Взривената въздушна кула

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА Сряда, 1 юни

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ НЕ УСЕТИ, че има някой на стълбището, когато взе последния завой пред мансардата си на Белмансгатан 1. Часът бе седем вечерта. Спря стъписан, когато видя руса жена с къса къдрава коса да стои на най-горното стъпало. Веднага я разпозна като Моника Фигерула, РПС/Сек, от паспортната снимка, осигурена от Лоти Карим.

– Здравей, Блумквист – поздрави весело тя и затвори книга, която явно бе чела, докато е седяла на стълбите.

Микаел ѝ хвърли поглед и видя, че е на английски и е за античните божества. Вдигна очи и загледа неочакваната си посетителка. Тя се изправи. Носеше бяла лятна рокля с къси ръкави, а керемиденото ѝ кожено яке бе метнато на перилото на стълбите.

– Трябва да поговорим – каза.

Микаел Блумквист я наблюдаваше. Беше висока, по-висока от него, и впечатлението се подсилваше от това, че стоеше с две стъпала по-нагоре на стълбите. Загледа ръцете ѝ, сведе поглед към краката и разбра, че и мускулите ѝ са по-яки от неговите.

– Сигурно прекарваш поне два часа седмично в гимнастическия салон – каза той.

Тя се усмихна и извади картата си.

– Казвам се…

– Казваш се Моника Фигерула, родена си през 1969-а и живееш на Понтонергатан на Кунгсхолмен. Произхождаш от Бурленге, но си работила като полицай в Упсала. От три години работиш в РПС/Сек, в Отдела за защита на конституцията. Фанатизирана си на тема фитнес и някога си била елитна спортистка, дори си била в шведския олимпийски отбор. Какво искаш от мен?

Тя бе изненадана, но кимна и бързо дойде на себе си.

– Много добре. Значи знаеш коя съм и няма от какво да се страхуваш.

– Така ли?

– Има едни хора, които биха искали да разговарят с теб на спокойствие. Тъй като жилището и мобилният ти се подслушват, а има причина да бъдем дискретни, ме изпратиха да те поканя.

– И защо ще ходя някъде с човек от Полицията за сигурност?

Тя се поколеба.

– Ами… можеш да се отзовеш на обикновена лична покана или, ако ще се чувстваш по-добре, мога да ти сложа белезници и да те отведа.

Тя сладко се усмихна. Микаел Блумквист отвърна на усмивката ѝ.

– Виж, Блумквист… разбирам, че нямаш много причини да се доверяваш на хора от РПС/Сек. Но не всички, които работят там, са твои врагове и има много важни причини да разговаряш с тези, които ми поръчаха да те заведа.

Той изчака.

– Е, как искаш? С белезници или доброволно?

– Тази година полицията вече веднъж ме окова. Това запълни бройката ми. Къде отиваме?

Караше нов сааб 9-5 и бе паркирала зад ъгъла долу на Прюсгренд. Щом влязоха в колата, отвори мобилния си и набра някакъв номер.

– Идваме след петнайсет минути – каза.

Подсети Микаел Блумквист да затегне колана си и пое по пътя над шлюза надолу към Йостермалм. Паркира в пресечка на Артилеригатан. За секунда стоя неподвижно, загледана в него.

– Блумквист… Това е приятелска покана. Нищо не рискуваш.

Микаел Блумквист не отговори. Изчакваше с преценката си, докато не разбере за какво става дума. Тя набра кода на вратата. Взеха асансьора до четвъртия етаж и до жилище, на което стоеше името Мартинсон.

– Наехме апартамента само за тазвечерната среща – обясни тя и отвори вратата. – Вдясно, в дневната.

Първото, което Микаел видя, бе Тощен Едклинт, което не го изненада, след като Сепо бе намесена в най-висша степен в развитието на събитията, а Тощен Едклинт бе шеф на Моника Фигерула. Това, че шефът на Отдела за защита на конституцията си бе направил труда да го доведе тук, означаваше, че има нещо наистина важно.

После видя до прозореца фигура, която се обърна към него, щом влезе. Министърът на правосъдието. Което си беше изненада.

После чу звук отдясно и видя невероятно познат човек да се надига от едно кресло. Изобщо не бе разчитал, че Моника Фигерула ще го доведе на конспиративна среща с министър-председателя.

– Добър вечер, господин Блумквист – поздрави министър-председателят. – Извинявай, че те повикахме толкова спешно, но обсъдихме ситуацията и се съгласихме, че непременно трябва да разговаряме с теб. Може ли да ти предложа кафе или нещо за пиене?

Микаел се огледа. Видя столова от тъмно дърво, празни чаши от кафе и остатъци от солена торта. Сигурно са тук от няколко часа.

– Газирана вода – каза той.

Моника Фигерула му поднесе една чаша. Седнаха на диваните, а тя застана отзад.

– Позна ме, знаеше как се казвам, къде живея, къде работя и че съм фитнес наркоманка – каза Моника Фигерула.

Министър-председателят бързо погледна Тощен Едклинт и после Микаел Блумквист. Микаел внезапно осъзна, че ще говори от позиция на силата. Министър-председателят искаше нещо от него и вероятно нямаше никаква представа какво знае и какво не знае Микаел Блумквист.

– Опитвам се да подредя актьорите в тази каша – каза Микаел шеговито.

По дяволите, ще блъфирам министър-председателя.

– И откъде знаеш името на Моника Фигерула? – попита Едклинт.

Микаел погледна шефа на Отдела за защита на конституцията. Нямаше представа какво бе предизвикало министър-председателя да насрочи тайна среща с него в наето жилище на Йостермалм, но се почувства вдъхновен. На практика не беше чак толкова страшно. Драган Армански бе завъртял колелото, предоставяйки информация на човек, комуто имаше доверие. Който трябва да е бил Едклинт или някой близо до него. Микаел рискува.

– Един общ познат е разговарял с теб – каза той на Едклинт. – Назначил си Фигерула да разследва какво става и тя е забелязала, че няколко активисти от Сепо се занимават с незаконно телефонно подслушване, вмъкват се с взлом в дома ми и така нататък. Това означава, че съществуването на „клуба Залаченко“ се е потвърдило. Това толкова те е притеснило, че си изпитал необходимост да продължиш нататък, но известно време си стоял в стаята си, без да знаеш накъде да потеглиш. Тогава си се обърнал към министъра на правосъдието, който се е обърнал към министър-председателя. И сега си седим тук. Какво искате?

Микаел говореше с тон, който сочеше, че има централно пласиран източник и че е следвал всяка крачка на Едклинт. Видя, че блъфът попадна в целта и очите на Едклинт се разшириха. Продължи:

– „Клубът Залаченко“ ме шпионира, аз шпионирам тях, а ти шпионираш „клуба Залаченко“. Естествено е министър-председателят да е разтревожен и ядосан. И да знае, че в края на този разговор може да се разрази скандал, който правителството вероятно няма да преживее.

Моника Фигерула изведнъж се усмихна, но скри усмивката си зад чаша с газирана вода. Разбра, че Блумквист блъфира, и ѝ стана ясно как бе успял да я изненада, узнавайки името и номера на обувките ѝ.

Видял ме е в колата на Белмансгатан. Много е наблюдателен. Записал е номера на колата ми и ме е идентифицирал. Но останалото са предположения.

Не каза нищо.

Министър-председателят изглеждаше обезпокоен.

– Това ли ни чака? – запита той. – Скандал, който да свали правителството?

– Правителството не е мой проблем – каза Микаел. – Служебната ми характеристика се състои в това да разкривам мръсници като тези от „клуба Залаченко“.

Министър-председателят кимна.

– А моята работа е да водя страната в посоката, предначертана от конституцията.

– Което означава, че моят проблем е в най-висша степен и проблем на правителството. Може и обратното.

– Да не говорим завоалирано. Защо, мислиш, съм уредил тази среща?

– За да видите какво знам и какво смятам да правя.

– Донякъде е така. Но по-точното е, че май сме попаднали в конституционна криза. Нека най-напред обясня, че правителството няма абсолютно нищо общо с тази работа. Хванати сме по бели гащи. Никога не съм чувал за онова, което наричаш „клуба Залаченко“. Министърът на правосъдието не е чувал и дума за подобна група. Тощен Едклинт, който има висок пост в РПС/Сек и е работил дълги години в Сепо, също никога не е чувал за нея.

– Това продължава да не е мой проблем.

– Знам. Искаме да знаем кога смяташ да публикуваш твоя текст и какво точно смяташ да публикуваш. Там е въпросът.

– Хм.

– Блумквист, най-лошото, което мога да направя при сегашното положение, е да се опитвам да манипулирам съдържанието на материала ти. Затова предлагам съвместна работа.

– Каква по-точно?

– След като получихме потвърждение за съществуването на конспирация в изключително деликатна част от държавното управление, наредих да се направи разследване.

Министър-председателят се обърна към министъра на правосъдието.

– Би ли го запознал с правителствената заповед?

– Много е просто. Тощен Едклинт получи задача незабавно да провери кое е истина в цялата тази история. Задачата му е да събере информация, която да бъде предоставена на кралския прокурор, който на свой ред да прецени дали да се повдигне обвинение. Тоест инструкцията е много ясна.

Микаел кимна.

– Днес Едклинт докладва как смята да разследва по-нататък. Проведохме дълга дискусия по конституционни въпроси, тъй като искаме всичко да е както трябва.

– Естествено – каза Микаел и тонът му издаваше, че не вярва на нито дума от чутото.

– Сега разследването се намира на деликатен етап. Още не сме идентифицирали точно кои са замесени. Трябва ни време за това. Затова изпратихме Моника Фигерула да те покани на тази среща.

– И тя го направи. Не ми остави голям избор.

Министър-председателят смръщи вежди и погледна Моника Фигерула.

– Остави – каза Микаел. – Тя се държа образцово. Какво искаш?

– Искаме да знаем кога смяташ да публикуваш. Точно сега разследването се извършва извънредно дискретно и ако се задействаш, преди Едклинт да е готов, може да оплескаш цялата работа.

– Хм. И кога искаш да публикувам? След следващите избори?

– Сам ще решиш. Не мога да ти влияя. Онова, за което те моля, е да ни кажеш кога смяташ да публикуваш, за да знаем точно колко време имаме за разследването.

– Разбирам. Говореше за сътрудничество…

Министър-председателят кимна.

– Преди всичко нека ти кажа, че при нормални обстоятелства дори не би ми хрумнало да помоля журналист да дойде на такава среща.

– При нормални обстоятелства вероятно би направил всичко, за да държиш настрана журналистите от такава среща.

– Да. Но разбрах, че те мотивират няколко фактора. Като журналист имаш репутацията на човек, който си пъха носа навсякъде, където става дума за корупция. Тук нямаме разногласия.

– Нямаме ли?

– Не. Ни най-малко. Или казано по-точно… съществуващите разногласия вероятно са от юридически характер, но не и по отношение на целта. Ако този „клуб Залаченко“ съществува, то това не е само криминална организация, а заплаха срещу сигурността на кралството. Тези хора трябва да бъдат спрени и които са виновни, да отговарят пред закона. По тази точка ти и аз сме съгласни, нали?

Микаел кимна.

– Разбрах, че знаеш повече от всеки друг за тази история. Предлагаме да споделиш знанията си с нас. Ако това беше редово полицейско разследване за обикновено престъпление, вероятно ръководителят на разследването щеше да те привика на разпит. Но, както сам разбираш, ситуацията е екстремна.

Микаел седеше мълчаливо, преценявайки положението.

– И какво ще получа, ако сътруднича?

– Нищо. Няма да се пазаря с теб. Ако искаш да публикуваш утре сутринта, направи го. Не смятам да сключвам сделка, съмнителна от конституционна гледна точка. Моля те да сътрудничиш за доброто на нацията.

– Няма да ми е достатъчно като мотивация – каза Микаел Блумквист. – Нека обясня едно нещо. Бесен съм. Невероятно съм бесен и на държавата, и на правителството, и на Сепо, и на онези гадни лайнари, които без основание заключват дванайсетгодишно момиче в лудница и после я поставят под попечителство.

– Лисбет Саландер се превърна в правителствен проблем – каза министър-председателят и се усмихна. – Микаел, лично аз съм възмутен от онова, което ѝ се е случило. И можеш да ми вярваш, когато казвам, че виновните ще отговарят. Но преди да направим това, трябва да знаем кои са.

– Това са си твои проблеми. Моят проблем е, че искам Лисбет Саландер да бъде освободена и да ѝ се върнат гражданските права.

– В това не мога да ти помогна. Не стоя над закона и не мога да командвам какво ще решат прокурори и съдилища. Тя трябва да бъде оправдана в съда.

– Окей – каза Микаел Блумквист. – Искаш сътрудничество. Дай ми достъп до разследването на Едклинт и ще ти кажа кога и какво ще публикувам.

– Не мога да ти дам такъв достъп. Ще означава да се поставя в същото положение като предшественика на министъра на правосъдието спрямо един Еббе Карлсон.

– Аз не съм Еббе Карлсон – каза спокойно Микаел.

– Ясно ми е. Затова Тощен Едклинт сам трябва да реши какво може да сподели в рамките на своята задача.

– Хм – каза Микаел Блумквист. – Искам да знам кой е бил Еверт Гулберг.

В стаята настъпи тишина.

– Еверт Гулберг е бил вероятно дългогодишен шеф на отдела в РПС/Сек, който ти наричаш „клуб Залаченко“ – каза Едклинт.

Министър-председателят хвърли остър поглед на Едклинт.

– Мисля, че той вече знае това – извинително каза Едклинт.

– Така е – каза Микаел. – Започнал е в Сепо през петдесетте и е станал шеф на нещо, което се нарича Секция за специални анализи през шейсетте. Той се е занимавал със случая „Залаченко“.

Министър-председателят поклати глава.

– Знаеш повече, отколкото трябва. Много бих искал да науча как си открил всичко това. Но няма да питам.

– В моята история има пробойни – каза Микаел. – Искам да ги запуша. Дайте ми информация и няма да ви слагам крак.

– Като министър-председател не мога да предоставям информация. И Тощен Едклинт балансира върху много тънко въже.

– Хайде стига. Знам какво искате. Ти знаеш какво искам. Ако ми дадете информация, ще ви използвам като източници, с цялото им право на анонимност. Не ме разбирайте криво, в моя репортаж ще разкажа истината така, както я разбирам. И ако си замесен, ще те изоблича и ще се постарая никога повече да не бъдеш преизбран. Но засега нямам причини да мисля така.

Министър-председателят погледна Едклинт. След малко кимна. Микаел го прие като знак, че министър-председателят току-що е извършил закононарушение, макар и от по-академичен вид, давайки мълчаливото си съгласие да бъде разкрита част от засекретената информация.

– Това може доста лесно да се реши – каза Едклинт. – Аз разследвам самостоятелно и сам решавам кои сътрудници да привлека към следствието. Не може да бъдеш назначен, тъй като това означава, че ще бъдеш принуден да подпишеш обет за мълчание. Но мога да те ползвам като външен консултант.

ЖИВОТЪТ НА ЕРИКА БЕРГЕР бе изпълнен с безкрайни срещи и денонощна работа, след като влезе в обувките на покойния Хокан Мурандер. Внезапно се почувства неподготвена, непълноценна и невежа.

Чак в сряда вечерта, почти две седмици след като Микаел Блумквист ѝ даде папката с проучването на Хенри Кортез за председателя на управата Магнус Боргшьо, Ерика намери време да разучи проблема. Когато разтвори папката, разбра, че закъснението ѝ отчасти се дължеше и на нежеланието ѝ да се заеме със случая. Вече знаеше, че както и да постъпи, всичко ще приключи с катастрофа.

Върна се във вилата си в Салтшьобаден необикновено рано, към седем вечерта, изключи алармата в антрето и с изненада установи, че съпругът ѝ Грегер Бакман не е вкъщи. Отне ѝ малко време да си спомни, че сутринта здраво го нацелува, защото заминаваше за Париж да чете лекции, и че нямаше да се върне преди уикенда. Осъзна също, че няма представа какви щяха да бъдат тези лекции, пред кого щеше да ги изнася и кога бе станало въпрос за това.

Е, явно съм занемарила съпруга си. Почувства се като образ от книга на доктор Ричард Шварц[41] и се запита дали няма нужда от помощта на психотерапевт.

Качи се на горния етаж, пусна водата във ваната и се съблече. Взе папката с проучването със себе си и прекара следващия половин час в четене. Когато свърши, не можа да се въздържи и се усмихна. От Хенри Кортез щеше да излезе чудесен вестникар. Беше на 26 години и работеше в „Милениум“ вече четири, като бе започнал веднага щом завърши журналистическото си образование. Усети известна гордост. Цялата история за тоалетните чинии и Боргшьо носеше знака на „Милениум“ отначало докрай и всеки ред бе документиран.

Заедно с това обаче настроението ѝ се помрачи. Магнус Боргшьо беше добър човек и фактически тя го харесваше. Беше спокоен, умееше да изслушва, имаше чар и не бе претенциозен. Освен това ѝ беше шеф и работодател. Проклетият Боргшьо. Как можа да бъдеш толкова глупав!

Тя размисли известно време, опитвайки се да прецени дали имаше алтернативни положения и смекчаващи обстоятелства, но вече знаеше, че Боргшьо няма оправдание.

Постави папката с проучването на перваза на прозореца, изтегна се във ваната и започна да размишлява.

Че „Милениум“ ще публикува материала, бе ясно. Ако тя самата все още беше главен редактор, нямаше да се поколебае и за секунда и фактът, че „Милениум“ ѝ предостави историята предварително, бе жест, който показваше, че бившите ѝ колеги в най-голяма степен искат да намалят личните ѝ щети. Ако положението бе обратното – ако в СМП бяха открили подобна мръсотия за председателя на управата на „Милениум“, то тя пак нямаше да се поколебае дали да се публикува, или не.

Публикацията щеше сериозно да засегне Магнус Боргшьо. И лошото бе не само, че неговата фирма „Витавара АД“ е поръчвала тоалетни чинии от виетнамско предприятие, експлоатиращо детски труд и поради това намиращо се в черния списък на ООН, но и е използвала робска работна сила в лицето на осъдени затворници, като някои от тях сигурно бяха политически затворници. Магнус Боргшьо е знаел за тези обстоятелства и въпреки това е продължил да поръчва тоалетни чинии от „Фонг Су Индъстрис“. Алчност, равна на алчността на други гангстери капиталисти, като бившия изпълнителен директор на „Скандия“, а това не се харесваше на шведския народ.

Магнус Боргшьо, естествено, щеше да твърди, че не е знаел какво става във „Фонг Су“, но Хенри Кортез имаше отлична документация и в момента, в който Боргшьо би опитал да се хване на това хоро, щеше да бъде разобличен и като лъжец. През юни 1997 г. Магнус Боргшьо бе заминал за Виетнам, за да подпише първите договори. Тогава бе прекарал във Виетнам десет дни и между другото бе посетил фабриките на фирмата. Ако се опиташе да твърди, че не е разбрал, че повечето от работниците там са на по 12-13 години, щеше да е идиот.

Въпросът за евентуалната неосведоменост на Боргшьо отпадаше и защото Хенри Кортез можеше да докаже, че след като комисията на ООН срещу използването на детски труд бе включила „Фонг Су Индъстрис“ в черния си списък, този факт се превърна в тема на вестникарски статии. Освен това две независими една от друга организации с идеална цел срещу детския труд, сред които и престижната международна International Joint Effort Against Child Labour[42] в Лондон, бяха писали писма до фирми, работещи с „Фонг Су“. Не по-малко от седем писма са били изпратени и до „Витавара АД“. Две от тях адресирани лично до Магнус Боргшьо. Организацията в Лондон с радост бе предоставила документация на Хенри Кортез и същевременно бе посочила, че „Витавара АД“ нито веднъж не е отвърнала на писмата.

Затова пък Магнус Боргшьо бе ходил още два пъти във Виетнам, през 2001-ва и 2004-та, и бе подновил договорите. Това щеше да е смъртоносният удар. Всички възможности за Боргшьо да твърди, че не е знаел, приключваха с тези посещения.

Медийното внимание, което щеше да последва, можеше да доведе само до едно. Ако Боргшьо бе умен, трябваше да се покае и да напусне своите постове на председател на управа. Ако се опълчеше, щеше да бъде унищожен в съда.

Че Магнус Боргшьо оглавяваше управата на „Витавара АД“, на Ерика Бергер не ѝ пукаше. Решаващото за нея бе, че той е председател и на управата на СМП. Публикацията щеше да я принуди да напусне. По време, когато вестникът бе на ръба на бездната и се започваше обновителна работа, СМП не можеше да си позволи председател на управата със съмнително поведение. Вестникът щеше да понесе щети. Следователно тя трябваше да напусне.

Във връзка с това пред Ерика Бергер се очертаваха две алтернативни линии на поведение.

Или да отиде при Боргшьо, да сложи картите на масата и да му покаже документацията, като по този начин го накара сам да си направи извода, че трябва да си тръгне, преди историята да бъде публикувана.

Или, ако се съпротивлява, да свика светкавично управата и да ги информира за положението, като по този начин ги принуди да го уволнят. А ако управата не се съгласи, самата тя веднага да напусне СМП.

Докато Ерика Бергер размишляваше, водата във ваната изстина. Тя взе душ, изсуши се, отиде в спалнята и си сложи халат. После вдигна мобилния и позвъни на Микаел Блумквист. Не отговаряше. Слезе на долния етаж да сложи кафе и за първи път, откакто бе почнала работа в СМП, да провери дали няма някакъв филм по телевизията, с който да си почине.

Когато минаваше покрай отворената врата на дневната, усети остра болка в крака, погледна и видя, че силно кърви. Направи още една крачка и болката проряза целия ѝ крак. Подскачайки на един крак, стигна до един античен стол и седна. Вдигна крак и за свой ужас забеляза, че в стъпалото ѝ е проникнало парче стъкло. В първия момент усети слабост. После се пресегна, хвана парчето стъкло и го изтегли. Адски я заболя и от раната бликна кръв.

Издърпа чекмеджето в антрето, където държеше шалчета, шапки и ръкавици. Намери шалче, което бързо уви около крака си и здраво го върза. Не бе достатъчно, затова направи още една импровизирана превръзка. Кръвта малко поспря.

Ерика удивено загледа парчето стъкло. Как е попаднало тук? После забеляза още парчета стъкло по пода на антрето. Какво, по дяволите… Изправи се и хвърли поглед към дневната. Видя, че големият френски прозорец с изглед към Салтшьон е счупен и че целият под е покрит с парчета стъкло.

Сложи си леките обувки, които бе изритала, когато се прибра. Тоест сложи си едната, постави само пръстите на ранения си крак в другата и подскачайки на един крак, влезе в дневната и огледа опустошението.

Тогава забеляза тухлата по средата на масата в дневната.

Заклатушка се към задната врата и излезе на двора.

Някой със спрей бе написал на фасадата с еднометрови букви:

КУРВА

МОНИКА ФИГЕРУЛА ОТВОРИ вратата на колата си на Микаел Блумквист малко след девет вечерта. Заобиколи и седна на мястото на шофьора.

– Да те закарам ли до вас, или да те оставя някъде другаде?

Микаел Блумквист се взираше с празен поглед пред себе си.

– Честно казано… не знам къде се намирам. Никога преди не съм изнудвал министър-председател.

Моника Фигерула се засмя.

– Добре си изигра картите – каза тя. – Нямах представа, че имаш такъв талант да блъфираш.

– Всяка дума бе истина.

– Друго имах предвид. Ти се преструваше, че знаеш много повече, отколкото действително знаеш. Стана ми ясно още като разбрах как си ме идентифицирал.

Микаел изви глава и погледна профила ѝ.

– Записал си номера на колата ми, докато стоях на хълма пред къщата ти.

Той кимна.

– Успя да създадеш впечатление, чи си знаел какво се е обсъждало в кабинета на министър-председателя.

– И защо не каза нищо?

Тя му хвърли бърз поглед и зави по Гревтюрегатан.

– Всъщност не трябваше да съм там. Но нямаше друго място за паркиране. Следиш желязно какво става наоколо, нали?

– Седеше с карта на предната седалка и говореше по телефона. Взех номера на колата и проверих чисто рутинно. Проверявам всички коли, които привличат вниманието ми. Най-често напразно. В твоя случай ми направи впечатление, че работиш за Сепо.

– Следях Мортенсон. После забелязах, че и ти го следиш чрез Сузан Линдер от „Милтън Секюрити“.

– Армански ѝ възложи да документира всичко, което се случва около жилището ми.

– И след като тя влезе в твоята врата, предполагам, че Армански е поставил скрити камери в апартамента ти.

– Точно. Имаме великолепно видео как нахълтват и разглеждат документите ми. Мортенсон имаше портативен фотокопирен апарат със себе си. Идентифицирахте ли приятелчето на Мортенсон?

– Той е без значение. Ключар с криминално минало, комуто вероятно е платено да отвори вратата ти.

– Име?

– А защита на източника?

– Разбира се.

– Фаулсон, 47-годишен. Викат му Фалун. Осъден за разбиване на сейф през осемдесетте и за още някои неща. Има магазин в Нортул.

– Благодаря.

– Но да запазим тайните за утрешната среща.

Срещата бе приключила със споразумението, че Микаел Блумквист ще посети Отдела за защита на конституцията на следващия ден, за да започне обмен на информация. Микаел размисли. Тъкмо минаваха площад Серьелсторг.

– Знаеш ли какво? Умирам от глад. Към два хапнах малко и смятах следобед да си направя паста, но когато се прибрах, дойде ти и ме отведе. Яла ли си?

– Преди известно време.

– Закарай ни до някоя кръчма с истинска храна.

– Всяка храна е истинска.

Той я погледна.

– Помислих, че си от онези, фанатиците на здравословното хранене.

– Не, аз съм фитнес фанатичка. Ако тренираш, можеш да ядеш каквото си искаш. Искам да кажа в разумни граници.

Тя спря на виадукта на Клараберг и помисли малко. Вместо да завие към Сьодермалм, продължи направо към Кунгсхолмен.

– Не знам как са кръчмите в Сьодер, но знам великолепна босненска кръчма на площад Фридхемсплан. Бюрекът им е фантастичен.

– Звучи добре – каза Микаел Блумквист.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР чукаше буква по буква своето изложение. Работеше средно по пет часа на денонощие. Изразяваше се точно. Стараеше се максимално да прикрива подробностите, които можеха да бъдат използвани срещу нея.

Фактът, че беше заключена, се превърна в предимство. Можеше да работи, когато бе сама в стаята, и дрънченето на връзка ключове или шумът на ключ, влизащ в ключалката, я предупреждаваха достатъчно навреме, за да скрие компютъра.

„Тъкмо когато заключвах вилата на Бюрман край Сталархолмен, пристигнаха Карл-Магнус Лундин и Сони Ниеминен на мотоциклети. След като известно време напразно ме търсили по поръка на Залаченко/Ниедерман, двамата бяха изненадани да ме видят на това място. Маге Лундин слезе от мотоциклета и обясни, че „мацката има нужда от един к-р“. Той и Ниеминен се държаха толкова заплашително, че се принудих да приложа правото си на самозащита. Напуснах мястото с мотоциклета на Лундин, който след това оставих на панаира в Елвшьо.“

Прочете пасажа и кимна доволна. Нямаше нужда да разказва как Маге Лундин я бе нарекъл курва и как тогава тя се бе навела, вдигнала „Р 3 Ванад“-а на Ниеминен и наказала Мундин, прострелвайки го в крака. Това полицаите можеха да установят, но трябваше и да го докажат. Тя нямаше намерение да им помага, като признае нещо, което би могло да ѝ донесе присъда за тежък побой.

Текстът бе нараснал до трийсет и три страници и вече му се виждаше краят. В някои части умишлено бе спестила подробностите, за да не подкрепи неволно някое от многото обвинения срещу нея. Дори скри някои явни доказателства.

Помисли малко, върна назад и прочете текста в онази част, в която разказваше за грубото и садистично изнасилване от страна на адвоката Нилс Бюрман. На тази част бе отделила най-много време и я бе редактирала няколко пъти, преди да остане доволна от крайния резултат. Частта се състоеше от деветнайсет реда. Лисбет по същество разказваше как я е ударил и съборил по корем на леглото, как е залепил устата ѝ с тиксо и как я е оковал в белезници. По-нататък описваше насилствените многократни анални и орални прониквания, на които я бе подложил през нощта. Обясняваше как по време на изнасилването вързал със собствената ѝ тениска шията ѝ и я душил толкова дълго, че тя временно загубила съзнание. Следваха още няколко реда текст, в които тя изброяваше уредите, използвани при изнасилването, включващи къс камшик, анална запушалка, груб дилдо и щипки, с които защипал зърната на гърдите ѝ.

Лисбет сбърчи чело и прегледа текста. После взе електронната писалка и написа още няколко реда.

„В един момент, когато устата ми все още бе запушена с тиксо, Бюрман коментира факта, че имам няколко татуировки и пиърсинги, сред които пръстен на зърното на лявата гърда. Попита дали ми харесва пиърсингът, след което за малко напусна стаята. Върна се с игла, с която промуши зърното на дясната ми гърда.“

След като прочете новия текст, тя кимна одобрително. Бюрократичният тон придаваше на текста такава сюрреалистична окраска, че всичко изглеждаше като някаква невероятна фантазия.

Просто историята не звучеше истински.

Което бе целта на Лисбет Саландер.

В този момент чу дрънкането на връзката ключове на пазача от „Секуритас“. Веднага изключи ръчния компютър и го прибра в нишата зад тоалетната масичка. Беше Аника Джанини. Лисбет вдигна вежди. Минаваше девет и Джанини обикновено не се появяваше толкова късно.

– Здравей, Лисбет.

– Здравей.

– Как си?

– Още не съм готова.

Аника Джанини въздъхна.

– Лисбет… определили са дата за процеса, 13 юли.

– Окей.

– Не, не е окей. Времето изтича, а ти не ми се доверяваш. Започвам да се страхувам, че съм направила огромна грешка, като приех да бъда твой адвокат. Ако искаш да имаме и най-малкия шанс, трябва да ми се довериш. Трябва да си сътрудничим.

Лисбет изгледа Аника Джанини. После отметна назад глава и се втренчи в тавана.

– Знам какво ще направим – каза тя. – Разбрах плана на Микаел. И той е прав.

– Не съм толкова сигурна – каза Аника.

– Но аз съм.

– Полицията отново иска да те разпитва. Някой си Ханс Фасте от Стокхолм.

– Да ме разпитва. Няма да кажа нито дума.

– Трябва да направиш изявление.

Лисбет яростно изгледа Аника Джанини.

– Повтарям. Няма да кажа нито една дума на полицията. Когато стигнем до онази съдебна зала, прокурорът няма да разполага и със сричка, на която да разчита. Всичко, което ще имат, е изявлението, което сега съчинявам и което на много места ще изглежда налудничаво. Ще го получат няколко дни преди процеса.

– И кога ще седнеш и ще го напишеш?

– Ще го имаш след няколко дни. Но у прокурора трябва да попадне непосредствено преди процеса.

Аника Джанини се колебаеше. Лисбет внезапно ѝ отправи крива усмивка.

– Говориш за доверие. Мога ли да ти вярвам?

– Естествено.

– Окей, можеш ли да вкараш тук един компютър, така че да се свързвам с хора в интернет?

– Не. Разбира се, че не. Ако забележат, ще ме дадат под съд и ще загубя адвокатското си разрешително.

– А ако някой друг го вкара, ще кажеш ли на полицията?

Аника вдигна вежди.

– Стига да не знам…

– А ако знаеш? Как ще реагираш?

Аника не мисли дълго.

– Ще си премълча. Защо?

– Този хипотетичен компютър скоро ще ти изпрати хипотетичен имейл. Когато го прочетеш, искам отново да ме посетиш.

– Лисбет…

– Чакай. Ето какво. Прокурорът ще играе с белязани карти. Намирам се в неизгодно положение, както и да се държа, а целта на процеса е да ме пъхнат отново в психиатрична клиника.

– Знам…

– За да оцелея, и аз трябва да се бия с непозволени средства.

Накрая Аника Джанини кимна.

– Когато за пръв път дойде при мен, ти ми донесе поздрав от Микаел Блумквист. Той каза, че те е осведомил за повечето неща с някои изключения. Едно от тези изключения са способностите ми, които той откри у мен, когато бяхме в Хедещад.

– Да.

– Имаше предвид, че съм много добра с компютрите. Толкова добра, че мога да чета и копирам всичко, което е в компютъра на прокурор Екстрьом.

Аника Джанини пребледня.

– Няма да се намесваш в това. Не можеш да използваш този материал на процеса – каза Лисбет.

– Не, не мога.

– Значи нищо не знаеш за него.

– Окей.

– Затова пък някой друг, да кажем брат ти, ще публикува избрани части от този материал. Трябва да го имаш предвид, когато планираш общата ни стратегия преди процеса.

– Разбирам.

– Аника, в този процес става дума за това кой използва най-грубите методи.

– Знам.

– Доволна съм, че именно ти си мой адвокат. Вярвам ти и имам нужда от помощта ти.

– Хм.

– Но ако не си съгласна и аз да използвам неетични методи, ще изгубим процеса.

– Ясно.

– В такъв случай искам да получа съгласието ти. Иначе трябва да те уволня и да си намеря друг адвокат.

– Лисбет, не мога да извърша закононарушение.

– Никакво нарушение няма да извършваш. Просто ще затвориш очи и няма да видиш, че съм го извършила аз. Можеш ли да направиш това?

Лисбет Саландер търпеливо изчака около минута, докато Аника Джанини най-после кимна.

– Добре. Тогава ще ти разкажа в общи черти какво съдържа моето изложение.

Говориха два часа.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ИМАШЕ право за босненския ресторант, бюрекът бе фантастичен. Микаел Блумквист крадешком я погледна, когато се върна от тоалетната. Движеше се грациозно като балерина, а имаше тяло като… Микаел не можа да се въздържи да не си каже, че е впечатлен. Потисна импулса си да протегне ръка и да пипне мускулите на крака ѝ.

– Откога тренираш? – попита.

– От пубертета.

– И колко часа седмично?

– Два часа дневно. Понякога три.

– Защо? Искам да кажа, разбирам защо хората тренират, но…

– Мислиш, че съм екстравагантна.

– Не знам какво мисля.

Тя се усмихна без капка раздразнение.

– Може би ти е неприятно да виждаш жена с мускули и смяташ, че това е отблъскващо, че не е женствено?

– Не. Съвсем не. Някак ти отива. Много си секси.

Тя пак се засмя.

– Сега намалявам темпото. Преди десет години здравата се бях отдала на бодибилдинг. Беше забавно. Сега трябва да внимавам мускулите да не се превърнат в тлъстини. Затова вдигам тежести един път седмично, а през останалото време бягам, играя бадминтон, плувам или нещо подобно. Повече движение, отколкото тежки тренировки.

– Ясно.

– Причината да тренирам е, че ми е хубаво. Обикновен феномен сред системно трениращите. Ставаш зависим. След известно време получаваш абстиненция, ако не тичаш всеки ден. Страхотно хубаво усещане е да даваш всичко от себе си. Почти еднакво с това, което получаваш от добрия секс.

Микаел се засмя.

– И ти трябва да тренираш – каза тя. – Пълнееш в кръста.

– Знам – каза той. – Постоянно имам угризения. Понякога ме хващат дяволите, започвам да тичам, смъквам едно-две кила, после нещо ме разсейва и така минават един-два месеца.

– Бил си доста зает последните месеци.

Той изведнъж стана сериозен. Кимна.

– Последните две седмици много четох за теб. Раздразнил си полицията с преднината си от няколко конски дължини, когато си проследил Залаченко и си идентифицирал Ниедерман.

– Лисбет Саландер беше по-бърза.

– Какво направи, за да се озовеш в Госеберя?

Микаел вдигна рамене.

– Обикновено проучване. И не аз намерих Ниедерман, а нашият редакционен секретар, сегашен главен редактор Малин Ериксон, която го изрови от някакъв фирмен регистър. Беше в управата на фирмата на Залаченко КАБ.

– Разбирам.

– А ти защо стана човек на Сепо? – попита той.

– Вярвай или не, но аз съм доста старомодна. Смятам, че полицията е полезна и че една демокрация има нужда от политически бастион. Затова много се гордея, че работя в Отдела за защита на конституцията.

– Хм – каза Микаел Блумквист.

– Не харесваш Полицията за сигурност.

– Не харесвам институции, които стоят над нормалния парламентарен контрол. Това е покана за злоупотреба с власт, независимо колко добри са намеренията. Ти защо се интересуваш от антични божества?

Тя вдигна вежди.

– Четеше книга с подобно заглавие на моите стълби.

– О, да, разбира се. Ами темата ме впечатлява.

– Аха.

– Интересувам се от много неща. Учих право и държавно устройство по времето, когато бях полицай. А преди това учих история и философия.

– Нямаш ли слаби страни?

– Не чета художествена литература, никога не ходя на кино и по телевизията гледам само новините. Ами ти? Защо стана журналист?

– Защото има институции като Сепо, които не спазват парламентарните правила и които трябва от време на време да бъдат разобличавани.

Микаел се усмихна и продължи:

– Честно казано, не знам защо. Но вероятно отговорът ще е същият като твоя. Вярвам в конституционната демокрация, която трябва да се пази.

– Както направи с финансиста Ханс-Ерик Венерстьом.

– Нещо такова.

– Не си женен. С Ерика Бергер ли ходиш?

– Ерика Бергер е омъжена.

– Окей. Значи слуховете за вас двамата са глупости. Имаш ли приятелка?

– Нищо сериозно.

– Значи и за това слуховете са верни.

Микаел вдигна рамене и пак се усмихна.

ГЛАВНАТА РЕДАКТОРКА МАЛИН ЕРИКСОН прекара часовете от вечерта до ранното утро на кухненската маса в дома си в Орща. Седеше надвесена над извлечения от бюджета на „Милениум“ и бе толкова погълната от работата си, че приятелят ѝ Антон най-после се отказа от опитите да проведе нормален разговор с нея. Той изми чиниите, направи сандвичи и кафе. След това я остави на мира и седна пред телевизора да гледа някакво повторение.

Никога преди през живота си Малин Ериксон не се бе занимавала с нещо повече от бюджет на домакинството, но бе наблюдавала какво прави Ерика Бергер при приключване на месеца и познаваше принципите. Сега изведнъж стана главен редактор и с това се появиха и бюджетни отговорности. Някъде след полунощ реши, че каквото и да става, ще бъде принудена да си вземе помощник, с когото да се сработи. Ингела Оскашон, която се занимаваше със счетоводството един път седмично, не носеше лична бюджетна отговорност и изобщо не беше от помощ, когато трябваше да се реши колко да е възнаграждението на сътрудник на свободна практика или дали има средства за закупуването на лазерен принтер извън сумата, предназначена за технически подобрения. На практика се получаваше парадоксална ситуация – „Милениум“ беше на печалба само защото по отношение на бюджета Ерика Бергер постоянно балансираше около нулата. Сега едно толкова просто нещо като цветен лазерен принтер за 45 000 крони се превръщаше в черно-бял принтер за 8000 крони.

За секунда завидя на Ерика Бергер. В СМП разполагаше с бюджет, в който един такъв разход щеше да се сметне за джобни пари.

Икономическото положение на „Милениум“ през последната година беше добро, но излишъкът в бюджета произлизаше главно от продажбите на книгата на Микаел Блумквист за аферата „Венерстрьом“. Напоследък предвиденият за инвестиции излишък обезпокоително бързо се свиваше. За това способстваха и разходите, направени от Микаел във връзка с историята за Саландер. „Милениум“ нямаше необходимите средства за поддържане на щатен сътрудник, а имаше разходи за наемане на коли, хотелски стаи, пътувания с такси, покупка на проучвателни материали, мобилни телефони и други подобни.

Малин одобри фактура от журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон от Гьотеборг. Въздъхна. Микаел Блумквист го бе наел срещу сума от 14 000 крони за едноседмично проучване във връзка с материал, който дори не бе публикуван. Хонорар за някой си Идрис Гиди от Гьотеборг влизаше в перото „възнаграждения на анонимни източници“, чиито имена не се споменаваха. Което означаваше, че ревизорът ще отбележи липсата на квитанция и въпросът ще се реши единствено чрез намесата на управата. Освен това „Милениум“ изплащаше хонорар на Аника Джанини, която, разбира се, щеше да получи пари от общия бюджет, но сега ѝ трябваха пари в брой за билети за влака и други подобни.

Моника остави писалката и загледа крайните суми, които бе получила. Микаел Блумквист безотговорно бе похарчил 150 000 крони за материала за Саландер изцяло извън бюджета. Така повече не можеше да продължава.

Явно трябваше да поговори с него.

ЕРИКА БЕРГЕР ПРЕКАРА вечерта в спешното в болницата в Нака вместо на дивана пред телевизора. Стъклото толкова дълбоко се бе врязало в крака ѝ, че кръвоизливът не спираше и на прегледа се оказа, че парченце е останало в петата ѝ и трябва да бъде отстранено. Направиха ѝ местна упойка и после зашиха раната с три шева.

Ерика Бергер неспирно ругаеше през цялото време на престоя си в болницата, като се опитваше да се свърже ту с Грегер Бакман, ту с Микаел Блумквист. Нито съпругът ѝ, нито любовникът ѝ благоволяваха да отговорят. Към десет вечерта кракът ѝ беше здраво опакован. Дадоха ѝ патерици, след което напусна болницата и се върна у дома с такси.

Накуцвайки, Ерика почисти пода на дневната, след което поръча нов прозорец от „Спешно стъкло“. Имаше късмет. В града бе спокойна вечер и от „Спешно стъкло“ пристигнаха само за двайсет минути. После обаче късметът ѝ изневери. Прозорецът на дневната бе толкова голям, че нямаха такова стъкло дори в склада. Майсторът предложи временно да закрие прозореца с шперплат, което тя прие с благодарност.

Докато го поставяха, се обади на дежурния в частната детективска фирма NIP, което означаваше Nacka Integrated Protection, и попита защо, по дяволите, скъпата аларма на къщата не се е включила, когато някой е хвърлил тухла през големия прозорец на дневната във вилата от 250 квадратни метра.

Кола на NIP пристигна на оглед и се установи, че техникът, монтирал алармената система преди няколко години, явно е забравил да свърже жиците на прозореца в дневната.

Ерика Бергер нямаше думи.

NIP предложиха да поправят нещата още на другата сутрин. Ерика отвърна да не си правят труда. Вместо това звънна на нощния дежурен в „Милтън Секюрити“ и поръча пълен алармен комплект колкото се може по-бързо. Да, знам, че трябва да се сключи договор, но кажете на Драган Армански, че Ерика Бергер е позвънила и иска алармата да се инсталира до сутринта.

После остана сама и кипя, докато адреналинът ѝ не започна да се понижава и не осъзна, че трябва да спи сама в къща без аларма, докато някой, който я наричаше „курва“ и показваше явни признаци на агресивност, броди наоколо.

Известно време се чуди дали да не тръгне към града и да прекара нощта в хотел, но Ерика Бергер не беше такъв човек, не харесваше да бъде изложена на заплахи, още повече пък да им се подчинява. Как пък не, ще оставя някой лайнян мръсник да ме изкара от къщата ми!

После предприе някои прости мерки за сигурност.

Микаел Блумквист ѝ бе разказвал как Лисбет Саландер се е справила със серийния убиец Мартин Вангер със стик за голф. Затова слезе в гаража и десетина минути търси своя сак за голф, който не бе виждала от около петнайсет години. Избра железен стик с отличен замах и го постави на удобно разстояние до леглото в спалнята. Взе и чук от сандъчето с инструменти в мазето и остави и него до леглото в спалнята.

Извади спрея със сълзотворен газ от чантата си и го постави на тоалетната масичка. Накрая намери каучуков клин, затвори вратата на спалнята и здраво го заби. После едва ли не започна да се надява, че проклетият идиот, който я наричаше „курва“ и разби прозореца ѝ, ще бъде достатъчно глупав да се върне през нощта.

Когато се почувства достатъчно защитена, часът вече бе един през нощта. Трябваше да е в СМП в осем. Погледна календара си и видя, че има четири срещи с начало девет часа. Кракът силно я болеше и се налагаше да стъпва на пръсти. Съблече се и се пъхна в леглото. Не носеше нощница и се зачуди дали да не си сложи тениска или нещо друго, но след като спеше гола от пубертета насам, реши, че една тухла през прозореца на дневната няма защо да променя всекидневните ѝ навици.

После, разбира се, лежа будна, размишлявайки.

Курва.

Бе получила девет имейла, които съдържаха тази дума и явно идваха от различни медийни източници. Първият бе от нейната собствена редакция, но подателят бе фалшив.

Стана от леглото и взе новия си компютър Dell, който бе получила с назначението си в СМП.

Първият имейл, най-вулгарният и най-заплашителният, в който се предлагаше да я чукат с отвертка, бе пристигнал на 16 май, преди десет дена.

Вторият имейл бе дошъл два дни след това, на 18 май.

След седмица пауза започнаха да пристигат нови имейли, вече с периодичност около двайсет и четири часа. И сега атаката срещу дома ѝ. Курва.

Междувременно Ева Карлсон от културния отдел получи безумни имейли, в които Ерика фигурираше като подател. И щом тя бе получила тези налудничави послания, то бе напълно възможно пишещият писмата да е действал и на други места, други хора да са получили поща от „нея“, хора, които тя не познава.

Неприятна мисъл.

Най-тревожното бе нападението над дома ѝ в Салтшьобаден.

Това означаваше, че някой си е направил труда да дойде дотук, да намери жилището ѝ и да хвърли тухла през прозореца. Атаката бе подготвена, нападателят бе взел със себе си и шише спрей. В следващия момент Ерика се смръзна – осъзна, че може да е имало и други атаки. И четирите гуми на колата ѝ бяха спукани, когато пренощува с Микаел Блумквист в „Хилтън“.

Заключението бе също така неприятно. По петите ѝ имаше сталкер.

Някъде навън имаше някой, който по неизвестни причини се бе заел да унищожи Ерика Бергер.

Че домът на Ерика Бергер беше подложен на нападение, бе понятно – домът си стоеше, където си стоеше, и нямаше как ни да го скриеш, ни да го преместиш. Но атаката над колата ѝ, паркирана на случайно избрана улица в Сьодермалм, вече означаваше, че нейният сталкер винаги се намира в непосредствена близост до нея.