус, ти просто не разбираш колко е сериозно. Нямам абсолютно никакво влияние над публикациите на „Милениум“. Този материал ще бъде публикуван, каквото и да кажа. Единственото, което ме интересува, е как това ще се отрази на СМП. Затова трябва да напуснеш.

Боргшьо сложи ръце на облегалката на стола и се наведе към нея.

– Твоите приятели в „Милениум“ може би ще размислят, като узнаят, че ще бъдеш уволнена оттук в мига, в който пуснат тези лайна.

Изправи се отново.

– Днес заминавам на среща в Норшьопинг. – Погледна я и прибави натъртено една дума: – „СвеаБюг“.

– Аха.

– Като се върна утре, да ми докладваш, че тази работа е приключила. Разбра ли?

Сложи си сакото. Ерика Бергер го наблюдаваше с присвити очи.

– Ако се справиш добре с това, може и да оцелееш в СМП. Сега изчезвай от стаята ми.

Тя стана и се върна в буркана, където седя тихо на стола си към двайсетина минути. После вдигна слушалката и помоли Андеш Холм да дойде в кабинета ѝ. Той си бе взел поука от грешките и цъфна на минутата.

– Седни.

Андеш Холм вдигна веждата си и седна.

– Е, сега пък какво съм направил? – иронично запита.

– Андеш, това е последният ми работен ден в СМП. Тръгвам си веднага. Ще поканя заместник-председателя и останалите от управата на работен обяд.

Той се взря в нея с неподправено удивление.

– Ще препоръчам теб за временно изпълняващ главен редактор.

– Какво?

– Съгласен ли си?

Андеш Холм се облегна назад в стола и загледа Ерика Бергер.

– По дяволите, никога не съм искал да бъда главен редактор.

– Знам. Но имаш достатъчно добри възможности за това. И ще минеш през трупове, за да публикуваш хубав материал. Само искам да имаш повече ум в главата си, отколкото сега.

– Какво всъщност се е случило?

– Аз имам стил, различен от твоя. Ти и аз през цялото време се караме как трябва да изглеждат нещата и никога няма да се разберем.

– Не – каза той. – Никога. Възможно е стилът ми да е старомоден.

– Не знам дали старомоден е точната дума. Ти си страхотно добър новинар, но се държиш като говедо. Напълно излишно. Но онова, за което най-вече не постигнахме съгласие, е, че ти през цялото време твърдеше, че като шеф на новините няма да позволиш на нечие лично мнение да влияе на правенето на новини.

Ерика Бергер изведнъж злобно се усмихна на Андеш Холм. Отвори чантата си и извади оригинала на материала за Боргшьо.

– А сега да изпробваме чувството ти за правене на новини. Тук имам един материал, който получихме от Хенри Кортез, сътрудник в списание „Милениум“. Решението ми е утре сутрин това да бъде топновината.

Хвърли папката на коленете на Холм.

– Ти си шефът. Ще бъде интересно дали споделяш преценката ми.

Андеш Холм отвори папката и зачете. Още на въведението очите му се разшириха. Изпъна се на стола и погледна Ерика Бергер. После сведе поглед и прочете текста от началото до края. Отвори документацията и прегледа внимателно и нея. Отне му десет минути. След това бавно остави папката.

– Това ще вдигне всичко във въздуха.

– Знам. Ето защо това е последният ми работен ден тук. „Милениум“ щеше да пусне материала в юнския брой, но Микаел Блумквист го спря. Даде ми текста, за да мога да говоря с Боргшьо, преди да публикуват.

– И?

– Боргшьо ми нареди да потуля всичко.

– Разбирам. И въпреки това смяташ да го пуснеш в СМП?

– Не. Не въпреки това. Просто няма друг изход. Ако СМП пусне материала, има шанс да излезем от всичко това с чест. Боргшьо трябва да си отиде. Което обаче означава, че и аз не мога повече да остана.

Холм седя мълчаливо две минути.

– Мамка му, Бергер… Не мислех, че си толкова яка. Никога не бих помислил, че ще го кажа, но ако имаш толкова кураж, наистина съжалявам, че ще напуснеш.

– Би могъл да спреш публикуването, но ако и ти, и аз го разпишем… Е, ще пуснеш ли материала?

– Разбира се! Все едно отнякъде ще изтече.

– Именно.

Андеш Холм се изправи и застана неуверено пред бюрото ѝ.

– Върви работи – каза Ерика Бергер.

ПОЧАКА ДА МИНАТ пет минути след излизането на Холм, преди да вдигне слушалката и да се обади на Малин Ериксон в „Милениум“.

– Здравей, Малин. Хенри Кортез наблизо ли е?

– Да. На бюрото си.

– Извикай го в стаята си и включи високоговорителя на телефона. Трябва да се посъветваме.

Хенри Кортез изникна за петнайсет секунди.

– Какво има?

– Хенри, днес извърших нещо неморално.

– Тъй ли?

– Дадох материала ти за „Витавара“ на Андеш Холм, шеф на новините тук, в СМП.

– Аха…

– Заповядах му да пусне материала в СМП утре. Твоя материал. И ти, разбира се, ще бъдеш възнаграден. Можеш да си кажеш цената.

– Ерика… какво става, по дяволите?

Тя накратко му съобщи какво се бе случило през изминалите седмици и разказа как Петер Фредриксон за малко да я унищожи.

– Мамка му! – каза Хенри Кортез.

– Знам, че това е твоят материал, Хенри. Просто нямах друг избор. Съгласен ли си?

Хенри Кортез помълча няколко секунди.

– Благодаря, че се обади, Ерика. Съгласен съм да се пусне материалът с мои бележки. Искам да кажа, ако Малин няма нищо против.

– Съгласна съм – каза Малин.

– Добре. Ще съобщите ли на Микаел? Предполагам, че още не е дошъл?

– Ще говоря с Микаел – каза Малин Ериксон. – Но, Ерика, означава ли това, че от днес си безработна?

Ерика се засмя.

– Реших да почивам до края на годината. Вярвай ми, няколкото седмици в СМП ми стигат.

– Не смятам, че трябва да планираш отпуск – каза Малин.

– Защо не?

– Можеш ли следобед да дойдеш в „Милениум“?

– Защо?

– Имам нужда от помощ. Ако искаш да се върнеш тук като главен редактор, може да започнеш от утре.

– Малин, ти си главният редактор на „Милениум“. За никой друг не може да става и дума.

– Окей. Тогава ще почнеш като редакционен секретар – засмя се Малин.

– Ти сериозно ли?

– Мамка му, Ерика, толкова ми липсваш, че ще умра. Поех работата в „Милениум“ между другото и защото имах възможността да работя с теб. И сега изведнъж ти отиде в погрешния вестник.

Ерика Бергер мълча около минута. Дори не бе успяла да размисли върху възможността да се върне в „Милениум“.

– Дали ще ме приемат обратно? – бавно попита тя.

– А ти как мислиш? Подозирам, че ще започнем с щур купон и аз ще го аранжирам лично. Ще се върнеш тъкмо за публикуването на… ти знаеш какво.

Ерика погледна часовника на бюрото си. Десет без пет. Само за час целият ѝ свят се бе преобърнал с главата надолу. Изведнъж почувства колко невероятно е копняла да изкачи отново стълбите към „Милениум“.

– Имам малко работа тук, в СМП, в следващите няколко часа. Добре ли е да намина към четири?

СУЗАН ЛИНДЕР ГЛЕДАШЕ Драган Армански право в очите, докато разказваше точно какво се бе случило през нощта. Единственото, което скри, бе внезапното ѝ откритие, че хакването на компютъра на Фредриксон бе свързано с Лисбет Саландер. Въздържа се по две причини. Отчасти защото смяташе, че ще прозвучи невероятно. И отчасти защото знаеше, че Драган Армански е дълбоко замесен в аферата „Саландер“ заедно с Микаел Блумквист.

Армански слушаше внимателно. Сузан Линдер приключи разказа си и замълча в очакване на реакцията му.

– Грегер Бакман се обади преди около час – каза той.

– Аха.

– Той и Ерика Бергер по-късно през седмицата ще наминат, за да си подпишат договора. Искат да благодарят за приноса на „Милтън“ и преди всичко на теб.

– Разбирам. Хубаво е с доволни клиенти.

– Иска също да поръча един сейф за къщата. Ще го инсталираме и ще довършим алармения пакет по-късно тази седмица.

– Добре.

– Иска да осчетоводим работата ти през уикенда.

– Хм…

– С други думи, доста тлъста сметка ще им изпратим.

– Да.

Армански въздъхна.

– Сузан, нали разбираш, че Фредриксон може да отиде в полицията и да ти повдигне обвинение за сума ти неща.

Тя кимна.

– След това сигурно ще влезе в затвора, но може би ще сметне, че си струва.

– Не вярвам, че ще има куража да отиде в полицията.

– И така да е, действала си изцяло в противоречие с инструкциите, които съм ти дал.

– Знам – каза Сузан Линдер.

– И как мислиш, че ще реагирам на това?

– Само ти ще решиш.

– Но как, как мислиш, ще реагирам?

– Какво мисля, няма значение. Винаги можеш да ме уволниш.

– Едва ли. Не мога да си позволя да загубя сътрудник от твоя калибър.

– Благодаря.

– Но ако още веднъж направиш такова нещо, много ще се ядосам.

Сузан Линдер кимна.

– Какво направи с хард диска?

– Унищожен е. Сложих го в менгемето и го насякох на малки парченца.

– Окей. Тогава да му теглим чертата.

ЕРИКА БЕРГЕР ПРЕКАРА сутринта в звънене на членовете на управата на СМП. Намери заместник-председателя на вилата му във Ваксхолм и му нареди да седне в колата и да пристигне в редакцията с най-висока скорост. След обяда управата се събра в силно намален състав. Ерика Бергер разказа как се е появила папката на Кортез и какви последствия влече това.

Когато свърши, заваляха очакваните предложения за намиране на алтернативно решение. Ерика обясни, че СМП смята да публикува материала на следващия ден. Обясни също, че това е нейният последен работен ден и че решението ѝ е окончателно.

Накара управата да протоколира две решения: Магнус Боргшьо да бъде помолен незабавно да напусне и Андеш Холм да бъде посочен за временно изпълняващ главен редактор. После се извини и остави управата да обсъжда ситуацията.

В 14,00 ч. слезе в отдел „Личен състав“ и състави договор. После се качи в културния отдел и помоли за разговор с шефа Себастиян Страндлунд и репортера Ева Карлсон.

– Доколкото разбирам, в отдела считате Ева Карлсон за добър и талантлив репортер.

– Така е – каза шефът Страндлунд.

– И в предложението за бюджет през последните две години сте настоявали за подсилване на отдела с поне още двама души.

– Да.

– Ева, като се имат предвид имейлите, които получи, може би ще възникнат неприятни слухове, ако те назнача за постоянно. Още ли те интересува?

– Разбира се.

– В такъв случай последното ми решение в СМП е да подпишеш този договор за назначение.

– Последно ли?

– Дълга история. Днес напускам. Ще може ли двамата да бъдете така добри да запазите мълчание някой и друг час?

– Какво…

– След малко ще излезе докладна по въпроса.

Ерика Бергер подписа договора и го подаде през бюрото на Ева Карлсон.

– Честито – каза и се усмихна.

НЕПОЗНАТИЯТ ВЪЗРАСТЕН МЪЖ, който взе участие в срещата при Екстрьом в събота, се казва Георг Нюстрьом и е комисар – каза Моника Фигерула и остави снимките на бюрото пред Тощен Едклинт.

– Комисар значи – промърмори Едклинт.

– Стефан го идентифицира снощи. Посещава апартамента на Артилеригатан с кола.

– Какво знаем за него?

– От официалната полиция е и работи за РПС/Сек от 1983-та. От 1996-а е следовател със самостоятелна отговорност. Прави вътрешни проверки и проучвания на дела, приключени от Сек.

– Окей.

– От събота насам общо шест души, представляващи интерес, са минали през вратата. Освен Юнас Сандберг и Георг Нюстрьом, и Фредрик Клинтон е бил в къщата. Тази сутрин е бил откаран с линейка за диализа.

– Кои са останалите трима?

– Господин на име Ото Халберг. Работил е в РПС/Сек през осемдесетте, но всъщност е свързан с Щаба на отбраната. От флота е и от военната разузнавателна служба.

– Тъй. Защо ли не съм изненадан?

Моника Фигерула остави още една тайно направена снимка.

– Ето този не сме идентифицирали. Отиде да обядва заедно с Халберг. Ще видим дали ще установим кой е, когато се прибере у дома довечера.

– Окей.

– Но най-интересна е тази личност.

Тя постави още една снимка на бюрото.

– Този го познавам – каза Едклинт.

– Казва се Ваденшьо.

– Точно така. Работеше в антитерористичния отдел преди около петнайсет години. Генерал писарушка. Беше един от кандидатите на командването като висш шеф тук, в Къщата. Не знам какво стана с него.

– Напуснал е през 1991-ва. Познай с кого обядва преди час.

Тя постави последната снимка на бюрото.

– Шефът на канцеларията Алберт Шенке и бюджетният шеф Густаф Атербум. Искам наблюдение на тези типове денонощно. Искам да знам с кого точно се срещат.

– Не е разумно. Имам само четирима души на разположение. И някои от тях трябва да работят върху документацията.

Едклинт кимна и замислено прехапа устна. След малко погледна Моника Фигерула.

– Имаме нужда от повече хора – каза. – Не мислиш ли, че можем да се свържем с комисар Бублански така, дискретно, и да го попитаме дали не би вечерял с мен днес след работа? Да кажем към седем?

Едклинт се пресегна за телефонната слушалка и набра запаметен от него номер.

– Здравей, Армански. Едклинт. Мога ли да ти върна приятната вечеря, на която ме покани… не, настоявам. Да кажем към седем?

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР прекара нощта в ареста в Крунуберг в килия горе-долу от осем квадратни метра. За мебелировка бе трудно да се говори. Заспа пет минути след като я заключиха и се събуди рано сутринта в понеделник, когато послушно изпълни упражненията за разтягане, препоръчани ѝ от терапевтката в Салгренската болница. После получи закуска, седна тихо на нара и се втренчи пред себе си.

В осем и половина я отведоха в стая за разпити в другия край на коридора. Пазачът бе възрастен нисък и плешив чичко с кръгло лице и очила с рогови рамки. Отнасяше се с нея коректно и търпеливо.

Аника Джанини приятелски я поздрави. Лисбет не обърна внимание на Ханс Фасте. После за пръв път се срещна с прокурор Ричард Екстрьом и прекара следващия половин час седнала на стол, упорито взряна в точка на стената над главата на Екстрьом. Не каза нито дума, не мръдна нито мускул.

В десет Екстрьом прекъсна несполучливия разпит. Беше раздразнен, че не може да изтръгне от нея никакъв отговор. За първи път се почувства разколебан, наблюдавайки тъничкото, приличащо на кукла момиче. Как бе възможно тя да пребие Маге Лундин и Сони Ниеминен в Сталархолмен? Дали съдът щеше да повярва на тази история въпреки солидните доказателства?

В дванайсет Лисбет получи обикновен обяд и използва следващия час да решава уравнения наум. Съсредоточи се върху дял от сферичната астрономия, прочетен в книга преди две години.

В 14,30 отново я отведоха в стаята за разпити. Този път придружаващият я пазач бе по-млада жена. Стаята за разпити беше празна. Лисбет седна на един стол и продължи да медитира върху едно специално уравнение.

След десет минути вратата се отвори.

– Здравей, Лисбет – приятелски поздрави Петер Телебориан.

И се усмихна. Лисбет Саландер се вледени. Частите на уравнението, конструирани от нея във въздуха, се сринаха на пода. Чу как цифри и знаци тупнаха и затрещяха, сякаш имаха физическа форма.

Петер Телебориан стоя неподвижно една-две минути, наблюдавайки я, преди да седне срещу нея. Тя продължи да се взира в стената.

След малко премести поглед и срещна очите му.

– Съжалявам, че си попаднала в такава ситуация – каза Петер Телебориан. – Ще опитам да ти помогна по всички възможни начини. Надявам се между нас да възникне доверие.

Лисбет проучваше всеки негов сантиметър. Рошавата коса. Брадата. Малката пролука между предните му зъби. Тънките устни. Кафявото сако. Ризата, отворена на врата. Чу умилкващия се и предателски любезен глас.

– Надявам се да мога да ти помогна по-добре от миналия път, когато се срещнахме.

Той постави малък бележник и писалка на масата пред себе си. Лисбет сведе поглед и загледа писалката. Беше остра, боядисана в сребърно тръбичка.

Анализ на последствията.

Потисна импулса да протегне ръка и да грабне писалката.

Очите ѝ потърсиха лявото му кутре. Видя блед бял кръг там, където преди петнайсет години бе впила здраво зъби и стиснала челюсти толкова силно, че почти бе отхапала пръста. Трима пазачи едва успяха да разтворят челюстите ѝ.

Тогава бях малко, уплашено момиче, едва навлязло в пубертета. Сега съм пораснала. Мога да те убия, когато поискам.

Закова поглед в точка на стената зад Телебориан и като събра цифрите и математическите знаци, паднали на пода, започна наново да подрежда уравнението.

Доктор Петер Телебориан наблюдаваше Лисбет Саландер с неутрално изражение. Не би станал международно признат учен, ако не можеше да си състави мнение за хората. Добре умееше да разчита чувствата и настроенията. Усети хладен полъх, преминаващ през стаята, но изтълкува това като знак, че пациентката изпитва страх и срам под невъзмутимата си повърхност. Прие за положително това, че въпреки всичко тя реагира на присъствието му. Бе доволен и че не е променила поведението си. Сама ще се обеси в съда.

ПОСЛЕДНАТА РАБОТА НА ЕРИКА БЕРГЕР в СМП бе да седне в буркана и да напише послание до сътрудниците. Бе доста раздразнена, когато почна да пише, получиха се цели две страници, в които обясняваше защо напуска СМП и какво мисли за някои личности. После зачеркна целия текст и започна отначало с по-делови тон.

Не спомена Петер Фредриксон. Ако го направеше, целият интерес щеше да се фокусира върху него и действителните причини щяха да потънат в разни заглавия за сексуален тормоз.

Изтъкна две причини. Най-важната бе, че е срещнала масивна съпротива сред ръководството на предложението си шефове и собственици да орежат заплатите и бонусите си.

Вместо това искаха да я принудят да започне работата си в СМП със силно съкращение на персонала. Тя считаше, че това е противно на мотивите, поради които прие работата, и че ще провали всички опити за дългосрочни промени и подобряване на вестника.

Втората причина бяха разкритията за Боргшьо. Тя обясни, че ѝ е било заповядано да прикрие историята, което не отговаря на служебната ѝ характеристика. Но разкриването на историята от своя страна означаваше, че няма друг избор, освен да напусне редакцията. Завършваше с констатацията, че проблемите на СМП не са персонални проблеми, а проблеми с ръководството.

Прочете написаното още веднъж, поправи една грешка и го изпрати по електронната поща на всички сътрудници в концерна. Направи копие и го изпрати в Pressens Tidning и в профсъюзния орган „Журналист“. После опакова лаптопа си и отиде при Андеш Холм.

– Здравей – каза.

– Здравей, Бергер. Беше ужасно да се работи с теб.

Усмихнаха се един на друг.

– Още едно последно нещо – каза тя.

– Какво?

– Юханес Фриск работи по един материал за моя сметка.

– Никой не знае какво, по дяволите, работи той.

– Подкрепи го. Стигна доста далеч и смятам да поддържам контакт с него. Остави го да си довърши работата. Обещавам, че ще спечелиш от това.

Той я изгледа замислено. После кимна.

Не се ръкуваха. Тя остави пропуска си за редакцията върху бюрото на Холм, отиде до гаража на паркинга и се качи на БМВ-то си. Малко след четири паркира в близост до редакцията на „Милениум“.