ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА Сряда, 18 май

МОНИКА ФИГЕРУЛА СТАНА в пет часа в сряда сутринта и направи необичайно късо бягане, преди да се изкъпе и да облече черни джинси, бяла фланелка и тънко сиво сако. Свари кафе, което наля в термос, и намаза сандвичи. Сложи си кобура и извади своя „Зиг Зауер“ от шкафа. Малко след шест запали белия си сааб 9-5 и потегли към Витангигатан във Велингбю.

Йоран Мортенсон живееше на най-горния етаж в триетажна къща в предградието. Във вторник тя бе извадила всичко, което можа да намери за него в официалния архив. Беше ерген, което обаче не пречеше да живее с някого. Нямаше забележки за него в данъчното, нито сведения за по-голямо състояние и, изглежда, живееше по-скоро скромен живот. Рядко бе излизал в болнични.

Единственото забележително нещо бе, че имаше разрешително за не по-малко от шестнайсет огнестрелни оръжия. Три от тях бяха ловни пушки, останалите бяха оръжия от различни видове. При положение, че имаше разрешително, това не беше престъпление, но Моника Фигерула таеше напълно основателни подозрения към хората, притежаващи големи количества оръжие.

Волвото с регистрационния номер с начални букви КАБ стоеше на паркинга, на около трийсет метра от мястото, където паркира и Моника Фигерула. Тя си наля малко черно кафе в хартиена чаша и изяде един сандвич със салата и сирене. После обели един портокал и дълго смука всяко резенче.

НА СУТРЕШНАТА ВИЗИТАЦИЯ Лисбет Саландер имаше силно главоболие. Помоли за един алведон и го получи без коментари.

След час главоболието се усили. Позвъни на сестрата и помоли за още един алведон. Но и това не помогна. Към обяд толкова я болеше главата, че сестрата извика доктор Ендрин, която след кратък преглед предписа силни болкоуспокоителни.

Лисбет постави таблетките под езика си и ги изхвърли в мига, в който остана сама.

Към два часа следобед започна да повръща. Това се повтори и към три.

Към четири в отделението пристигна доктор Андеш Юнасон – тъкмо преди доктор Хелена Ендрин да си тръгне. Проведоха кратко съвещание.

– Лошо ѝ е и има силно главоболие. Дадох ѝ дексофен. Не разбирам какво ѝ е… Толкова добре се развиваше напоследък. Може да е някаква инфлуенца…

– Има ли температура? – попита доктор Юнасон.

– Не, само 37,2 преди час.

– Окей. Ще я държа под око през нощта.

– Излизам за три месеца в отпуск – каза доктор Ендрин. – Ти или Свантесон ще трябва да се грижите за нея. Но Свантесон не е много запознат със случая…

– Окей. Ще те замествам като неин лекуващ лекар, докато те няма.

– Добре. Ако има някакви кризи и имаш нужда от помощ, можеш, разбира се, да ми се обадиш.

Двамата отново посетиха Лисбет. Тя лежеше, покрила се със завивката до върха на носа, и изглеждаше ужасно. Андеш Юнасон сложи ръка върху челото ѝ и констатира, че е влажно.

– Мисля, че трябва да те попрегледам.

Той благодари на доктор Ендрин и ѝ пожела приятна вечер.

Към пет доктор Юнасон забеляза, че Лисбет е вдигнала температура от 37,8, което бе записано на картона ѝ. Вечерта я посети три пъти и отбеляза в картона, че температурата е около 38 градуса – твърде висока, за да е нормално, и твърде ниска, за да представлява истински проблем. Към осем се разпореди за снимка на черепа.

Когато получи снимките, внимателно ги проучи. Не можа да забележи нищо по-особено, освен една едва забележима по-тъмна част, в непосредствена близост до раната от куршума. Написа доста общо и с нищо незадължаващо заключение в картона ѝ:

„Снимките не дават основание за твърда диагноза, но състоянието на пациентката явно бързо се е влошило през деня. Не е изключено да има малък кръвоизлив, който да не личи на снимките. Пациентката трябва да е в пълен покой и под строго наблюдение.“

ЕРИКА БЕРГЕР БЕ получила двайсет и три имейла, когато пристигна в СМП в шест и половина в сряда сутринта.

Един от тях идваше от redaktion-sr@sverigesradio.com. Текстът бе кратък. Съдържаше само една дума:

КУРВА

Тя въздъхна и вдигна показалец да изтрие имейла. В последния момент се въздържа. Разрови списъка на входящите писма и отвори онова, което бе пристигнало преди два дни. Подателят бе centralred@smpost.se. Хм. Два имейла с думата „курва“ и подправен подател. Създаде нова директория, която кръсти „МедиенИдиот“ и запази и двата имейла. После се зае с докладната за сутрешните новини.

ЙОРАН МОРТЕНСОН НАПУСНА жилището си в 7,40 сутринта. Седна във волвото си и подкара към центъра на града, но зави по Стура Есинген и Грьондал към Сьодермалм. Караше по Хорнсгатан, насочи се към Белмансгатан през Бреншюркагатан. Зави наляво по Тавастгатан при кръчмата „Бишопс Армс“ и паркира точно на ъгъла.

Моника Фигерула имаше луд късмет. Точно когато стигна до кръчмата „Бишопс Армс“, един камион излезе и освободи място за паркиране до бордюра на тротоара на Белмансгатан. Тя спря точно на пресечката на Белмансгатан и Тавастгатан. От мястото си виждаше малко от задното стъкло на волвото на Мортенсон на Тавастсгатан. Точно пред нея бе Белмансгатан 1. Виждаше фасадата отстрани, без портата, но можеше да забележи всеки, който излезеше оттам. Не се съмняваше, че това е адресът, който бе причина за посещението на Мортенсон в района. Това беше вратата на Микаел Блумквист.

Моника Фигерула констатира, че районът около Белмансгатан е кошмарен за наблюдение. Единственото място, откъдето портата се виждаше, бе пешеходната зона и надлезът в горната част на Белмансгатан. Там нямаше място за паркиране и наблюдателят би бил оголен като кабел от стар телефон. Мястото, където се пресичаха Лемнасгатан и Тватсгатан и където бе паркирала Моника Фигерула, бе по принцип единственото, на което можеше да си седи в колата и да има видимост към целия район. Лошото бе, че някой по-наблюдателен можеше да я забележи в колата.

Извърна глава. Не искаше да оставя колата и да броди из района, съзнаваше, че може да привлече нечие внимание.

Микаел Блумквист излезе от дома си в 9,10. Моника Фигерула си отбеляза часа. Видя, че погледът му се плъзга по надлеза в горната част на Белмансгатан и че тръгва точно срещу нея.

Моника Фигерула отвори жабката и разгъна карта на Стокхолм върху предната седалка. После отвори и бележник, извади писалка от джоба на сакото, взе мобилния и се престори, че говори.

Видя, че Микаел Блумквист хвърля кос поглед по Тавастгатан. Той явно знаеше, че го следят, и трябва да бе видял колата на Мортенсон, но не спря да върви и не прояви видим интерес. Действа спокойно и хладнокръвно. Друг на негово място щеше да дръпне вратата на колата и да му даде да се разбере.

В следващия момент Микаел подмина колата ѝ. Моника Фигерула бе погълната в търсене на някакъв адрес на картата на Стокхолм, като едновременно се правеше, че говори по телефона, но усети, че Микаел Блумквист я погледна, когато минаваше покрай нея. Подозрителен към всичко наоколо. Мерна гърба му в огледалото за обратно виждане, когато продължи към Хорнсгатан. Беше го виждала един-два пъти по телевизията, но сега за първи път го виждаше на живо. Носеше сини джинси, тениска и сиво сако. През рамото му бе прехвърлена чанта, вървеше с дълги, небрежни крачки. Наистина хубав мъж.

Йоран Мортенсон изникна на ъгъла до „Бишопс Армс“ и проследи Микаел Блумквист с поглед. Носеше доста голям спортен сак през рамо и привършваше разговор по мобилния. Моника Фигерула очакваше Мортенсон да тръгне след Микаел, но за нейна изненада той пресече улицата точно пред нейната кола и зави наляво надолу по хълма към дома на журналиста. В следващата секунда мъж в яке с качулка мина пред колата на Моника Фигерула и последва Мортенсон. Ало, ти пък откъде се взе?

Застанаха пред портата на Микаел Блумквист. Мортенсон набра кода и двамата изчезнаха в стълбището. Смятат да проникнат в жилището. Нощта на аматьорите. Но какво, по дяволите, си мислят, че правят?

После Моника Фигерула вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и възкликна, когато внезапно отново видя Микаел Блумквист. Беше се върнал и сега стоеше на десет метра зад нея, достатъчно близо, за да проследи с очи Мортенсон и приятелчето му. Моника гледаше лицето му. Той не я погледна.

Затова пък бе видял Йоран Мортенсон да влиза през вратата. След малко Блумквист се завъртя и продължи да върви към Хорншгатан.

Моника Фигерула седя неподвижно трийсетина секунди. Знае, че го следят. Държи под контрол околността. Но защо не реагира? Нормалните хора щяха да преобърнат земята… трябва да има нещо на ум.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ОСТАВИ телефона и замислено загледа бележника върху бюрото. Автомобилният регистър току-що го бе информирал, че колата с русата жена в нея, която бе забелязал на хълма на Белмансгатан, е собственост на някоя си Моника Фигерула, родена през 1969-а и живееща на Понтонергатан на Кунгсхолмен. След като в колата седеше жена, Микаел реши, че това е самата Моника Фигерула.

Тя говореше по телефона и разглеждаше карта, разтворена на предната седалка. Микаел нямаше причина да предполага, че жената има нещо общо с аферата „Залаченко“, но от известно време отбелязваше всяко отклонение от нормалното в своето обкръжение и особено около жилището си.

Повиши глас и извика Лоти Карим.

– Коя е тази жена? Изрови паспортна снимка, къде работи и ако намериш нещо за миналото ѝ.

– Окей – каза Лоти Карим и се върна на бюрото си.

ШЕФЪТ НА ИКОНОМИЧЕСКИЯ ОТДЕЛ НА СМП Кристер Селберг изглеждаше стъписан. Отмести бланката с деветте кратки точки, които Ерика Бергер бе оставила на седмичната среща на бюджетната комисия. Отговарящият за бюджета Улф Флудин изглеждаше разтревожен. Председателят на управата Боргшьо, както винаги, имаше неутрален вид.

– Това е невъзможно – констатира Селберг с учтива усмивка.

– И защо? – запита Ерика Бергер.

– Управителният съвет никога няма да се съгласи. Това излиза от рамките на разумното.

– Хайде тогава отначало – предложи Ерика Бергер. – Назначена съм да направя СМП отново печеливш. За да стане това, трябва да работя с някого. Нали?

– Да, но…

– Не мога да измайсторя съдържанието на ежедневник само като седя в буркана и си мечтая за разни неща.

– Ти не разбираш икономическите реалности.

– Възможно е. Но разбирам от правенето на вестник. А действителността е такава, че през последните петнайсет години общият брой на персонала в СМП е намалял със 118 души. Вярно, че половината са технически оформители, заменени с нова техника, но броят на произвеждащите текстове репортери е намалял с цели 48 души през този период.

– Бяха необходими съкращения. Ако не ги бяхме направили, вестникът отдавна щеше да е закрит.

– Да не обсъждаме сега кое е необходимо и кое не. През последните три години са съкратени осемнайсет репортерски места. От друга страна, цели девет места в СМП са вакантни и донякъде се заемат от временни заместващи. Спортната редакция е драстично намалена. Там има девет щатни бройки и в продължение на повече от година две от тях стоят незаети.

– Става дума за пестене на пари. Толкова е просто.

– В културата също има три незаети места. В икономическата редакция – едно. Правната редакция на практика не съществува… там имаме един редакционен шеф, който за всяка задача набира репортери от общата редакция. И така нататък. СМП няма сериозни наблюдатели поне от осем години. Там сме напълно зависими от хора на свободна практика и от материалите на агенциите. С други думи, нямаме нито една редакция, която да наблюдава държавните институции и власти.

– Вестникарският бранш е в тежко положение…

– Истината е, че или СМП трябва незабавно да се закрие, или управата да вземе решение за интензивни инвестиции. Днес имаме по-малко назначени, които произвеждат повече текстове всеки ден. Затова текстовете са лоши, повърхностни и им липсва достоверност. Което означава, че хората ще престанат да четат СМП.

– Ти не разбираш…

– Уморих се да чувам, че не разбирам. Не съм някакъв чирак, който е тук на издръжка.

– Но предложението ти е безумно.

– И защо?

– Предлагаш вестникът да не е печеливш.

– Слушай, Селберг, през тази година ще разпределиш голяма сума пари на двайсет и тримата притежатели на акции във вестника. Към това се прибавя и разпределението на напълно невероятните бонуси, които ще струват на СМП близо десет милиона крони, на девет души от управата на СМП. Дал си на себе си бонус от 400 000 крони като награда за това, че си направил съкращения в СМП. Не е чак дотам голям бонус – като онези, които си раздават разни директори в „Скандия“, но в моите очи не струваш и едно йоре. Бонуси ще се изплащат на тези, които са направили нещо за укрепването на СМП. Твоите съкращения всъщност са го отслабили и са задълбочили кризата.

– Несправедлива си. Управата е одобрила всяка предприета от мен стъпка.

– Управата е приела твоите мерки, защото им раздаваш пари всяка година. На това трябва да се сложи край тук и сега.

– Значи предлагаш, и то напълно сериозно, управлението да вземе решение да премахне всякакви дивиденти и бонуси. И как, мислиш, ще приемат това акционерите?

– Предлагам тази година да е нулева. Това ще означава спестяване на близо 21 милиона крони и възможност силно да се подобрят работата и икономиката на СМП. Предлагам още намаляване на заплатите на шефовете. Имам месечна заплата от 88 000 крони, което е пълна лудост за вестник, който не може да печели дори от спортната си редакция.

– Искаш, значи, да намалиш собствената си заплата? Какво, да не си поборник на някакъв комунизъм в заплатите?

– Я не говори глупости! Заплатата ти е 112 000 на месец, ако се включи и годишният ти бонус. Това е безумно. Ако вестникът е стабилен и изкарва прилична печалба, можеш да раздаваш колкото си искаш пари за бонуси. Но е неприлично да повишаваш бонуса си тъкмо тази година. Предлагам намаление на всички шефски заплати наполовина.

– Онова, което не разбираш, е, че нашите акционери са акционери именно защото искат да печелят пари. На това му казват капитализъм. Ако им предложиш да загубят пари, те повече няма да бъдат акционери.

– Не предлагам да губят пари, но може и дотам да се стигне. Собствеността означава и отговорност. Самият ти подчертаваш, че в случая става дума за капитализъм. Собствениците на СМП искат да трупат печалби. Но правилата са такива, че пазарът решава дали ще има печалби или загуби. Разсъждаваш така, сякаш правилата на капитализма трябва да важат избирателно, само за работещите в СМП, а ти с акционерите да сте изключение.

Селберг въздъхна и вдигна очи към небето. Безпомощно потърси с поглед Боргшьо. Боргшьо замислено проучваше програмата на Ерика Бергер от девет точки.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ЧАКА четирийсет и девет минути, преди Йоран Мортенсон и непознатият най-после да излязат от портата на Белмансгатан 1. Щом тръгнаха към нея нагоре по възвишението, тя вдигна своя „Никон“ с 300-милиметров телеобектив и направи две снимки. Сложи камерата в жабката и тъкмо отново да се заеме с картата си, когато случайно хвърли поглед към горната част на Белмансгатан. И се ококори. В самия край на улицата стоеше тъмнокоса жена с цифрова камера и снимаше Мортенсон и приятелчето му. Какво, по дяволите… да няма някакъв шпионски конгрес на Белмансгатан?

Мортенсон и непознатият се разделиха, без да разговарят. Мортенсон отиде при колата си на Тавастгатан. Запали двигателя, зави и изчезна от полезрението на Моника Фигерула.

Тя премести поглед към огледалото за обратно виждане, където видя гърба на мъжа. Вдигна очи и забеляза, че жената с камерата е спряла да снима и че върви в нейната посока.

Ези или тура? Вече знаеше кой е Йоран Мортенсон и с какво се занимава. Докато непознатият мъж и жената с камерата бяха неизвестни карти. Но ако оставеше колата си, рискуваше да бъде забелязана от жената с камерата.

Седеше и не мърдаше. В огледалото за обратно виждане видя мъжът да свива наляво по Бреншюркангатан. Изчака, докато жената с камерата стигне до пресечката пред нея, очаквайки да последва мъжа, но вместо това жената зави на 180 градуса и тръгна надолу по стръмнината към Белмансгатан 1. Моника Фигерула видя жена на около трийсет и пет години, с късо подстригана тъмна коса и облечена в тъмни джинси и черно яке. Когато жената се поотдалечи надолу по стръмнината, Моника дръпна вратата и затича към Бреншюркагатан. Не забеляза никъде непознатия. В следващата секунда видя да потегля фургон тойота. Видя мъжа в полупрофил и запомни номера на колата. Но и без номера щеше да го открие – от двете страни на колата имаше рекламни надписи: „Лаш Фаулсон – ключалки и ключове“.

Не направи опит да изтича обратно до колата си и да последва тойотата.

Вместо това спокойно тръгна назад. Пристигна съвсем навреме, за да види, че жената с камерата влиза в сградата на Микаел Блумквист.

Седна в колата си и отбеляза и регистрационния, и телефонния номер на сервиза на Лаш Фаулсон за ключалки и ключове. После се почеса по главата. Твърде тайнствено движение имаше около адреса на Микаел Блумквист. Моника знаеше, че той има апартамент на мансардния етаж, но от скиците от службата за градско застрояване бе видяла, че се намира от другата страна на къщата и гледа към Ридарферден и Стария град. Жилище в културен квартал, в квартал с традиции. Запита се дали не е някой хвалипръцко.

Почака девет минути, преди жената с камерата да излезе от вратата. Вместо да се върне по хълма към Тавастгатан, тя продължи надолу и зави надясно на ъгъла с Прюсгренд. Хм. Ако имаше паркирана кола там, Моника Фигерула бе загубена. Но ако се движеше пеша, имаше само един изход – отгоре на Бреншюркагатан при Пюстегренд, близо до шлюза.

Моника Фигерула остави колата и зави наляво към шлюза по Бреншюркагатан. Беше почти стигнала Прюсгренд, когато жената с камерата изникна пред нея. Бинго. Последва я покрай „Хилтън“ на площад Сьодермалмсторг пред Градския музей при шлюза. Движеше се на около трийсет метра след нея. Жената изчезна във входа на метрото при шлюза и Моника ускори ход, но се спря, когато я видя да отива към будката за вестници, вместо да минава преградите.

Моника Фигерула наблюдаваше жената на опашката при будката. Беше висока около 1,70 м и изглеждаше относително добре тренирана. Носеше обувки за джогинг. Като я гледаше как стои пред будката, стъпила стабилно на двата си крака, Моника Фигерула внезапно изпита усещането, че това е полицайка. Жената купи кутийка Catch Dry[33] и се върна на Сьодермалмсторг, после тръгна надясно към Катаринавеген.

Моника Фигерула я последва. Беше напълно сигурна, че жената не я бе забелязала. Жената зави на ъгъла при „Макдоналдс“ и Моника забърза зад нея, като спазваше около четирийсет метра разстояние.

Когато и тя зави, жената бе изчезнала безследно. Моника Фигерула удивена спря. Мамка му! Бавно мина покрай вратите. После погледът ѝ попадна на една табела. Милтън Секюрити.

Моника Фигерула кимна на себе си и се върна обратно на Белмансгатан.

Подкара нагоре към Йотгатан, където се намираше редакцията на „Милениум“, и следващия половин час кръжеше по улиците около редакцията. Не видя колата на Мортенсон. По обяд се върна в полицията на Кунгсхолмен и почти целия следващ час прекара във вдигане на тежести в гимнастическия салон.

ИМАМЕ ПРОБЛЕМ – каза Хенри Кортез.

Малин Ериксон и Микаел Блумквист вдигнаха погледи от ръкописа на книгата за Залаченко. Часът бе един и половина следобед.

– Сядай – каза Малин.

– Става дума за „Витавара АД“, онова предприятие, което произвежда тоалетни във Виетнам и ги продава по 1700 кинта парчето.

– Аха. И в какво е проблемът? – запита Микаел.

– „Витавара АД“ е дъщерно предприятие на „СвеаБюг АД“.

– Тъй. Това е доста голямо предприятие.

– Да. Председателят на управата се казва Магнус Боргшьо. Между другото е и председател на управата на „Свенска Морон-Постен“ и притежава около десет процента от него.

Микаел остро погледна Хенри Кортез.

– Сигурен ли си?

– Да. Шефът на Ерика Бергер е шибана акула, която ползва детски труд във Виетнам.

– Леле… – каза Малин Ериксон.

РЕДАКЦИОННИЯТ СЕКРЕТАР ПЕТЕР ФРЕДРИКСОН изглеждаше в лошо настроение, когато внимателно почука на вратата на буркана на Ерика Бергер около два следобед.

– Какво има?

– Ами… малко е деликатно. Но някой в редакцията е получил имейл от теб.

– От мен?

– Да. Уви.

– И какъв е той?

Той ѝ даде няколко листа с написани имейли, адресирани до Ева Карлсон, 26-годишна заместваща в страницата за култура. Подател според главата на писмото бе „erika.berger@smpost.se“.

Любима Ева! Искам да галя и целувам гърдите ти. Пламнала съм от възбуда и не мога да се владея. Моля те, отговори на чувствата ми. Срещни се с мен. Ерика.

Ева Карлсон не бе отговорила на това начално предложение и в резултат през следващите дни получи още два имейла.

Скъпа, любима Ева! Моля те, не ме отблъсквай. Луда съм по теб. Искам те гола. Трябва да те имам. Ще ти бъде хубаво. Никога няма да съжаляваш. Ще целувам всеки сантиметър от голата ти кожа, хубавите ти гърди и прекрасния ти хълм. Ерика.

Ева! Защо не отговаряш? Не се страхувай от мен. Не ме отблъсквай. Не си девственица. Знаеш за какво става дума. Искам да правя секс с теб и богато ще те възнаградя. Ако си мила с мен, и аз ще бъда мила с теб. Беше попитала за удължение на твоя срок на заместваща. В моя власт е да го удължа и дори да го превърна в щат. Нека се срещнем довечера в 21 ч. при колата ми на паркинга в гаража. Твоя Ерика.

Тъй значи – каза Ерика Бергер. – И сега тя се чуди дали не седя тук и не ѝ изпращам мръсни послания.

– Не съвсем… искам да кажа… уф.

– Петер, изплюй камъчето.

– Тя горе-долу е повярвала на първия мейл и бе доста изумена. Но после разбра, че това е идиотско и не е в твоя стил и…

– Е, и?

– Ами тя мисли, че това е много деликатно и не знае точно какво да направи. Още повече че е много впечатлена от теб и те харесва… като шеф де. Така че дойде при мен и ме помоли за съвет.

– Разбирам. И ти какво ѝ каза?

– Казах, че това е някакво менте и някой я използва. И двете ви. И ѝ обещах да говоря с теб.

– Благодаря. Бъди така добър и я изпрати при мен след десет минути.

Ерика използва времето да състави съвсем свой имейл.

Поради стеклите се обстоятелства трябва да ви информирам, че сътрудничка в СМП е получила известен брой писма, които трябвало да са от мен. Писмата съдържат груби сексуални намеци. Самата аз получих писма с вулгарно съдържание от подател, който се представя като „централен редактор“ в СМП. Както е известно, такъв адрес в СМП няма.

Консултирах се с техническия шеф, който потвърди, че е много лесно да се подправи подател. Не знам как става, но явно в интернет има сайтове, където това може да се осъществи. Толкова по-зле, заключих, че някой извратен се занимава с всичко това.

Бих искала да знам дали и други сътрудници в редакцията са получили странна електронна поща. В такъв случай искам веднага да съобщят за това на редакционния секретар Петер Фредриксон. Ако тази глупост продължи, ще трябва да заявим в полицията.

Ерика Бергер, главен редактор.

Тя разпечати копие от имейла и после натисна копчето „изпрати“ към всички служители в концерна СМП. В същия миг на вратата почука Ева Карлсон.

– Здравей, седни – каза Ерика. – Чух, че си получила поща от мен.

– Ами, изобщо не вярвам, че е от теб.

– Преди трийсет секунди получи нов имейл от мен. Него написах сама и го изпратих на всички колеги.

Подаде на Ева Карлсон разпечатаното копие.

– Окей. Разбирам.

– Съжалявам, че някой те е нарочил за мишена на тази отвратителна кампания.

– Няма нужда да се извиняваш заради някакъв луд.

– Искам само да се уверя, че у теб не е останало и капчица съмнение, че имам нещо общо с тези писма.

– Никога не съм смятала, че ти си ги изпратила.

– Окей, благодаря – каза Ерика и се усмихна.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ПРЕКАРА следобеда в събиране на информация. Започна с поръчването на паспортна снимка на Лаш Фаулсон, за да се увери, че това е човекът, когото е видяла в компанията на Йоран Мортенсон. После влезе в криминалния регистър и веднага получи информация.

Лаш Фаулсон, 47-годишен, известен с прякора Фалун, бе започнал кариерата си с кражба на кола още като седемнайсетгодишен. През седемдесетте и осемдесетте на два пъти е бил арестуван и съден за взлом, обир и укриване на крадени вещи. Осъдили го първия път условно, във втория случай получил три години. По онова време бил „изгряваща звезда“ в престъпните среди и бил разпитван като заподозрян за още поне три взлома, един от които сравнително сложен и сериозен касов удар в универмаг във Вестерос. След като излежал присъдата си през 1984-та, се укротил или поне не било известно да е извършвал обири. Обучил се в ключарство (от всички професии избрал точно тази) и през 1987-ма започнал собствен бизнес, регистрирайки фирмата „Лаш Фаулсон – ключове и ключалки“ с адрес в Нортул.

Да се идентифицира непознатата жена, снимала Мортенсон и Фаулсон, се оказа по-лесно, отколкото Моника Фигерула си бе представяла. Тя чисто и просто позвъни на рецепцията на „Милтън Секюрити“ и обясни, че търси служителка, която срещнала преди време, но чието име забравила. Успя да даде добро описание на въпросната жена. От рецепцията я осведомиха, че, изглежда, това е Сузан Линдер и я свързаха. Когато Сузан Линдер отговори на телефона, Моника Фигерула помоли за извинение и обясни, че вероятно е сбъркала номера.

Отиде в деловодството и установи, че в област Стокхолм има осемнайсет жени, на име Сузан Линдер. Три от тях бяха около 35-годишни. Една в Нортеле, една в Стокхолм и една в Нака. Тя поръча паспортните им снимки и веднага идентифицира жената, която бе проследила от Белмансгатан, като Сузан Линдер от Нака.

Описа случките от деня в докладна и отиде при Тощен Едклинт.

КЪМ ПЕТ ЧАСА Микаел Блумквист с отвращение отблъсна папката с разследването на Хенри Кортез. Кристер Малм също остави разпечатката, която бе прочел четири пъти. Хенри Кортез седеше на дивана в стаята на Малин Ериксон с гузен вид.

– Кафе – каза Малин и се изправи.

Върна се с четири чаши и кана с кафе.

Микаел въздъхна.

– Отвратително добра история – каза тъй. – Първокласно проучване. Всичко е документирано. Перфектна драматургия и bad guy, който напълно законно мами шведските наематели. Подлото е, че използват предприятие с детски труд във Виетнам.

– И е добре написано – каза Кристер Малм. – В деня след пубикацията Боргшьо ще бъде персона нон грата в шведския индустриален живот. Телевизията веднага ще захапе този текст. Ще го набутат между директорите от „Скандия“ и други мошеници. Страхотен удар за „Милениум“. Добра работа, Хенри.

Микаел кимна.

– Но това с Ерика е лъжицата катран в меда – каза той.

Кристер Малм също кимна.

– Но защо това да е проблем? – запита Малин. – Не Ерика е измамницата. Вероятно ще трябва да проверим какъв председател на управата е той въобще, макар да ѝ е шеф.

– Гаден проблем е – каза Микаел.

– Ерика Бергер не ни е напуснала окончателно – каза Кристер Малм. – Тя притежава трийсет процента от „Милениум“ и е в нашата управа. Дори е председател на управата, докато на следващото събрание не изберем Хариет Вангер, което няма да е по-рано от август. А Ерика сега работи в СМП и там също е в управата, чийто председател ще бъде изобличен от нас.

Мрачна тишина.

– И така, какво ще правим, по дяволите? – запита Хенри Кортез. – Ще отпечатаме ли текста?

Микаел погледна Хенри Кортез право в очите.

– Не, Хенри. Няма да го отпечатаме. Ние не работим така в „Милениум“. Но това предполага още работа. Не можем просто да халосаме Ерика с някой афиш.

Кристер Малм кимна и размаха пръст.

– Ще поставим Ерика на топа на устата и ще стане страшно. Ще трябва да продаде своя дял и веднага да си тръгне от „Милениум“, иначе ще я уволнят от СМП. Без да иска, е попаднала в ужасяващ конфликт на интереси. Честно казано, Хенри… съгласен съм с Микаел, че ако изобщо ще публикуваме историята, то това трябва да е поне след месец.

Микаел кимна.

– Да ѝ се обадя ли? – попита Кристер Малм.

– Не – каза Микаел. – Аз ще ѝ се обадя и ще си уредя среща. Довечера.

Тощен ЕДКЛИНТ ВНИМАТЕЛНО слушаше Моника Фигерула, която обобщи събитията, разиграли се около жилището на Микаел Блумквист на Белмансгатан 1.

– И така, служител на РПС/Сек влиза в жилищната сграда на Микаел Блумквист заедно с бивш касоразбивач, преквалифицирал се в ключар.

– Точно така.

– Какво, мислиш, са правили вътре?

– Не знам. Но ги нямаше четирийсет и девет минути. Само предполагам, разбира се, че Фаулсон е отворил вратата и че Мортенсон е влязъл в жилището на Блумквист.

– И какво са правили там?

– Едва ли става дума за инсталиране на подслушвателно устройство, защото това отнема само минута. Значи Мортенсон е ровил из документите на Блумквист или каквото там държи в жилището си.

– Но Блумквист е предупреден… нали откраднаха доклада на Бьорк от дома му.

– Така е. Той знае, че е наблюдаван, и хладнокръвно наблюдава онези, които го наблюдават.

– Защо според теб?

– Има план. Събира информация и смята да изобличи Йоран Мортенсон. Това е единственото разумно обяснение.

– И после се появява онази жена Линдер.

– Сузан Линдер, 34-годишна, живее в Нака. Преди това е била полицай.

– Полицай?

– Завършила е полицейската школа и е работила шест години в подразделението в Сьодермалм. Внезапно е напуснала. Нищо в документите ѝ не сочи защо. Била е няколко месеца безработна, преди да я назначат в „Милтън Секюрити“.

– Драган Армански – замислено каза Едклинт. – Колко дълго остана тя в жилището?

– Девет минути.

– И какво е правила, как смяташ?

– Предполагам, че след като е заснела Мортенсон и Фаулсон на улицата, е проверила какви са ги вършили вътре. Това означава, че „Милтън Секюрити“ работят заедно с Блумквист и са поставили наблюдаващи камери в жилището и на входа. Вероятно е влязла да изпразни съдържанието на камерите.

Едклинт въздъхна. Историята със Залаченко започваше да става безкрайно сложна.

– Окей. Благодаря. Върви си у дома. Трябва да поразмисля върху всичко това.

Моника Фигерула отиде в салона на площад Санкт Ериксплан и се посвети на фитнес.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ИЗПОЛЗВА своя син резервен телефон „Ериксон Т 10“, за да набере номера на Ерика Бергер в СМП. С което прекъсна дискусия между Ерика и редакторите за това как да бъде разположен текст за международния тероризъм.

– О, здравей… чакай секунда.

Ерика сложи ръка върху слушалката и се огледа.

– Мисля, че сме готови – каза и даде няколко последни уточнения как иска материала.

Щом остана сама в буркана, вдигна отново слушалката.

– Здравей, Микаел. Извинявай, че не се обаждах. Просто съм затрупана от работа и има хиляда неща, в които трябва да се намеся.

– И аз не съм оставал без работа – каза Микаел.

– Как вървят нещата със Саландер?

– Добре. Но не се обаждам за това. Трябва да се видим. Довечера.

– Много бих искала, но трябва да остана до осем. Смъртно съм уморена. На крак съм от шест сутринта.

– Рики… не говоря за сексуално развлечение. Трябва да говоря с теб. Важно е.

Ерика замлъкна за момент.

– За какво става дума?

– Ще говорим, като се видим. Но не е забавно.

– Окей. Ще дойда при теб към осем и половина.

– Не, не при мен. Това е дълга история, но за известно време жилището ми ще е неподходящо. Ела в „Гърнето на Самир“ да пием по бира.

– С кола съм.

– Добре. Тогава ще пием безалкохолна бира.

ЕРИКА БЕРГЕР БЕ леко раздразнена, когато в осем и половина влезе в „Гърнето на Самир“. Изпитваше угризения, че дълго не се бе обаждала на Микаел, не и след деня, в който влезе в СМП. Но никога не бе имала толкова много работа, колкото сега.

Микаел Блумквист вдигна ръка от ъглова маса до прозореца. Тя се поспря на прага. За миг Микаел ѝ се стори ужасно чужд и тя усети, че го наблюдава с други очи. Кой е този? Боже, колко съм уморена! После той се изправи и я целуна по бузата и за свой ужас тя установи, че дори не е помисляла за него през последните седмици и че всъщност ѝ е липсвал безумно много. Сякаш отлетялото време в СМП е било сън и тя изведнъж щеше да се събуди на дивана в „Милениум“. Беше нереално.

– Здравей, Микаел.

– Здрасти, главна редакторке. Яла ли си?

– Часът е осем и половина. Нямам твоите идиотски хранителни навици.

После осъзна, че е гладна до смърт. Самир дойде с менюто, тя поръча безалкохолна бира, малка порция калмари и рязани картофи. Микаел поръча кускус и бира.

– Как си? – попита тя.

– Живеем в интересно време. До гуша съм зает.

– Как е Саландер?

– Тя е част от интересното.

– Мике, не смятам да избягам с твоята история.

– Извинявай… обикновено не избягвам да ти отговарям. В момента нещата са малко объркани. С удоволствие ще ти разкажа, но ще отнеме половината нощ. Как е да си шеф на СМП?

– Не е точно като в „Милениум“.

Тя за малко замълча.

– Като се прибера у дома, заспивам като угасена свещ, а когато се събудя, пред очите ми са бюджети и сметки. Липсваше ми. Не можем ли да отидем у вас и да поспим? Нямам сили за секс, но с удоволствие ще се сгуша и ще спя у теб.

– Сори, Рики. Точно сега жилището ми е неподходящо място.

– Защо? Случило ли се е нещо?

– Ами… някаква банда ми е сложила бръмбари и чува всяка дума, която казвам вътре. Аз самият инсталирах скрити наблюдателни камери, които показват какво става, когато не съм у дома. Мисля да спестим на поколенията голия ти задник.

– Шегуваш ли се?

Той поклати глава.

– Не. Но не затова исках да се срещна с теб.

– Какво е станало? Изглеждаш странно.

– Ами… ти започна в СМП. А ние в „Милениум“ попаднахме на сюжет, който ще унищожи твоя председател на управата. Става дума за използване на детски труд и политически затворници във Виетнам. Мисля, че попаднахме на конфликт на интереси.

Ерика остави вилицата и се взря в Микаел. Веднага разбра, че той не се шегува.

– Ето как стоят нещата – каза той. – Боргшьо е председател на управата и мажоритарен собственик на фирма, която се нарича „СвеаБюг“ и която на свой ред има дъщерна фирма, която се казва „Витавара АД“. Произвеждат тоалетни чинии в предприятие във Виетнам, което е обвинявано от ООН за използване на детска работна сила.

– Я повтори.

Микаел подробно описа историята на Хенри Кортез. Отвори чантата си и извади копие от документацията. Ерика бавно прочете статията на Кортез. Накрая вдигна очи и срещна тези на Микаел. Усети необяснима паника, смесена с подозрение.

– Как, по дяволите, става така, че първият „Милениум“, който се прави, след като напуснах, започва да се рови в хората от управата на СМП?

– Не е така, Рики.

Той обясни как се е появила историята.

– И откога знаеш за това?

– От днес следобед. Изпитвам дълбоко притеснение от цялото това развитие на нещата.

– Какво ще правите?

– Не знам. Трябва да публикуваме. Не можем да направим изключение само защото става дума за твоя шеф. Но никой от нас не иска да нарани теб.

Той разпери ръце.

– Доста сме отчаяни. Хенри най-вече.

– Аз все още съм в управата на „Милениум“. Имам дял… това ще се възприеме като…

– Много добре знам как ще се възприеме. Ще попаднеш в купчина лайна в СМП.

Ерика усети, че я връхлита жестока умора. Стисна зъби и потисна импулса си да помоли Микаел да потуши историята.

– Боже, каква проклетия! – каза. – Няма ли начин да не е истина…?

Микаел поклати глава.

– Цяла вечер съм преглеждал документацията на Хенри. Боргшьо е пред заколение.

– Какво ще правите?

– Ти какво би направила, ако бе попаднала на това преди два месеца?

Ерика Бергер замислено загледа своя приятел и любовник от повече от двайсет години. После сведе поглед.

– Знаеш какво бих направила.

– Това е катастрофално съвпадение. Нищо от него не е насочено срещу теб. Ужасно съжалявам. Затова настоявах за тази среща. Трябва да решим какво да правим.

– Ние?

– Ето… тази история бе предвидена за юнския брой. Аз отложих публикуването. Ще излезе най-рано през август, а може да се премести още, ако ти е необходимо.

– Разбирам.

В гласа ѝ прозвуча горчивина.

– Предлагам нищо да не решаваме тази вечер. Ще вземеш документацията със себе си у дома и ще размислиш. Не прави нищо, преди да съставим обща стратегия. Имаме време.

– Обща стратегия?

– Или трябва да напуснеш управата на „Милениум“, преди да сме публикували, или да напуснеш СМП. Но не можеш да седиш и на двата стола.

Тя кимна.

– Толкова дълбоко съм свързана с „Милениум“, че никой няма да повярва, че нямам пръст в играта, дори и да си тръгна.

– Има алтернатива. Можеш да вземеш сюжета в СМП, да изобличиш Боргшьо и да поискаш оставката му. Убеден съм, че Хенри Кортез ще се съгласи. Но не прави абсолютно нищо, преди всички да постигнем съгласие.

– Виждам, че трябва да накарам човека, който ме назначи, да бъде уволнен.

– Съжалявам.

– Не е лош човек.

Микаел кимна.

– Вярвам ти. Но е алчен.

Ерика кимна. Изправи се.

– Отивам си в къщи.

– Рики, аз…

Тя го прекъсна.

– Просто съм смъртно уморена. Благодаря, че ме предупреди. Трябва да помисля какво означава всичко това.

Микаел кимна.

Тя си тръгна, без да го целуне по бузата, и го остави да плати сметката.

ЕРИКА БЕРГЕР БЕ ПАРКИРАЛА на двеста метра от „Гърнето на Самир“ и бе изминала половината път, когато усети толкова силно сърцебиене, че се принуди да спре и да се опре на стената до нечия врата. Стана ѝ зле.

Стоя така дълго, вдишвайки прохладния майски въздух. Внезапно осъзна, че от първи май насам е работила по петнайсет часа на ден. Скоро щяха да станат три седмици. А как щеше да се чувства след три години? Как се бе почувствал Мурандер, преди да падне мъртъв насред редакцията?

След десет минути се върна в „Гърнето на Самир“ и срещна Микаел точно когато излизаше през вратата. Той изумен се спря.

– Ерика…

– Не казвай нищо, Микаел. Толкова отдавна сме приятели, че нищо не може да ни раздели. Ти си най-добрият ми приятел и сега положението е същото, каквото беше онзи път, когато преди две години изчезна в Хедещад, само че наопаки. Чувствам се потисната и нещастна.

Той кимна и я обгърна с ръце. Тя внезапно усети сълзи да напират в очите ѝ.

– Три седмици в СМП вече ме убиха – каза и се засмя.

– Хайде, хайде. Май трябва нещо повече, за да се убие Ерика Бергер.

– Апартаментът ти не става. Твърде съм уморена да пътувам за дома в Салтшьобаден. Ще заспя на волана и ще се пребия. Току-що реших нещо. Ще се разходя до „Скандик Краун“ и ще си взема стая. Ела с мен.

Той кимна.

– Сега се казва „Хилтън“.

– Майната му.

ИЗМИНАХА ПЕША краткото разстояние. Никой не продума. Михаел държеше ръката си около раменете ѝ. Ерика го погледна и видя, че и той е точно толкова уморен, колкото и тя.

Отидоха направо на рецепцията, взеха двойна стая и платиха с кредитната карта на Ерика. Качиха се, съблякоха се, взеха душ и се пъхнаха в леглото. Ерика имаше мускулна треска, сякаш бе участвала в Стокхолмския маратон. Известно време се прегръщаха и заспаха като духнати свещи.

Никой от тях не разбра, че са наблюдавани. Така и не забелязаха мъжа, който ги следеше във фоайето на хотела.

Загрузка...