Взривената въздушна кула

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА Четвъртък, 19 май – неделя, 22 май

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПРЕКАРА по-голямата част от нощта срещу четвъртък в четене на статиите на Микаел Блумквист и на онези глави от книгата му, които бяха що-годе готови. Прокурор Екстрьом залагаше на процес през юли, поради което Микаел беше определил като краен срок за печат 20 юни. Това означаваше, че проклетият Кале Блумквист имаше на разположение месец, за да приключи писането и да запълни всички дупки в текста.

Лисбет не разбираше как ще успее, но това си беше негов, а не неин проблем. Нейният бе да реши как да се отнесе към въпросите, които ѝ бе задал.

Вдигна своя „Палм Тунгстен Т3“, влезе в „смахнатата_маса“ и провери дали не е написал нещо ново през изминалото денонощие. Не беше. После отвори онзи документ, на който той бе дал наименованието „Централни въпроси“. Вече знаеше текста наизуст, но за всеки случай го прочете още веднъж.

Припомни си вече начертаната от Аника Джанини стратегия. Когато Аника ѝ говореше, тя я слушаше разсеяно и дистанцирано, сякаш тия неща не я засягаха. Но Микаел Блумквист знаеше нейни тайни, а Аника – не. Затова той можеше да предложи по-печеливша стратегия. Отиде на четвъртата част.

Единственият човек, който може да реши как ще изглежда бъдещето ти, си ти самата. Няма никакво значение колко се старае Аника заради теб или как аз, Армански, Палмгрен и други те подкрепяме. Няма да се опитвам да те убеждавам да правиш нещо. Сама трябва да решиш какво да направиш. Или ще обърнеш процеса в твоя полза, или ще ги оставиш да те осъдят. Но за да спечелиш, трябва да се бориш.

Лисбет изключи компютъра и погледна към тавана. Микаел я бе помолил за разрешение да разкаже истината в книга. Той смяташе да пропусне историята с изнасилването. Вече бе написал тази част и замазваше нещата, като твърдеше, че Бюрман е започнал сътрудничество със Залаченко, което се е провалило, когато се е отметнал, и Ниедерман е бил принуден да го убие. Не навлизаше в мотивировките на Бюрман.

Проклетият Кале Блумквист здравата ѝ бе усложнил живота.

Лисбет мисли дълго.

В два сутринта отново включи своя „Палм Тунгстен Т3“ и отвори Word. Създаде нов документ, извади електронната писалка и започна да чука букви на дигиталната клавиатура.

Името ми е Лисбет Саландер. Родена съм на 30 април 1978 г. Майка ми се казваше Агнета София Саландер. Била на 17, когато съм се родила. Баща ми беше психопат, убиец и бияч на жени, на име Александър Залаченко. Преди бе работил като шпионин в Западна Европа за съветското военно разузнаване ГРУ.

Писането вървеше бавно, защото трябваше да чука буква след буква. Лисбет формулираше в главата си всяко изречение, преди да го напише. Не направи нито една промяна в написания текст. Работи до четири часа сутринта, когато изключи компютъра си и го остави да се зарежда в кухината от задната страна на нощната масичка.

ЕРИКА БЕРГЕР СЕ СЪБУДИ в седем сутринта. Чувстваше се далеч не отпочинала, но бе спала без прекъсване осем часа. Хвърли поглед на Микаел Блумквист, който продължаваше дълбоко да спи.

Започна с включване на мобилния и проверка на съобщенията. Дисплеят показа, че мъжът ѝ, Грегер Бакман, бе звънял единайсет пъти. Мамка му! Забравих да се обадя. Тя набра номера и обясни къде се намира и защо не се е прибрала предишната нощ. Той беше сърдит.

– Ерика, никога повече не прави така. Не че има нещо общо с Микаел, но цяла нощ бях в насипно състояние. Ужасно ме беше страх да не се е случило нещо. Трябва да се обаждаш и да казваш, че няма да се прибираш. Такова нещо не трябва да се забравя.

Грегер Бакман бе напълно наясно, че Микаел Блумквист е любовник на жена му. Връзката им започна с негово съгласие и с добро чувство и към двамата. Но когато решаваше да преспи у Микаел, Моника винаги се обаждаше на мъжа си и обясняваше положението. Този път отиде в „Хилтън“ без никаква друга мисъл, освен да спи.

– Прости ми! – каза тя. – Вчера просто щях да падна.

Той помърмори малко.

– Не се сърди, Грегер. Нямам сили за това точно сега. Ще ми се караш довечера.

Той помърмори още малко и обеща да ѝ се накара, щом я пипне.

– Окей. Какво става с Блумквист?

– Спи. – Тя внезапно се разсмя. – Вярвай или не, но заспахме пет минути след като си легнахме. Никога не се бе случвало преди.

– Ерика, това е сериозно. Може би трябва да идеш на лекар.

Щом привърши разговора с мъжа си, Ерика звънна на номератора на СМП и остави съобщение за редакционния секретар Петер Фредриксон. В него обясняваше, че е била възпрепятствана и ще дойде малко по-късно от обикновено. Помоли го да отложи планираната по-рано среща със сътрудниците от културната редакция.

После потърси чантата си, извади четка за зъби и отиде в банята. Върна се при леглото и събуди Микаел.

– Здравей – измрънка той.

– Здравей – каза тя. – Бързо в банята да се измиеш.

– Как… какво?

Той се надигна и се огледа объркано. Наложи се Ерика да му напомни, че се намира в „Хилтън“. Той кимна.

– Така. Върви сега в банята.

– Защо?

– Защото веднага щом се върнеш, искам да правя секс с теб.

Той погледна ръчния си часовник.

– И побързай. Имам събрание в единайсет, а ще ми трябва поне половин час да си оправя лицето. И после трябва да успея да купя чиста нощница на път към службата. Това ни дава само два часа да наваксаме сума ти пропиляно време.

Микаел отиде в банята.

ЙЕРКЕР ХОЛМБЕРГ ПАРКИРА форда на баща си в двора на бившия министър-председател Турбьорн Фелдин в Ос, съвсем близо до Рамвик в община Херньосанд.

Излезе от колата и се огледа. Беше четвъртък сутрин. Ръмеше и полето беше зелено. На 79 години Фелдин вече не беше активен земеделец и Холмберг се запита кой ли сее и жъне. Знаеше, че го наблюдават от кухненския прозорец. Това влизаше в правилата на село. Самият той бе израснал в Хеледал край Рамвик, на хвърлей камък от Сандьобрун, едно от най-красивите места на света. Според Йеркер Холмберг.

Изкачи стълбите и почука.

Бившият ръководител на Партията на центъра изглеждаше стар, но все още жизнен и силен.

– Здравей, Турбьорн. Казвам се Йелкер Холмберг. Срещали сме се и друг път, но преди години. Моят баща е Густаф Холмберг, депутат от Партията на центъра през седемдесетте и осемдесетте години.

– Здравей. Да, познах те, Йеркер. Ти май си полицай в Стокхолм, ако не се лъжа. Трябва да са минали десет-петнайсет години.

– Ако не и повече. Може ли да вляза?

Той седна до кухненската маса, докато Турбьорн Фелдин наливаше кафе.

– Надявам се всичко да е добре с баща ти. Но не си дошъл за това?

– Не. Татко е добре. По цял ден е навън, дори кове пирони на покрива.

– На колко години е сега?

– Преди два месеца направи 71.

– Така – каза Фелдин и седна. – Е, за какво си дошъл тогава?

Йеркер Холмберг погледна през кухненския прозорец и видя една сврака да каца до колата му и да изследва земята. После се обърна към Фелдин.

– Идвам неканен, но с голям проблем. Възможно е, когато този разговор приключи, да ме уволнят от работа. Тук съм по служебни дела, но моят шеф, криминален инспектор Ян Бублански от отдел „Убийства“ в Стокхолм, не знае за това посещение.

– Звучи сериозно.

– Така че съм стъпил на много тънък лед, ако началниците ми разберат за това посещение.

– Разбирам.

– Но ме е страх, че ако не действам, има риск за ужасно нарушение на човешките права, и то за втори пореден път.

– По-добре обясни.

– Става дума за мъж на име Александър Залаченко. Бил е шпионин на руското ГРУ и бежанец в Швеция. Поискал е политическо убежище в изборния ден на 1976-а. Получил го е и започнал да работи за Сепо. Имам причини да вярвам, че тази история ти е позната.

Турбьорн Фелдин внимателно наблюдаваше Йеркер Холмберг.

– Това е дълга история – подхвана Холмберг и започна да разказва за предварителното следствие, което се водеше през последните месеци.

ЕРИКА БЕРГЕР СЕ ОБЪРНА по корем и подпря глава с юмруци. Изведнъж се усмихна.

– Микаел, мислил ли си някога дали ние двамата не сме родени един за друг?

– Ти така ли мислиш?

– Ами да. Безкрайно те желая. Чувствам се като луда тийнейджърка.

– Аха.

– А после искам да се прибера и да си легна с мъжа си.

Микаел се засмя.

– Знам един добър терапевт – каза той.

Тя го погъделичка по кръста с пръст.

– Микаел, започвам да усещам, че това със СМП беше една тъпа грешка.

– Глупости! Това е страхотен шанс за теб. Ако някой може да вдъхне живот на тази мърша, това си ти.

– Да, може би. Но тъкмо там е проблемът. Че СМП е мърша. А и онова, дето ми сервира за Магнус Боргшьо снощи… Просто не разбирам какво правя там.

– Остави нещата да се подредят.

– Да. Но това с Боргшьо хич не е забавно. Нямам и най-малка представа как ще се справя със ситуацията.

– И аз нямам. Но ще измислим нещо.

Тя полежа мълчаливо.

– Липсваш ми.

Той кимна и я погледна.

– И ти ми липсваш – каза.

– Колко ти трябват, за да дойдеш в СМП като шеф на новините?

– Никога няма да дойда. А и онзи Холм, не беше ли той шеф на новините?

– Да. Но е идиот.

– Тук си права.

– Познаваш ли го?

– Разбира се. Работих като заместващ при него в средата на осемдесетте. Той е простак, който настройва хората един срещу друг. А и…

– А и какво?

– Уф, нищо. Не искам да клюкарствам.

– Кажи.

– Едно момиче, някоя си Ула, която също заместваше, твърдеше, че я е подлагал на сексуален тормоз. Не знам кое е истина и кое не е, но профсъюзът не направи нищо и не ѝ удължиха договора, както бе предвидено.

Ерика Бергер погледна часовника и въздъхна. Провеси крака през ръба на леглото и влезе в банята. Микаел не беше помръднал, когато тя се върна, изсуши се и навлече дрехите си.

– Ще полежа още малко – каза той.

Тя го целуна по бузата, махна му и изчезна.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ПАРКИРА на двайсет метра от колата на Йоран Мортенсон на Лунтмакаргатан, съвсем близо до „Улоф Палме гата“. На шейсетина метра оттам видя Мортенсон да върви към автомата, да си плаща таксата за паркинг и после да се отправя към Свеавеген.

Моника Фигерула заряза таксата за паркиране. Щеше да го изгуби, докато я плаща. Последва Мортенсон нагоре към Кунгсгатан, където той сви наляво и влезе в „Кунгсторнет“. Тя изруга, но нямаше друг избор и почака три минути, след което го последва в кафенето. Той седеше на долния етаж и говореше с мъж на около 35 години. Рус и на вид отлично трениран. Ченге, реши Моника Фигерула.

Разпозна в него мъжа, който Кристер Малм бе фотографирал близо до „Копакабана“ на първи май.

Купи си кафе и седна в другия край на заведението, разтваряйки „Дагенс Нюхетер“. Мортенсон и приятелят му разговаряха на нисък глас. Не чуваше и дума от онова, което казваха. Извади мобилния и се престори, че звъни някому, което бе ненужно, след като мъжете дори не я погледнаха. Направи снимка с мобилния, като знаеше, че ще е от 72 пиксела и следователно с ниско качество, за да бъде публикувана. Затова пък можеше да се използва като доказателство за състоялата се среща.

След около петнайсет минути русият се изправи и напусна „Кунгсторнет“. Моника Фигерула вътрешно изруга. Защо не бе останала отвън! Щеше да го познае, когато напусне кафенето. Искаше ѝ се да стане и веднага да поднови преследването. Но Мортенсон седеше спокойно и довършваше кафето си, а тя не искаше да привлича вниманието върху себе си, като излезе и тръгне след неидентифицирания му партньор.

След около четирийсет секунди Мортенсон се изправи и отиде в тоалетната. Щом затвори вратата, Моника Фигерула скочи на крака и излезе на Кунгсгатан. Огледа се, но русият мъж бе успял да изчезне.

Изтича на пресечката със Свеавеген. Нямаше го. Беше безнадеждно.

Върна се в „Кунгсторнет“. Мортенсон също бе изчезнал.

ЕРИКА БЕРГЕР ДЪЛГО бесня, когато се върна на мястото, на две пресечки от „Гърнето на Самир“, където бе паркирала беемвето си предишната вечер.

Колата бе там. Но през нощта някой бе надупчил и четирите гуми. Проклети, гадни пикльовци, ругаеше тя. Наистина ѝ беше прекипяло.

Нямаше много възможности. Обади се на аварийната служба и обясни каква е работата. Нямаше време да остане и да ги чака, затова постави ключовете в ауспуха, така че, като дойдат, да могат да влязат в колата. После тръгна надолу към Мариаторет и замаха за такси.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ВЛЕЗЕ в сайта на Хакерската република и видя, че Plague се е включил. Обади му се.

– Здравей, Wasp. Как е в Салгренската болница?

– Отчайващо. Имам нужда от помощта ти.

– Хайде, бе!

– Мислех, че никога няма да поискам.

– Трябва да е сериозно.

– Йоран Мортенсон, живее във Велингбю. Трябва ми достъп до неговия компютър.

– Окей.

– Целият материал трябва да се прехвърли на Микаел Блумквист в „Милениум“.

– Добре. Ще го уредя.

– Големият брат знае телефона на Кале Блумквист, вероятно и имейла му. Ще изпратиш целия материал на един хотмейл адрес.

– Окей.

– Ако не съм на линия, Блумквист ще има нужда от помощта ти. Трябва да може да се свърже с теб.

– Хм.

– Малко е ръбат, но можеш да му се довериш.

– Хм.

– Колко искаш?

Plague помълча няколко секунди.

– Това има ли нещо общо с твоята ситуация?

– Да.

– Ще ти помогне ли?

– Да.

– Тогава е подарък от мен.

– Благодаря. Но винаги си плащам задълженията. Ще имам нужда от помощта ти до процеса. Плащам 30 000.

– Можеш ли да си го позволиш?

– Да.

– Окей.

– Мисля, че ще имаме нужда и от Тринити. Смяташ ли, че можеш да го накараш да дойде в Швеция?

– И какво ще прави?

– Онова, в което е най-добър. Ще му платя стандартното плюс разноските.

– Окей. Кого?

Тя обясни какво иска да се направи.

ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН изглеждаше разтревожен, когато в петък сутринта любезно наблюдаваше явно силно раздразнения криминален инспектор Ханс Фасте от другата страна на бюрото си.

– Съжалявам – каза Андеш Юнасон.

– Не разбирам. Мислех, че Саландер е възстановена. Дойдох до Гьотеборг отчасти за да я разпитам и отчасти да подготвя нещата, за да я преместим в килия в Стокхолм, там ѝ е мястото.

– Съжалявам – отново каза доктор Андеш Юнасон. – С удоволствие бих се отървал от нея, защото в момента не преливаме от болнични места. Но…

– Да не би да симулира?

Андеш Юнасон се изсмя.

– Не вярвам да е възможно. Трябва да разбереш следното. Лисбет Саландер беше простреляна в главата. Оперирах и извадих куршум от мозъка ѝ и си беше живо чудо, че оживя. Прогнозите ѝ бяха изключително задоволителни… толкова добри, че аз и колегите ми се готвехме да я изпишем. Но вчера настъпи ясно изразено влошаване. Оплакваше се от силно главоболие и изведнъж вдигна температура, която ту се повишаваше, ту се понижаваше. Снощи имаше 38 градуса и на два пъти повръща. През нощта температурата спадна, така че сметнах това за нещо временно. Но когато тази сутрин я прегледах, беше вдигнала почти 39, което е сериозно. През деня температурата отново спадна.

– Е, кое не е наред?

– Не знам, но ако температурата ѝ се колебае така, то не е от някаква инфлуенца или нещо подобно. Точно на какво се дължи, не мога да знам, но може да е нещо просто, да е примерно алергична към някое лекарство или към нещо друго, с което е била в контакт.

Той отвори една снимка в компютъра и я показа на Ханс Фасте.

– Наредих да се направи снимка на черепа. Както виждаш, тук има една по-тъмна част, в непосредствена близост с раната от куршума. Не мога да преценя какво е. Може да е оформяне на белег във връзка със зарастването, но може да бъде и някакъв по-малък кръвоизлив. Докато изследваме какво не е наред, няма да я пусна, колкото и да е важно.

Ханс Фасте отчаяно въздъхна. Знаеше, че няма смисъл да спори с лекари, защото те имаха власт над живота и смъртта и бяха най-близките заместници на Господ Бог на земята. При всички случаи не притежаваше нито компетентност, нито знания, за да прецени колко зле е Лисбет Саландер.

– И сега какво?

– Наредил съм пълен покой и прекъсване на медицинската гимнастика, която прави заради раните в рамото и хълбока.

– Окей… трябва да се свържа с прокурор Ричард Екстрьом в Стокхолм. Това беше малка изненада. Какво да му кажа?

– Преди два дни бях готов да разреша преместване може би в края на тази седмица. Но при това положение трябва още известно време. Добре е да го подготвиш, че няма да вземам никакво решение през идната седмица и че може би ще минат още две седмици, преди да я закарате в ареста в Стокхолм. Всичко зависи от състоянието ѝ.

– Датата на процеса е определена за юли…

– Ако не се случи нещо непредвидено, ще бъде на крака навреме.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР ЯН БУБЛАНСКИ с подозрение разглеждаше мускулестата жена от другата страна на масата в кафенето. Седяха на тераса на Нор Меларстранд и пиеха кафе. Беше петък, 20 май, въздухът бе топъл и летен. Тя се представи като Моника Фигерула от РПС/Сек и го хвана в пет часа, точно когато си тръгваше за дома. Предложи му разговор на четири очи на чаша кафе.

Отначало Бублански се възпротиви доста грубо. Но след миг тя го погледна в очите и каза, че няма за задача да го разпитва и че той, естествено, не е длъжен да ѝ отговаря, ако не иска. Той попита за какво става дума и тя откровено обясни, че е получила от шефа си задача неофициално да си създаде представа кое е вярно и кое не е в така наречената история „Залаченко“, постепенно преименувана в история „Саландер“. Обясни също, че не е съвсем сигурно дали въобще има право да му задава въпроси и че той трябва да реши как да постъпи.

– Какво искаш да знаеш? – попита накрая Бублански.

– Кажи каквото знаеш за Лисбет Саландер, Микаел Блумквист, Гунар Бьорк и Александър Залаченко. Как се подрежда пъзелът?

Говориха повече от два часа.

Тощен ЕДКЛИНТ МИСЛИ дълго и обстойно как да продължи нататък. След петдневно разузнаване Моника Фигерула бе открила редица ясни индикации за нещо грандиозно и налудничаво в РТС/Сек. Той съзнаваше необходимостта да действа предпазливо, преди да е събрал достатъчно в торбата. При сегашната ситуация самият той се намираше в деликатно положение от конституционна гледна точка, защото нямаше право да провежда тайни оперативни разследвания, особено срещу свои колеги.

Следователно трябваше да намери формулировка, която да направи предприеманите мерки легитимни. В моменти на криза винаги можеше да се позове на полицейския си статут, защото вечен дълг на полицая е да разплита престъпления, но сега престъплението бе от толкова деликатен характер, че той най-вероятно щеше да бъде изритан, ако стъпеше накриво. Прекара петъчния ден в самотни размишления в кабинета си.

Направените справки говореха, че Драган Армански има право, колкото и невероятно да беше. Съществуваше конспирация в РПС/Сек, в която известен брой личности действаха извън или встрани от обичайните си задължения. След като е траела много години, поне от пристигането на Залаченко в Швеция през 1976-а, конспирацията трябва да е била добре организирана и наблюдавана отвисоко. А от колко високо, той нямаше никаква представа.

Надраска три имена в бележника на бюрото.

Йоран Мортенсон, лична охрана. Криминален инспектор.

Гунар Бьорк, зам.-шеф в имиграционния отдел. Починал (самоубийство?).

Алберт Шенке, шеф на канцеларията, РПС/Сек.

Моника Фигерула бе заключила, че шефът на канцеларията е дърпал конците, когато Йоран Мортенсон от „Лична охрана“ е бил уж преместен в контраразузнаването. В момента Мортенсон извършваше наблюдение над журналиста Микаел Блумквист, което нямаше нищо общо с дейността на контраразузнаването.

Към списъка трябваше да се прибавят още имена, извън РПС/Сек.

Петер Телебориан, психиатър.

Лаш Фаулсон, ключар.

От РПС/Сек бяха възложили на Петер Телебориан да бъде психиатричен консултант в няколко отделни случая в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години. Всъщност случаите бяха три и Едклинт бе видял докладите от архива. В първия случай контраразузнаването беше разкрило руски информатор в шведската телеиндустрия и бе установило, че съществува опасност шпионинът да посегне на живота си, ако бъде разкрит. Телебориан бе извършил впечатляващо добър психиатричен анализ, който показваше, че информаторът може да се окаже двоен агент. Другите два случая, в които на Телебориан бе оказано доверие, касаеха доста по-незначителни оценки – на един служител от РПС/Сек с алкохолни проблеми и на един дипломат от африканска страна със странно сексуално поведение.

Нито Телебориан, нито Фаулсон, най-малко Фаулсон, бяха на служба в РПС/Сек. Но чрез поставените им задачи бяха замесени в… в какво?

Конспирацията бе тясно свързана с покойния Александър Залаченко, беглец от руското ГРУ, който пристигнал в Швеция в изборния ден на 1976 година. И за когото никой дотогава не беше чувал. Как е било възможно?

Едклинт опита да си представи какво най-вероятно би се случило, ако самият той бе в позицията на началник в РПС/Сек през 1976-а, когато Залаченко е избягал. Как би постъпил? Пълна секретност. Било е необходимо. Бягството е било известно на тесен кръг служители, за да не изтече информацията обратно при руснаците и… Колко тесен кръг?

Оперативен отдел?

Неизвестен оперативен отдел?

Ако всичко е било точно, Залаченко би трябвало да е попаднал в контраразузнаването. И най-вече във военноразузнавателната служба, но те нито имаха средства, нито компетенция да извършват подобен род оперативна дейност. Значи Сек.

Но контраразузнаването така и не го бе получило. Ключът бе у Бьорк, той явно е бил един от малцината, действащи около Залаченко. Но Бьорк никога не бе имал нещо общо с контраразузнаването. Бьорк беше истинска мистерия. Формално бе работил в имиграционния отдел през седемдесетте, но в действителност едва ли някой го бе виждал в отдела преди деветдесетте, когато внезапно става заместник-началник.

И все пак Бьорк бе основният източник на информацията на Блумквист. Как Блумквист е могъл да го накара да разкрие такъв динамит? Пред един журналист?

Курвите. Бьорк тичаше подир курви в тийнейджърска възраст и „Милениум“ е възнамерявал да го разкрие. Блумквист трябва да е изнудил Бьорк.

После в картинката влиза Лисбет Саландер.

Покойният адвокат Нилс Бюрман бе работил в имиграционния отдел заедно с покойния Бьорк. Те са се грижели за Залаченко. Но какво са направили от него?

Някой трябва да е вземал решенията. С беглец от такъв калибър заповедите трябва да са пристигали от височайше място.

От правителството. Трябва да е било оттам. Всичко друго бе немислимо.

Или?

Едклинт го побиха студени тръпки. Всичко това на пръв поглед бе разбираемо. Беглец от рода на Залаченко трябва да се третира с възможно най-голяма секретност. Така би решил и той самият. Така сигурно бе решило и правителството на Фелдин. Напълно приемливо.

Но случилото се през 1991-ва бе неприемливо. Бьорк бе поискал от Телебориан да затвори Лисбет Саландер в психиатрична детска болница под предлог, че е психично болна. Това беше престъпление. Толкова тежко престъпление, че Едклинт отново настръхна.

Някой трябва да е вземал решенията. Не би могло да е правителството… Първо министър-председател беше Ингвар Карлсон, после Карл Билд. Но никой политик не би се осмелил дори да си мечтае за подобно решение. То би противоречало на всякакви закони и би довело до катастрофален скандал, ако се разчуеше.

Ако правителството е било замесено, то Швеция не се различаваше и на милиметър от която и да е диктатура в света.

Не беше възможно.

А последвалите събития в Салгренската болница на 12 април? Залаченко, удобно убит от психично болен правозащитник в същия момент, в който у Микаел Блумквист се извършва взлом, а Аника Джанини бива нападната… И в двата случая бе откраднат забележителният доклад от 1991-ва. Тази информация даде Драган Армански, така да се каже, извън протокола. За това не бе заявено в полицията.

Междувременно Гунар Бьорк се обесва. Бьорк, човекът, с когото Едклинт повече от всеки друг би желал да проведе сериозен разговор.

Тощен Едклинт и за миг не вярваше в подобно мегасъвпадение. Криминален инспектор Ян Бублански също не го приемаше за чиста монета. Както и Микаел Блумквист. Едклинт отново хвана писалката.

Еверт Гулберг, 78-годишен. Данъчен юрист???

Кой, по дяволите, е бил Еверт Гулберг?

Размисли дали да не се обади на шефа на РПС/Сек, но се въздържа поради простата причина, че не знаеше колко високо се простира конспирацията. Накратко – не знаеше на кого може да има доверие.

След като отхвърли възможността да се обърне към някой в РПС/Сек, известно време размишлява дали да не се обади в официалната полиция. Ян Бублански бе ръководител на разследването на Роналд Ниедерман и като такъв може би щеше да се заинтересува от всяка информация. Но чисто политически и това не бе възможно.

На раменете му лежеше огромна тежест.

Накрая оставаше само една алтернатива, конституционно правилна и която би могла да го защити, ако за в бъдеще изпаднеше в политическа немилост – да се обърне към Шефа и да си осигури солидни устои за онова, с което се бе захванал.

Погледна часовника. Малко преди четири в петъчния следобед. Вдигна телефона и позвъни на министъра на правосъдието, когото познаваше от няколко години и с когото се бе срещал на различни мероприятия в департамента. Свързаха го след около пет минути.

– Здравей, Тощен – поздрави го министърът на правосъдието. – Отдавна не сме се виждали. За какво става дума?

– Честно казано, май ти се обаждам да проверя доколко мога да ти имам доверие.

– Доверие. Смешен въпрос. Що се отнася до мен, имам ти голямо доверие. Кое предизвиква подобно питане?

– Предизвиква го драматична и необикновена молба… Трябва ми среща с теб и министър-председателя, при това спешно.

– Леле!

– Ще ме извиниш, но обясненията ще почакат, докато не седнем и не поговорим на четири очи. На масата ми има едно дело, което е толкова впечатляващо, че смятам, че ти и министър-председателят трябва да бъдете информирани.

– Звучи сериозно.

– Сериозно е.

– Има ли нещо общо с терористи и заплахи и…

– Не. По-сериозно е от това. Залагам цялата си репутация и кариера, като ти звъня с подобна молба. Нямаше да провеждам този разговор, ако не смятах, че е абсолютно наложително.

– Разбирам. Затова е този твой въпрос за доверието… Колко спешно искаш да се видиш с министър-председателя?

– Още тази вечер, ако е възможно.

– Сега вече се тревожа.

– Лошото е, че имаш причина за това.

– Колко време ще отнеме срещата?

Едклинт размисли.

– Ще ми отнеме час да изложа всички подробности.

– Ще ти позвъня след малко.

Министърът на правосъдието се обади след петнайсет минути и обясни, че министър-председателят е готов да се срещне с Тощен Едклинт в жилището си в 21,30 същата вечер. Ръцете на Едклинт се потяха, когато сложи обратно слушалката. Окей, утре кариерата ми може и да приключи.

Вдигна отново слушалката и се обади на Моника Фигерула.

– Здравей, Моника. В 21 часа трябва да си на линия. Облечена красиво.

– Винаги съм облечена красиво – каза Моника Фигерула.

МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НАБЛЮДАВАШЕ шефа на Отдела за защита на конституцията с поглед, който по-скоро можеше да се нарече недоверчив. Едклинт имаше чувството, че зад очилата на министър-председателя на най-голяма скорост работи свредел.

Министър-председателят премести поглед върху Моника Фигерула, която не бе казала нищо по време на едночасовото изложение. Видя необикновено висока и мускулеста жена, която отвърна на погледа му с любезни и изпълнени с очакване очи.

После се обърна към министъра на правосъдието, който междувременно бе леко пребледнял.

Накрая министър-председателят тежко въздъхна, свали очилата си и дълго се взира в далечината.

– Мисля, че имаме нужда от още кафе – каза той.

– Да, благодаря – каза Моника Фигерула.

Едклинт кимна и министърът на правосъдието поднесе кафе от термос на масата.

– Нека обобщим, така че да съм напълно сигурен, че правилно съм те разбрал – каза министър-председателят. – Подозираш, че в Полицията за сигурност действа конспиративна група извън конституционните рамки и че тази група години наред е извършвала нещо, което може да се определи като криминална дейност.

Едклинт кимна.

– И идваш при мен, защото не вярваш на ръководството на Полицията за сигурност?

– Ами… реших да се обърна направо към теб, защото конспиративната дейност, за която говорим, е в нарушение на законите, но не знам целите ѝ и е възможно да сгреша в тълкуването. Ако пък дейността е легитимна и контролирана от правителството, рискувам да реагирам на погрешна или неразбрана информация, с което да попреча на извършваща се тайна операция.

Министър-председателят погледна министъра на правосъдието. И двамата разбираха, че Едклинт се застрахова.

– Никога не съм чувал нещо подобно. Ти какво знаеш за това?

– Абсолютно нищо – отвърна министърът на правосъдието. – Никъде, в никакъв доклад няма и намек за нещо такова.

– Микаел Блумквист смята, че това е вътрешна фракция в Сепо. Нарича я „клуба Залаченко“.

– Аз дори не съм чувал, че Швеция е приела и е издържала руски беглец от такава величина… Значи е избягал по времето на правителството на Фелдин.

– Трудно ми е да повярвам, че Фелдин би прикрил подобно нещо – каза министърът на правосъдието. – Такова бягство задължително се обявява при предаването на работата на следващото правителство.

Едклинт се прокашля.

– Буржоазното правителство сдаде на Улоф Палме. Не е тайна, че някои от моите предшественици в РПС/Сек имаха особено мнение за Палме…

– Искаш да кажеш, че някой е забравил да информира социалдемократическото правителство…

Едклинт кимна.

– Бих напомнил, че Фелдин бе на власт два мандата. И двата пъти правителството се провали. Първия път го наследи Ула Улстен с правителство на малцинството през 1979 г. После Фелдин управляваше с Народната партия. Да предположим, че в правителствената канцелария е царял известен хаос при предаването на властта. Дори е възможно такова нещо като Залаченко чисто и просто да се е крило в толкова тесен кръг, че министър-председателят Фелдин да не е знаел и затова нищо да не е предал на Палме.

– В такъв случай кой е отговорен? – попита министър-председателят.

Всички освен Моника Фигерула поклатиха глави.

– Предполагам, че това неизбежно ще изтече в средствата за масова информация – каза министър-председателят.

– Микаел Блумквист и „Милениум“ ще го публикуват. С други думи, намираме се в задънена улица.

Едклинт умишлено употреби първо лице, множествено число. Министър-председателят кимна. Осъзна сериозността на положението.

– Тогава да започнем, като ти благодарим, че дойде при мен по този въпрос така бързо. Обикновено не приемам такива спешни посещения, но министърът на правосъдието каза, че си разумен човек и че наистина трябва да се е случило нещо изключително, за да помолиш за среща извън всички нормални канали.

Едклинт леко си отдъхна. Каквото и да се случеше, гневът на министър-председателя нямаше да го достигне.

– Сега само трябва да решим как да се справим с това. Имаш ли някакви предложения?

– Може би – колебливо отвърна Едклинт.

Замълча толкова дълго, че Моника Фигерула смутено се изкашля.

– Може ли да кажа нещо?

– Моля – каза министър-председателят.

– Щом правителството не знае за тази операция, то тя е незаконна. Отговорният за случая е престъпник, тоест той или онези служители, които са надвишили правата си. Ако можем да докажем всички твърдения на Микаел Блумквист, това ще означава, че група служители в Сек са се отдали на криминална дейност. Оттук проблемът се разпада на две части.

– На какви?

– Първо, трябва да се отговори на въпроса как е могло да стане това. Чия е отговорността? Как е могло подобна конспирация да възникне в рамките на законна полицейска организация? Ще напомня, че самата аз работя за РПС/Сек и се гордея с това. Как е могло да продължи толкова дълго? Как е могло дейността да бъде прикрита и как е била финансирана?

Министър-председателят кимна.

– По тези въпроси ще се пишат книги – продължи Моника Фигерула, – но едно е ясно: трябва да е имало някакво финансиране, и то от милиони крони годишно. Погледнах бюджета на Полицията за сигурност и не намерих нищо, което може да се отнесе към „клуба Залаченко“. Но както знаеш, има скрити фондове, за които знаят шефът на канцеларията и бюджетният шеф. До информацията за тях аз нямам достъп.

Министър-председателят мрачно кимна. Защо всичко, свързано със Сепо, е такъв кошмар?

– Другата част се отнася до онези, които са замесени. Хората, които трябва да бъдат арестувани.

Министър-председателят подсвирна.

– От моя гледна точка – продължи Моника – всички тези въпроси зависят от решението, което ти лично ще вземеш в следващите минути.

Тощен Едклинт затаи дъх. Ако можеше да изрита Моника Фигерула по глезена, щеше да го направи. Тя внезапно се отказа от всякаква риторика и всъщност се осмели да твърди, че министър-председателят е лично отговорен. Той самият би стигнал до подобно заключение, но след дълги дипломатически заобикалки.

– И какво решение смяташ, че трябва да взема? – запита министър-председателят.

– Мисля, че интересите ни са общи. Работя от три години в Отдела за защита на конституцията и смятам, че това е задача от централно значение за шведската демокрация. През последните години Полицията за сигурност се изложи в конституционен план. Разбира се, не искам скандалът да обхване РПС/Сек. Важно е да се знае, че става дума за престъпна дейност, извършвана от отделни индивиди.

– Подобна дейност решително не е утвърдена от правителството – каза министърът на правосъдието.

Моника Фигерула кимна и размисли няколко секунди.

– За вас, предполагам, е важно скандалът да не обхване правителството, което ще се случи, ако то се опита да прикрие историята – каза тя.

– Правителството не прикрива престъпна дейност – каза министърът на правосъдието.

– Не, но ако чисто хипотетично предположим, че правителството би се опитало да го направи, ще избухне скандал с нечувани размери.

– Продължавай – каза министър-председателят.

– Сега ситуацията се усложнява, защото ние от Отдела за защита на конституцията сме принудени да работим против правилата, за да можем въобще да разнищим историята. Затова искаме тя да е конституционно и юридически защитена.

– Това го искаме всички – каза министър-председателят.

– В такъв случай предлагам ти, в качеството си на министър-председател, да наредиш на Отдела за защита на конституцията в най-скоро време да разследва тази бъркотия. Дай ни писмена заповед и ни гарантирай необходимите права.

– Не съм сигурен, че това, което искаш, е законно – каза министърът на правосъдието.

– Да. Законно е. Правителството има власт да предприема извънредни мерки в случаите, когато конституцията е заплашена. Ако група военни или полицаи започнат да водят самостоятелна външна политика, това ще означава, че де факто в страната е извършен преврат.

– Външна политика ли? – запита министърът на правосъдието.

Министър-председателят изненадващо кимна.

– Залаченко е бил беглец от чужда сила – каза Моника Фигерула. – Информацията, която е предал, според Микаел Блумквист е предоставена на чужди разузнавателни служби. Ако правителството не е било известено, значи е бил осъществен преврат.

– Разбирам логиката ти – каза министър-председателят. – Сега нека и аз да кажа.

Той се изправи и направи една обиколка около масата в салона. Накрая се спря пред Едклинт.

– Имаш способна сътрудничка. А и хваща бика право за рогата.

Едклинт преглътна и кимна. Министър-председателят се обърна към министъра на правосъдието.

– Обади се на твоя политически секретар и на шефа на съда. Утре сутринта искам документ, който дава на Отдела за защита на конституцията изключителни права да действа в тази афера. Задачата се състои в уточняване на истината в твърденията, за които говорихме, в събиране на документация за обхвата на деянието, както и в идентифициране на личностите, които са отговорни или замесени в него.

Едклинт кимна.

– В документа не трябва да се казва, че извършваш предварително следствие. Може да бъркам, но мисля, че единствено кралският прокурор има право да определи кой да ръководи следствието. Ще ти възложа да водиш самостоятелно разследване, за да се разкрие истината. Това, което вършиш, всъщност е SOU[34]. Разбра ли?

– Да. Но държа да посоча, че фактически аз самият съм бивш прокурор.

– Хм… Ще помолим шефа на съда да види това и да реши кое ще е най-правилно от формална гледна точка. При всички случаи ти сам ще ръководиш следствието. Ще си избереш сътрудници, с които да работиш. Ако откриеш данни за престъпна дейност, ще ги съобщаваш на кралския прокурор, който ще вземе решение за повдигане на обвинение.

– Мисля, че трябва да информираш председателя на парламента и конституционната комисия… И имай предвид, че това може бързо да се разчуе – каза министърът на правосъдието.

– С други думи, трябва спешно да се започне работа – каза министър-председателят.

– Хм… – каза Моника Фигерула.

– Какво? – запита министър-председателят.

– Остават още два проблема… Първо, публикацията в „Милениум“ може да съвпадне с нашето разследване, и второ, процесът срещу Лисбет Саландер започва след няколко седмици.

– Можем ли да разберем кога ще публикува „Милениум“?

– Можем да попитаме – каза Едклинт. – Но последното, което можем да правим, е да се бъркаме в работата на медиите.

– А що се отнася до онова момиче Саландер – започна министърът на правосъдието, – би било ужасно, ако я подложат на това, което твърди „Милениум“. Възможно ли е наистина?

– Страхувам се, че да – каза Едклинт.

– В такъв случай трябва да се погрижим да получи възмездие и преди всичко да не бъде подложена на нови атаки – каза министър-председателят.

– И как ще стане това? – запита министърът на правосъдието. – Правителството при никакви обстоятелства не може да се меси в съдебния процес. Би било закононарушение.

– Не може ли да говорим с прокурора…

– Не – каза Едклинт. – Като министър-председател не можеш под никаква форма да влияеш на юридическите процедури.

– С други думи, Саландер ще трябва сама да си изиграе мача в съда – каза министърът на правосъдието. – Ако загуби процеса и обжалва пред правителството, то вече ще може да се намеси, като ѝ издейства помилване, или да нареди на кралския прокурор, ако има основания, да заведе ново дело.

После прибави още нещо.

– Но това важи само ако я осъдят на затвор. Ако бъде решено да я изпратят на психиатрично лечение, правителството не може да си мръдне пръста. Това е медицински въпрос и министър-председателят няма нужната компетентност да решава здрава ли е, или не.

В ДЕСЕТ ВЕЧЕРТА В ПЕТЪК Лисбет Саландер чу ключът да се превърта в ключалката. Мигновено изключи ръчния компютър и го пъхна под възглавницата. Когато вдигна очи, видя Андеш Юнасон да затваря вратата.

– Добър вечер, госпожице Саландер – поздрави той. – Как си тази вечер?

– Ще ми се пръсне главата и май имам температура – каза Лисбет.

– Не звучи никак добре.

Лисбет Саландер не изглеждаше особено измъчена нито от главоболие, нито от треска. Доктор Юнасон я прегледа за десет минути. Установи, че вечерта температурата силно се е покачила.

– Неприятно, че ти се случи това тъкмо когато така добре се възстановяваше през последните седмици. Поне още две седмици няма да мога да те пусна.

– Две седмици ще са достатъчно.

Той ѝ отправи дълъг поглед.

РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ ЛОНДОН и Стокхолм е, грубо пресметнато, 1800 мили, което теоретически отнема двайсет часа, ако се измине с кола. В действителност след близо двайсет часа шофиране мъжът, когото наричаха Тринити, едва стигна границата между Германия и Дания. Когато в понеделник се озова точно по средата на Йоресундсбру, небето бе покрито с графитеносиви дъждовни облаци и скоро започна да ръми. Той намали и пусна чистачките.

Тринити намираше за кошмарно да пътуваш с кола из Европа, защото цяла континентална Европа упорито караше в погрешната страна на пътя. Беше натоварил фургона си в събота сутринта, взе ферибота между Дувър и Кале, после прекоси Белгия, мина покрай Аахен, пое по аутобана на север към Хамбург и по-нататък към Дания.

Придружителят му Боб Кучето дремеше на задната седалка. Редуваха се да карат и ако не се броят няколкото едночасови спирки за хранене в крайпътни заведения, поддържаха твърдо деветдесет километра в час. Фургонът бе на осемнайсет години и не бе в състояние да предложи по-висока скорост.

Имаше по-прост начин да се придвижат между Лондон и Стокхолм, но затова пък беше доста невероятно, че някой би могъл да вкара трийсет килограма електронно оборудване в Швеция с редовен полет. Въпреки че преминаха шест национални граници, не ги спря нито един митничар или паспортен контрол. Тринити бе горещ привърженик на Европейския съюз, чиито правила опростяваха посещенията му на континента.

Тринити бе на 32 години, роден в град Брадфорд, но живеещ в Северен Лондон от дете. Формално погледнато, не беше особено образован – завършил бе професионална школа, където получи удостоверение за обучен телефонен техник, и три години след като навърши деветнайсет, работи като инсталатор за „Бритиш Телеком“.

Всъщност имаше широки теоретични познания по електронни и компютърни науки, което означаваше, че спокойно можеше да участва в научни дискусии. Би разбил който и да е професор сноб по темата. Живееше с компютри от 10-годишна възраст и за пръв път хакна компютър още на 13. Услади му се и когато стана на 16, се разви до такава степен, че се състезаваше с най-добрите в света. Имаше период, когато прекарваше всяка будна минута пред екрана на компютъра, правеше собствени програми и залагаше коварни примки в мрежата. Промъкваше се в Би Би Си, в английския Департамент по отбраната и в Скотланд Ярд. За кратко успя дори да поеме командването на британска атомна подводница, патрулираща в Северно море. За късмет Тринити принадлежеше повече към любопитните, отколкото към злонамерените компютърни мародери. Страстта му секваше в момента, когато успяваше да си осигури достъп до някой компютър и да си присвои тайните му.

Най-много си позволяваше някоя и друга шега. Например на компютъра в атомната подводница даде инструкции, когато капитанът му поиска определяне на позиция, да му каже да си изтрие задника. След този инцидент бяха проведени редица кризисни заседания в Министерството на отбраната и след като държавата съвсем сериозно заплаши да осъжда хакерите на дълги години затвор, Тринити разбра, че едва ли най-добрата идея на света е да се фукаш със знанията си.

Изучи се за телефонен техник, защото вече знаеше как функционира телефонната мрежа, установи, че е безнадеждно остаряла, и се преквалифицира в частен консултант по сигурността, който инсталира алармени системи и гарантира защита срещу взлом. За специално подбрани клиенти можеше да предложи и екстри като видеонаблюдение и телефонно подслушване.

Беше един от основателите на Хакерската република. А Wasp бе една от членовете ѝ.

Когато Тринити и Боб Кучето приближиха Стокхолм, часът беше седем и половина в неделя вечерта. Минавайки покрай ИКЕА в Шерхолмен, Тринити отвори мобилния си телефон и набра номера, който бе запомнил.

– Plague – каза Тринити.

– Къде сте?

– Каза да ти се обадя, щом минем ИКЕА.

Plague описа пътя до пансиона на Лонгхолмен, където бе направил резервация за колегите от Англия. И тъй като Plague почти никога не напускаше жилището си, договориха се да се срещнат у тях в девет часа на следващата сутрин.

След известен размисъл Plague реши да положи известно усилие и да измие, почисти и проветри, преди гостите да пристигнат.