Взривената въздушна кула

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА Четвъртък, 2 юни

ЕРИКА БЕРГЕР СЕ СЪБУДИ в девет и пет от звъна на мобилния.

– Добро утро, госпожице Бергер. Драган Армански. Разбрах, че нещо се е случило през нощта.

Ерика обясни какво бе станало и попита дали „Милтън Секюрити“ могат да заместят Nacka Integrated Protection.

– При всички случаи можем да инсталираме добре действаща аларма – каза Армански. – Проблемът е, че най-близката наша кола през нощта е в центъра на Нака. Времето, което ще отнеме, е трийсет минути. Имаме договор за сътрудничество с местна фирма за сигурност, „Адам“, във Фисксетра, която може да се отзове за десет минути.

– Пак по-добре, отколкото NIP, които въобще не идват.

– Бих искал да те информирам, че това е фамилна фирма от баща, двама сина и един-двама братовчеди. Гърци, хубави хора, познавам бащата от много години. Заети са 320 дни в годината. В дните, когато нямат възможност заради ваканция или нещо друго, съобщават предварително и тогава работи нашата кола в Нака.

– Това ме урежда.

– Тази сутрин ще изпратя човек. Казва се Давид Русин и вече е на път към теб. Ще направи охранителен анализ. Ще има нужда от ключовете ти, ако не си у дома, както и от разрешението ти да огледа къщата от горе до долу. Ще я снима, ще снима терена и най-близкото обкръжение.

– Разбирам.

– Русин е много опитен и ще ти предложи добри охранителни мерки. След няколко дни планът ще е готов. Обхваща аларма срещу нападение, пожар и защита срещу взлом.

– Окей.

– Ако нещо се случи, бихме искали да знаеш какво да правиш през десетте минути, които са нужни колата от Фискестра да пристигне при теб.

– Да.

– Още следобед ще инсталираме алармата. После ще трябва да подпишем договор.

Веднага след разговора с Драган Армански Ерика осъзна, че се е успала. Вдигна мобилния и се обади на редакционния секретар Петер Фредриксон, като му обясни, че се е наранила, и го помоли да отложи една среща в десет.

– Не си ли добре? – попита той.

– Срязах си крака – каза Ерика. – Ще докуцукам веднага щом се оправя.

Започна с посещение в тоалетната, непосредствено до спалнята. После обу черни панталони и взе назаем един пантоф на мъжа си за наранения си крак. Избра черна блуза и взе сакото си. Преди да махне гумения клин от вратата на спалнята, се въоръжи със спрея.

Предпазливо премина през къщата и сложи кафеварката. Закуси до кухненската маса, наострила уши за непознати звуци. Тъкмо си наля втора чаша, и Давид Русин от „Милтън Секюрити“ почука на вратата.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ОТИДЕ на Бергсгатан, където събра четиримата си сътрудници на утринна конференция.

– Сега вече имаме срок – каза тя. – Трябва да сме готови до 13 юли, когато започва процесът срещу Лисбет Саландер. Това означава, че имаме около месец. Да уточним и решим кои неща са най-важните в момента. Кой ще започне?

Берглунд се прокашля.

– Русият, с когото се среща Мортенсон. Кой е той?

Всички кимнаха. Разговорът потръгна.

– Имаме негови снимки, но нямаме представа как да го намерим. Не можем да го обявим за издирване.

– А Гулберг? Трябва да има нещо, което да проследим. Той е в тайната държавна полиция от началото на петдесетте години до 1964-та, когато е основана РПС/Сек. После изчезва някъде.

Фигерула кимна.

– Да заключим ли, че „клубът Залаченко“ е основан през 1964-та? Много преди Залаченко да се е появил тук?

– Целта трябва да е била някоя друга… тайна организация в организацията.

– Било е след Венерстрьом. Всички са били параноици.

– Нещо като тайна шпионска полиция?

– Всъщност в чужбина има нещо такова. В САЩ е била създадена специална група преследвачи на шпиони вътре в ЦРУ през шейсетте години. Ръководела се е от някой си Джеймс Джизъс Енгелтън и за малко да саботира цялото ЦРУ. Бандата на Енгелтън била от фанатици и параноици – те подозирали всеки от ЦРУ, че е руски агент. Резултатът бил, че дейността на ЦРУ до голяма степен била парализирана.

– Но това са само спекулации…

– Къде се събират старите лични досиета?

– Гулберг го няма в тях. Вече проверих.

– А бюджетът? Такава операция трябва да се финансира някак…

Дискусията продължи до обяд, когато Моника Фигерула се извини и отиде в гимнастическия салон да размисли на спокойствие.

ЕРИКА БЕРГЕР ВЛЕЗЕ в редакцията на СМП чак на обяд. Куцаше. Кракът толкова я болеше, че просто не можеше да стъпи на него. Заподскача към буркана и с облекчение се отпусна на своя служебен стол. Петер Фредриксон я видя от мястото си на централното бюро. Тя му махна да дойде.

– Какво се е случило? – попита той.

– Стъпих на парче стъкло, което заседна в петата.

– Не звучи добре.

– Не. Не е добре. Петер, идвал ли е някой странен имейл за някого?

– Не съм чул.

– Окей. Дръж си ушите отворени. Искам да знам, ако се случват странни работи в СМП.

– Какво искаш да кажеш?

– Страхувам се, че има някакъв идиот, който изпраща гадни имейли и който ме е нарочил за своя жертва. Затова искам да знам, ако надушиш нещо.

– Такъв тип имейли, като ония за Ева Карлсон?

– Всичко, което е странно. Самата аз получих дузина налудничави писма, които ме обвиняват по малко във всичко и предлагат да ми бъдат сторени разнообразни перверзни неща.

Петер Фредриксон помръкна.

– И откога?

– От две седмици. Казвай сега. Какво ще има утре във вестника?

– Хм…

– Какво „хм“?

– Холм и шефът на правния отдел отново са във война.

– Тъй ли? И защо?

– Заради Юханес Фриск. Ти си продължила срока на заместничеството му и си му възложила репортаж, а той не иска да каже за какво.

– И не трябва да казва. Моя заповед.

– Така и отвръща. Което означава, че Холм и правният редактор са ти сърдити.

– Разбирам. Назначи една среща в правната редакция в три следобед, за да обясня положението.

– Холм е доста кисел…

– И аз съм кисела на Холм, така че сме квит.

Ерика вдигна поглед. Мамка му, трябва да се заема с Боргшьо.

– Боргшьо ще дойде следобед и иска среща с теб. Подозирам, че това е работа на Холм.

– Окей. По кое време?

– В два.

И той започна да говори за утрешния брой.

ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН посети Лисбет Саландер по обяд. Тя отмести чинията си със зеленчукова яхния. Както винаги, той я прегледа, но тя забеляза, че вече не влага душа в прегледите.

– Здрава си – констатира той.

– Хм… Трябва нещо да направиш за храната на това място.

– Храната?

– Не можеш ли да уредиш една пица или нещо такова?

– Съжалявам. Бюджетът не достига.

– Така си и мислех.

– Лисбет, утре ще направим обстоен преглед на състоянието ти…

– Разбирам. Вече съм здрава.

– Достатъчно здрава, за да бъдеш преместена в ареста в Крунуберг в Стокхолм.

Тя кимна.

– Вероятно ще мога да измъкна още една седмица, но колегите ми ще започнат да си задават въпроси.

– Не го прави.

– Сигурна ли си?

Тя кимна.

– Готова съм. Пък и трябва да стане рано или късно.

Той кимна.

– Добре тогава – каза Андеш Юнасон. – Утре ще дам зелена светлина за преместването ти. Това значи, че ще те преместят доста скоро.

Тя кимна.

– Възможно е още през уикенда. Ръководството на болницата не те иска повече тук.

– Разбирам.

– А… твоята играчка…

– Ще бъде в нишата зад масичката.

Тя посочи.

– Окей.

Седяха тихо известно време, преди Андеш Юнасон да се изправи.

– Трябва да видя други пациенти, които повече се нуждаят от помощта ми.

– Благодаря за всичко. Длъжница съм ти.

– Просто си вършех работата.

– Не. Направи значително повече. Няма да го забравя.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ВЛЕЗЕ в полицията на Кунгсхолмен през вратата към Пулхемсгатан. Моника Фигерула го посрещна и го въведе в помещенията на Отдела за защита на конституцията. Спогледаха се мълчаливо в асансьора.

– Не е ли лудост да се показвам в полицията? – попита Микаел. – Някой може да ме види и да се запита защо съм тук.

Моника Фигерула кимна.

– Това ще е единствената среща. За в бъдеще ще се срещаме в малък офис, който наехме на Фридхемсплан. От утре. Но сега е окей. Отделът за защита на конституцията е малък, почти на самоиздръжка и никой в РПС/Сек не се интересува от него. Пък и сме на съвсем друг етаж от останалите от Сепо.

Микаел кимна на Тощен Едклинт, без да се ръкува, и поздрави двамата сътрудници, които явно участваха в разследването на Едклинт. Представиха се като Стефан и Андеш. Микаел отбеляза, че не споменаха презимената си.

– С какво ще започнем? – попита Микаел.

– Какво ще кажеш с малко кафе… Моника?

– Да, благодаря – каза Моника Фигерула.

Микаел забеляза, че шефът на Отдела за защита на конституцията се поколеба, преди да се надигне и вземе каната с кафе, която занесе на масата за съвещания, където чашите вече бяха сервирани. Тощен Едклинт сигурно беше предполагал, че Моника Фигерула ще поднесе кафето. Микаел забеляза, че Едклинт се поусмихна, което на Микаел му се стори добър знак. После стана сериозен.

– Честно казано, не знам как ще се справим с тази ситуация. Това, че един журналист участва в работни срещи на Полицията за сигурност, вероятно е уникално. Онова, за което говорим сега, са неща, които в много отношения са строго секретни.

– Не се интересувам от военни тайни. Интересувам се от „клуба Залаченко“.

– Но трябва да въведем някакви правила. Преди всичко сътрудниците не трябва да бъдат споменавани в твоите текстове.

– Окей.

Едклинт изненадано погледна Микаел Блумквист.

– Второ, няма да разговаряш с никой от сътрудниците, освен с мен и Моника Фигерула. Ние решаваме какво да научиш.

– Ако имаш дълъг списък с изисквания, трябваше да ги споменеш вчера.

– Вчера не бях размислил по въпроса.

– Тогава ще ти кажа нещо. Това вероятно е първият и единствен път в професионалната ми кариера, когато сядам да обсъждам съдържанието на непубликуван материал пред полицай. Така че, за да те цитирам… честно казано, не знам как ще се справя с тази ситуация.

Кратка тишина надвисна над масата.

– Може би ние…

– Какво ще кажете, ако…

Едклинт и Моника Фигерула заговориха едновременно, но замълчаха.

– Аз преследвам „клуба Залаченко“. Вие искате да осъдите „клуба Залаченко“. Да се придържаме към това.

Едклинт кимна.

– Какво имате?

Едклинт обясни какво са изровили Моника Фигерула и групата ѝ. Показа снимката на Еверт Гулберг заедно с шпионина полковник Стиг Венерстрьом.

– Добре. Искам копие от тази снимка.

– Има я в архива на издателство „Олен & Окерлунд“ – каза Моника Фигерула.

– Тя е на масата пред мен. С текст на гърба – каза Микаел.

– Окей. Дайте му копие.

– Това означава, че Залаченко е убит от Секцията.

– Убийство и самоубийство на мъж, който умирал от рак. Гулберг още е жив, но лекарите му дават най-много няколко седмици. Има такива мозъчни травми след опита за самоубийство, че по принцип е мъртвец.

– И той е бил главният отговарящ за Залаченко, когато онзи е избягал.

– Откъде знаеш?

– Гулберг се е срещнал с министър-председателя Турбьорн Фелдин шест седмици след бягството на Залаченко.

– Можеш ли да го докажеш?

– Йес. Дневникът на посетителите в правителствената канцелария. Гулберг е отишъл там заедно с тогавашния шеф на РПС/Сек.

– Който днес е покойник.

– Но Фелдин е жив и готов да разкаже за това.

– А ти…

– Не, аз не съм разговарял с Фелдин. Но друг го е направил. Не мога да издам човека. Защита на източниците.

Микаел обясни как Турбьорн Фелдин е реагирал на информацията за Залаченко и как е заминал за Холандия и се е срещнал с Янерюд.

– Значи „клубът Залаченко“ се намира някъде другаде в тази сграда – каза Микаел и посочи снимката.

– Отчасти. Смятаме, че това е организация в организацията. „Клубът Залаченко“ не може да съществува без подкрепата на ключови фигури в тази сграда. Но смятаме, че така наречената Секция за специални анализи е установена някъде извън Къщата.

– Значи някой, назначен в Сепо, може да получава заплата от Сепо и после да докладва на друг работодател.

– Горе-долу е така.

– И кой в Къщата помага на „клуба Залаченко“?

– Още не знаем. Но имаме някои заподозрени.

– Мортенсон – предположи Микаел.

Едклинт кимна.

– Мортенсон работи за Сепо и когато е необходим на „клуба Залаченко“, го освобождават от обикновената му работа.

– Как става това на практика?

– Много добър въпрос – каза Едклинт и слабо се усмихна. – Не би ли имал желание да работиш за нас?

– Никога – каза Микаел.

– Само се шегувам. Но това е естествен въпрос. Имаме един заподозрян, но още не можем да приведем доказателства.

– Да видим… трябва да е някой с административни пълномощия.

– Подозирам шефа на канцеларията Алберт Шенке – каза Моника Фигерула.

– И тук удряме на първия камък – каза Едклинт. – Дадохме ти име, но данните не са документирани. Как смяташ да постъпиш с това?

– Не мога да публикувам име, за което не разполагам с документация. Ако Шенке е невинен, ще осъди „Милениум“ за клевета.

– Добре. Тогава сме единодушни. Това сътрудничество трябва да се основава на взаимно доверие. Сега е твой ред. Ти какво имаш?

– Три имена – каза Микаел. – Първите две са на членове на „клуба Залаченко“ през осемдесетте.

Едклинт и Фигерула веднага грейнаха.

– Ханс фон Ротингер и Фредрик Клинтон. Ротингер е мъртъв. Клинтон е пенсионер. Но и двамата са били в най-тесния кръг около Залаченко.

– А третото име? – попита Едклинт.

– Телебориан е свързан с човек на име Юнас. Не знаем презимето, но знаем, че е в „клуба Залаченко“ от 2005-а… Дори се питахме дали не е оня мъж, който е на снимката с Мортенсон от „Копакабана“.

– И в каква връзка изскочи името Юнас?

– Лисбет Саландер е хакнала компютъра на Петер Телебориан и можахме да проследим кореспонденция, показваща, че Телебориан е съзаклятничил с Юнас по същия начин, по който го е правил с Бьорк през 1991-ва. Дава инструкции на Телебориан. И сега стигаме до втория препъникамък – каза Микаел и се усмихна на Едклинт. – Мога да документирам твърденията си, но не мога да ви предоставя документацията, без да издам източника. Ще трябва да разчитате на думата ми.

Едклинт изглеждаше замислен.

– Може би някой колега на Телебориан от Упсала – предположи той. – Окей. Ще започнем с Клинтон и Фон Ротингер. Кажи каквото знаеш.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА УПРАВАТА МАГНУС БОРГШЬО прие Ерика Бергер в стаята си до съвещателната зала на управителния съвет. Изглеждаше разтревожен.

– Разбрах, че си се наранила – каза и посочи крака ѝ.

– Ще мине – отвърна Ерика и опря патериците на бюрото му, после седна в стола за посетители.

– Аха, това е добре. Ерика, тук си вече един месец и бих искал да имаме възможност да се посъвещаваме. Как върви работата?

Трябва да обсъдя „Витавара“ с него. Но как? Кога?

– Започнах да овладявам положението. Има два проблема. От една страна, СМП има икономически трудности и бюджетът може да затрие вестника. От друга, в редакцията на СМП има невероятно много мъртви души.

– Толкова ли няма положителни страни?

– Има. Сума ти рутинирани професионалисти, които знаят как да си вършат работата. Но има и други, които не им позволяват това.

– Холм разговаря с мен…

– Знам.

Боргшьо вдигна вежди.

– Съставил си е мнение за теб. Общо взето, отрицателно.

– Окей. И аз имам мнение за него.

– Отрицателно? Не е хубаво, ако не можете да се сработите.

– Нямам проблем да се сработим. Затова пък той има проблем с мен.

Ерика въздъхна.

– Докарва ме до лудост. Холм е опитен и без съмнение един от най-компетентните шефове на новини, които познавам. Същевременно е мръсник. Интригантства и настройва хората един срещу друг. Работя в медиите от двайсет и пет години и никога не съм се сблъсквала с подобен човек на шефска позиция.

– Сигурно има сериозни затруднения в работата. Притиснат е отвсякъде.

– Да, но това не означава, че трябва да се държи като идиот. Холм е истинска катастрофа и една от най-важните причини за това е, че е неспособен да накара хората да работят в екип. Изглежда, смята, че служебната му характеристика е да управлява, като унищожава.

– Тежки думи.

– Давам на Холм един месец да промени поведението си. После вече няма да е шеф на новините. Ще го отстраня.

– Не можеш да го направиш. Работата ти не е да разбиваш трудовата организация.

Ерика замълча, изучавайки председателя на управата.

– Извинявай, че го отбелязвам, но ти беше този, който ме назначи. При това изработихме договор, който ми развързва ръцете да прокарвам редакционните промени, които смятам за необходими. Служебната ми характеристика е да обновя вестника, а това мога да направя само ако променя организацията и трудовите навици.

– Холм е посветил живота си на СМП.

– Да. И е на 58 години, след шест години излиза в пенсия, а аз не мога да си позволя да го търпя като товар през това време. Не ме разбирай криво, Магнус. От момента, в който седнах в буркана, задача на живота ми стана да повиша качеството на СМП и да увелича тиража. Холм може да избира между това да прави каквото аз искам или да прави нещо друго. Ще прегазя абсолютно всеки, който стои на пътя на тази цел или по някакъв друг начин накърнява интересите на СМП.

Мамка му… трябва да повдигна въпроса за „Витавара“. Боргшьо ще бъде уволнен.

Боргшьо внезапно се усмихна.

– Мисля, че и ти си в затруднение.

– Да, така е, и е много жалко. Работата ми е да правя добър вестник, а мога да го направя само ако имам добре функциониращо ръководство и сътрудници, на които им е добре тук.

След срещата с Боргшьо Ерика закуцука обратно към буркана. Чувстваше се неприятно. Беше разговаряла с Боргшьо четирийсет и пет минути, без дори да повдигне въпроса за „Витавара“. С други думи, не беше особено пряма и честна с него.

Когато отвори компютъра си, намери имейл от MikBlom@Millenium. И тъй като много добре знаеше, че подобен имейл адрес не съществува в „Милениум“, лесно се досети, че това е ново послание от нейния кибер сталкер. Отвори имейла.

МИСЛИШ, ЧЕ БОРГШЬО ЩЕ УСПЕЕ ДА ТЕ СПАСИ, МАЛКА КУРВО!

КАК Е КРАЧЕТО?

Тя вдигна поглед и спонтанно огледа редакцията. Видя Холм. И той я гледаше. После ѝ кимна и се усмихна.

Имейлите ги пише някой в СМП – помисли Ерика.

СРЕЩАТА В ОТДЕЛА ЗА ЗАЩИТА НА КОНСТИТУЦИЯТА не приключи преди пет. Разбраха се за нова среща следващата седмица и че Микаел Блумквист ще се обръща към Моника Фигерула в случай на необходимост от контакт с РПС/Сек. Микаел взе компютърната си чанта и се изправи.

– Как ще изляза оттук? – попита.

– Сам не можеш да тичаш наоколо – каза Едклинт.

– Аз ще го изведа – каза Моника Фигерула. – Изчакай някоя минута да си оправя стаята.

Правиха си компания през парка Крунуберг до площад Фридхемсплан.

– И сега какво? – запита Микаел.

– Ще поддържаме връзка – отвърна Моника Фигерула.

– Започва да ми харесва връзката със Сепо – каза Микаел и ѝ се усмихна.

– Имаш ли желание за вечеря по-късно днес?

– Пак ли босненският ресторант?

– Не, не мога да си позволя да вечерям навън всяка вечер. Смятах да направя нещо у дома.

Тя спря и му се усмихна.

– Знаеш ли какво ми се иска да направя точно сега? – каза Моника Фигерула.

– Не.

– Искам да те заведа у дома и да те съблека.

– Малко ще е трудно.

– Знам. Не смятам да казвам на шефа.

– Не знаем как ще се развие цялата тази история. Може да попаднем от двете страни на барикадата.

– Ще поема риска. Идваш ли доброволно, или да ти сложа белезници?

Той кимна. Тя го взе под ръка и го поведе към Понтунергатан. Трийсет секунди след като затвориха вратата на жилището ѝ, бяха вече голи.

ДАВИД РУСИН, СЪВЕТНИК ПО СИГУРНОСТТА в „Милтън Секюрити“, чакаше Ерика Бергер, когато тя се прибра около седем вечерта. Кракът толкова силно я болеше, че се довлече до кухнята и рухна на най-близкия стол. Той бе направил кафе и ѝ го поднесе.

– Благодаря. Правенето на кафе влиза ли в сервизния договор на „Милтън“?

Той учтиво се усмихна. Давид Русин бе закръглен мъж около 50-те, с червеникава брадичка.

– Добре, че можех да ползвам кухнята през деня. Благодаря.

– Най-малкото, което мога да предложа. Какво е положението?

– През деня дойдоха нашите техници и инсталираха добра аларма. След малко ще ти покажа как работи. Освен това проверих жилището ти от избата до тавана и огледах околностите. Онова, което следва, е да обсъдя твоята ситуация с колегите в „Милтън“ и след няколко дни ще имаме анализ, който ще прегледаме заедно с теб. Но дотогава има някои неща, които трябва да обсъдим.

– Окей.

– Първо има някои формалности. Окончателният договор ще се състави по-късно, зависи на какви услуги ще се спрем, но тук има документ, че възлагаш на „Милтън Секюрити“ да инсталира аларма, което направихме днес. Това е двустранен стандартен договор, който означава, че „Милтън“ има известни изисквания към теб и че се нагърбваме с някои неща, между които пазене в тайна и други такива.

– Поставяте ми изисквания?

– Да. Алармата си е аларма, но не означава нищо, ако в дневната ти влезе някой луд с автоматично оръжие. За да има сигурността някакъв смисъл, трябва да се обмислят някои неща, а това означава, че ти и съпругът ти ще обмислите някои неща и ще предприемете съответните мерки. Ще прегледам заедно с теб някои точки.

– Окей.

– Няма да гадая какъв ще е окончателният анализ, но ето каква е общата ситуация. Ти и мъжът ти живеете във вила. Зад къщата имате бряг и няколко големи вили наоколо. Доколкото успях да видя, твоите съседи нямат особено добър поглед към къщата ти и тя е относително изолирана.

– Така е.

– Това означава, че някой натрапник има пълната възможност да доближи дома ти, без да го забележат.

– Съседите отдясно ги няма през по-голямата част от годината, а вляво живее възрастна двойка, която си ляга доста рано.

– Точно. Освен това оградите на къщите са една срещу друга. Има малко прозорци. Ако натрапникът влезе в имота ти, ще му трябват пет секунди да свие от пътя и да мине от задната страна на къщата – там изобщо нищо не се вижда. Зад къщата има висок жив плет, гараж и голяма необитаема сграда.

– Това е ателието на мъжа ми.

– Художник е, доколкото разбрах.

– Така е. После?

– Натрапникът, който е счупил прозореца и е напръскал със спрей фасадата, е могъл да го направи напълно необезпокоявано. Имало е известен риск шумът от счупеното стъкло да се чуе и някой да реагира, но къщата е под ъгъл и звукът е бил погълнат от фасадата.

– Ясно.

– Другото е, че имаш голяма къща, от около 250 квадрата заедно с мазето и тавана. Единайсет стаи на два етажа.

– Къщата е наследство на Грегер от родителите му.

– Съответно има множество начини да се проникне в нея. През антрето, през френския прозорец отзад, през верандата на горния етаж и през гаража. Освен това на долния етаж има прозорци и шест прозореца на мазето, изцяло без аларма. Накрая мога да се промъкна и като използвам противопожарната стълба от задната страна на къщата и вляза през мансардния прозорец на тавана, който е затворен само с кука.

– Звучи сякаш цялата къща зее. Какво ще правим?

– Алармата, която монтирахме днес, е временна. Ще се върнем следващата седмица и ще направим истинска инсталация с аларма на всеки прозорец на долния етаж и в мазето. Това ще е твоята защита от взлом, в случай че теб и мъжът ти ви няма.

– Окей.

– Но при сегашното положение ти си била изложена на заплаха от определен индивид. Това е значително по-сериозно. Изобщо нямаме никаква представа кой е той, какви са мотивите му и докъде е решен да стигне, но можем да направим известни заключения. По-точно, че не става дума само за обикновена заплаха, а за някой, който си е направил труда да измине дългия път до Салтшьобаден, да дойде до жилището ти и да го нападне. Тук предусещам беда.

– Съгласна съм.

– Говорих с Армански през деня и сме съгласни, че имаме ясна картина на заплахата.

– Така.

– Докато научим повече за този, който те заплашва, ще се подсигурим.

– Което означава…?

– Първо. Алармата, инсталирана днес, съдържа два компонента. Обикновена аларма против взлом, която е включена, когато не си у дома, и датчици за движение на долния етаж, които трябва да включваш, когато си на горния етаж нощем.

– Окей.

– Това е малко неприятно, защото трябва да изключваш алармата всеки път, когато слизаш на долния етаж.

– Разбирам.

– Второ. Днес сменихме вратата на спалнята ти.

– Сменили сте вратата на спалнята?

– Да. Монтирахме блиндирана стоманена врата. Не се тревожи, тя е боядисана в бяло и изглежда като обикновена врата на спалня. Разликата е, че автоматично се заключва, щом я затвориш. За да я отвориш отвътре, трябва само да натиснеш дръжката надолу, като на всяка друга врата. Но за да я отвориш отвън, трябва да набереш трицифрен код на плочка, сложена направо на дръжката.

– Окей.

– Ако те нападнат в къщата, имаш една сигурна стая, в която можеш да се барикадираш. Стените са стабилни и доста време трябва, за да се разбие вратата с инструменти. И трето, ще монтираме охранителни камери, за да можеш да виждаш какво става в задния двор и на долния етаж, докато си в спалнята. Ще стане по-късно през седмицата, с инсталирането на датчици извън къщата.

– Ех… Май за в бъдеще спалнята няма да е много романтично място.

– Има малък монитор. Можем да го вградим в гардероб или в шкаф, така че да не ти е пред очите.

– Окей.

– През седмицата искам да сменя вратите и в кабинета, и в някоя стая долу. Та ако нещо се случи, бързо да можеш да потърсиш закрила и да заключиш вратата, докато очакваш помощ.

– Да.

– Ако погрешка включиш алармата, веднага трябва да позвъниш в централата на „Милтън Секюрити“ и да я изключиш. За да го направиш, трябва да дадеш парола, регистрирана при нас. Ако я забравиш, пак ще се изключи, но тогава ще ти струва пари.

– Разбирам.

– Четвърто. На четири места в къщата има аларма срещу нападение. Долу в кухнята, в антрето, в работната ти стая на горния етаж и в спалнята. Тя се състои от три копчета, които натискаш едновременно и ги държиш така три секунди. Можеш да го направиш с една ръка, но не трябва да бъркаш.

– Тъй.

– Ако алармата срещу нападение започне да вие, ще се случат три неща. Първо, веднага ще дойдат колите на „Милтън“. Най-близката ще дойде от фирмата „Адам“ във Фисксетра. Има двама яки юнаци, които ще пристигнат до десет-дванайсет минути. Второ, ще дойде и кола от Нака. Ще отнеме вероятно двайсет, най-вероятно двайсет и пет минути. И трето, полицията се алармира автоматично. С други думи, няколко коли ще дойдат на място с разлика от няколко минути.

– Окей.

– Алармата срещу нападение не може да се изключи както алармата срещу взлом. Тоест не можеш да позвъниш и да кажеш, че е станала грешка. Дори да ни посрещнеш и да кажеш, че е грешка, полицията ще трябва да влезе в къщата. Искаме да сме сигурни, че няма някой с насочен пистолет срещу главата на съпруга ти или нещо такова. Алармата срещу нападение ще се използва само когато има истинска опасност.

– Разбирам.

– Не е необходимо да е физическо нападение. Може някой да се опита да влезе или да се появи в задния двор. Ако се усещаш и най-малко застрашена, ще я използваш, но трябва добре да прецениш.

– Обещавам.

– Забелязах, че имаш стикове за голф тук-там из къщата.

– Да. Снощи спах тук сама.

– Лично аз бих отишъл на хотел. Нямам нищо против да предприемеш защитни мерки. Но се надявам да ти е ясно, че със стик за голф лесно можеш да убиеш нападателя.

– Хм…

– А ако го направиш, най-вероятно ще те подведат за убийство.

– Тогава аз…

– Не казвай нищо. Знам какво ще кажеш.

– Ако някой ме нападне, ще му разбия черепа.

– Разбирам те. Но като се доверяваш на „Милтън Секюрити“, имаш алтернатива. Можеш да извикаш помощ и преди всичко да не попадаш в ситуация да трябва да разбиваш нечий череп.

– Окей.

– А какво впрочем ще направиш със стиковете за голф, ако той е въоръжен с огнестрелно оръжие? Сигурността означава да си крачка напред пред онзи, който ти желае злото.

– А какво да направя, ако някой сталкер ме преследва?

– Ще се погрижиш никога да няма възможността да заплаши живота ти. Сега положението е такова, че няма да сме готови с инсталирането по-рано от два дни, а трябва и да проведем разговор със съпруга ти. Той трябва да е наясно с охранителната система не по-зле от теб.

– Добре.

– Дотогава не бих искал да живееш тук.

– Нямам възможност да се местя. Мъжът ми ще се върне след няколко дни. Но и той, и аз пътуваме доста често и сме сами тук от време на време.

– Разбирам. Но става дума само за няколко дни, докато инсталираме всичко. Нямаш ли някой познат, у когото да отидеш?

Ерика за момент помисли за Микаел Блумквист и жилището му, но си спомни, че идеята никак не е добра.

– Благодаря… но искам да си живея у дома.

– Така си и мислех. В такъв случай добре е да имаш компания за остатъка от седмицата.

– Хм…

– Нямаш ли някой познат, който да дойде живее при теб?

– Сигурно. Но не и в седем и половина вечерта, и то когато нищо чудно някой луд убиец да броди в задния двор.

Давид Русин поразмисли.

– Окей. Имаш ли нещо против компанията на сътрудник от „Милтън“? Мога да звънна и да попитам дали едно момиче, на име Сузан Линдер, е свободна тази вечер. Със сигурност няма да откаже няколко стотачки.

– Какво ще струва?

– Ще се разберете с нея. Това е извън всякакви формалности. Но Линдер е бивша полицайка. Ако ще ти бъде охрана, ще е скъпо.

Сериозният тон на Давид Русин ѝ подейства. Ерика Бергер внезапно осъзна, че той седи и трезво обмисля възможността някой да заплашва живота ѝ. Дали не преувеличаваше? Но пък защо тогава се обади в „Милтън Секюрити“ да ги моли да ѝ инсталират аларма?

– Окей. Обади ѝ се. Ще постеля в стаята за гости.

ЕДВА В ДЕВЕТ ВЕЧЕРТА Моника Фигерула и Микаел Блумквист се увиха в чаршафи, отидоха в кухнята и спретнаха студена макаронена салата с риба тон и бекон. Към вечерята пиха вода. Моника Фигерула изведнъж се разкикоти.

– Какво?

– Подозирам, че Едклинт щеше да се изненада, ако ни видеше точно сега. Не вярвам, че е имал предвид да правя секс с теб, когато ми нареди да те следя изкъсо.

– Ти започна всичко това. Трябваше да избирам дали да бъда окован, или да дойда доброволно.

– Знам. Но никак не беше трудно да бъдеш убеден.

– Може би не разбираш, но ти направо крещиш от сексапил. Кой мъж си мислиш, че може да устои на това?

– Благодаря. Но чак толкова секси не съм. Както и не правя толкова често секс.

– Хм…

– Истина е. Не скачам в леглото с много мъже. През пролетта бях с един. Но свърши.

– Защо?

– Беше сладък, но бе като в уморително състезание по канадска борба. Бях по-силната и той не го понесе.

– Окей.

– Ти такъв мъж ли си, дето да иска канадска борба с мен?

– Искаш да кажеш дали съм мъж, който има проблем с това, че си добре тренирана и физически по-силна? Не.

– Дано. Забелязах, че доста мъже се интересуват от мен, после започват да ме предизвикват и да намират различни начини да показват превъзходството си. Особено ако разберат, че съм ченге.

– Не смятам да се състезавам с теб. В моята област съм по-добър от теб. А ти си по-добра от мен в това, което правиш.

– Добре. С такова отношение може да се живее.

– Защо ме свали?

– Ами поддавам се на импулси. Ти беше такъв импулс.

– Добре. Но ти си полицайка от Сепо и си в средата на разследване, в което съм само актьор…

– Искаш да кажеш, че е непрофесионално от моя страна. Прав си. Не трябваше да го правя. И може да имам ужасни проблеми, ако се разбере. Едклинт ще бъде бесен.

– Няма да те издам.

– Благодаря.

Седяха мълчаливо известно време.

– Не знам какво ще излезе от това. Ти си мъж, който доста хойка, доколкото разбрах. Вярно ли е?

– Да. За съжаление. И за момента не си търся приятелка.

– Окей. Предупредена съм. И аз не си търся постоянен партньор. Ще бъдем ли само приятели?

– Абсолютно. Моника, няма никому да казвам, че сме били заедно. Защото може да изпадна в ужасен конфликт с колегите ти.

– Не вярвам. Едклинт е добродушен. А и наистина искаме да заковем този „клуб Залаченко“. Ако теориите ти се окажат верни, това е пълно безумие.

– Ще видим.

– Бил си и с Лисбет Саландер, нали?

Мике вдигна поглед и погледна Моника Фигерула.

– Слушай… не съм отворен дневник, който да четеш. Отношението ми към Лисбет не засяга никого.

– Тя е дъщеря на Залаченко.

– Да. И трябва да живее с това. Но тя не е Залаченко. Има огромна разлика.

– Не исках да кажа това. Просто се питах какъв е твоят ангажимент в цялата история.

– Лисбет е моя приятелка. Това стига като обяснение.

СУЗАН ЛИНДЕР ОТ „Милтън Секюрити“ носеше джинси, черно кожено яке и маратонки. Пристигна в Салтшьобаден към девет вечерта и получи инструкции от Давид Русин, след което направи обиколка из къщата. Бе въоръжена с лаптоп, палка, спрей със сълзотворен газ, белезници и четка за зъби, всичко в чанта тип „милитъри“, която разопакова в стаята за гости у Ерика Бергер. После Ерика Бергер я покани на кафе.

– Благодаря за кафето. Да не си помислиш, че съм гостенка, която трябва да развличаш по всички възможни начини. Всъщност не съм никаква гостенка. А необходимо зло, внезапно намесило се в живота ти, дори и за ден-два. Шест години работих като полицай и четири за „Милтън Секюрити“. И съм обучен телохранител.

– Аха.

– Има заплаха срещу теб и съм тук да бъда на стража, за да можеш спокойно и хубаво да спиш, или да работиш, или да четеш книга, или да правиш каквото си искаш. Ако ти се говори, с удоволствие ще те слушам. Иначе си нося книга, с която мога да се занимавам.

– Окей.

– Искам да кажа да продължиш да си живееш, без да се стараеш да ме забавляваш. Иначе ще се превърна в притеснение за теб. Така че най-добре е да гледаш на мен като на временен колега.

– Ще кажа само, че тази ситуация за мен е необикновена. И преди съм била излагана на заплахи като главен редактор на „Милениум“, но то беше на професионално ниво. А тук някакъв отвратително неприятен тип…

– Който се е закачил точно за теб.

– Нещо такова.

– Ако трябва да организираме истинска охрана, ще струва страшно много пари, а и това трябва да го решите с Драган Армански. И за да си струва, трябва да има ясна картина на заплахата. За мен това е само извънреден труд. Вземам 500 кинта на нощ, за да спя тук, а не у дома. Евтино е и значително под онова, което бих получила, ако изпълнявах задача от „Милтън“. Това устройва ли те?

– Напълно.

– Ако нещо се случи, искам да се заключиш в спалнята и да ме оставиш сама да се справя. Твоята работа е да натиснеш копчето на алармата срещу нападение.

– Разбирам.

– Говоря сериозно. Ако стане разправия, не искам да ми се мотаеш в краката.

ЕРИКА БЕРГЕР СИ ЛЕГНА към единайсет вечерта. Чу звука от ключалката, когато затвори вратата на спалнята. Съблече се замислено и се пъхна в леглото.

Въпреки че можеше да не се занимава с гостенката си, тя прекара със Сузан Линдер два часа на кухненската маса. Забеляза, че отлично се разбират и че компанията на охранителката ѝ е приятна. Обсъждаха психологията на някои мъже, преследващи жени. Сузан Линдер обясни, че не я интересуват психологически алабалистики. Каза, че най-важното е да се спрат кретените и че се чувства много добре в „Милтън Секюрити“, защото задачите ѝ до голяма степен са свързани точно с това – да възпира разни идиоти.

– Защо напусна полицията? – попита Ерика Бергер.

– По-скоро питай защо станах полицай.

– Окей. Защо стана полицай?

– Защото бях на седемнайсет, когато моя близка приятелка бе ограбена и изнасилена от трима злодеи в една кола. Станах полицай, защото имах романтичната представа, че полицията е създадена именно за да предотвратява такива престъпления.

– Да…

– Така и нищо не предотвратих. Като полицай винаги пристигах на място след извършване на престъплението. Не се сработих с тъпия жаргон в отряда. И бързо научих, че някои престъпления дори не се разследват. Ти си типичен пример за това. Обади ли се в полицията за случилото се?

– Да.

– И те се втурнаха насам?

– Не съвсем. Казаха ми да съобщя в най-близкия полицейски участък.

– Окей. Вече знаеш. Сега работя за Армански и там влизам в картинката, преди да се извърши престъплението.

– Заплашени жени?

– Работя с всякакви. Охранителни анализи, охрана, наблюдения и други такива. Но често се касае за заплашени хора и затова там се чувствам значително по-добре, отколкото в полицията.

– Разбирам.

– Естествено, има си и недостатъци.

– Какви?

– Оказваме помощ само на хора, които могат да платят.

Когато си легна, Ерика Бергер се размисли върху казаното от Сузан Линдер. Не всички можеха да си осигурят охрана. Самата тя, без да ѝ мигне окото, бе приела предложението на Давид Русин за няколко смени на врати, за майстори, двойна алармена система и всичко останало. Сумата за предприетите мерки щеше да достигне 50 000 крони. Можеше да си го позволи.

Известно време разсъждава върху усещането си, че онзи, който я заплашва, има нещо общо със СМП. Въпросното лице е знаело, че си е наранила крака. Сети се за Андеш Холм. Не го харесваше, което усилваше подозренията ѝ към него, но новината, че си е наранила крака, се бе разнесла мълниеносно от секундата, в която се появи в редакцията с патерици.

А трябваше да се справи и с проблема с Боргшьо.

Ерика внезапно седна в леглото, сбърчи вежди и се огледа. Запита се къде ли е оставила папката на Хенри Кортез за Боргшьо и „Витавара АД“.

Изправи се, навлече халата и се подпря на едната патерица. После отвори вратата на спалнята, отиде в кабинета си и запали осветлението. Не, не беше влизала в кабинета, откакто… откакто чете папката в банята предишната вечер. Остави я на перваза на прозореца.

Отиде в банята. Папката я нямаше на прозореца.

За миг застина, размишлявайки.

Излязох от ваната, отидох да сложа кафето, настъпих парчето стъкло и вече мислех за друго.

Не си спомняше да е виждала папката сутринта. Не я бе местила никъде.

Внезапно замръзна. Следващите пет минути систематично претърси банята и обърна наопаки кошчета и куп вестници в кухнята и в спалнята. Накрая бе принудена да признае, че папката я няма.

Малко след като настъпи парчето стъкло и преди Давид Русин да се появи на сутринта, някой бе влязъл в банята и взел материала на „Милениум“ за „Витавара АД“.

После се сети, че има и други тайници в къщата. Бързо закуцука обратно към спалнята, където отвори долното чекмедже на бюрото до леглото си. Сърцето ѝ тежеше като камък. Всички хора си имат тайни. Тя събираше своите в бюрото в спалнята. Ерика Бергер не водеше редовно дневник, но имаше периоди, когато го правеше. Там пазеше например стари любовни писма от юношеските си години.

Имаше плик със снимки, доста забавни, когато са били правени, но неподходящи за чужди очи. Веднъж, когато бе на 25 години, Ерика бе ходила в прословутия „Клуб Екстрем“, където се организираха частни партита за срещи на хора, които се забавляваха с кожа и лак. В чекмеджето имаше снимки от купони, на които след изтрезняването сама бе преценила, че се е държала като луда.

И най-катастрофалното, имаше видео, направено по време на ваканция в началото на деветдесетте, когато тя и мъжът ѝ гостуваха на художника стъклописец Туркел Болингер в лятната му къща в Коста дел Сол. Тогава Ерика бе забелязала, че мъжът ѝ има ясно изявени бисексуални наклонности, и двамата попаднаха в едно легло с Туркел. Беше чудесна ваканция. По онова време видеокамерите бяха сравнително нов феномен и филмът, който направиха на шега, определено не беше разрешен за деца.

Чекмеджето беше празно.

Как може да съм толкова изглупяла?

На дъното на чекмеджето някой бе изписал със спрей добре познатите пет букви.