Взривената въздушна кула

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА Петък, 27 май – вторник, 31 май

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ НАПУСНА редакцията на „Милениум“ в десет и половина в петък вечерта. Слезе на партера на сградата, но вместо да излезе на улицата, зави наляво, мина през мазетата и вътрешния двор и излезе през изхода на съседната сграда на Хьокенс гата. Срещна група младежи, връщащи се от Мусебаке, но никой не му обърна внимание. Ако някой го наблюдаваше, щеше да си помисли, че както обикновено, ще пренощува в редакцията на „Милениум“. Беше създал тази традиция още през април. Но всъщност Кристер Малм бе нощна смяна в редакцията.

Петнайсет минути вървя по малки улички и алеи около Мусебаке, преди да насочи крачките си към Фискаргатан 9. Набра кода, отвори вратата и се качи по стълбите към мансардата, където използва ключовете на Лисбет Саландер, за да влезе в жилището ѝ. Изключи алармата. Винаги се чувстваше странно, когато влезеше в апартамента на Лисбет Саландер – той се състоеше от двайсет и една стаи, от които само три бяха обзаведени.

За начало си свари кана кафе и направи сандвичи, преди да влезе в кабинета на Лисбет и да включи „Пауърбук“-а ѝ. От онзи момент в средата на април, когато докладът на Бьорк бе откраднат и Микаел осъзна, че е следен, той установи частната си главна квартира в жилището на Лисбет. Бе пренесъл цялата по-важна документация на нейното бюро. Няколко нощи в седмицата прекарваше в апартамента ѝ, спеше в леглото ѝ и работеше на компютъра ѝ. Преди да замине за Госеберя да се разправя със Залаченко, тя бе изтрила от компютъра си всякаква информация. Микаел предполагаше, че Лисбет изобщо не е възнамерявала да се връща. Беше използвал нейните системни дискове, за да въведе компютъра в работен режим.

Собствения си компютър не бе пускал от април. Сега включи нейния широколентов интернет, стартира ICQ и набра потребителското име, което тя бе създала за него – „смахнатата_маса“.

„Здравей, Сали.

– Казвай.

– Преработих онези две глави, които обсъждахме по-рано през седмицата. В Yahoo има нова версия. Какво става с теб?

– Готови са седемнайсет страници. Сега ще ги прехвърля на „смахнатата_маса“.

Звъннн.

– Окей. Имам ги. Нека ги прочета и после ще говорим.

– Имам още…

– Какво?

– Създадох още една група в Yahoo, под название „Рицарите“.

Микаел се усмихна.

– Окей. „Рицарите на смахнатата маса“.

– Парола yacaraca12.

– Окей.

– Четирима членове. Ти, аз, Plague и Тринити.

– Твоите загадъчни приятели от мрежата.

– За всеки случай.

– Окей.

– Plague е копирал информация от компютъра на прокурор Екстрьом. Хакнахме го през април.

– Окей.

– Ако загубя ръчния компютър, той ще те държи в течение.

– Добре. Благодаря.“

Микаел изключи ICQ-то и влезе в новосъздадената група в Yahoo – „Рицарите“. Всичко, което намери, бе линк от Plague до анонимен уеб адрес, състоящ се единствено от цифри. Копира го в Explorer, натисна клавиша за връщане и веднага влезе в страница някъде из мрежата, която съдържаше шестнайсетте гигабайта от хард диска на прокурор Ричард Екстрьом.

Plague чисто и просто бе изкопирал хард диска на Ричард Екстрьом. На Микаел му отне цял час да сортира съдържанието. Изтриваше файлове, програмни продукти и безкрайни количества предварителни разследвания, които бяха отпреди няколко години. Накрая напълни четири папки. Три от тях бяха кръстени така: Саландер, Боклук-Саландер и Ниедерман. В четвъртата папка бяха копията от имейлите на Екстрьом, получени до 14 часа предишния ден.

– Благодаря, Plague – каза на себе си Микаел Блумквист.

Три часа му трябваха, за да прочете предварителното следствие и стратегията, която Екстрьом възнамеряваше да следва на процеса срещу Лисбет Саландер. Както можеше да се очаква, нещата се въртяха около нейното психическо състояние. Екстрьом бе поискал обстойна психиатрична експертиза и изпратил множество имейли, в които се искаше да бъде прехвърлена в ареста на Крунуберг колкото се може по-бързо.

Микаел установи, че преследването на Ниедерман тъпче на едно място. Ръководеше го Бублански, който бе открил известни технически улики срещу Ниедерман във връзка с убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман, както и с убийството на адвокат Бюрман. Голяма част от тези улики бяха осигурени от самия Микаел Блумквист при три продължителни разпита, проведени през април, така че при евентуално залавяне на Ниедерман журналистът щеше да е принуден да свидетелства. Разполагаха също с ДНК от няколко капки пот и два косъма от жилището на Бюрман, които можеха да се сравнят с ДНК-то, взето от стаята на Ниедерман в Госеберя. Същото ДНК бе намерено в големи количества върху останките на финансовия експерт на МК „Свавелшьо“ Виктор Йорансон.

Затова пък Екстрьом разполагаше със странно малко информация за Залаченко.

Микаел запали цигара, застана до прозореца и погледна към Юргорден.

В момента Екстрьом водеше две разследвания, отделно едно от друго. Криминален инспектор Ханс Фасте се бе посветил на онова, което засягаше Лисбет Саландер. Бублански се занимаваше единствено с Ниедерман.

За Екстрьом естественият ход при изникване на името Залаченко в предварителното следствие би бил да се свърже с генералния директор на Полицията за сигурност и да попита кой всъщност е този Залаченко. От никакъв подобен контакт нямаше и следа в пощата на Екстрьом, нито в дневника, нито в бележките му. Затова пък беше ясно, че има някаква информация за Залаченко, тъй като между бележките му Микаел намери няколко загадъчни формулировки.

Следствието за Саландер е фалшификат. Оригиналът на Бьорк не съвпада с версията на Блумквист. Строго секретно.

Хм. Следваха серия бележки, в които се твърдеше, че Лисбет Саландер е параноична шизофреничка.

Саландер е била правилно затворена през 1991 г.

Онова, което свързваше следствията, Микаел намери в „Боклук“ на Лисбет Саландер. Ставаше дума за допълнителната информация, за която прокурорът смяташе, че няма нищо общо с предварителното следствие и която следователно нямаше да се използва в процеса или да влезе в уликите срещу Лисбет. Там беше почти всичко, свързано с миналото на Залаченко.

Разследването не водеше доникъде.

Микаел се запита кое от всичко това бе просто съвпадение и кое – аранжировка? Къде минаваше границата? И дали Екстрьом съзнаваше, че има граница?

Или може би някой бе снабдил Екстрьом с подвеждаща информация?

Накрая той влезе в хотмейла и използва следващите десет минути да провери половин дузина анонимни електронни адреси, които бе създал. Всеки ден внимателно проверяваше хотмейл адреса, който бе дал на криминален инспектор Соня Мудиг. Не таеше особена надежда, че ще му се обади. Затова бе приятно изненадан, когато чукна на пощенската кутия и намери имейл от ressallskap9april@hotmail.com. Съобщението бе от един-единствен ред.

Кафене „Мадлен“, горния етаж, 11,00 събота.

Микаел Блумквист замислено кимна.

PLAGUE СЕ СВЪРЗА с Лисбет Саландер в полунощ и прекъсна работата ѝ – тъкмо описваше живота си по времето, когато Холмер Палмгрен бе неин настойник. Тя раздразнено погледна дисплея.

– Какво искаш?

– Здрасти, Wasp, и на мен ми е драго да те чуя.

– Да бе, да. Какво?

– Телебориан.

Тя седна в леглото и напрегнато загледа екрана.

– Разказвай.

– Тринити го оправи за рекордно време.

– Как?

– Тоя доктор за луди не седи мирен. Пътува между Упсала и Стокхолм непрекъснато и не можем да направим hostile takeover[36].

– Знам. Та значи как?

– Играе тенис два пъти седмично. Около два часа. Оставил си компютъра в колата в един покрит паркинг.

– Аха.

– Тринити нямаше никакви проблеми да изключи алармата на колата и да извади компютъра. Трябваха му само трийсет минути да изкопира всичко чрез Firewire, да вкара Asphyxia…

– Къде?

Plague ѝ даде уеб адреса на сървъра, където се пазеше хард диска на доктор Петер Телебориан.

– Цитирам Тринити… This is some nasty shit.[37]

– ?

– Прегледай неговия хард диск.

Лисбет Саландер изключи Plague, излезе в мрежата и потърси сървъра. Следващите три часа прегледа всички папки от компютъра на Телебориан.

Намери кореспонденция между Телебориан и човек с хотмейл адрес, изпращащ закодирани имейли. След като имаше достъп до хард диска на Телебориан, нямаше проблеми да прочете кореспонденцията в прав текст. Името му беше Юнас, презиме нямаше. Юнас и Телебориан проявяваха нездрав интерес към състоянието на Саландер.

Йес… можем да докажем, че е имало конспирация.

Но онова, което наистина заинтересува Лисбет Саландер, бяха четирийсет и седем файла, съдържащи 8756 снимки с откровена детска порнография. Тя отваряше снимка след снимка и виждаше деца на 15 или на по-малко години. На някои имаше съвсем малки деца. Повечето от снимките бяха на момичета. Много от тях бяха садистични.

Намери и линкове към поне дузина потребители от чужбина, обменящи си детско порно.

Лисбет прехапа долната си устна. Иначе лицето ѝ остана безизразно.

Спомни си онези нощи, когато беше на 12 и лежеше, закопчана с колани, в стая в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“. Телебориан непрекъснато идваше в сумрачната стая и я наблюдаваше на светлината на нощната лампа.

Тя знаеше за вкусовете му. Той никога не я докосна, но тя винаги бе знаела за вкусовете му.

Прокле се. Трябваше да се разправи с Телебориан още преди няколко години. Но го презря и игнорира съществуването му.

Така го бе оставила да продължи.

След малко звънна на Микаел Блумквист по ICQ.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ПРЕКАРА нощта в жилището на Лисбет Саландер на Фискаргатан. Чак в шест и половина сутринта изключи компютъра. Заспа със снимки на жестока детска порнография в мрежата, събуди се в десет и четвърт, изстреля се от леглото на Лисбет Саландер, взе душ и поръча такси, което го взе пред „Сьодратеатър“. Спря на Биргерярлсгатан и тръгна към кафене „Мадлен“.

Соня Мудиг го чакаше пред чаша черно кафе.

– Здравей – каза Микаел.

– Много рискувам – каза тя, без да поздрави. – Ще ме уволнят и може да ме осъдят, ако някога се разбере, че се срещам с теб.

– Никой няма да го знае освен мен.

Тя изглеждаше стресирана.

– Мой колега току-що посети бившия министър-председател Турбьорн Фелдин. Отишъл е частно и работата му също виси на косъм.

– Разбирам.

– Затова искам защита на анонимността и за двама ни.

– Дори не знам за кой колега говориш.

– Ще ти кажа. Искам да обещаеш, че ще му дадеш закрила.

– Имаш думата ми.

Тя погледна часовника си.

– Бързаш ли?

– Да. Ще се срещна с мъжа ми и децата в „Щурегалерия“ след десет минути. Мъжът ми мисли, че съм на работа.

– И Бублански не знае нищо за това.

– Не.

– Окей. Ти и твоят колега сте източници и имате пълна закрила на източници на информация. И двамата. До гроб.

– Колегата ми е Йеркер Холмберг, когото срещна в Гьотеборг. Баща му е от Партията на центъра и Йеркер познава Фелдин от дете. Отиде частно да го види и да попита за Залаченко.

– Разбирам.

Внезапно сърцето на Микаел силно се разтуптя.

– Фелдин изглежда свестен мъж. Холмберг разказал за Залаченко и поискал да разбере дали Фелдин е знаел за бягството. Фелдин не му отговорил. После Холмберг разказал как подозираме, че затварянето на Лисбет Саландер в лудница е било извършено от онези, които са закриляли Залаченко. Фелдин бил много възмутен.

– Разбирам.

– Фелдин казал, че тогавашният шеф на Сепо и един колега го посетили малко след като станал министър-председател. Разказали му някаква фантастична шпионска история за руски беглец, пристигнал в Швеция. Фелдин научил, че това била най-деликатната военна тайна на Швеция… и че нищо не било от такова значение за националната сигурност.

– Окей.

– Фелдин казал, че не знае как да подходи към случая. Току-що бил станал министър-председател и правителството нямало никакъв опит. Нали социалистите държаха властта повече от четирийсет години. Казали му, че носел лична отговорност и сам трябвало да вземе решение и че ако се консултира с колегите си от правителството, Сепо няма да носи отговорност. Всичко това му се сторило безкрайно неприятно и чисто и просто не знаел какво да направи.

– Ясно.

– Накрая се видял принуден да направи онова, което предложили господата от Сепо. Издал директива Сепо единствени да се грижат за Залаченко. Обвързал се с обещание никога да не обсъжда случая с когото и да било. Фелдин дори не научил името на беглеца.

– Разбирам.

– През своя двумандатен период Фелдин, общо взето, нищо не чул повече по въпроса. Затова пък извършил нещо изключително умно. Настоял един държавен секретар да бъде запознат с тайната и да функционира като посредник между правителствената канцелария и онези, които закрилят Залаченко.

– Ясно.

– Държавният секретар се казва Бертил Й. Янерюд, днес е на 63 години и е генерален консул на Швеция в Амстердам.

– О, по дяволите!

– Когато Фелдин разбрал колко сериозно е това предварително следствие, седнал и написал писмо до Янерюд.

Соня Мудиг побутна на масата плик.

„Скъпи Бертил,

Онази тайна, която двамата криехме през моя управленски период, днес е предмет на много сериозни въпроси. Човекът, когото засяга тази тайна, е мъртъв и повече не може да му се навреди. Затова пък други хора ще пострадат.

От голямо значение е да получим отговори на въпросите, които ни интересуват.

Приносителят на това писмо работи неофициално и има моето доверие. Моля те да изслушаш неговата история и да отговориш на въпросите, които ще ти зададе.

Използвай твоята прочута способност за преценка.

ТФ.“

– В това писмо значи става дума за Йеркер Холмберг?

– Не. Холмберг помолил Фелдин да не пише име. Ясно заявил, че не знае кой ще замине за Амстердам.

– Искаш да кажеш…

– Аз и Йеркер обсъдихме нещата. Вече сме стъпили на много тънък лед и ни трябват по-скоро весла, отколкото шейна. Нямаме абсолютно никакви пълномощия да пътуваме до Амстердам и да разпитваме генералния консул. Затова трябва ти да направиш това.

Микаел сгъна писмото и започна да го пъха в джоба на сакото си, когато Соня Мудиг хвана ръката му.

– Информация за информация – каза тя. – Искаме да знаем какво ще ти разкаже Янерюд.

Микаел кимна. Соня Мудиг се изправи.

– Чакай. Ти каза, че Фелдин е бил посетен от двама души от Сепо. Единият е бил шефът. Кой е бил колегата му?

– Фелдин го е срещал само веднъж и не можал да си спомни името. На срещата не са се водили бележки. Спомня си го като слаб мъж с тънък мустак. Но бил представен като шеф на Секцията за специални анализи или нещо подобно. После Фелдин погледнал в една органиграма на Сепо, но не могъл да намери такъв отдел.

Клубът Залаченко – помисли Микаел.

Соня Мудиг отново седна. Изглежда, мереше думите си.

– Окей – каза накрая. – С риск да ме разстрелят. Има една бележка, за която нито Фелдин, нито гостите му са се сетили.

– Каква?

– Дневникът за посетители в Русенбад.

– И?

– Йеркер изиска дневника. Официално.

– И?

Соня Мудиг отново се поколеба.

– Дневникът посочва само, че министър-председателят се е срещнал с шефа на Сепо и негов колега за обсъждане на въпроси от общ характер.

– Имаше ли име?

– Да. Е. Гулберг.

Микаел усети как кръвта нахлува в главата му.

– Еверт Гулберг – каза.

Соня Мудиг бе стиснала зъби. Кимна. После се изправи и си тръгна.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ОСТАНА в кафене „Мадлен“, отвори анонимния си мобилен телефон и поръча билет до Амстердам. Самолетът излиташе от Арланда в 14,50. Той отиде до „Дресман“ на Кунгсгатан и си купи чиста риза и бельо, после от една аптека се снабди с четка за зъби и тоалетни принадлежности. Внимаваше да не го следят, когато изтича към автобуса за Арланда. Пристигна десет минути по-рано.

В 18,30 се регистрира в овехтял хотел в района на „Червените фенери“, само на десет минути пеша от Централната гара на Амстердам.

Трябваха му два часа да намери седалището на генералния консул на Швеция в Амстердам. Свърза се с консула по телефона към девет. Използва способността си да убеждава и подчерта, че е дошъл по много важна работа, която не търпи отлагане. Накрая консулът се предаде и се съгласи да се срещне с Микаел в десет сутринта в неделя.

После Микаел излезе и се възнагради с лека вечеря в един ресторант до хотела. Към единайсет вечерта вече спеше.

ГЕНЕРАЛНИЯТ КОНСУЛ БЕРТИЛ Й. ЯНЕРЮД не беше много разговорлив, когато предложи кафе в частното си жилище.

– Така… За какво става дума?

– Александър Залаченко. Руският беглец, който пристигнал в Швеция през 1976-а – каза Микаел и подаде бележката от Фелдин.

Янерюд изглеждаше изумен. Прочете писмото и внимателно го остави настрана.

Микаел половин час обяснява какъв е проблемът и защо Фелдин е написал писмото.

– Аз… аз не мога да обсъждам този случай – каза накрая Янерюд.

– Напротив, можеш.

– Не, мога да го обсъждам само пред конституционната комисия.

– Вероятността да го направиш е голяма. Но в писмото пише, че трябва сам да прецениш.

– Фелдин е честен човек.

– Ни най-малко не се съмнявам в това. И не съм тръгнал срещу теб или Фелдин. Не е необходимо да разкриваш и най-малката военна тайна, която евентуално е дошла от Залаченко.

– Не знам никаква тайна. Дори не знаех, че името му е Залаченко… Знаех го само по прякор.

– Какъв?

– Рубен.

– Окей.

– Но не мога да обсъждам това.

– Напротив, можеш – повтори Микаел и добави: – Работата е там, че цялата история скоро ще стане известна. И когато това се случи, медиите или ще те екзекутират, или ще те опишат като честен държавен служител, който е направил възможно най-доброто в една отвратителна ситуация. На теб Фелдин е възложил да бъдеш посредник между него и онези, които са се грижели за Залаченко. Това вече го знам.

Янерюд кимна.

– Говори тогава.

Около минута Янерюд остана мълчалив.

– Така и не получих каквато и да е информация. Бях млад… не знаех как да се справя с положението. Срещах се с тях около два пъти годишно през онези години. Научих, че Рубен… Залаченко е жив и здрав, че сътрудничи и че предоставената от него информация е безценна. Никога не научих подробности. Нямах нужда да ги знам.

Микаел чакаше.

– Беглецът бе действал в други страни, не знаеше нищо за Швеция и затова така и не се превърна в някакъв голям въпрос за политиката ни на сигурност. Един-два пъти информирах министър-председателя, но обикновено просто нямах какво да му кажа.

– Окей.

– Те винаги казваха, че с него се отнасят по обичайния начин и че предоставената от него информация се обработва от нашите обичайни канали. Какво да кажа? Когато питах какво съдържа тази информация, се усмихваха и заявяваха, че било извън моето ниво на сигурност. Чувствах се като идиот.

– Ти никога ли не помисли, че нещо не е наред с цялата аранжировка?

– Не. На аранжировката ѝ нямаше нищо. Предполагах, че Сепо знае какво прави и има необходимата рутина и опит. Но това не мога да обсъждам.

Янерюд всъщност вече обсъждаше темата от няколко минути.

– Всичко това е без значение. Единствено важно е едно.

– Кое?

– Имената на хората, с които си се срещал.

Янерюд въпросително изгледа Микаел.

– Хората, които се занимаваха със Залаченко, са надвишили всички възможни правомощия. Вършили са груба криминална дейност и трябва да станат предмет на предварително разследване. Ето защо Фелдин ме изпрати при теб. Фелдин не знае имената – ти си се срещал с тях.

Янерюд примигна и прехапа устни.

– Срещал си се с Еверт Гулберг… той им е бил тарторът.

Янерюд кимна.

– Колко пъти се срещна с него?

– Той присъстваше на всички срещи, с изключение на една. Бяха около десетина през годините на Фелдин като министър-председател.

– Къде се срещахте?

– Във фоайето на някой хотел. Най-често „Шератон“. Един път в „Амарантен“ на Кунгсхолмен и няколко пъти в ресторанта на „Континентал“.

– И кои други бяха на срещите?

Янерюд безпомощно замига.

– Беше много отдавна… не си спомням.

– Опитай.

– Имаше един… Клинтон. Като американския президент.

– Име?

– Фредрик Клинтон. С него се срещнах четири или пет пъти.

– Окей… други?

– Ханс фон Ротингер. Него познавах чрез майка ми.

– Майка ти?

– Да, майка ми познаваше семейство Фон Ротингер. Ханс фон Ротингер беше приятен човек. Докато веднъж не се появи на среща заедно с Гулберг, нямах никаква представа, че работи за Сепо.

– Не е работил – каза Микаел.

Янерюд побледня.

– Работил е за нещо, което се нарича Секция за специални анализи – каза Микаел. – Какво знаеше за тази група?

– Нищо… искам да кажа, нали те се грижеха за беглеца.

– Да. Но не е ли смешно, че ги няма никъде в структурата на Сепо?

– Това е абсурдно…

– Да, нали? Как ставаха срещите ви, те ли звъняха, или ти на тях?

– Не… часът и мястото на всяка среща се определяха на предишната.

– Какво се случваше, ако ти се наложеше да се свържеш с тях? Например, за да се промени часът на срещата или нещо такова.

– Имах телефонен номер.

– Какъв номер?

– Честно казано, наистина не помня.

– На кого звънеше на този номер?

– Не знам. Така и не го използвах.

– Добре… Следващият въпрос… на кого сдаде работата?

– Какво имаш предвид?

– Когато Фелдин си отиде. Кой зае мястото ти?

– Не знам.

– Написа ли някакъв доклад?

– Не, нали всичко беше секретно. Дори не можеше да си водя записки.

– И не посвети в историята своя заместник?

– Не.

– Какво се случи после?

– Ами… Фелдин нали си тръгна и предаде властта на Ула Улстен. Получих информация, че трябва да изчакаме до следващите избори. Тогава Фелдин бе преизбран и срещите ни се възобновиха. После дойдоха изборите през 1982-ра и социалистите спечелиха. Предполагам, че Палме е посочил някого за мой заместник. Самият аз започнах работа във Външно министерство и станах дипломат. Изпратиха ме в Египет и после в Индия.

Микаел продължи да задава въпроси още няколко минути, но бе убеден, че вече е научил всичко, което Янерюд можеше да разкаже. Три имена.

Фредрик Клинтон.

Ханс фон Ротингер.

И Еверт Гулберг – мъжът, който застреля Залаченко.

„Клубът Залаченко“.

Благодари на Янерюд за информацията и взе такси за Централната гара. Чак когато седна в таксито, отвори джоба на сакото си и изключи касетофона. Пристигна на Арланда в седем и половина в неделя вечерта.

ЕРИКА БЕРГЕР ЗАМИСЛЕНО СЕ ВЗИРАШЕ в екрана на компютъра. Отмести очи и огледа полупразната редакция отвъд буркана. Андеш Холм бе в отпуск. Никой не показваше особен интерес към нея – нито открито, нито прикрито. Нямаше и никаква причина да подозира, че някой от редакцията ѝ желае злото.

Имейлът пристигна преди минута. Подателят бе redax@aftonbladet.com.

Защо точно „Афтонбладет“? Адресът е фалшив.

Днешното съобщение нямаше съдържание. Имаше само снимка, която тя отвори във фотошопа.

Снимката бе порнографска и представляваше гола жена с невероятно големи гърди и кучешка каишка около врата. Стоеше на четири крака и я чукаха отзад.

Лицето на жената бе сменено. Не беше много сръчен ретуш, което явно не бе и целта. Вместо оригиналното лице бе залепено лицето на Ерика Бергер. То бе от стара полицейска снимка от „Милениум“ и можеше да се вземе от интернет.

В долния край на снимката бе написана дума със спрея от фотошоп.

Курва.

Това бе деветото анонимно съобщение с думата „курва“ и с подател от широко известна шведска медийна фирма. Явно я бе нападнал кибер сталкер[38].

ПОДСЛУШВАНЕТО НА ТЕЛЕФОН БЕ по-трудно от компютърното проследяване. Тринити лесно локализира кабела на домашния телефон на прокурор Екстрьом, като проблемът, разбира се, бе, че Екстрьом рядко или никога не го използваше за служебни разговори. Не се и опита обаче да сложи бръмбар в служебния телефон на Екстрьом в полицията на Кунгсхолмен. За това му бе необходим достъп до шведската кабелна мрежа в обхват, какъвто Тринити нямаше.

Затова Тринити и Боб Кучето отделиха по-голямата част от седмицата да идентифицират и отделят мобилния телефон на Екстрьом от близо 200 000 други мобилни телефони, в радиус от един километър от полицията.

Тринити и Боб Кучето използваха техника, наричана Random Frequence Tracking System, RFTS. Техниката не бе неизвестна. Беше разработена от американската National Security Agency, NSA[39], и бе вградена в неизвестен брой сателити, които прецизно наблюдаваха кризисни огнища и столици по целия свят.

NSA разполагаше с огромни средства и използваше голяма мрежа за прихващане на огромен брой мобилни разговори едновременно в определен район. Всеки разговор биваше отделян и дигитално обработван чрез компютри, програмирани да реагират на определени думи, например „терорист“ или „Калашников“. Ако се появяха такива думи, компютърът автоматично изпращаше алармен сигнал, което означаваше, че някой оператор е влязъл ръчно и подслушва разговора, за да прецени дали представлява интерес или не.

По-труден проблем беше да се идентифицира специфичен телефон. Всеки мобилен телефон притежава уникален подпис – нещо като пръстов отпечатък – под формата на телефонен номер. С притежаваната от нея изключително чувствителна апаратура NSA можеше да се фокусира върху специфична област и да отделя и подслушва разговорите. Техниката бе проста, но не на сто процента сигурна. Изходящите разговори бяха най-трудни за идентифициране, докато, обратно, входящите бяха по-лесни, тъй като се въвеждаха именно с този пръстов отпечатък, който позволяваше на въпросния телефон да предава сигнала.

Разликата между амбициите на Тринити и NSA беше икономическа. NSA имаше годишен бюджет от няколко милиарда долара, около 12 000 назначени агенти и достъп до най-висшите компютърни и телефонни технологии. Тринити имаше своя фургон със съответно трийсет кила електронно оборудване, от което по-голямата част домашно производство, сглобено от Боб Кучето. NSA можеше чрез глобално сателитно наблюдение да насочи изключително чувствителни антени към определена сграда където и да е по света. Тринити имаше една антена, конструирана от Боб Кучето, с ефективен обхват от около 500 метра.

Техниката, с която разполагаше Тринити, предполагаше, че той може да паркира фургона на Бергсгатан или в някоя от прилежащите улици и търпеливо да настройва оборудването, докато идентифицира пръстовия отпечатък – номера на мобилния телефон на прокурор Екстрьом. Тъй като не знаеше шведски, трябваше да пренасочва разговора към друг мобилен телефон в дома на Plague, който се грижеше за самото подслушване.

Пет денонощия Plague с все по-подпухнали очи изслушваше огромен брой разговори от и към полицията и околните сгради. Бе изслушал информация за престъпления от текущи разследвания, разкрил бе планирани любовни срещи и записал астрономически брой разговори, съдържащи безинтересни глупости. Късно вечерта на петия ден Тринити му изпрати сигнал, който дигиталният дисплей мигновено разпозна като мобилния номер на прокурор Екстрьом. Plague настрои параболната антена на точната честота.

Техниката на RTFS действаше главно за входящите разговори на Екстрьом. Параболата на Тринити хвана чисто и просто това, което неговият мобилен номер излъчваше в етера на Швеция.

Преди да започне да записва разговорите на Екстрьом, Тринити получи и негов гласов отпечатък, който Plague щеше да обработи.

Plague вкара дигитализирания глас на Екстрьом в програма, която се наричаше VPRS и можеше да се преведе като Voiceprint Recоgnition System[40]. Той определи около дузина обичайно използвани думи, като например „окей“ или „Саландер“. Щом получеше пет броя от една дума, те се нанасяха на карта, където се отбелязваха времето за произнасяне, дълбочината на гласа и честотният обхват, интонацията и още дузина други белези. Резултатът бе графично изображение. Сега вече Plague можеше да подслушва и изходящи разговори на прокурор Екстрьом. Антената му хващаше разговорите, в които графиката на Екстрьом се появяваше сред дузина други думи. Техниката не бе перфектна. Но все пак петдесет процента от всички разговори, провеждани от мобилния на Екстрьом в близост до полицията, се подслушваха и записваха.

Техниката имаше и един по-сериозен недостатък. Щом прокурор Екстрьом се отдалечеше от полицията, възможността да се подслушва мобилният му отпадаше, а Тринити не знаеше къде се намира, за да паркира в непосредствена близост до телефона му.

СЪС ЗАПОВЕД ОТ НАЙ-ВИСОЧАЙШЕ място Тощен Едклинт най-после можеше да създаде малък, но законен оперативен отдел. Той подбра четирима сътрудници, като съзнателно избра по-млади таланти с биография в полицията, които отскоро бяха назначени в РПС/Сек. Двама бяха от отдел „Измами“, един от финансовата полиция и един от отдел „Убийства“. Привикаха ги в кабинета на Едклинт и ги осведомиха за същността на задачата и необходимостта от пълна секретност. Едклинт подчерта, че разследването се извършва по изрично искане на министър-председателя. Моника Фигерула оглавяваше групата и управляваше следствието със силна ръка, съответстваща на външността ѝ.

Но работата вървеше бавно, най-вече защото никой не бе напълно сигурен кой или кои трябва да бъдат разследвани. Едклинт и Фигерула неведнъж претегляха възможността просто да арестуват Мортенсон и да започнат да задават въпроси. И всеки път решаваха да изчакат. Един арест щеше да разкрие, че се води разследване.

Чак във вторник, единайсет дни след срещата с министър-председателя, Моника Фигерула почука на вратата на кабинета на Едклинт.

– Мисля, че имаме нещо.

– Сядай.

– Еверт Гулберг.

– Е, и?

– Един от нашите разузнавачи е разговарял с Маркус Ерландер, който движи разследването за убийството на Залаченко. Според Ерландер РПС/Сек се е свързала с Гьотеборгската полиция само два часа след убийството и е предоставила информация за заплашителните писма на Гулберг.

– Доста бърз ход.

– Да. Прекалено бърз. РПС/Сек е изпратила по факса девет писма до полицията в Гьотеборг с обяснението, че ги е писал Гулберг. Има само един проблем в тази работа.

– Какъв?

– Две от писмата били изпратени в Министерството на правосъдието – до министъра на правосъдието и до министъра на демокрацията.

– Това вече го знам.

– Да, но писмото до министъра на демокрацията е било заведено чак на следващия ден. Пристигнало е с по-късна поща.

Едклинт се взря в Моника Фигерула. За първи път изпита истински страх, че подозренията му ще се оправдаят. Моника Фигерула безмилостно продължи.

– С други думи, РПС/Сек е изпратила по факса копие на заплашително писмо, което още не е било пристигнало.

– Боже Господи! – каза Едклинт.

– Сътрудник от „Лична охрана“ е изпратил писмата по факса.

– Кой?

– Не знам дали има нещо общо с това. Получил е писмата на бюрото си сутринта и скоро след убийството получил задача да се свърже с Гьотеборгската полиция.

– Кой му е възложил това?

– Секретарят на шефа на канцеларията.

– Боже мили, Моника… Разбираш ли какво означава това?

– Да.

– Означава, че РПС/Сек е замесена в убийството на Залаченко.

– Не непременно. Но твърдо означава, че хора вътре в РПС/Сек са знаели за убийството още преди да е било извършено. Въпросът е само кои?

– Шефът на канцеларията…

– Да. Но започвам да подозирам, че този „клуб Залаченко“ се намира извън Къщата.

– Какво искаш да кажеш?

– Мортенсон. Бил е преместен от „Лична охрана“ и работи самостоятелно. През изминалата седмица го наблюдавахме денонощно. Доколкото ни е известно, не е влизал в контакт с никой от Къщата. Получава обаждания на мобилен телефон, който не можем да подслушваме. Не знаем кой е номерът, но не е неговият собствен. Срещал се е и с онзи, русия, когото още не сме успели да идентифицираме.

Едклинт сбърчи чело. В същия миг на вратата почука Андеш Берглунд. Той беше новоназначен в новосъздадения оперативен отдел, преди бе работил във финансовата полиция.

– Мисля, че открих Еверт Гулберг – каза Берглунд.

– Влизай – каза Едклинт.

Берглунд постави рамкирана черно-бяла фотография на бюрото. Едклинт и Фигерула я разгледаха. Видяха мъж, когото и двамата веднага разпознаха. Вкарваха го през някаква врата двама внушителни цивилни полицаи. Легендарният шпионин полковник Стиг Венерстрьом.

– Тази снимка идва от издателство „Олен & Окерлунд“ и е публикувана във вестник „Виж“ през пролетта на 1964 година. Направена е във връзка с процеса, на който Венерстрьом бе осъден на доживотен затвор.

– Така значи.

– В дъното виждаш трима души. Вдясно е криминален комисар Ото Даниелсон, който всъщност залови Венерстрьом.

– Да…

– Погледни мъжа, който стои плътно вляво зад Даниелсон.

Едклинт и Фигерула видяха висок мъж с тънки мустачки и шапка. Слабо напомняше на писателя Дашиел Хамет.

– Сравни лицето с тази паспортна снимка на Гулберг. Бил е на 66 години, когато е направена.

Едклинт сви вежди.

– Не бих се заклел, че е един и същи човек…

– Но аз бих – каза Берглунд. – Обърни снимката.

Отзад имаше печат, удостоверяващ, че снимката принадлежи на издателство „Олен & Окерлунд“ и че името на фотографа е Юлиус Естхолм. Текстът бе написан с молив.

Стиг Венерстрьом, обкръжен от двама полицаи, на път към Стокхолмския градски съд. В дъното О. Даниелсон, Е. Гулберг и Х. В. Франке.

– Еверт Гулберг – каза Моника Фигерула. – Той е бил от РПС/Сек.

– Не – каза Берглунд. – Чисто технически не е бил. Поне не и когато е направена снимката.

– Смяташ ли?

– РПС/Сек е основана чак четири месеца по-късно. На тази снимка той все още е принадлежал към Тайната държавна полиция.

– Кой е Х. В. Франке? – запита Моника Фигерула.

– Ханс Вилхелм Франке – каза Едлинт. – Умря в началото на деветдесетте, но беше заместник-началник на Тайната държавна полиция в края на петдесетте и началото на шестдесетте години. Беше нещо като легенда, точно като Ото Даниелсон. Всъщност срещал съм се с него един-два пъти.

– Значи така – каза Моника Фигерула.

– Напусна РПС/Сек в края на шейсетте. Франке и П. Г. Винге така и не се разбраха и Франке беше уволнен, когато бе на 50-55 години. Започна свой бизнес.

– Свой?

– Да, стана съветник по въпросите на сигурността в частната промишленост. Имаше офис на Щуреплан, но от време на време изнасяше и лекции в РПС/Сек. Така се запознах с него.

– Разбирам. За какво се караха Франке и Винге?

– Просто не мелеха заедно. Франке се държеше малко като каубой и виждаше агенти на КГБ навсякъде, а Винге бе бюрократ от старата школа. Малко след това по ирония на съдбата и Винге беше уволнен, защото смятал, че Палме работи за КГБ.

– Хм – каза Моника Фигерула и загледа снимката, на която Гулберг и Франке стояха рамо до рамо.

– Мисля, че е време за нов разговор с министъра на правосъдието – обърна се Едклинт към нея.

– Днес излезе „Милениум“ – каза Моника Фигерула.

Едклинт ѝ хвърли остър поглед.

– Нито дума за аферата „Залаченко“ – отвърна тя.

– Това означава, че вероятно разполагаме с още един месец до следващия брой. Хубаво. Но трябва да се справим и с Блумквист. Той е като заредена ръчна граната по средата на цялата тази бъркотия.