Взривената въздушна кула

ГЛАВА ШЕСТА Понеделник, 11 април

В ПОНЕДЕЛНИК СУТРИНТА Микаел Блумквист стана малко след девет и позвъни на Малин Ериксон, която тъкмо влизаше в редакцията на „Милениум“.

– Здравей, главна редакторке – каза той.

– Не мога да повярвам, че Ерика я няма и че ме искате за главен редактор.

– Няма ли я?

– Няма я. Бюрото ѝ е празно.

– Тогава най-добрата идея е да използваш деня и да се преместиш в нейната стая.

– Не знам как да се държа. Чувствам се ужасно неудобно.

– Недей. Всички са съгласни, че ти си най-добрият избор в тази ситуация. А и винаги можеш да дойдеш да се посъветваш с мен и Кристер.

– Благодаря за доверието.

– Няма защо – каза Микаел. – Работи си както обикновено. В най-близко време ще приемаме проблемите такива, каквито са.

– Окей. За какво дойде?

Той обясни, че възнамерява да си остане вкъщи и да пише през целия ден. Малин изведнъж осъзна, че той ѝ докладва по същия начин, по който – както предполагаше – е информирал Ерика Бергер с какво се занимава. От нея се очакваше коментар. Или може би не?

– Имаш ли някакви инструкции за нас?

– Не. Напротив, ако имаш ти към мен, можеш да звъннеш. До гуша съм затънал в историята със Саландер, както и преди, но за всичко останало, което засяга списанието, топката е у теб. Взeмай решения. Подкрепям те.

– А ако взема погрешно решение?

– Ако забележа нещо такова, ще ти кажа. Но трябва да е нещо специално. В нормални случаи няма решения, които да са стопроцентово правилни или погрешни. Ще взeмаш твоите решения, които може да не са идентични с онези, които би взела Ерика Бергeр. А ако аз взема решение, то ще е трети вариант. Но сега става дума за теб.

– Окей.

– Ако искаш да си добър шеф, обсъждай въпросите с другите. Най-напред с Хенри и Кристер, после с мен и накрая най-завързаните неща ще обсъдим в редколегията.

– Ще направя каквото мога.

– Добре.

Когато се прибра, Микаел седна на дивана в дневната с айбука на коленете си и работи без прекъсване целия понеделник. Вечерта имаше чернова на два текста в общо двайсет и една страници. В тази част от историята ставаше дума за убийството на сътрудника Даг Свенсон и неговата приятелка Мия Бергман – над какво работеха, защо бяха застреляни и кой бе убиецът. Пресметна, че ще трябва да напише още около четирийсет страници текст за тематичния летен брой. И да реши за себе си как да опише Лисбет Саландер, без да наруши личната ѝ неприкосновеност. Знаеше за нея неща, които тя за нищо на света не би искала да се публикуват.

ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ довърши понеделнишката си закуска, състояща се само от филия хляб и чаша черно кафе, в кафенето на „Фрей“. После взе такси до Артилеригатан на Йостермалм. В 9,15 сутринта позвъни на домофона, представи се и веднага бе пуснат вътре. Качи се на шестия етаж и още пред асансьора бе посрещнат от новия шеф на Секцията, 54-годишния Биргер Ваденшьо.

Когато Гулберг се пенсионира, Ваденшьо бе едно от младите попълнения в Секцията. Гулберг не беше сигурен какво да мисли за него.

Би желал енергичният Фредрик Клинтон все още да беше там. Клинтон наследи Гулберг и оглавяваше Секцията до 2002 година, когато диабет и сърдечносъдови проблеми изпратиха и него в пенсия. Гулберг нямаше представа от какво тесто е замесен Ваденшьо.

– Здравей, Еверт – каза Ваденшьо и се ръкува с бившия си началник. – Хубаво е, че намери време да дойдеш.

– Нямам нищо друго в повече освен време – каза Гулберг.

– Знаеш как е. Оказа се, че не сме добри в поддържането на контакти със старите предани другари.

Еверт Гулберг не обърна внимание на забележката. Зави наляво, влезе в стария си кабинет и седна до кръглата заседателна маса до прозореца. Ваденшьо (предположи, че е той) беше окачил по стените репродукции на Шагал и Мондриан. Навремето Гулберг ги украсяваше със скици на исторически кораби като „Короната“ и „Васа“. Винаги бе копнял за морето и всъщност поначало бе морски офицер, макар и да не беше прекарал повече от няколко кратки месеца на море по време на службата си във флота. Като се изключи настъплението на компютрите, стаята изглеждаше почти като по негово време. Ваденшьо поднесе кафе.

– Другите ей сега ще дойдат – каза той. – Мислех да разменим няколко думи преди това.

– Колко души от ония години останаха в Секцията?

– Освен мен само Ото Халберг и Георг Нюстрьом са в офиса. Халберг тази година ще се пенсионира, а Нюстрьом навършва 60. Иначе другите са новопостъпили. Срещал си някои от тях и преди.

– Колко души работят за Секцията днес?

– Направихме малка реорганизация.

– Така ли?

– На пълен работен ден са седмина. Тоест имаше съкращения. Но иначе Секцията разполага общо с трийсет и един сътрудници в РПС/Сек. Повечето от тях никога не идват тук, вършат си нормалната работа и дискретно работят за нас като вечерен извънреден труд.

– Трийсет и един.

– Плюс седем. Всъщност ти си този, който създаде системата. Само сме я подобрили, така че днес имаме вътрешна и външна организация. Преди да назначим някого, той получава отпуск, по време на който изкарва школата при нас. Халберг се грижи за образованието. Най-краткото е шест седмици. Ползваме училището в Йорлуг. После се връщат обратно на нормалната си работа в РПС/Сек, но вече с назначение при нас.

– Аха.

– Изключителна система. Повечето сътрудници нямат представа за съществуването на другите. А тук, в Секцията, най-вече приемаме доклади. Същите правила като от твое време. Всички работим на равни начала.

– Оперативни единици?

Ваденшьо сбърчи вежди. По времето на Гулберг Секцията имаше малка оперативна група от четирима души под командването на шлифования Ханс фон Ротингер.

– Не точно. Ротингер почина преди пет години. Сега имаме един по-млад талант, който извършва известна полева работа, но обикновено използваме при нужда някой от външната организация. Пък и сега е технически доста по-сложно, например да се организира телефонно подслушване или да се влезе в някое жилище. В днешно време има аларми и всякакви дяволии навсякъде.

Гулберг кимна.

– Бюджетът? – попита.

– Около единайсет милиона годишно за всичко. Една трета отива за заплати, една трета за поддръжка и една трета за дейността.

– Значи бюджетът е намален?

– Малко. Но имаме и по-малко персонал, което означава, че всъщност дейността се е увеличила.

– Разбирам. Кажи ми какви са отношенията ни с РПС/Сек.

Ваденшьо поклати глава.

– Шефовете на канцеларията и на бюджетната комисия са наши. Официално само шефът на канцеларията има поглед върху нашата дейност. Толкова сме секретни, че просто не съществуваме. В действителност няколко заместник-началници знаят за нас, но правят всичко възможно да ни избягват.

– Разбирам. Което означава, че ако възникне проблем, сегашното ръководство на Сепо ще бъде неприятно изненадано. А как сте с ръководството на отбраната и правителството?

– Ръководството на отбраната изключихме преди около две години. А правителствата идват и си отиват.

– Така че сме оставени на самотек, ако задуха?

Ваденшьо кимна.

– Това е недостатъкът при такава аранжировка. Преимуществата са явни. Но и работните ни задачи се промениха. След разпадането на Съветския съюз в Европа има нови политически реалности. Работата ни все по-малко е свързана с идентифицирането на шпиони. Сега става дума за тероризъм и главно за оценка дали определени личности са политически подходящи за някои по-деликатни дела.

– За това винаги е ставало дума.

На вратата се почука. Гулберг забеляза спретнато облечен мъж около шейсетте и по-млад в джинси и сако.

– Здравейте, момчета. Това е Юнас Сандберг. Работи тук от четири години и отговаря за оперативните работи. За него ти разказах. А това е Георг Нюстрьом. Срещали сте се и преди.

– Здравей, Георг – каза Гулберг.

Ръкуваха се. После Гулберг се обърна към Юнас Сандберг.

– Откъде си ? – запита и го загледа.

– Почти от Гьотеборг – пошегува се Сандберг. – Ходих при него.

– Залаченко… – каза Гулберг.

Сандберг кимна.

– Седнете, господа – покани ги Ваденшьо.

БЬОРК – КАЗА ГУЛБЕРГ и смръщи вежди, когато Ваденшьо запали пурета. Беше си свалил сакото и се бе облегнал на стола до заседателната маса. Ваденшьо хвърли поглед на Гулберг и се удиви колко слаб бе станал старецът.

– Бьорк бе задържан за нарушаване на закона срещу сексуалната търговия миналия петък – каза Георг Нюстрьом. – Още не е повдигнато обвинение, но той по принцип си е признал и се е прибрал след разпита с подвита опашка. Сега е в болнични и живее в Смодаларьо. Медиите още не са го надушили.

– Някога Бьорк бе един от абсолютно най-добрите, които сме имали в Секцията – каза Гулберг. – Играеше ключова роля в аферата Залаченко. Какво стана с него, откакто се пенсионирах?

– Той е един от вътрешните сътрудници, които излязоха от Секцията и се върнаха към външната дейност. Беше навън и се развяваше още по твое време.

– Ами да, имаше нужда от малко почивка, а и искаше да разшири кръгозора си. Бе освободен от Секцията за две години през осемдесетте, когато отиде в разузнаването. Преди това, от 1976-а нататък, бе работил като луд със Залаченко почти денонощно и прецених, че наистина има нужда от пауза. Нямаше го между 1985 и 1987 година, после се завърна при нас.

– Може да се каже, че приключи със Секцията през 1994-та, когато отиде във външната организация. През 1996-а стана заместник началник на отдела за чужденци, където имаше много текуща работа. Разбира се, поддържаше контакт със Секцията през цялото време и трябва да кажа, че до последно провеждахме редовни разговори веднъж месечно.

– Значи е болен.

– Има дископатия. Не е сериозно, но е много болезнено. Често получаваше кризи през последните години. Преди две години беше в болнични четири месеца. През август миналата година отново се разболя. Трябваше да се върне на работа на първи януари, но му удължиха болничните и сега очаква операция.

– И е използвал болничните да тича по курви? – каза Гулберг.

– Да, нали не е женен и ако правилно съм разбрал, по курви ходи от много години – каза Юнас Сандберг, който през изминалия половин час не бе казал и дума. – Четох ръкописа на Даг Свенсон.

– Така ли? Може ли някой да ми обясни какво всъщност се е случило?

– Доколкото ни е известно, Бьорк е в основата на всичко. Това е единственият начин да се обясни защо докладът от 1991-ва е попаднал в ръцете на адвокат Бюрман.

– Който също прекарва времето си в тичане по курви? – запита Гулберг.

– Не и доколкото знаем. Във всеки случай той не присъства в материала на Даг Свенсон. Затова пък е бил попечител на Лисбет Саландер.

Ваденшьо въздъхна.

– Може да се каже, че това е моя грешка. Ти и Бьорк заковахте Саландер през 91-ва, когато я вкарахте в лудницата. Смятахме, че ще отсъства значително по-дълго, но тя си намери добър адвокат, Холгер Палмгрен, който успя да я измъкне. Беше изпратена в приемно семейство. Тогава ти вече беше пенсиониран.

– Какво се случи после?

– Наблюдавахме я. Сестра ѝ, Камила Саландер, междувременно бе настанена в приемно семейство в Упсала. Когато станаха по на седемнайсет, Лисбет внезапно започна да рови в миналото си. Търсеше Залаченко и се опитваше да получи достъп до официалните регистри. По някакъв начин, не сме сигурни как, успя да се сдобие с информация, че сестра ѝ знае къде е Залаченко.

– И така ли беше?

Ваденшьо вдигна рамене.

– Всъщност нямам никаква представа. Сестрите не се бяха виждали няколко години, когато Лисбет Саландер издири Камила и се опита да я накара да каже каквото знае. Всичко свърши с огромна кавга и як бой между двете сестри.

– Така ли?

– През онези месеци плътно наблюдавахме Лисбет. Бяхме уведомили Камила Саландер, че сестра ѝ е агресивна и луда. Тя ни потърси след внезапното посещение на Лисбет, което ни накара да засилим наблюдението над нея.

– Значи сестрата е била твой информатор?

– Камила Саландер се страхуваше ужасно от сестра си. Което изостри вниманието ни към Лисбет Саландер и го насочи и в други направления. Имаше няколко скандала с хората от социалните служби и направихме извода, че тя все още представлява заплаха за анонимността на Залаченко. После стана онзи инцидент в метрото…

– Беше нападнала някакъв педофил?

– Точно. Явно още тогава е била склонна към насилие и е имала психически проблеми. Решихме, че ще е най-спокойно за всички, ако отново изчезне в някой приют, и се заехме с това. Фредрик Клинтон и Фон Ротингер организираха нещата. Отново се довериха на Петер Телебориан и изнесоха цяла битка в Градския съд, за да я въдворят отново в клиника. Холгер Палмгрен беше пълномощникът на Саландер, но съдът предпочете да следва линията на Телебориан и я постави под попечителство.

– Но как се е намесил Бюрман в тази история?

– През есента на 2002 Палмгрен получи удар. Саландер продължаваше да е наша грижа и бе поставяна под наблюдение всеки път, щом се появеше в някой компютърен регистър. Издействах Бюрман да стане неин попечител. Отбележете – той нямаше никаква представа, че тя е дъщеря на Залаченко. Целта чисто и просто беше, ако започне да бръщолеви за Залаченко, той веднага да реагира и да сигнализира.

– Бюрман беше идиот. Не е трябвало да има нищо общо със Залаченко, още по-малко с дъщеря му. – Гулберг погледна Ваденшьо. – Било е сериозна грешка.

– Знам – каза Ваденшьо. – Но тогава смятахме, че е правилно, и аз изобщо не можех да си представя…

– Къде е сестрата днес? Камила Саландер?

– Не знаем. Когато стана на деветнайсет, опакова една чанта и напусна приемното семейство. Оттогава не сме чули нито звук от нея. Изчезнала е.

– Окей, продължавай.

– В официалната полиция имам източник, който е разговарял с прокурора Ричард Екстрьом – каза Сандберг. – Криминалният инспектор Бублански, който води следствието, смята, че Бюрман е изнасилил Саландер.

Гулберг наблюдаваше Сандберг с неподправено удивление. После замислено поглади брадичката си.

– Изнасилил?

– Бюрман имал татуировка напряко на корема си с текст: „Аз съм садистична свиня, отрепка и изнасилвач“.

Сандберг постави цветна снимка от аутопсията на масата. Гулберг опулено загледа корема на Бюрман.

– И това му е направила дъщерята на Залаченко?

– Иначе е трудно да се обясни ситуацията. Тя съвсем не е безопасна. Здравата е набила двама хулигани от МК „Свавелшьо“.

– Дъщерята на Залаченко – повтори Гулберг и се обърна към Ваденшьо. – Знаеш ли какво, струва ми се, че трябва да я назначиш в Секцията.

Ваденшьо беше толкова изумен, че се наложи Гулберг да му обясни, че се шегува.

– Окей. Нека приемем за работна хипотеза, че Бюрман я е изнасилил и че тя си е отмъстила. Нещо друго?

– Единственият, който би могъл да каже какво точно се е случило, е, разбира се, самият Бюрман, а това ще е трудно, защото е мъртъв. Но работата е там, че той не би трябвало да има и най-малка представа, че тя е дъщеря на Залаченко, това го няма никъде, в никой регистър. Но някъде по пътя Бюрман е направил връзката.

– Но, по дяволите, Ваденшьо, тя знаеше кой е баща ѝ и би могла да го разкаже на Бюрман по всяко време.

– Знам. Ние… аз пренебрегнах това.

– Непростимо некомпетентно – каза Гулберг.

– Знам. И поне дузина пъти съм си ритал задника. Но Бюрман бе един от малкото, които знаеха за съществуването на Залаченко, и мисълта ми бе, че е по-добре да знае, че тя е дъщеря на Залаченко, отколкото някой напълно непознат попечител да направи същото откритие. Практически тя би могла да каже на когото си иска.

Гулберг подръпна крайчеца на ухото си.

– Е… продължавай.

– Всичко това са хипотези – каза меко Георг Нюстрьом, – но нашето предположение е, че Бюрман е нападнал Саландер, тя му го е върнала и му е спретнала ето това… – той посочи татуировката на снимката от аутопсията.

– Дъщеря на баща си, няма що! – каза Гулберг.

В гласа му се долавяше нотка на възхищение.

– Резултатът е, че Бюрман се е свързал със Залаченко, за да се справи с дъщерята. Както е известно, Залаченко има причини да мрази Лисбет Саландер повече от всички други. На свой ред Залаченко се уговорил с МК „Свавелшьо“, с онзи Ниедерман, приятеля му.

– Но как Бюрман се е свързал…

Гулберг замълча. Отговорът бе ясен.

– Бьорк – каза Ваденшьо. – Единственото обяснение как Бюрман е намерил Залаченко е, че Бьорк му е дал цялата информация.

– По дяволите! – каза Гулберг.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР изпитваше нарастващо отвращение, смесено със силно раздразнение. Сутринта две сестри бяха дошли да сменят спалното ѝ бельо. И веднага намериха химикалката.

– Опа! Как е попаднала тук? – каза една от сестрите и пъхна химикалката в джоба си, докато Лисбет я наблюдаваше с убийствен поглед.

Сега отново беше без оръжие и освен това толкова без сили, че не можеше дори да протестира.

Прекара уикенда зле. Имаше ужасно главоболие и получаваше силни обезболяващи. В рамото усещаше тъпа болка, която я прерязваше като с нож, когато се раздвижеше по-невнимателно или преместеше тежестта на тялото си. Лежеше по гръб с яка около врата. Шината щеше да остане още няколко дни, докато раната в главата започне да зараства. В неделя температурата ѝ се качи до 38,7 градуса. Доктор Хелена Ендрин постанови, че в тялото ѝ се развива инфекция. С други думи, никак не я биваше. И не ѝ беше нужен термометър, за да го разбере.

Констатира, че отново лежи прикована в държавно легло, макар този път да липсваше юлар, който да я държи да не мърда. Което бе излишно. Тя нямаше сили дори да се надигне, камо ли да се опита да избяга.

В понеделник по обяд я посети доктор Андеш Юнасон. Изглеждаше ѝ познат.

– Здравей. Помниш ли ме?

Тя поклати глава.

– Беше доста замаяна, но аз бях този, който те събуди след операцията. И аз съм този, който те оперира. Исках само да чуя как си и дали всичко е наред.

Лисбет Саландер го гледаше с широко отворени очи. Че не всичко е наред, бе повече от ясно.

– Чух, че нощес си свалила шината от врата си.

Тя кимна.

– Не сме поставили яката за забавление, а за да можеш да държиш главата си неподвижно, докато започне процесът на зарастване.

Той наблюдаваше мълчаливото момиче.

– Окей – каза накрая. – Просто исках да те погледна.

Беше вече на вратата, когато чу гласа ѝ.

– Юнасон беше, нали?

Той се обърна и удивено се усмихна.

– Точно така. Щом си спомняш името ми, значи си по-добре, отколкото предполагах.

– И ти извади куршума?

– Точно така.

– Ще ми кажеш ли какво ми е? Никой нищо разумно не ми казва.

Той се върна при леглото ѝ и я погледна в очите.

– Имаше късмет. Беше простреляна в главата, но, изглежда, не е засегната никоя важна част. Рискът сега е да не получиш кръвоизлив. Затова искаме да си напълно спокойна. В тялото ти се развива инфекция. Вероятно раната в рамото е причината. Възможно е да се наложи да оперираме отново, ако не възпрем инфекцията с антибиотици. Чакат те болки, докато трае оздравителният процес. Но сега, като те виждам, се изпълвам с надежда, че напълно ще се възстановиш.

– Това може ли да причини мозъчни травми?

Той се поколеба, преди да кимне.

– Да, има такъв риск. Но всичко показва, че си се справила добре. Възможно е белегът в мозъка да създаде проблеми – например да развиеш епилепсия или нещо подобно. Но, честно казано, това е малко вероятно. Сега изглеждаш добре. Оздравяваш. А възникнат ли проблеми, ще се справим и с тях. Това достатъчно ясен отговор ли е?

Тя кимна.

– Колко още трябва да лежа така?

– Искаш да кажеш в болницата? Ще минат няколко седмици, преди да те пуснем.

– Не, имам предвид кога ще мога да се изправя и да се движа?

– Не знам. Зависи от заздравяването. Но смятай поне две седмици, преди да можем да започнем някаква форма на физиотерапия.

Тя го гледа сериозно дълго време.

– Да ти се намира цигара? – попита.

Андеш Юнасон спонтанно се засмя и поклати глава.

– Съжалявам. Тук не се пуши. Но ще се погрижа да получиш никотинова лепенка или никотинова дъвка.

Тя се подвоуми, преди да кимне. После отново го погледна.

– Как е оня старец?

– Кой? Имаш предвид…

– Онзи, дето влезе заедно с мен.

– Предполагам, че не ти е приятел. Ще оживее, вече е на крака и ходи с патерици. Чисто физически е доста по-зле от теб и има много болезнена лицева рана. Ако правилно разбирам, ти си му забила брадва в черепа.

– Опита се да ме убие – каза тихо Лисбет.

– Това никак не е хубаво. Трябва да вървя. Искаш ли да дойда пак да те видя?

Лисбет Саландер помисли малко. После бързо кимна. Когато той затвори вратата, тя замислено се загледа в тавана. Залаченко има патерици. Точно този звук бе чула нощес.

ЮНАС САНДБЕРГ, който бе най-младият на събранието, излезе да поръча обяд. Върна се със суши и светла бира и сервира на заседателната маса. Еверт Гулберг усети носталгична тръпка. Точно така бе по негово време, когато някоя операция се намираше в критичен стадий и работеха ден и нощ.

Разликата, установи той, бе вероятно в това, че по негово време никому не би хрумнала безумната идея да поръча сурова риба за обяд. Би искал Сандберг да бе поръчал кюфтенца с пюре и конфитюр. Но пък от друга страна, не беше гладен и без угризения на съвестта избута сушито настрана. Хапна парче хляб и пи минерална вода.

Продължиха дискусията, хранейки се. Бяха стигнали до онази точка, в която се налагаше да обобщят ситуацията и да решат какви мерки да вземат. Трябваше да го направят веднага.

– Никога не съм познавал Залаченко – каза Ваденшьо. – Какъв беше?

– Такъв, какъвто и днес, предполагам – отвърна Гулберг. – Невероятно интелигентен, с почти фотографска памет за всяка подробност. Но по мое мнение отвратителна свиня. И малко луд, бих казал.

– Юнас, ти си го видял вчера. Какво е твоето заключение? – запита Ваденшьо.

Юнас Сандберг остави приборите.

– Държи нещата под контрол. Вече ви казах за ултиматума му. Или ще изчистим всичко, или той ще взриви Секцията.

– Но как, по дяволите, си мисли, че ще изчистим всичко? То отдавна се върти из медиите – каза Георг Нюстрьом.

– Не става дума за това какво можем и какво не можем. Става дума за потребността му да ни държи под контрол – каза Гулберг.

– Каква е твоята преценка? Ще го направи ли? Ще говори ли с пресата? – запита Ваденшьо.

Гулберг помисли и отвърна:

– Почти е невъзможно да се отговори. Залаченко не излиза с празни заплахи и ще направи онова, което е най-добро за самия него. Какво точно, не може да се предскаже. Ако му изнася да говори с пресата… ако му обещаят амнистия или намаление на присъдата, може и да го направи. Или ако се чувства предаден и иска да си отмъсти.

– Независимо от последствията?

– Съвсем независимо от последствията. За него е важно да покаже, че е по-голям пич от всички нас.

– Но дори и ако проговори, не е сигурно, че ще му повярват. За да им представи доказателства, трябва да получат достъп до нашия архив. А той не знае този адрес.

– Дали би поел риска? Да кажем, че проговори. Кой ще проговори после? Какво ще направим, ако Бьорк потвърди неговата история? И Клинтон с неговата диализа… какво ще стане, ако изведнъж стане религиозен и огорчен от всичко и от всички? Ами ако пожелае да се изповяда? Вярвайте ми, ако някой проговори, със Секцията е свършено.

– Тогава… какво ще правим?

Тишината се наслои около масата. Гулберг пое нишката.

– Проблемът се състои от няколко части. Първо, трябва да ни е ясно какви ще бъдат последствията, ако Залаченко проговори. Цялата проклета конституционна Швеция ще се стовари на главите ни. Ще ни унищожат. Предполагам, че доста назначени в Секцията ще отидат в затвора.

– Юридически дейността ни е легална, ние фактически работим по поръчки на правителството.

– Я не говори глупости! – каза Гулберг. – Знаеш не по-зле от мен, че един мъгляво формулиран текст от средата на шейсетте години днес не струва нищо.

– Бих предположил, че никой от нас не би искал и да си представи какво би се случило, ако Залаченко проговори.

Отново настъпи тишина.

– Значи ето я изходната ни точка: трябва да принудим Залаченко да мълчи – каза накрая Георг Нюстрьом.

Гулберг кимна.

– А за да го накараме да мълчи, трябва да му предложим нещо съществено. Проблемът е, че той е непредвидим. Ще иска да ни изгори от чиста злоба. Трябва да помислим как да го държим в шах.

– А исканията… – каза Юнас Сандберг. – Ако изчистим всичко и ако Саландер попадне в лудницата…

– Със Саландер можем да се справим. Проблемът е Залаченко. Но това ни въвежда и във втората част – ограничаването на щетите. Докладът на Телебориан от 1991 година вече не е актуален, а това е сериозна заплаха за Залаченко.

Георг Нюстрьом се прокашля.

– След като разбрахме, че докладът е навън и е попаднал в полицията, взех известни мерки. Минах през юриста Форелиус в РПС/Сек, който се свърза с главния прокурор. Той е заповядал докладът да бъде иззет от полицията, да не се разпространява, нито копира.

– Какво знае главният прокурор? – запита Гулберг.

– Нищо. Той действа по официално разпореждане от РПС/Сек, свързано с квалифицирана информация, и няма друг избор. Не може да действа по друг начин.

– Окей. Кой в полицията е чел доклада?

– Имаше две копия, чел го е Бублански, колежката му Соня Мудиг и накрая ръководителят на предварителното следствие Ричард Екстрьом. Може да предположим за още двама полицаи… – Нюстрьом порови из записките си. – Някой си Курт Свенсон и някой си Йеркер Холмгрен са запознати със съдържанието на доклада.

– Значи четирима полицаи и един прокурор. Какво знаем за тях?

– Прокурор Екстрьом, на четирийсет и две години, смята се за изгряваща звезда. Бил е следовател в Министерството на правосъдието и е водил няколко забележителни дела. Педантичен. Знае какво е PR. Кариерист.

– Социалист? – запита Гулберг.

– Вероятно. Но не активен.

– Бублански ръководи разследването. Видях го на една пресконференция по телевизията. Явно не се чувства добре пред камерите.

– На петдесет и две е и има изключителна служебна характеристика, но и репутация на мърморко. Евреин, доста ортодоксален.

– А онази жена… коя беше?

– Соня Мудиг. Омъжена, на трийсет и девет години, майка на две деца. Направила е доста бърза кариера. Говорих с Петер Телебориан, който я описа като емоционална. Тя през цялото време задаваше въпроси.

– Окей.

– Курт Свенсон е доста твърд. На трийсет и осем години. Застрелял един хулиган преди две години. Признат за невинен по всички точки на разследването. Впрочем тъкмо него Бублански изпрати да арестува Гунар Бьорк.

– Разбирам. Имате предвид онази смъртоносна стрелба. Ако се наложи да се хвърлят съмнения върху групата на Бублански, винаги можем да го дадем като пример за некадърен полицай. Вярвам, че са ни останали добри медийни контакти… А последният?

– Йеркер Холмберг. Петдесет и пет годишен. От Норланд, специалист по анализ на местопрестъпления. Имал е предложение да бъде обучен за комисар преди две години, но отказал. Изглежда, харесва работата си.

– Някой от тях активен ли е политически?

– Не. Бащата на Холмберг е бил общински съветник за Партията на центъра през седемдесетте.

– Хм… Изглеждат скромна група. Да предположим, че са доста съвестни. Можем ли по някакъв начин да ги изолираме?

– Има и пети намесен полицай – каза Нюстрьом. – Ханс Фасте, на четирийсет и седем години. Разрових и открих, че е имало остър сблъсък между Фасте и Бублански. Толкова остър, че Фасте излязъл в болнични.

– Какво знаем за него?

– Получавам смесени реакции, когато питам. Има дълга служебна характеристика и никакви по-съществени забележки в протоколите. Професионалист. Но е труден. И изглежда, че кавгата с Бублански е била за Лисбет Саландер.

– Как така?

– Фасте, изглежда, е клъвнал на историята за лесбийската сатанистка банда, за която писаха вестниците. Той никак не харесва Саландер и възприема съществуването ѝ като лична обида. Стои зад половината от слуховете. Чух от един бивш колега, че поначало му е трудно да си сътрудничи с жени.

– Интересно – каза Гулберг.

Помисли малко и продължи:

– След като вестниците вече са писали за лесбийска сатанистка банда, може би си струва да повървим още по тази следа. Тя едва ли ще допринесе за авторитета на Лисбет Саландер.

– Полицаите, чели доклада на Бьорк, са проблем. Можем ли някак да ги изолираме? – запита Сандберг.

Ваденшьо запали нова пурета.

– Екстрьом е ръководител на предварителното следствие…

– Но го води Бублански – каза Нюстрьом.

– Да, но той не може да се противи на административни решения.

Ваденшьо имаше замислен вид. Погледна Гулберг.

– Ти имаш по-голям опит от мен, но в цялата тази история има толкова много нишки и толкова много пробойни… Струва ми се, че би било умен ход да отстраним Бублански и Мудиг от Саландер.

– Това е добре, Ваденшьо – каза Гулберг. – Точно това ще направим. Бублански е разследвал убийството на Бюрман и на онази двойка в Еншеде. В това отношение Саландер вече не е актуална. Сега е заподозрян онзи германец, Ниедерман. Значи Бублански и неговият отбор трябва да се фокусират върху преследването на Ниедерман.

– Окей.

– Саландер вече не е тяхна работа. Освен това имаме и доклада за Нюкварн… три по-стари убийства. Ето ти връзката с Ниедерман. Разследването е на Сьодертеле, но трябва да се обедини със стокхолмското. Значи Бублански трябва известно време да е зает до гуша. Кой знае пък… може и да хване Ниедерман.

– Хм…

– А онзи Фасте… може ли да се върне на работа? Изглежда подходящ да разследва подозренията срещу Саландер.

– Разбирам какво си намислил – каза Ваденшьо. – Значи става дума Екстрьом да раздели двата случая. Но това предполага ние да контролираме Екстрьом.

– Не вярвам да е голям проблем – каза Гулберг и погледна Нюстрьом, който кимна.

– Аз мога да се погрижа за Екстрьом – каза Нюстрьом. – Предполагам, че седи и си мечтае никога да не е чувал за Залаченко. Веднага върна доклада на Бьорк, щом РПС/Сек му го поиска, и вече е заявил, че ще се вслуша във всичко, което се отнася до сигурността на кралството.

– Какво смяташ да правиш? – подозрително запита Ваденшьо.

– Бихме могли – каза Нюстрьом – по изискан начин да му обясним какво трябва да прави, за да избегне внезапния край на кариерата си.

– Третата част е най-сериозният проблем – каза Гулберг. – Полицията не е открила сама доклада на Бьорк… получили са го от един журналист. А, както сами разбирате, медиите са сериозен проблем. „Милениум“.

Нюстрьом разтвори бележника си.

– Микаел Блумквист – каза той.

Всички около масата бяха чували за аферата „Венерстрьом“ и знаеха името Микаел Блумквист.

– Даг Свенсон, убит журналист, работил за „Милениум“. Проучвал тема, свързана с трафик на хора. Той е привлякъл вниманието към Залаченко и него Микаел Блумквист е намерил убит. Блумквист познава Лисбет Саландер и винаги е вярвал в невинността ѝ.

– Но откъде, по дяволите, ще познава дъщерята на Залаченко!… Това изглежда някакво невероятно съвпадение.

– Не вярваме, че е съвпадение – каза Ваденшьо. – Смятаме, че Саландер е по някакъв начин връзката между всички тях. Не можем точно да кажем как, но това е единственото разумно обяснение.

Гулберг седеше мълчаливо и рисуваше концентрични кръгове в бележника си. Накрая вдигна поглед.

– Трябва да поразмисля. Ще отида да се разходя. Ще се срещнем пак след един час.

РАЗХОДКАТА НА ГУЛБЕРГ продължи почти четири часа, а не един, както бе поискал самият той. Повървя около десет минути, преди да намери кафене, където сервираха кафе, приготвено по най-разнообразни начини. Поръча обикновено черно кафе и седна на ъглова маса, близо до входа. Мислеше трескаво, опитвайки се да анализира различните аспекти на проблема. От време на време отбелязваше по нещо в един календар.

След половин час в главата му започна да се оформя план.

Не беше кой знае колко добър план, но след като огледа и претегли всички възможности, осъзна, че проблемът се нуждае от драстични мерки.

За късмет човешки ресурси имаше. И планът му можеше да се осъществи.

Излезе от кафенето, намери телефонна будка и звънна на Ваденшьо.

– Ще трябва да поотложим още малко срещата – каза. – Имам нещо да свърша. Можем ли пак да се съберем точно в четиринайсет часа?

После Гулберг слезе до площад Щуреплан и махна на едно такси. Всъщност не можеше да си позволи такъв лукс с тънката си чиновническа пенсия, но от друга страна, беше на възраст, когато нямаше за какво да пести. Даде адрес в Брома.

Когато стигна на адреса, повървя в южна посока до следващата пряка и позвъни на вратата на малка къща. Отвори жена на около четирийсет години.

– Добър ден. Търся Фредрик Клинтон.

– За кого да предам?

– Стар колега.

Жената кимна и го покани в дневната, където Фредрик Клинтон бавно се надигна от дивана. Беше на 68, но изглеждаше значително по-стар. Диабетът и сърдечносъдовите проблеми бяха оставили ясни следи.

– Гулберг! – каза удивено Клинтон.

Дълго се гледаха. После двамата стари шпиони сърдечно се прегърнаха.

– Не мислех, че някога ще те видя отново – каза Клинтон. – Предполагам, че това тук те е довело.

Той посочи първата страница на вечерен вестник със снимка на Роналд Ниедерман и заглавие „Убиецът на полицай преследван в Дания“.

– Как си? – запита Гулберг.

– Болен съм – каза Клинтон.

– Виждам.

– Ако не получа нов бъбрек, скоро ще умра. А вероятността да получа е доста малка.

Гулберг кимна.

Жената застана на вратата на дневната и попита дали Гулберг не иска нещо.

– Кафе, благодаря – каза той.

Когато тя изчезна, се обърна към Клинтон:

– Коя е тази?

– Дъщеря ми.

Гулберг кимна. Беше удивително, че въпреки близкото общуване през дългите години в Секцията почти никой от сътрудниците не общуваше с другите в свободното си време. Гулберг познаваше и най-дребната черта от характера им, бе наясно с качествата и слабостите им, но имаше бледа представа за семейните им взаимоотношения. В продължение на двайсет години Клинтон бе може би най-близкият сътрудник на Гулберг. Гулберг знаеше, че е женен и има деца. Но не знаеше името на дъщеря му, на бившата му съпруга или къде прекарваше Клинтон отпуските си. Сякаш всичко извън Секцията бе свещено и не подлежеше на обсъждане.

– С какво мога да ти помогна? – попита Клинтон.

– Може ли да те попитам какво смяташ за Ваденшьо?

Клинтон поклати глава.

– Не се намесвам.

– Не те питам за това. Познаваш го. Десет години е работил с теб.

Клинтон отново поклати глава.

– Днес той управлява Секцията. А какво смятам аз, не е интересно.

– Справя ли се?

– Не е идиот.

– Но…?

– Аналитик. Много е добър в мозайките. Инстинктивен. Блестящ администратор. Успя да увеличи бюджета по начин, който считахме за невъзможен.

Гулберг кимаше. Клинтон не спомена най-важното.

– Готов ли си да се върнеш на работа?

Клинтон погледна към Гулберг. Дълго се колеба.

– Еверт… прекарвам девет часа всеки ден на диализа в болницата. Не мога да изкачвам стълби, без да се задъхам. Нямам сили. Никакви.

– Имам нужда от теб. За една последна операция.

– Не мога.

– Можеш. И пак ще прекарваш девет часа на диализа. Ще вземаш асансьора, вместо да качваш стълби. Мога да уредя някой да те носи насам-натам на носилка, ако е необходимо. Трябва ми умът ти.

Клинтон въздъхна.

– Разказвай.

– В момента сме изправени пред крайно усложнена ситуация, която се нуждае от оперативна намеса. Ваденшьо разполага с едно сополиво вълче, Юнас Сандберг, който съставлява целият оперативен отдел. Не мисля, че Ваденшьо е способен да направи онова, което трябва да направи. Може да е магьосник, когато става дума за бюджет, но го е страх да взема оперативни решения.

Клинтон кимна и слабо се усмихна.

– Операцията трябва да се проведе на два различни фронта. Една част засяга Залаченко. Трябва да го вразумя и мисля, че знам как да го направя. Другата част следва да се извърши тук, в Стокхолм. Проблемът е, че в Секцията няма кой да се справи с подобна задача. Ти ще поемеш командването. Последният ти принос. Имам план. Юнас Сандберг и Георг Нюстрьом ще свършат основното. Ти ще управляваш операцията.

– Не знаеш какво искаш.

– Да… знам какво искам. И сам трябва да решиш да участваш ли, или не. Но или ние, двете старчета, се намесваме и извършваме необходимото, или след две седмици Секцията няма да я има.

Клинтон опря лакът на облегалката на дивана и с длан подпря главата си. Помисли около две минути.

– Разкажи ми плана си – каза накрая.

Еверт Гулберг и Франк Клинтон разговаряха два часа.

ВАДЕНШЬО СЕ ОПУЛИ, когато Гулберг пристигна в два без три минути, последван от Франк Клинтон. Клинтон приличаше на скелет. Явно му бе трудно да ходи и да диша и с една ръка се опираше на рамото на Гулберг.

– Какво, по дяволите… – каза Ваденшьо.

– Да продължим съвещанието – кратко каза Гулберг.

Отново се събраха около масата в кабинета на Ваденшьо. Клинтон мълчаливо се отпусна в предложения му стол.

– Всички познавате Франк Клинтон – каза Гулберг.

– Да – отвърна Ваденшьо. – Въпросът е какво прави тук.

– Клинтон реши да се завърне на активна работа. Ще води оперативния отдел на Секцията, докато разрешим сегашната криза.

Гулберг вдигна ръка и прекъсна протеста на Ваденшьо, преди онзи да бе казал нещо.

– Клинтон е уморен. Има нужда от помощ. Редовно трябва да посещава болницата, където е на диализа. Ваденшьо, ще му определиш двама лични асистенти, които да му помагат с всичко практическо. И да бъде напълно ясно: Клинтон ще взема всички оперативни решения.

Той млъкна и зачака. Не се чуха протести.

– Имам план. Мисля, че можем да се справим със ситуацията, но трябва да се действа бързо, за да не изпуснем момента – каза той. – Да видим сега дали и днес сме толкова решителни в Секцията.

Ваденшьо съзря предизвикателство в казаното от Гулберг.

– Казвай.

– Първо: полицията вече обсъдихме. Ще направим както решихме. Ще опитаме постепенно да ги изолираме и да ги изпратим по следите на Ниедерман. Това ще е работа на Георг Нюстрьом. Каквото и да стане, Ниедерман е без значение. Ще се погрижим разследването на Саландер да бъде възложено на Фасте.

– Всъщност това не е толкова трудно – каза Нюстрьом. – Чисто и просто дискретно ще си поговоря с прокурор Екстрьом.

– А ако се възпротиви…

– Не вярвам да го направи. Той е кариерист и се грижи само за собствената си изгода. Но имам втори лост, ако стане засечка. Едва ли ще иска да бъде въвлечен в скандал.

– Добре. Втората крачка е „Милениум“ и Микаел Блумквист. Ето затова се върна на работа Клинтон. Тук се искат извънредни мерки.

– Това май няма да ми хареса – каза Ваденшьо.

– Сигурно не, но „Милениум“ не може да се манипулира по обикновения начин. Заплахата от тяхна страна идва от доклада на Бьорк от 1991-ва. При сегашното положение предполагам, че с него са запознати двама, възможно е и трима души. Лисбет Саландер е намерила доклада, но по някакъв начин и Микаел Блумквист се е добрал до него. Това означава, че е имало контакт между Блумквист и Саландер по времето, когато тя е избягала.

Клинтон вдигна пръст и произнесе първите си думи, откакто бе пристигнал.

– Това говори нещо за характера на нашия противник. Блумквист не се страхува да поема рискове. Помислете за аферата „Венерстрьом“.

Гулберг кимна.

– Блумквист е дал доклада на своята главна редакторка Ерика Бергер, която на свой ред го е дала на Бублански. Това означава, че и тя го е чела. Да предположим, че са направили копие. Блумквист сигурно има едно и едно има в редакцията.

– Звучи логично – каза Ваденшьо.

– „Милениум“ излиза веднъж месечно, което означава, че не публикуват от днес за утре. Така че имаме време. Но трябва да намерим двата доклада. А тук не можем да минем през главния прокурор.

– Разбирам.

– Значи става дума за започване на оперативна дейност, тоест взлом у Блумквист и в редакцията на „Милениум“. Можеш ли да го организираш, Юнас?

Юнас Сандберг погледна Ваденшьо.

– Еверт… може би трябва да разбереш, че… ние вече не правим такива неща – каза Ваденшьо. – Времето е друго, така че се занимаваме повече с хакерство, телевизионно наблюдение и такива неща. Нямаме ресурси за някогашния вид оперативна дейност.

Гулберг се надвеси над масата.

– Ваденшьо… Ще намериш дяволски бързо ресурси за оперативна дейност. Ако трябва, наеми хора отвън. Наеми банда мутри от югомафията, които да халосат по главата Блумквист, ако се наложи. Но трябва да се приберат тези две копия, така че да нямат документация и да не могат нищо да докажат. Ако не се справите с това, ще си седиш тук с палец в устата, докато на вратата ти почука Отделът за защита на конституцията.

Гулберг и Ваденшьо кръстосаха погледи.

– Аз мога да се заема с това – внезапно каза Юнас Сандберг.

Гулберг погледна младежа.

– Сигурен ли си, че ще можеш да организираш такова нещо?

Сандберг кимна.

– Добре. Отсега нататък Клинтон е твой шеф. От него ще получаваш заповедите.

Сандберг пак кимна.

– Ще трябва да се осигури сериозно наблюдение. Оперативният отдел се нуждае от подсилване – каза Нюстрьом. – Мога да предложа няколко имена. Във външната организация имаме наш човек – работи в охраната на Сек и се нарича Мортенсон. Смел и обещаващ. Отдавна мисля да го взема тук, във вътрешната организация. Смятах дори да ме наследи.

– Звучи добре – каза Гулберг. – Клинтон ще реши.

– Имам и друга новина – каза Георг Нюстрьом. – Страхувам се, че може да има и трето копие.

– Къде?

– Следобед научих, че Лисбет Саландер има адвокат. Името ѝ е Аника Джанини. Сестра на Микаел Блумквист.

Гулберг кимна.

– Прав си. Блумквист сигурно е дал копие на сестра си. Би било малко вероятно да не е. С други думи, трябва да държим под лупа тия тримата – Бергер, Блумквист и Джанини.

– Мисля, че за Бергер няма какво толкова да се тревожим. Днес излезе съобщение в пресата, че тя е новият главен редактор на „Свенска Морон-Постен“. Вече няма нищо общо с „Милениум“.

– Окей. Но за всеки случай я проверете. Що се отнася до „Милениум“, трябва ни подслушване на телефоните, възможност за подслушване на жилищата на журналистите и, разбира се, на редакцията. Да се контролира електронната им поща. Трябва да знаем с кого се срещат и с кого разговарят. И много бихме искали да знаем мащаба на разкритията им. Преди всичко обаче трябва да успеем да пипнем докладите. С други думи, има много работа.

Ваденшьо явно се съмняваше в успеха.

– Еверт, молиш ни да проведем оперативна дейност срещу редакцията на вестник. Това е едно от най-опасните неща.

– Нямаш избор. Или ще запретнеш ръкави, или е време някой друг да стане началник тук.

Предизвикателството увисна като облак над масата.

– Мисля, че мога да се справя с „Милениум“ – каза накрая Юнас Сандберг. – Но нищо от това не решава основния проблем. Какво ще правим с твоя Залаченко? Ако се разприказва, всички усилия ще бъдат напразни.

Гулберг бавно кимна.

– Знам. Това е моят дял от операцията. Мисля, че имам аргумент, който да накара Залаченко да мълчи. Но това изисква редица приготовления. Заминавам за Гьотеборг още днес.

Той замълча и огледа присъстващите. После впи поглед във Ваденшьо и каза:

– В мое отсъствие Клинтон ще взема решенията.

Ваденшьо се поколеба, после кимна.

ЕДВА В ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕРТА доктор Хелена Ендрин реши, след като се посъветва с колегата си Андеш Юнасон, че състоянието на Лисбет Саландер е достатъчно стабилно, за да приема посещения. Първите ѝ посетители бяха двама криминални инспектори, които в продължение на петнайсет минути ѝ задаваха въпроси. Лисбет мълчаливо наблюдаваше как двамата полицаи влизат в стаята ѝ и придърпват столове.

– Здравей. Казвам се криминален инспектор Маркус Ерландер. Работя в отдел „Убийства“ тук, в Гьотеборг. Това е колегата ми Соня Мудиг от полицията в Стокхолм.

Лисбет Саландер не поздрави. Дори не помръдна. Позна Мудиг като едно от ченгетата в групата на Бублански. Ерландер хладно ѝ се усмихна.

– Разбрах, че не обичаш много да приказваш с властите. Тогава ще те информирам, че можеш нищо да не казваш. Затова пък ще съм благодарен, ако отделиш време да ни изслушаш. Имаме доста работа с теб и днес няма да можем да я свършим. Това ще стане по-нататък.

Лисбет Саландер не каза нищо.

– Тогава най-напред да ти кажа следното: твоят приятел Микаел Блумквист ни съобщи, че адвокат на име Аника Джанини е готова да те представлява и че е въведена в делото. Той каза също, че вече ти е споменал за нея по някакъв повод. Искам да потвърдиш, че това е така, и искам да знам дали желаеш адвокат Джанини да дойде в Гьотеборг, за да ти съдейства.

Лисбет Саландер не отговори.

Аника Джанини. Сестрата на Микаел Блумквист. Беше я споменал в един имейл. Лисбет не беше мислила, че се нуждае от адвокат.

– Съжалявам, но ще те помоля да отговориш на въпроса. Едно „да“ или „не“ ще е достатъчно. Ако кажеш „да“, прокурорът ще дойде в Гьотеборг и ще се свърже с адвокат Джанини. Ако кажеш „не“, съдът трябва да ти назначи служебен защитник. Кое предпочиташ?

Лисбет Саландер прецени предложението. Прие, че ще има нужда от адвокат, но сестрата на проклетия Кале Блумквист като защитник не си беше работа. Той, разбира се, щеше да е доволен. От друга страна, едва ли щеше да е по-добре да ѝ назначат непознат служебен защитник. Накрая отвори уста и изрече една дума:

– Джанини.

– Добре. Благодаря. Имам един въпрос към теб. Не си длъжна да казваш и дума без своя адвокат, но доколкото разбирам, този въпрос не засяга теб. Сега полицията издирва 37-годишния германски гражданин Роналд Ниедерман, обвинен в убийството на полицай.

Лисбет повдигна едната си вежда. Това бе ново за нея. Нямаше представа какво се бе случило, след като заби брадвата в черепа на Залаченко.

– Тук, в Гьотеборг, искаме да го пипнем колкото се може по-бързо. Колежката ми от Стокхолм освен това иска да го разпита във връзка с трите убийства, за които преди беше заподозряна. Така че те молим за помощ. Въпросът ни към теб е дали имаш някаква идея… дали не можеш да ни окажеш каквато и да е помощ, за да го намерим.

Лисбет с подозрение премести погледа си от Ерландер към Мудиг и обратно.

Те не знаят, че ми е брат.

После се запита дали би искала да арестуват Ниедерман, или не. Най-много би желала лично да го заведе в една яма в Госеберя и да го закопае там. Накрая вдигна рамене. Което не трябваше да прави, защото веднага остра болка проряза лявото ѝ рамо.

– Кой ден е днес? – запита.

– Понеделник.

Тя се замисли.

– За първи път чух името Роналд Ниедерман в четвъртък миналата седмица. Проследих го до Госеберя. Нямам представа къде се намира или къде смята да избяга. Предполагам, че ще се опита да се укрие в чужбина.

– Защо мислиш, че ще избяга в чужбина?

Лисбет размисли.

– Защото, докато Ниедерман ми копаеше гроб, Залаченко каза, че е привлякъл малко повече внимание и че вече било планирано да замине за известно време в чужбина.

Толкова думи Лисбет Саландер не беше разменяла с полицай от дванайсетгодишна възраст.

– Залаченко… е твой баща.

Това поне бяха разбрали. Проклетият Кале Блумквист вероятно.

– Тогава трябва да те информирам за още нещо – баща ти е заявил в полицията, че си се опитала да го убиеш. Делото сега е при прокурора, който ще вземе решение за евентуално повдигане на обвинение. Но засега е ясно, че си задържана за тежък побой. Ударила си Залаченко с брадва.

Лисбет не каза нищо. Настъпи дълга тишина. После Соня Мудиг се приведе напред и тихо заговори.

– Искам само да кажа, че ние в полицията не вярваме кой знае колко на историята на Залаченко. Проведи сериозен разговор с твоя адвокат, ние пак ще се върнем.

Ерландер кимна. Полицаите се изправиха.

– Благодаря ти за помощта за Ниедерман – каза Ерландер.

Лисбет бе изненадана от коректното и почти дружелюбно поведение на полицаите. Замисли се над репликата на Соня Мудиг. Трябва има някаква задна мисъл, реши тя.