Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДЕСЕТА Събота, 7 май – четвъртък, 12 май

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ОСТАВИ настрана папката с разследването, което получи от журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон от Гьотеборг. Замислено погледна през прозореца и известно време наблюдава потока от хора по Йотгатан. Беше едно от нещата, които най-обичаше в своята стая. Йотгатан бе изпълнена с живот през цялото денонощие и щом седнеше до прозореца, губеше чувството си за самота и изолация.

Усещаше се стресиран, въпреки че нямаше кой знае каква бърза работа. Бе работил упорито над текстовете, с които смяташе да напълни „Милениум“, но впоследствие схвана, че материалът е толкова обширен, че едва ли само един тематичен брой ще му бъде достатъчен. Бе попаднал в същата ситуация като с аферата „Венерстрьом“ и реши да публикува текстовете в книга. Вече имаше материал за около 150 страници и смяташе книгата да стане около 300-350.

Лесната част беше готова. В нея описваше убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман и разказваше как бе станало така, че тъкмо той да намери телата им. Обясняваше защо Лисбет Саландер бе заподозряна. Използва цяла глава от трийсет и седем страници, за да опровергае поне отчасти писанията в медиите за Лисбет, да разобличи прокурор Ричард Екстрьом и индиректно да компрометира цялото полицейско разследване. След задълбочен размисъл смекчи критиката си към Бублански и колегите му. Направи го, след като проучи едно видео от пресконференцията на Екстрьом, от което ясно се разбра, че Бублански е крайно недоволен от прибързаните заключения на прокурора.

След драматичния увод се върна назад във времето, описвайки пристигането на Залаченко в Швеция, израстването на Лисбет Саландер, довело до затварянето ѝ в „Санкт Стефан“ в Упсала. Посвети много усилия да унищожи доктор Петер Телебориан и споминалия се Гунар Бьорк. Представи съдебнопсихиатричния доклад от 1991-ва и обясни защо Лисбет Саландер се бе превърнала в заплаха за анонимни държавни служители, които имаха за задача да пазят руския беглец. Цитира и голяма част от кореспонденцията между Телебориан и Бьорк.

По-нататък описа новата идентичност на Залаченко и дейността му на гангстер. Описа помощника му Роналд Ниедерман, отвличането на Мириам Ву и вмешателството на Паоло Роберто. Накрая стигна до развръзката в Госеберя, довела до опита за убийство и закоповането на Лисбет Саландер, и обясни как бе станало така, че един полицай абсолютно напразно изгуби живота си, след като Ниедерман вече бе заловен.

Оттук нататък сюжетът се сгъстяваше. Проблемът на Микаел беше, че в разказа му все още имаше видими пролуки. Гунар Бьорк не бе действал сам. Зад цялото развитие на събитията трябва да имаше по-голяма група, с повече ресурси и влияние. Всичко друго би било неприемливо. Но накрая правеше заключение, че безумното съдебно преследване на Лисбет Саландер не би могло да бъде санкционирано от правителството или ръководството на Полицията за сигурност. Зад този извод не се криеше преувеличено доверие към властите, а доверие в човешката природа. Операция от този вид никога не би могла да остане скрита, ако имаше политически корени. Все някой щеше да е обиден някому и да пропее и медиите щяха да разкрият аферата „Саландер“ няколко години по-рано.

Представяше си групата на Залаченко като малка анонимна група активисти. Проблемът бе само в това, че не успяваше да идентифицира никой от тях, освен може би Йоран Мортенсон, 40-годишен, полицай за тайни задачи, заел се със следенето на Микаел Блумквист.

Идеята беше книгата да е готова и отпечатана и да се разпространи в деня, когато се открие процесът срещу Лисбет Саландер. Заедно с Кристер Малм планираше джобно издание, което да се продава заедно с летния брой на „Милениум“. Беше разпределил задачите между Хенри Кортез и Малин Ериксон, които щяха да публикуват текстове, свързани с историята на Полицията за сигурност, аферата ИБ и други подобни.

Сега вече бе ясно, че ще има процес срещу Лисбет Саландер.

Прокурор Ричард Екстрьом бе повдигнал обвинение за тежък побой в случая с Маге Лундин и тежък побой и опит за убийство в случая с Карл-Аксел Будин, тоест Александър Залаченко.

Още не бе определена дата на процеса, но от колеги журналисти Микаел успя да изкопчи информацията, че Екстрьом планира процес за юли, уж заради здравословното състояние на Лисбет Саландер. Микаел разбра намерението му. Един процес по средата на лятото винаги буди по-малко внимание, отколкото ако е през друг сезон.

Сбърчи чело и погледна през прозореца на кабинета си в редакцията на „Милениум“.

Още не е приключило. Конспирацията срещу Лисбет продължава. Това е единственото обяснение за подслушваните телефони, за нападението срещу Аника Джанини, за кражбата на доклада „Саландер“ от 1991-ва. И може би за убийството на Залаченко.

Но нямаше доказателства.

Заедно с Малин Ериксон и Кристер Малм Микаел бе стигнал до заключението, че издателството на „Милениум“ трябва да издаде преди процеса и книгата на Даг Свенсон за трафика на хора. По-добре щеше да е да се представи целият пакет наведнъж, а и нямаше причина да се изчаква с издаването. Напротив, книгата нямаше да събуди голям интерес по друго време. Малин бе главният отговорник за окончателната редакция на книгата на Даг Свенсон, докато Хенри Кортез помагаше на Микаел с написването на книгата за аферата „Саландер“. Лоти Карим и Кристер Малм (въпреки нежеланието му) станаха редакционни секретари в „Милениум“, а Моника Нилсон – единствен репортер. В резултат цялата редакция на „Милениум“ бе затрупана с работа и Малин Ериксон сключи договори с няколко журналисти на свободна практика да пишат текстове. Щеше да излезе скъпичко, но нямаха друг избор.

Микаел си отбеляза на жълто самозалепващо се листче, че трябва да изясни правата за книгата със семейството на Даг Свенсон. Вече бе проучил, че родителите на Даг Свенсон живеят в Йоребру и че са единствените му наследници. На практика не му бе нужно разрешение да издаде книгата от името на Даг Свенсон, но все пак смяташе да замине за Йоребру, лично да ги посети и да вземе съгласието им. Досега го отлагаше, защото имаше много работа, но бе крайно време да оправи и тази подробност.

ПОСЛЕ ОСТАНА САМО да уточни подробностите. Трябваше например да реши как да представи Лисбет Саландер в своите текстове. За тази цел се налагаше лично да разговаря с нея и да получи разрешение да разкаже истината или поне части от нея. А този личен разговор не можеше да се състои, защото посещенията при Лисбет бяха забранени.

В това отношение Аника Джанини също не можеше да окаже помощ. Тя строго спазваше установените правила и нямаше никакво намерение да става момиче за всичко и куриер на тайни съобщения на Микаел. Аника никому и никъде не разказваше за какво си говорят тя и нейната клиентка. Беше коректна.

Микаел все още нямаше никаква представа дали Лисбет е разкрила пред Аника, че нейният бивш настойник я е изнасилил и че тя си е отмъстила, като е татуирала забележително послание върху корема му. Докато Аника не повдигнеше този въпрос, и Микаел не можеше.

Но най-големият проблем беше самото изолиране на Лисбет Саландер. Тя беше компютърен специалист и хакер, за което знаеше Микаел, но не и Аника. Микаел бе обещал на Лисбет никога да не разкрива тайната ѝ и спазваше обещанието си. Само че тъкмо сега имаше голяма нужда от нейните познания.

Значи трябваше по някакъв начин да установи контакт с Лисбет Саландер.

Микаел въздъхна и отново разтвори папката на Даниел Улуфсон, откъдето измъкна два листа. Единият съдържаше извлечение от паспортния регистър за някой си Идрис Гиди, роден през 1950 г. Беше мустакат мъж с маслинена кожа и черна коса с посивели слепоочия.

На другия лист бяха данните за Идрис Гиди, събрани от Даниел Улуфсон.

Кюрдски бежанец от Ирак. Даниел Улуфсон бе изровил значително повече информация за Идрис Гиди, отколкото за другите служители. Обяснението за това несъответствие бе, че преди време Идрис Гиди бе привлякъл вниманието на медиите и присъстваше в някои текстове от медийния архив.

Роден през 1950 година в град Мосул, Северен Ирак, Идрис Гиди завършил инженерни науки и станал част от големия икономически скок през седемдесетте години. През 1984-та започнал работа като учител в строителния техникум в Мосул. Не е бил известен като политически активист. Но бил кюрд и съответно смятан за потенциален престъпник в Ирак на Садам Хюсеин. През октомври 1987-ма бащата на Идрис Гиди бил арестуван за прокюрдска дейност. Не се уточнявало в какво се състои престъплението му. Бил екзекутиран като национален предател вероятно през януари 1988-ма. Два месеца по-късно Идрис Гиди бил задържан от иракската тайна полиция тъкмо когато започвал урока си по теория за съпротивление на материалите и по-специално за мостовите конструкции. Бил откаран в затвор извън Мосул, където в продължение на единайсет месеца го подлагали на всякакви изтезания с цел изтръгване на признания. Какво точно са очаквали да признае, Идрис Гиди така и не разбрал и съответно мъченията продължавали.

През март 1989 г. един чичо на Идрис Гиди заплатил сума, съответстваща на 50 000 шведски крони, на местния водач на партия БААС, която била сметната за достатъчна компенсация за щетите, предизвикани от Идрис Гиди и понесени от иракската държава. Два дни по-късно той бил освободен и предаден на грижите на чичото. При освобождаването тежал трийсет и девет килограма и не можел да ходи. Преди освобождаването десният му хълбок бил премазан с чук, та да не може вече да тича наоколо и да безчинства.

Идрис Гиди няколко седмици бил между живота и смъртта. Когато бавно се съвзел, чичо му го преместил в стопанство на село, отстоящо на шейсет километра от Мосул. През лятото се пооправил и станал достатъчно силен, за да тръгне с патерици. Бил напълно наясно, че никога няма да се възстанови напълно. Въпросът бил само какво да прави в бъдеще. През август внезапно получил съобщение, че двамата му братя са заловени от иракската тайна полиция. Никога повече не ги видял. Предположил, че са погребани под някоя дюна извън Мосул. През септември чичо му научил, че Идрис Гиди отново е търсен от полицията на Садам Хюсеин. Тогава взел решение да се обърне към анонимен каналджия, който срещу възнаграждение, отговарящо на 30 000 шведски крони, щял да преведе Идрис Гиди през границата с Турция и с помощта на фалшив паспорт да го прехвърли в Европа.

Идрис Гиди кацнал на летище Арланда в Швеция на 19 октомври 1989 г. Не знаел и дума шведски, но имал инструкции да се обърне към паспортната полиция и веднага да поиска политическо убежище, което направил на оскъден английски. Транспортирали го в бежански лагер в Упландс-Везби, където прекарал следващите близо две години, докато имиграционната служба не решила, че му липсват достатъчно сериозни основания да получи разрешение за пребиваване в Швеция.

Идрис Гиди научил шведски и получил лекарска помощ за смазания си крак. Оперирали го два пъти и можел да се движи без патерици. Междувременно в Швеция се провело допитването в Шьобу[19], в бежански лагери били извършени атентати и Берт Карлсон основал партията Нова демокрация.

Причината за фигурирането на Идрис Гиди в медийния архив била, че той в последния момент успял да се сдобие с нов адвокат, който се обърнал към медиите и описал ситуацията му. Други кюрди в Швеция също се ангажирали със случая „Идрис Гиди“, между които членове на войнстващата фамилия Бакси. Били проведени протестни събрания и изпратени петиции до министъра по имиграционните въпроси Биргит Фригебу. Всичко това получило такъв отзвук в медиите, че имиграционната служба накрая променила решението си и Гиди получил право на пребиваване и работа в Кралство Швеция. През януари 1992-ра напуснал бежанския лагер в Упландс-Везби като свободен човек.

След освобождаването от бежанския лагер за Идрис Гиди започнали нови проблеми. Трябвало да си намери работа, а все още ходел на терапия за смазания си хълбок. Скоро забелязал, че фактът, че е добре образован строителен инженер, с няколкогодишен стаж и добри академични оценки, не означавал нищо. През последвалите години работил като разносвач на вестници, мияч на чинии, чистач и шофьор на такси. Принудил се да напусне работа като разносвач на вестници. Чисто и просто не можел да изкачва стълби с нужното темпо. Харесвал работата като шофьор на такси, само че абсолютно не познавал пътната мрежа на Стокхолмска област и не можел да седи повече от час неподвижно, без болката в хълбока му да стане непоносима.

През май 1998 г. Идрис Гиди се преместил в Гьотеборг. Причината била, че далечен роднина се смилил над него и му предложил постоянна работа във фирма за чистене. Идрис Гиди бил неспособен да работи целодневно и получил назначение на половин работен ден като шеф на отряд чистачи в Салгренската болница, с която фирмата имала договор. Вече имал опит и лека работа, която се състояла в това шест дни в седмицата да мие пода в коридорите, между които и коридор 11 С.

Микаел Блумквист прочете експозето на Даниел Улуфсон и разгледа портрета на Идрис Гиди от паспортния регистър. После влезе в медийния архив и измъкна няколко от статиите, послужили за основа на доклада на Улуфсон. Внимателно ги прочете и после дълго размишлява. Запали цигара. Забраната за пушене в редакцията бързо се вдигна, щом Ерика Бергер се изнесе. Хенри Кортез дори демонстративно постави пепелник на бюрото си.

Накрая Микаел извади сведенията, които Даниел Улуфсон бе събрал за доктор Андеш Юнасон. Прочете текста със свъсено чело.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ НЕ МОЖЕШЕ да види колата с регистрационен номер КАБ и нямаше чувството, че е наблюдаван, но за всеки случай реши да се подсигури, когато в понеделник тръгна от академичната книжарница до страничния вход на магазин ЕНКО и излезе направо през главния вход. За да следиш някого вътре в ЕНКО, би трябвало да си свръхчовек. Микаел изключи и двата си мобилни телефона и тръгна през галерията към площад „Густаф Адолф“, покрай парламента, след което навлезе в Стария град. Доколкото виждаше, никой не го следеше. Заобиколи по страничните улички, докато стигна търсения адрес, и почука на вратата на издателство „Черно-бяло“.

Часът бе два и половина следобед. Микаел пристигна без предварителна уговорка, но редакторът Кюрдо Бакси бе вътре и грейна, когато го видя.

– Здравей – сърдечно поздрави Кюрдо Бакси. – Защо никакъв не се обаждаш?

– Нали сега идвам – каза Микаел.

– Да, но минаха три години от последния път.

Ръкуваха се.

Микаел Блумквист познаваше Кюрдо Бакси от осемдесетте години. Беше един от хората, които подкрепиха Кюрдо Бакси с практическа помощ, когато той започна издаването на вестник „Черно-бяло“, пиратски размножаван нощно време в централата на профсъюзите. Кюрдо бе открит от преследвача на педофили Пер-Ерик Острьом от организацията „Спасете децата“, през осемдесетте години изпълнителен секретар в централата на профсъюзите. Острьом се появил една късна нощ в копирната, намерил купчини страници от първия брой на „Черно-бяло“ и кротналия се до тях Кюрдо Бакси. Острьом погледнал зле съставената първа страница и казал, че така не може да изглежда един вестник, по дяволите. После направил дизайна на логото, което стана глава на „Черно-бяло“ цели петнайсет години преди изданието да бъде погребано и да се превърне в издателство „Черно-бяло“. По онова време Микаел изживяваше отвратителен период като информационен чирак в централата на профсъюзите – единственият му досег с информационния бранш. Пер-Ерик Острьом го убеди да чете коректури и да помага на „Черно-бяло“ с малко редакторска работа. Оттогава Кюрдо Бакси и Микаел Блумквист бяха станали приятели.

Микаел Блумквист седна на дивана, докато Кюрдо Бакси донесе кафе от автомата в коридора. Говориха си глупости известно време, както правят хората, когато дълго не са се срещали, но непрестанно бяха прекъсвани от звъна на мобилния телефон на Кюрдо и от кратките му разговори на кюрдски, или може би на турски или арабски, или на някакъв друг език, който Микаел не разбираше. Винаги беше така, при всичките му посещения в издателство „Черно-бяло“. Хората се обаждаха от цял свят, за да говорят с Кюрдо.

– Скъпи Микаел, изглеждаш разтревожен. Какво ти е на сърцето? – попита накрая Кюрдо Бакси.

– Ако затвориш за пет минути мобилния, ще можем да поговорим необезпокоявани.

Кюрдо изключи мобилния.

– Окей… Имам нужда от една услуга. Важна услуга. Трябва да ми я направиш незабавно и да не я обсъждаш извън тази стая.

– Казвай.

– През 1989-а в Швеция от Ирак е пристигнал кюрдски бежанец, на име Идрис Гиди. Когато бил заплашен от екстрадиране, получил помощ от твоето семейство, което довело до получаване на разрешително за престой. Не знам дали е бил баща ти, или някой друг от семейството, който му е помогнал.

– Чичо ми Махмуд Бакси помогна на Идрис Гиди. Познавам Идрис. Какво за него?

– Сега работи в Гьотеборг. Нуждая се от помощта му за една проста работа. Готов съм да му платя.

– Каква работа?

– Имаш ли ми доверие, Кюрдо?

– Разбира се. Винаги сме били приятели.

– Работата, която искам да се свърши, е странна. Много даже странна. Не искам да кажа в какво се състои, но те уверявам, че в никакъв случай не е нещо незаконно, нито би създало проблеми на теб или на Идрис Гиди.

Кюрдо Бакси внимателно наблюдаваше Микаел Блумквист.

– Разбирам. Ако искаш, не ми казвай за какво става дума.

– Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Това, което искам от теб, е да помолиш Идрис да ме изслуша.

Кюрдо размисли за минута. После отиде до бюрото си и отвори календар. Потърси малко, преди да намери телефонния номер на Идрис. После вдигна слушалката. Разговорът се водеше на кюрдски. Микаел видя по изражението на лицето на Кюрдо, че се разменяха обичайните поздрави и празни приказки. После стана сериозен и обясни за какво се обажда. След малко се обърна към Микаел.

– Кога искаш да го видиш?

– В петък следобед, ако може. Попитай дали мога да го посетя у тях.

Кюрдо продължи разговора още малко и приключи.

– Идрис Гиди живее в Анеред – каза той. – Имаш ли му адреса?

Микаел кимна.

– Ще си бъде у дома в пет часа в петък следобед. Ще си добре дошъл в дома му.

– Благодаря, Кюрдо – каза Микаел.

– Работи като чистач в Салгренската болница – каза Кюрдо Бакси.

– Знам – каза Микаел.

– Прочетох във вестниците, че си намесен в онази история със Саландер.

– Вярно е.

– Била простреляна.

– Точно така.

– Струва ми се, че лежи в Салгренската болница.

– И това е вярно.

Кюрдо Бакси. И той не беше вчерашен.

Разбираше, че Блумквист е на път да направи някоя щуротия. Познаваше Микаел от осемдесетте години. Така и не станаха най-добри приятели, но пък не бяха и врагове и Микаел винаги се бе отзовавал на молбите на Кюрдо за помощ. През годините бяха изпили по някоя и друга чаша бира заедно, когато се засичаха на купон или в кръчма.

– Ще бъда ли въвлечен в нещо, което би трябвало да знам? – запита Кюрдо.

– Няма да бъдеш въвлечен. Ролята ти бе само да ми направиш услуга и да ме представиш на един от твоите познати. И повтарям… няма да моля Идрис Гиди да прави нещо незаконно.

Кюрдо кимна. Това уверение му бе достатъчно. Микаел се изправи.

– Дължа ти услуга.

– Винаги си дължим по някоя – каза Кюрдо Бакси.

ХЕНРИ КОРТЕЗ ОСТАВИ телефонната слушалка и забарабани толкова силно с пръсти по ръба на бюрото, че Моника Нилсон раздразнено повдигна едната си вежда и му се опули. Моника видя, че е потънал дълбоко в собствените си мисли. Беше си поначало раздразнена, но реши да не го прехвърля върху него.

Моника Нилсон знаеше, че Микаел Блумквист си шушука с Кортез, Малин Ериксон и Кристер Малм за историята със Саландер, докато тя самата и Лоти Карим теглят тежката работа със следващия брой на вестника без реално ръководство, откакто Ерика Бергер напусна. Малин беше добра, но нямаше много опит и ѝ липсваше авторитета на Ерика Бергер. А Кортез бе просто едно момченце.

Раздразнението на Моника Нилсон не се дължеше на това, че е пренебрегната или че иска да е на тяхно място – това бе последното, което би желала. Работата ѝ се състоеше да следи за „Милениум“ дейността на правителството, парламента и държавните институции. Работа, която тя харесваше и познаваше отлично. Освен това бе плътно заета и с други дейности, като списването на колона в един профсъюзен вестник всяка седмица, поемаше и разни задачи в „Амнести Интернешънъл“. Във всичко това не влизаше да бъде главен редактор на „Милениум“ и да работи поне дванайсет часа, жертвайки празници и отпуски.

Затова пък усещаше, че в „Милениум“ нещо се е променило. Изданието изведнъж ѝ стана чуждо. И не можеше да каже кое точно не беше наред.

Микаел Блумквист, както винаги, се държеше безотговорно, като често изчезваше по своите тайнствени задачи, идваше и си отиваше, когато поиска. Вярно, беше съсобственик на „Милениум“ и можеше сам да решава какво да прави, но все пак би могъл да бъде поне малко отговорен, по дяволите!

Кристер Малм бе другият останал в редакцията съсобственик и горе-долу и той беше полезен най-вече когато Ерика беше в отпуск. Без съмнение бе надарен и можеше да поеме редактирането и да отмени Ерика, когато бе заета, но той правеше онова, което другите бяха решили. Беше брилянтен в графичното оформление и в презентациите, но не го биваше в планирането на броевете.

Моника Нилсон сви вежди.

Не, не беше справедлива. Онова, което я дразнеше, бе, че нещо се е случило в редакцията. Микаел работеше заедно с Малин и Хенри, а другите бяха някак изолирани. Тримата образуваха свой вътрешен кръг и се затваряха в стаята на Ерика… на Малин, откъдето излизаха смълчани. По времето на Ерика в редакцията имаше истински колектив. Моника не схващаше какво бе станало, но разбираше, че я държат настрана.

Микаел работеше по историята „Саландер“ и не произнасяше и звук – изобщо не бе ясно за какво всъщност става дума. От друга страна, това не беше нещо необичайно. Не говореше и за историята с Венерстрьом, дори Ерика не знаеше. Този път обаче се бе доверил на Хенри и Малин.

Така че Моника бе раздразнена. Имаше нужда от почивка. Трябваше поне за малко да се махне. Видя Хенри Кортез да нахлузва кадифеното си сако.

– Изчезвам за малко – каза той. – Можеш ли да предадеш на Малин, че няма да ме има два часа?

– Какво става?

– Мисля, че напипвам тема. Много добра тема. За тоалетни. Искам да проверя някои неща, но ако стане, ще имаме добър текст за юнския брой.

– Тоалетни? – зачуди се Моника Нилсон и се загледа след него.

ЕРИКА БЕРГЕР СТИСНА зъби и бавно остави текста за наближаващия процес срещу Лисбет Саландер. Беше кратък, за две шпалти, предвиден за пета страница с вътрешните новини. Погледна ръкописа и сви устни. Часът бе 15,30, четвъртък. Вече дванайсет дни, откакто работеше в СМП. Вдигна телефонната слушалка и позвъни на шефа на новините Андеш Холм.

– Здравей. Бергер. Можеш ли да намериш репортер Юханес Фриск и да дойдете веднага в стаята ми?

Остави слушалката и търпеливо изчака нахълтването в буркана на Холм и след него на Юханес Фриск. Погледна часовника си.

– Двайсет и две – каза.

– Какво?

– Двайсет и две минути. Трябваха ти двайсет и две минути да се надигнеш от редакционната маса, да изминеш петнайсетте метра до бюрото на Юханес Фриск и да го доведеш.

– Ти не каза, че е спешно. Пък и съм доста зает.

– Не казах, че не е спешно. Казах да вземеш Юханес Фриск и да дойдеш в стаята ми. И казах веднага, имах предвид веднага, не тази вечер, следващата седмица или когато благоволиш да си вдигнеш задника от стола.

– Виж какво, смятам, че…

– Затвори вратата.

Ерика изчака, докато Андеш Холм дръпне вратата след себе си. Наблюдаваше го мълчаливо. Без съмнение беше компетентен шеф на новините и ролята му се състоеше в това страниците на СМП всеки ден да се изпълват с текстове, съставени достъпно и представени в реда и размера, решени на сутрешното заседание. Андеш Холм жонглираше с огромен брой работни задачи всеки ден. И го правеше без пропуск.

Проблемът с Андеш Холм бе, че постоянно игнорираше решенията, взети от Ерика Бергер. Вече две седмици тя се опитваше да намери формулата на сътрудничеството с него. Бе разговаряла приятелски, бе опитвала с директни заповеди, поощряваше го да мисли самостоятелно и изобщо стори всичко, за да му даде да разбере как тя иска да изглежда вестникът.

Нищо не помагаше.

Текстът, отхвърлен от нея следобеда, попадаше във вестника по някое време вечерта, когато тя вече се бе прибрала у дома. Един текст падна и трябваше да запушим с нещо дупката.

Рубриката, която Ерика бе решила да се използва, внезапно се оказваше заместена с нещо друго. Невинаги изборът бе погрешен, но винаги се правеше, без да поискат мнението ѝ. И то демонстративно и предизвикателно.

Обикновено ставаше дума за дреболии. Редакционното събиране в 14 часа внезапно бе преместено в 13,50, без тя да бъде информирана, и когато тя закъсня за срещата, по-голямата част от решенията вече бяха взети. Извинявай… в бързината забравих да ти кажа.

Ерика Бергер изобщо не разбираше защо Андеш Холм има такова отношение към нея, но установи, че приятелските разговори не сработваха. Досега не бе повдигала въпроса пред сътрудниците в редакцията. Опитваше се да изразява раздразнението си в доверителни разговори. Това не даде резултат и явно бе дошло време да заеме по-твърда позиция, този път пред сътрудника Юханес Фриск, което означаваше, че разговорът ще се разчуе в редакцията.

– Първото, което направих, щом постъпих тук, бе да кажа, че проявявам специален интерес към всичко, което се отнася до Лисбет Саландер. Обясних, че искам информация за всички планирани материали предварително и че държа да видя и одобря всичко, което се публикува. Напомняла съм ти това поне в дузина случаи, за последен път на редколегията в петък. Кое от инструкцията не си разбрал?

– Всички планирани или възложени текстове са в интернет мрежата. И винаги се препращат в твоя компютър. В течение си през цялото време.

– Глупости! Когато тази сутрин получих СМП в пощенската си кутия, имаше три колони за Саландер и за развитието на нещата около Сталархолмен на най-доброто новинарско място.

– Беше текст на Маргарета Оринг. Тя е на свободна практика и го остави чак в седем вечерта снощи.

– Маргарета Оринг се обади с предложение за статията още в единайсет вчера сутринта. Ти я одобри и ѝ я възложи в единайсет и половина. Не каза нито дума за това на срещата в 14 часа – каза Ерика.

– Има го в дневния ред.

– Така ли, ето какво пише в дневния ред: „Маргарета Оринг, интервю с прокурор Мартина Франсон. Относно: заловени наркотици в Сьодертеле“.

– Основната тема бе интервю с Мартина Франсон за залавянето на анаболни стероиди в МК „Свавелшьо“.

– Точно така. И нито дума в дневния ред за МК „Свавелшьо“ или че интервюто ще се насочи към Маге Лундин и Сталархолмен и оттам към разследването на Лисбет Саландер.

– Предполагам, че е станало спонтанно по време на интервюто…

– Андеш, не разбирам защо, но стоиш тук и ме лъжеш право в лицето. Говорих с Маргарета Оринг, авторката на текста. Тя ясно ти е обяснила върху какво ще се фокусира интервюто.

– Съжалявам, но не съм разбрал, че фокусът ще е върху Саландер. Получих текста късно вечерта. Какво да направя, да не го включвам? Оринг остави добър материал.

– Тук съм съгласна. Отличен материал. Но това е вече третата ти лъжа за горе-долу толкова минути. Оринг е оставила материала в 15,20 часа, тоест доста дълго, преди да си тръгна в шест.

– Бергер, не ми харесва тонът ти.

– Много добре. Тогава трябва да ти съобщя, че и аз не харесвам нито твоя тон, нито твоите увъртания и лъжи.

– Звучи, сякаш съм организирал конспирация срещу теб.

– Все още не си отговорил на въпроса ми. И второ: днес на бюрото ми се появява този текст от Юханес Фриск. Нещо не си спомням да сме разговаряли за това на сбирката в 14 часа. Как става така, че един от нашите репортери е посветил деня си на Саландер, без аз да знам?

Юханес Фриск се размърда. Досега умно пазеше тишина.

– Ами… ние правим вестник и сигурно има стотици материали, за които не знаеш. Тук, в СМП, имаме рутинни правила, към които всички трябва някак да се приспособяваме. Нямам време и възможност да отделям специално внимание на някои текстове.

– Не съм те молила да отделяш специално внимание. Изискването ми е първо – да бъда информирана за всичко, което има отношение към случая „Саландер“, и второ – да одобрявам всичко, което ще се публикува по темата. И така, още един път, кое от инструкцията не си разбрал?

Андеш Холм въздъхна и направи измъчена физиономия.

– Окей – каза Ерика Бергер. – Тогава ще се изразя още по-ясно. Не възнамерявам да се карам с теб за това. Да видим сега дали ще разбереш следното. Ако това се повтори още веднъж, няма да си вече шеф на новините. Ще ти дойде като гръм от ясно небе и няма да ти е приятно, но ще седиш и ще редактираш семейната страница, страницата за телевизионните сериали или нещо подобно. Не желая да имам за шеф на новините някой, комуто не мога да се доверя, с когото не мога да работя и който саботира решенията ми. Разбра ли?

Андеш Холм разпери ръце в жест, който показваше, че обвиненията на Ерика Бергер са несъстоятелни.

– Разбра ли? Да или не?

– Чух какво каза.

– Питам дали си разбрал. Да или не?

– Наистина ли мислиш, че това ще ти се размине? Този вестник излиза, защото ние и другите роби се разкъсваме от работа. Управата ще…

– Управата ще направи онова, което кажа аз. Тук съм да обновя вестника. Имам отлично формулирани задачи, за които сме се договорили и които означават, че имам право да извършвам дългосрочни редакционни промени на шефско ниво. Мога да се отърва от мършата и да влея нова кръв отвън, ако пожелая. И Холм, ти все повече ми заприличваш на мърша.

Тя млъкна. Андеш Холм срещна погледа ѝ. Изглеждаше вбесен.

– Това беше всичко – каза Ерика Бергер. – Предлагам хубаво да обмислиш онова, за което говорихме днес.

– Не мисля да…

– Твоя работа. Това беше всичко. Върви си сега.

Той се завъртя кръгом и изчезна от буркана. Тя го видя да пресича редакционното море в посока към кафенето. Юханес Фриск се изправи и понечи да го последва.

– Ти не, Юханес. Остани и седни.

Взе текста му и още веднъж го прегледа.

– Разбрах, че временно заместваш.

– Да. Тук съм от пет месеца и това е последната ми седмица.

– На колко си години?

– На 27.

– Съжалявам, че попадна в престрелката между мен и Холм. Кажи сега за тази история.

– Тази сутрин получих информация и я предадох на Холм. Каза да я проверя.

– Окей. Темата е за това, че сега полицията проверява дали Лисбет Саландер е била замесена в продажба на анаболни стероиди. Това има ли нещо общо с вчерашния текст от Сьодертеле, където също са се появили анаболи?

– Не знам, възможно е. Тази работа с анаболите има връзка с оня боксьор. Паоло Роберто и приятелите му.

– Паоло Роберто взема анаболи?

– Какво… не, разбира се. По-скоро става дума за боксьорските среди. Саландер е тренирала бокс с някои подозрителни лица в клуб на Сьодер. Но това е предположение на полицията. Не мое. И там някъде е възникнала идеята, че може да е замесена в продажба на анаболи.

– Значи в материала няма нищо съществено, само слухове?

– Не е слух, че полицията разглежда тази възможност. А дали са прави, или не, никой не знае.

– Окей, Юханес. Тогава искам да знаеш, че онова, което обсъждам с теб, няма нищо общо с отношението ми към Андеш Холм. Пишеш добре и имаш набито око за подробностите. Мисля, че си отличен репортер. Накратко, това е добър материал. Единственият ми проблем е, че не му вярвам.

– Мога да те уверя, че всичко е вярно.

– А аз ще ти обясня защо в материала има основни грешки. Откъде получи информацията?

– От източник в полицията.

– Кой?

Юханес Фриск се поколеба. Като всички журналисти по света, и той не желаеше да издава източниците си на информация. От друга страна, Ерика Бергер бе главен редактор и съответно една от малкото личности, които имаха право да изискват такава информация.

– Един полицай от отдел „Убийства“, на име Ханс Фасте.

– Той ли ти се обади, или ти на него?

– Той.

Ерика Бергер кимна.

– И защо, мислиш, ти се е обадил?

– Един-два пъти съм го интервюирал по време на преследването на Саландер. Знае кой съм.

– И знае, че си на 27 години и че заместваш, и че си на разположение, когато искат да се публикува информация, която прокурорът иска да излезе.

– Ами всичко това го разбирам. Но получих информация от полицейското следствие, отидох да обядвам с Фасте и той ми разказа това. Цитиран е коректно. Какво да правя?

– Убедена съм, че си цитирал коректно. Онова, което трябваше да се случи, бе да предадеш информацията на Андеш Холм, който трябваше да почука на вратата на моята стая и да обясни случая, тогава заедно щяхме да решим какво да се направи.

– Разбирам. Но аз…

– Оставил си материала на Холм, който е шеф на новините. Постъпил си правилно. Работата се е пропукала при Холм. Но нека анализираме текста ти. Първо, защо Фасте е искал тази информация да изтече?

Юханес Фриск вдигна рамене.

– Означава ли това, че не знаеш, или че не ти пука?

– Не знам.

– Окей. Ако аз твърдя, че тази история е лъжлива и че Саландер няма абсолютно нищо общо с анаболни стероиди, какво ще кажеш тогава?

– Не мога да докажа противното.

– Точно така. Което означава, че ти искаш да публикуваш твърдения, които вероятно са лъжливи, само защото нямаме доказателства за обратното.

– Не, нали носим журналистическа отговорност. Но в случая имаме източник, който твърди нещо и когото цитирам точно. Не можем да спрем да публикуваме подобни твърдения.

– Можем да поставим въпроса защо източникът иска тази информация да изтече. Нека ти обясня защо съм издала заповед всичко, което се отнася до Лисбет Саландер, да минава през бюрото ми. Всъщност имам достатъчно познания по темата, повече от всеки друг тук, в СМП. Правната редакция е информирана за това, както и че няма да обсъждам въпроса с тях. „Милениум“ ще публикува материал, за който съм се ангажирала да не разкривам нищо на СМП, въпреки че работя тук. Получавах информация в качеството си на главен редактор на „Милениум“ и сега съм между два стола. Разбираш ли ме?

– Да.

– И по силата на това, което знам от „Милениум“, без колебание мога да твърдя, че казаното от Фасте е лъжа и има за цел да навреди на Лисбет Саландер преди предстоящия процес.

– Трудно е да се навреди на Лисбет Саландер, като се имат предвид всички разкрития, вече направени за нея…

– Тези разкрития до голяма част са лъжливи и изопачени. Ханс Фасте е един от централните източници на твърденията, че Лисбет Саландер е параноичка и че е агресивна лесбийка, която се отдава на сатанизъм и садо-мазо секс. Медиите захапаха чисто и просто защото Фасте изглежда сериозен източник, пък и винаги е забавно да се пише за секс. И сега Фасте продължава да я клевети, съобщавайки „информация“, която още повече ще я очерни в общественото съзнание, като при това иска СМП да помогне в разпространението ѝ. Сори, но не и в моята смяна.

– Разбирам.

– Нима? Хубаво. Тогава да обобщя всичко казано в едно изречение. Твоята характеристика на журналист включва да разпитваш и критично да проучваш, а не безкритично да повтаряш твърдения, които идват от далеч не високопоставени играчи в бюрокрацията. Забрави за това. Ти имаш много добро перо, но този ти талант би бил напълно безсмислен, ако забравиш за характеристиката си.

– Да.

– Ще сваля този материал.

– Окей.

– Не издържа критика. Не му вярвам.

– Разбирам.

– Това не означава, че не вярвам на теб.

– Благодаря.

– Затова смятам да те пратя обратно на бюрото с предложение за нов материал.

– Така ли?

– Свързано е с договора ми с „Милениум“. Не мога да пипам нищо, което знам за аферата „Саландер“. Същевременно съм главен редактор на вестник, който рискува здраво да сгафи, защото редакцията няма информацията, която имам аз.

– Хм…

– Това е уникална ситуация и касае единствено Саландер. Ето защо съм решила да избера репортер, когото да направлявам в правилната посока, така че да нямаме нищо общо с онези неща, които ще се публикуват в „Милениум“.

– И ти смяташ, че „Милениум“ ще публикува нещо сензационно за Саландер?

– Не смятам. Знам. „Милениум“ има нещо, което ще преобърне цялата история на Саландер, и направо побеснявам, че не мога аз да изляза с този сюжет. Но чисто и просто е невъзможно.

– Но ти твърдиш, че сваляш текста ми, защото не е верен… Значи вече знаеш, че в историята има нещо, което всички останали репортери са пропуснали.

– Именно.

– Извинявай, но е трудно да се повярва, че цяла медийна Швеция е стъпила на такава мина…

– Лисбет Саландер е била предмет на медийна манипулация. В такива случаи нормалните правила престават да важат и в пространството може да се пусне каквато и да е глупост.

– Значи казваш, че Саландер не е това, което изглежда.

– Опитай да си кажеш, че е невинна за онова, в което я обвиняват, че е обрисувана по афишите невярно и че са задвижени съвсем други сили от онези, за които знаем до днес.

– Твърдиш, че е така?

Ерика Бергер кимна.

– И това означава, че материалът ми е част от продължаваща кампания срещу нея.

– Точно.

– Но не можеш да кажеш каква е историята?

– Не.

Юханес Фриск се почеса по главата. Ерика Бергер го изчака да помисли.

– Окей… какво искаш да направя?

– Върни се на бюрото си и започни да мислиш върху друга тема. Не се стресирай, но тъкмо преди процеса може би ще започнем да излизаме с дълъг материал, може би цяла поредица, посветена на истината за Лисбет Саландер. Започни да четеш всички материали и си състави списък на казаното за нея, разгледай твърденията едно по едно.

– Аха…

– Мисли като репортер. Проучи кой разпространява историята, защо я разпространява и в чия полза.

– Но аз няма да съм в СМП, когато започне процесът. Това е, както ти казах, последната седмица от работата ми на заместващ.

Ерика извади пластмасов джоб от чекмедже на бюрото и сложи лист хартия пред Юханес Фриск.

– Вече съм удължила заместничеството ти с три месеца. Ще си изработиш както обикновено седмицата и ще се появиш пак тук в понеделник.

– Ами…

– Стига да искаш да продължиш да заместваш в СМП. Искаш ли?

– Естествено.

– Тогава те наемам да вършиш проучванията си извън обикновената редакционна работа. Ще работиш директно за мен. Специално ще наблюдаваш процеса „Саландер“ за сметка на СМП.

– Шефът на новините може да има друго мнение…

– Не се тревожи за Холм. Говорих с шефа на правната редакция и там никой няма да ти сложи крак. Но ще трябва да ровиш в причините, а не в новините. Как звучи?

– Супер.

– Тогава… тогава свършихме. Ще се видим в понеделник.

Тя го изпрати и му махна от буркана. Когато вдигна поглед, видя Андеш Холм да я наблюдава от другата страна на централното бюро. Сведе очи и се престори, че не я е гледал.