Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА Петък, 1 юли – неделя, 10 юли

ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ процеса срещу Лисбет Саландер Кристер Малм завърши подготовката за печат на дебелата 364 страници книга, която носеше дръзкото заглавие „Секцията“. Корицата бе в синьо. Текстът – в жълто. Най-отдолу Кристер Малм бе поставил седем черно-бели портрета на шведски министър-председатели с големината на пощенска марка. Над тях висеше снимка на Залаченко. Бе използвал паспортната снимка на Залаченко за илюстрация и бе я ретуширал така, че най-тъмните части хвърляха нещо като сянка върху цялата корица. Не беше някакъв изискан дизайн, но бе ефектен. Автори бяха Микаел Блумквист, Хенри Кортез и Малин Ериксон.

Беше пет и половина сутринта и Кристер Малм бе работил цяла нощ. Леко му прилошаваше, изпитваше отчаяна нужда да се прибере у дома си и да спи. Малин Ериксон седя с него цяла нощ, работейки върху окончателната коректура на всяка страница, която Кристер разписваше и принтираше. После заспа на дивана в редакцията.

Кристер Малм събра документите със снимки и изрезки във фолдер. Стартира програма Тoast и извади два диска. Единият остави в сейфа на редакцията. Другият бе взел от сънения Микаел Блумквист малко преди седем.

– Върви у дома да спиш – каза той.

– Тръгвам – отвърна Кристер.

Оставиха Малин да спи и включиха алармата на вратата. Хенри Кортез трябваше да дойде в осем и да поеме следващата смяна. Плеснаха си ръцете и се разделиха пред вратата.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ТРЪГНА към Лундагатан, където отново неохотно взе забравената хонда на Лисбет Саландер. Лично занесе диска на Ян Шьобин, шеф на печатница „Халвигс Реклам“, която се намираше в невзрачна тухлена сграда до железопътната линия в Моронгова. Не искаше да довери доставката на пощите.

Караше бавно и без напрежение, спря за малко, докато в печатницата проверяваха дали дискът е в ред. Увери се, че книгата наистина ще бъде готова в деня на започване на процеса. Проблемът не беше в печатницата, а в навързването на книгата, което отнемаше време. Но Ян Шьобин обеща, че най-малко 500 екземпляра от първия тираж от 10 000 ще бъдат доставени на определената дата. Книгата щеше да излезе в голям джобен формат.

Микаел се увери и в още нещо – всички бяха наясно, че е необходимо да се спазва най-голяма секретност. Преди две години „Халвигс“ при подобни обстоятелства бяха отпечатали книгата на Микаел Блумквист за финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом. Знаеха, че книгите, които излизат от малкото издателство „Милениум“, предлагат нещо изключително.

След това Микаел спокойно се завърна в Стокхолм. Паркира пред жилището си на Белмансгатан и мина през апартамента, колкото да вземе чанта, в която сложи един кат дрехи, самобръсначка и четка за зъби. Продължи към моста на Ставснес във Вермдьо, където паркира и взе ферибота до Сандхамн.

За първи път от Коледа насам отиваше в хижата. Отвори капаците на прозорците да пусне свеж въздух и изпи една газирана вода. Чувстваше се изпразнен, както винаги когато приключеше работа, текстът отидеше в печатницата и нищо вече не можеше да се промени.

После прекара един час в чистене и подреждане – измете, избърса прах, изтърка душкабината, включи хладилника, смени спалното бельо горе в спалничката. Отиде до магазина на ICA и накупи всичко необходимо за един уикенд. После включи кафемашината, седна навън на верандата и изпуши една цигара. Не мислеше за нищо специално.

Малко преди пет слезе до мостика и посрещна Моника Фигерула.

– Мислех, че няма да можеш да се освободиш – каза и я целуна по бузата.

– И аз. Но казах на Едклинт, че през последните седмици съм работила всяка минута и че съм започнала да не си върша работата както трябва. Което си е чиста истина. Имам нужда от два свободни дни да заредя батериите.

– В Сандхамн?

– Не му казах къде отивам – усмихна се тя.

Моника Фигерула отдели известно време да души из простиращата се на двайсет и пет квадратни метра виличка на Микаел. Подложи на критичен преглед кухненския ъгъл, санитарния възел и спалничката, преди да кимне с одобрение. Изми се и се преоблече в тънка лятна рокля, докато Микаел изпече агнешки котлети в сос от червено вино и подреди масата на верандата. Ядоха мълчаливо, наблюдавайки потока яхти, които излизаха или се връщаха в пристанището в Сандхамн. Разделиха си бутилка вино.

– Прекрасна хижа. Тук ли водиш всичките си приятелки? – внезапно попита Моника Фигерула.

– Не всички. Само най-важните.

– Ерика Бергер била ли е тук?

– Няколко пъти.

– А Лисбет Саландер?

– Тя живя тук няколко седмици, докато пишех книгата за Венерстрьом. И преди две години прекарахме заедно коледните празници.

– Значи Бергер и Саландер са важни в твоя живот?

– Ерика е най-добрият ми приятел. Цели двайсет и пет години. А Лисбет е съвсем друга история. Тя е много специална и е най-асоциалната личност, която познавам. Може да се каже, че ми направи голямо впечатление още първия път, когато се срещнахме. Харесвам я. Тя е приятел.

– Жал ли ти е за нея?

– Не. Тя сама предизвика сума ти гадории, които се стовариха върху ѝ. Но изпитвам голяма симпатия и съпричастност към нея.

– Но не си влюбен нито в нея, нито в Бергер?

Той вдигна рамене. Моника Фигерула наблюдаваше един закъснял амиго 23 със запалени фарове, който изпърпори на път за пристанището.

– Ако е любов някой да харесва някого толкова много, то явно съм влюбен в няколко души – каза той.

– А сега и в мен?

Микаел кимна.

Моника Фигерула сбърчи вежди и го погледна.

– Това притеснява ли те? – попита той.

– Че си водил тук жени и преди? Не. Но ме притеснява, че не знам какво точно става между нас. И не мисля, че мога да имам отношения с мъж, който чука наляво и надясно…

– Няма да се извинявам за живота си.

– Впрочем предполагам, че по някакъв начин си падам по теб, защото си това, което си. С теб е лесно да се прави секс, защото няма много приказки. Освен това с теб се чувствам някак на сигурно място. Но всичко започна, защото се поддадох на налудничав импулс. Не се случва често и не го бях планирала. А сега сме на етапа, в който се оказвам една от жените, които каниш тук.

Микаел стоя известно време мълчаливо.

– Не беше нужно да идваш.

– Разбира се, че беше. О, Микаел…

– Знам.

– Нещастна съм. Не искам да се влюбвам в теб. Когато всичко свърши, много ще ме боли.

– Получих тази хижа, когато татко умря и мама се премести у дома в Норланд. Сестра ми получи жилището ни, а аз – хижата. Имам я от около двайсет и пет години.

– Аха.

– Като изключим някои случайни познанства от началото на осемдесетте, тук са били точно пет жени преди теб. Ерика, Лисбет и бившата ми съпруга, с която живях през осемдесетте. Едно момиче, с което доста сериозно се срещах през деветдесетте, и една жена, малко по-възрастна от мен, с която се запознах преди две години и с която се срещам по малко от време на време. Обстоятелствата са малко особени.

– Така ли?

– Държа тази хижа, за да мога да се измъквам от града и да бъда оставян на мира. Тук съм почти винаги сам. Чета книги, пиша, почивам, седя на мостика и гледам лодките. Не е някакво тайно ергенско любовно гнездо.

Той се изправи, взе бутилката вино, която беше поставил на сянка пред вратата.

– Не смятам да ти обещавам нещо – каза той. – Бракът ми се провали, защото аз и Ерика не можехме един без друг.

Той напълни чашите.

– Но ти си най-интересният човек, когото съм срещал от много отдавна. Сякаш отношенията ни се завъртяха с бесни обороти от първия ден. Мисля, че си паднах по теб още когато ме отведе от стълбите у дома. През малкото нощи, които прекарвам вкъщи, се събуждам посред нощ и те желая. Не знам дали искам стабилна връзка, но ужасно се страхувам да не те загубя.

Той я погледна.

– И така, какво смяташ да правим?

– Ще помислим върху въпроса – каза Моника Фигерула. – И аз съм дяволски привлечена от теб.

– Това май започва да става сериозно – каза Микаел.

Тя кимна и внезапно изпита силна тъга. Дълго не си казаха нищо. Когато се стъмни, разчистиха масата, влязоха вътре и затвориха вратата.

В ПЕТЪК, СЕДМИЦА ПРЕДИ процеса, Микаел се спря пред будката при шлюза и погледна афишите на сутрешните вестници. Председателят на управата на „Свенска Морон-Постен“ бе капитулирал и обявил напускането си. Купи вестници и се разходи до „Ява“ на Хорнсгатан, където закуси. Боргшьо изтъкваше семейни причини като повод за внезапното си напускане. Не бе пожелал да коментира твърденията, че напускането му има нещо общо с напускането на Ерика Бергер, на която наредил да прикрие историята с участието му в предприятието на едро „Витавара АД“.

В една колонка обаче се съобщаваше, че председателят на Шведския индустриален съюз е решил да започне етично проучване за това как работят шведски фирми с предприятия в Югоизточна Азия, използващи детска работна ръка.

Изведнъж Микаел Блумквист гръмко се разсмя.

После сгъна сутрешните вестници, отвори своя „Ериксон Т 10“, обади се на ТЯ в ТВ 4 и я прекъсна по средата на обедния ѝ сандвич.

– Здравей, любима – каза Микаел Блумквист. – Предполагам, че все още не искаш среща с мен някоя вечер.

– Здравей, Микаел – засмя се ТЯ от ТВ 4. – Сори, но ти си възможно най-далече от моя тип. Но все пак си готин.

– Ще можеш ли поне да приемеш една вечеря с мен довечера? Ще ми се да пообсъдим някои неща.

– Какво има?

– Преди две години Ерика Бергер сключи сделка с теб за аферата „Венерстрьом“. И се получи добре. Искам да направя и аз същото.

– Казвай.

– Не преди да се договорим за условията. Както и при Венерстрьом, ще публикуваме книга заедно с тематичен брой на вестника. Материалът ще е голям. Предлагам ти изключителни предварителни права и достъп до целия материал, стига да не изтече от теб нещо, преди да сме публикували. В този случай публикацията е доста сложна, защото всичко трябва да стане в един и същи ден.

– Колко голяма е историята?

– По-голяма от тази на Венерстрьом – каза Микаел Блумквист. – Интересува ли те?

– Шегуваш ли се? Къде ще се срещнем?

– Какво ще кажеш за „Гърнето на Самир“? И Ерика Бергер ще дойде.

– Каква е тази работа с Бергер? Върна ли се в „Милениум“, след като я уволниха от СМП?

– Не са я уволнили. Тя си подаде оставката след различия с Боргшьо.

– Той май е истински мухльо.

– Да – каза Микаел Блумквист.

ФРЕДРИК КЛИНТОН слушаше Верди в слушалките си. Общо взето, музиката бе единствената съществена част от живота му, която го отнасяше далеч от апаратите за диализа и ужасните болки в гърба. Не припяваше. Затворил очи, следеше музиката и размахваше дясната си ръка, която сякаш водеше собствен живот, различен от този на разпадащото му се тяло.

Така е то. Раждаме се. Живеем. Остаряваме. Умираме. Той бе свършил своето. Оставаше му разложението.

Чувстваше се странно доволен от живота.

Игра за своя приятел Еверт Гулберг.

Беше събота, 9 юли. По-малко от седмица оставаше до започването на процеса и Секцията вече можеше да изпрати отвратителната история в архива. Сутринта получи съобщение.

Гулберг бе упорит. Когато изстрелваш деветмилиметров куршум в собственото си слепоочие, се очаква да умреш. И все пак изминаха три месеца, преди тялото на Гулберг да се предаде, което може би се дължеше не толкова на случайност, колкото на инат, защото доктор Андеш Юнасон бе отказал да признае битката за загубена. Накрая ракът, а не куршумът предреши изхода.

Умирането обаче е било придружено от болки, което натъжаваше Клинтон. Гулберг не е можел да общува с околния свят, но се е намирал в някакво полусъзнание. Можел е да възприема. Лекарите отбелязали, че се усмихвал, когато го погалят по бузата, и се мръщел, когато изпитвал неприятно чувство. Понякога влизал в контакт с тях, опитвайки се да състави думи, които никой така и не разбрал.

Нямаше роднини, а и никой от приятелите у не го бе посетил. Последното му възприятие от света била родена в Еритрея сестра, на име Сара Китама, която бдяла до леглото му и държала ръката му, когато завинаги заспивал.

Фредрик Клинтон съзнаваше, че скоро ще последва своя бивш брат по оръжие.

В това нямаше никакво съмнение. Вероятността да му трансплантират бъбрек, от който отчаяно се нуждаеше, намаляваше с всеки ден и разлагането на тялото му продължаваше. При всяко изследване се установяваше, че функциите на черния му дроб и на червата се влошават.

Надяваше се да преживее Коледа.

Но пак беше доволен. Изпитваше почти безумно, гъделичкащо суетата му задоволство, че в края на живота си изненадващо се е върнал на служба.

Предимство, на което никога не се бе надявал.

Последните тонове на Верди заглъхнаха точно когато Биргер Ваденшьо отвори вратата на малката стая за почивка в главната квартира на Секцията на Артилеригатан.

Клинтон отвори очи.

Беше стигнал до извода, че Ваденшьо е товар. Че е напълно неподходящ за шеф на най-важното острие на шведската национална сигурност. Не можеше да разбере защо той самият и Ханс фон Ротингер някога бяха направили фундаменталната грешка да погледнат на Ваденшьо като на верния наследник.

Ваденшьо бе воин, нуждаещ се от попътен вятър. В моменти на криза беше слаб и неспособен да взема решения. Платноходец. Ненужен боязлив товар, без стомана в гръбнака. Ако зависеше от него, щеше безпомощно да стои със скръстени ръце, докато Секцията окончателно пропадне.

Беше толкова просто.

Някои го можеха. Други в решителния момент щяха да се превръщат в предатели.

– Искал си да говориш с мен? – каза Ваденшьо.

– Седни – каза Клинтон.

Ваденшьо седна.

– Намирам се във възраст, когато нямам вече време да увъртам. Ще ти го кажа направо. Когато всичко това свърши, искам да се откажеш от ръководенето на Секцията.

– Нима?

Клинтон смекчи тона.

– Добър човек си ти, Ваденшьо. Но за съжаление си напълно неподходящ да ръководиш след Гулберг. Не трябваше да поемаш подобна отговорност. Беше моя и на Ротингер грешка, че не се заехме както трябва с този въпрос, когато се разболях.

– Винаги си ме харесвал.

– Грешиш. Ти беше отличен администратор, докато аз и Ротингер водехме Секцията. Щяхме да сме безпомощни без теб, а и имам пълно доверие в патриотизма ти. Но не вярвам в способността ти да вземаш решения.

Ваденшьо изведнъж горчиво се усмихна.

– След това не знам дали ще остана в Секцията.

– Сега, когато Гулберг и Ротингер ги няма, сами трябва да вземем най-важните решения. Ти непрекъснато се противеше на всяко взето от мен през последните месеци.

– И сега повтарям, че тези решения бяха безумни. Всичко това ще завърши с катастрофа.

– Възможно е. Но твоята нерешителност гарантираше провала. Сега все пак имаме шанс, изглежда, нещата вървят. „Милениум“ е обезвреден. Може би подозират, че ни има някъде, но нямат документация, нито възможност да намерят такава или да намерят нас. Следим неотстъпно всяка тяхна крачка.

Ваденшьо погледна през прозореца. Видя покривите на няколко сгради наоколо.

– Единственото, което остава, е дъщерята на Залаченко. Ако някой започне да рови в нейната история и чуе какво има да каже, може да се случи всичко. Но процесът започва след няколко дни и после всичко ще свърши. Този път трябва да я заровим толкова дълбоко, че никога да не се завърне да души след нас.

Ваденшьо поклати глава.

– Не разбирам отношението ти – каза Клинтон.

– Не. Разбирам, че не схващаш. Току-що навърши 68. Умираш. Решенията ти са ирационални, но все още омагьосваш Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг. Слушат те, сякаш си Господ Бог.

– Аз съм Господ Бог във всичко, което има нещо общо със Секцията. Работим по план. Нашите решения дадоха сила на Секцията. И определено мога да твърдя, че Секцията никога повече няма да изпадне в такова унизително положение. Когато това свърши, ще направим пълен преглед на дейността.

– Разбирам.

– Новият шеф ще бъде Георг Нюстрьом. Той е доста стар, но е единственият подходящ и е обещал, че ще остане още шест години. Сандберг е твърде млад и заради твоето управление си е останал неопитен. Досега би трябвало да е напълно обучен.

– Клинтон, не виждаш ли какво си направил? Уби човек. Бьорк работеше за Секцията от трийсет и пет години, а ти заповяда да го убият. Не разбираш ли…

– Много добре знаеш, че беше необходимо. Той ни предаде и нямаше да се справи, когато полицията започнеше да го обработва.

Ваденшьо се изправи.

– Още не съм свършил.

– Ще говорим за това после. Имам работа, докато ти си лежиш тук и си фантазираш, че си всесилен.

Ваденшьо тръгна към вратата.

– Щом си толкова морално възмутен, защо не идеш при Бублански и не си признаеш престъпленията?

Ваденшьо се обърна към болния.

– Мина ми през ума. Но каквото и да си мислиш, аз служа вярно на Секцията.

Отвори вратата и се сблъска с Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг.

– Здравей, Клинтон – каза Нюстрьом. – Трябва да поговорим за някои неща.

– Влизайте. Ваденшьо тъкмо си тръгва.

Нюстрьом изчака вратата да се затвори.

– Фредрик, много съм обезпокоен – каза Нюстрьом.

– Защо?

– Сандберг и аз доста поразмишлявахме. Стават неща, които не проумяваме. Тази сутрин адвокатката на Саландер е предала автобиографията ѝ на прокурора.

– Какво?

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР ХАНС ФАСТЕ гледаше Аника Джанини, докато Ричард Екстрьом наливаше кафе от термос. Екстрьом бе шокиран от документа, който му сервираха при пристигането му на работа тази сутрин. Заедно с Фасте изчетоха четирийсетте страници на изложението на Лисбет Саландер. Дълго обсъждаха забележителния документ. Накрая Екстрьом се видя принуден да помоли Аника Джанини да го посети за неформален разговор.

Седнаха на малка заседателна маса в кабинета на прокурора.

– Благодаря, че намина – започна Екстрьом. – Прочетох това… хм, изложение, което си оставила тази сутрин, и изпитвам необходимост да изясня няколко въпроса…

– Да? – отзивчиво каза Аника Джанини.

– Просто не знам откъде да започна. Може би най-напред трябва да обясня, че аз и криминален инспектор Фасте сме дълбоко шокирани.

– Нима?

– Опитвам се да разбера намеренията ти.

– Какво искаш да кажеш?

– Тази автобиография, или както там я наречем... Каква е целта?

– Би трябвало да е ясно. Моята клиентка иска да изложи версията си за развоя на събитията.

Екстрьом сърдечно се разсмя. Поглади брадичката си с добре познат жест, който някак ужасно дразнеше Аника.

– Да, но твоята клиентка е имала няколко месеца на разположение. Могла е тогава да я изложи. По време на всички разпити, които Фасте се е опитвал да проведе, тя не е казала нито дума.

– Доколкото знам, законът не я задължава да говори, когато му се ще на инспектор Фасте.

– Не, но имам предвид… след два дни започва процесът срещу Саландер и тя излиза с това буквално в дванайсетия час. Изпитвам отговорност, която е малко встрани от дълга ми на прокурор.

– Нима?

– Не искам при никакви обстоятелства да се изразя по начин, който би сметнала за оскърбителен. Не това е моето намерение. Но в тази страна има съдебен ред. Госпожо Джанини, ти си адвокат, специализиран в правата на жените, и досега не си представлявала клиент в дело за криминално престъпление. Не съм повдигнал обвинение срещу Саландер, защото е жена, а защото е извършила тежки престъпления. Дори ти би трябвало да си разбрала, че тя е сериозно психично болна и има нужда от лечение и помощ от обществото.

– Нека ти помогна – каза Аника Джанини приятелски. – Страхуваш се, че няма да окажа на Лисбет Саландер необходимата защита.

– В това няма нищо унизително – каза Екстрьом. – Не поставям под въпрос твоята компетентност. Само отбелязвам, че си неопитна.

– Разбирам. Тогава нека кажа, че съм напълно съгласна с теб. Много съм неопитна в дела за престъпления.

– И все пак последователно отказваше помощта, предложена от значително по-опитни адвокати…

– Това бе желанието на клиентката ми. Лисбет Саландер иска мен за свой адвокат и аз ще я представлявам в съда след два дни.

Тя учтиво се усмихна.

– Окей. Но се питам дали наистина напълно сериозно смяташ да представиш съдържанието на това изявление пред съда.

– Естествено. Това е историята на Лисбет Саландер.

Екстрьом и Фасте се спогледаха. Фасте вдигна вежди. Той не разбираше какви ги дрънка Екстрьом. Ако Джанини не схващаше, че е на път тотално да удави клиентката си, по дяволите, това не бе работа на прокурора. Просто трябваше да благодари и да остави случая да се развива.

Че Саландер е шантава, в това той не се съмняваше. Призовавайки всичките си умения, бе опитал да я накара поне да каже къде живее. Но разпит след разпит проклетото момиче седеше нямо като гроб и гледаше в стената над Фасте. Не помръдна и милиметър. Отказа да вземе цигарата, която ѝ предложи, отказа и кафе, и студени напитки. Не реагира на молбите му, нито когато в мигове на раздразнение ѝ повишаваше тон.

Бяха може би най-притеснителните разпити, които криминален инспектор Ханс Фасте някога бе провеждал.

Фасте въздъхна.

– Госпожо Джанини – каза най-накрая Екстрьом. – Твоята клиентка би могла да избегне този процес. Тя е болна. Имам изключително квалифицирана съдебномедицинска експертиза, на която мога да се позова. Трябва да получи психиатричното лечение, от което толкова се е нуждаела дълги години.

– В такъв случай предполагам, че ще изтъкнеш това в съда.

– Ще го направя. Не е моя работа да ти казвам как да се погрижиш за защитата ѝ. Но ако това сериозно е твоята линия, тя ще доведе ситуацията до пълен абсурд. Тази автобиография съдържа напълно безсмислени и непотвърдени обвинения срещу цяла редица личности… включително предишния ѝ опекун адвокат Бюрман и доктор Петер Телебориан. Не смяташ сериозно, надявам се, че съдът ще приеме твърдения, които без никакъв намек за доказателства подлагат под съмнение почтеността на Телебориан. Този документ всъщност ще се яви като последен гвоздей в ковчега на клиентката ти, извини ме за сравнението.

– Разбирам.

– По време на процеса може да отречеш, че е болна, и да поискаш пълноценно съдебнопсихиатрично изследване. Тогава делото може да бъде препратено за оценка в Съдебна медицина. Но, честно казано, това изложение на Саландер не оставя никакво съмнение, че всички останали съдебни психиатри ще стигнат до същото заключение като Петер Телебориан. Собственият ѝ разказ подкрепя твърденията, че е шизофренна параноичка.

Аника Джанини учтиво се усмихна.

– Има друга възможност – каза тя.

– Каква? – запита Екстрьом.

– Изложението ѝ да е вярно и съдът да го приеме.

Прокурор Екстрьом бе изумен. После любезно се усмихна и поглади брадичката си.

ФРЕДРИК КЛИНТОН БЕШЕ седнал на малката странична масичка до прозореца в стаята си. Внимателно слушаше Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг. Очите му бяха фокусирани и съсредоточени. Зрънца черен пипер.

– Наблюдаваме телефонния обмен и електронната поща на най-важните членове на „Милениум“ още от април – каза Клинтон. – Установихме, че Блумквист, Малин Ериксон и онзи Кортез са най-активните. Прочетохме дадена под печат версия на следващия брой на „Милениум“. Изглежда, самият Блумквист е отстъпил до позицията, че Саландер наистина е луда. Там има социално обвързана защита на Саландер – той се аргументира, че не е получила онази обществена подкрепа, която би трябвало, и че затова не е нейна грешката, че е опитала да убие баща си… но това е мнение, на което никой не би повярвал. Няма нито дума за влизане с взлом в жилището му или за нападението над сестра му в Гьотеборг и изчезналите доклади. Знае, че нищо не може да докаже.

– Е, това е проблемът – каза Юнас Сандберг. – Блумквист вероятно знае, че нещо не е наред. Но чисто и просто игнорира въпросителните. Извинете, но това никак не прилича на стила на „Милениум“. Освен това в редакцията се завърна Ерика Бергер. Целият този брой на „Милениум“ е толкова изпразнен от съдържание, че повече прилича на шега.

– Какво искаш да кажеш… че е менте?

Юнас Сандберг кимна.

– Летният брой на „Милениум“ всъщност трябваше да излезе последната седмица на юни. От онова, което прочетохме в електронната поща на Малин Ериксон, този брой трябва да се отпечата в предприятие в Сьодертеле. Но когато днес по-рано проверих, там още не бяха получили оригинал за печат. Получили са само оферта преди един месец.

– Хм… – каза Фредрик Клинтон.

– Къде са печатали по-рано?

– Някакво предприятие, което се нарича „Халвигс Реклам“, в Моронгова. Позвъних и попитах докъде са стигнали с отпечатването, престорих се, че работя в „Милениум“. Шефът на „Халвигс“ не ми даде никаква информация. Смятам довечера да отида там и да погледна.

– Разбирам. Георг?

– Прегледах целия достъпен телефонен обмен от последната седмица – каза Георг Нюстрьом. – Странно, но никой от работещите в „Милениум“ не обсъжда каквото и да е, свързано с процеса или с аферата „Залаченко“.

– Нищо?

– Нищо. Споменава се, ако някой от служителите го обсъжда с хора извън „Милениум“. Чуйте това например. На Микаел Блумквист му се обажда репортер от „Афтонбладет“ и го пита има ли коментар за задаващия се процес.

Той извади магнетофон.

„Съжалявам, но нямам коментар.

– Но нали си в тази история от самото начало. Ти намери Саландер долу, в Госеберя. И досега не си публикувал нито дума. Кога смяташ да го направиш?

– Когато му дойде времето. Ако въобще имам нещо за публикуване.

– Имаш ли?

– Ами ще си купиш „Милениум“ и ще разбереш.“

Изключи магнетофона.

– Преди не бяхме мислили за това, но аз прослушах всичко отново. Така е през цялото време. Почти никога не говори за аферата „Залаченко“, освен с най-общи приказки. Дори не я обсъжда със сестра си, която е адвокат на Саландер.

– Може би наистина няма какво да каже.

– Последователно отказва да направи каквото и да е предположение. Изглежда, денонощно живее в редакцията и почти никога не си е вкъщи на Белмансгатан. Ако работи денонощно, би трябвало нещо да е постигнал, нещо по-добро от онова, което ще излезе в следващия брой на „Милениум“.

– И все още ли нямаме възможност да сложим бръмбар в редакцията?

– Нямаме – отговори Юнас Сандберг. – Винаги има някой там. Дори това е показателно.

– Хм…

– След взлома у Блумквист винаги има някой в редакцията. Блумквист хлътва там и в стаята му винаги свети. Ако не е той, то е Кортез или Малин Ериксон, или оня шут… Кристер Малм.

Клинтон поглади брадичката си. Известно време размишлява.

– Окей. Изводи?

Георг Нюстрьом се поколеба.

– Ами… бих си помислил, че ни разиграват театър.

Клинтон усети ледени тръпки по врата.

– Защо не сме го забелязали по-рано?

– Слушали сме онова, което се казва, а не онова, което не се казва. Радвахме се да чуем объркването им или да го прочетем в електронната им поща. Блумквист разбира, че някой е откраднал доклада за Саландер от 1991 г. от него и от сестра му. И какво, по дяволите, прави? Нищо.

– Не са ли заявили нападението в полицията?

Нюстрьом поклати глава.

– Джанини винаги е до Саландер на разпитите. Тя е любезна, но не казва нищо съществено. А Саландер пък изобщо нищо не казва.

– Но това ни устройва. Колкото повече мълчи, толкова по-добре за нас. Какво казва Екстрьом?

– Видяхме се преди два часа. Тъкмо бе получил онова писание на Саландер.

Посочи копието, което лежеше на коленете на Клинтон.

– Екстрьом е смутен. Добре, че Саландер не умее да се изразява добре, когато пише. За непосветените това изложение изглежда като налудничава теория на конспирацията с порнографски акценти. Но тя стреля много близко до целта. Разказва точно как е станало затварянето ѝ в „Санкт Стефан“, твърди, че Залаченко е работил за Сепо и други подобни. Споменава, че смята всичко случващо се за дело на секта в Сепо, което означава, че подозира за съществуването на нещо, отговарящо на Секцията. Изобщо направила ни е много точно описание. Но, както казах, всичко това е трудно за вярване. Екстрьом е смутен, защото, изглежда, това ще е защитата на Джанини на процеса.

– Мамка му! – избухна Клинтон.

Наведе напред глава, мислейки напрегнато няколко минути. После погледна нагоре.

– Юнас, довечера иди в Моронгова и провери какво става там. Ако печатат „Милениум“, искам копие.

– Ще взема със себе си Фалун.

– Добре. Георг, искам да отидеш при Екстрьом и да го преслушаш днес следобед. Досега всичко вървеше по релси, но не мога да отмина онова, което казвате.

– Окей.

Клинтон седя мълчалив още малко.

– Най-добре би било въобще да няма процес… – каза той накрая.

Вдигна поглед и погледна Нюстрьом в очите. Нюстрьом кимна. Сандберг кимна. Между тримата цареше мълчаливо разбирателство.

– Нюстрьом, провери какви възможности има.

ЮНАС САНДБЕРГ и ключарят Лаш Фаулсон, по-известен като Фалун, паркираха колата близо до железопътната линия и тръгнаха към Моронгова. Часът бе осем и половина вечерта. Беше твърде светло и твърде рано да се направи нещо, но те искаха да разузнаят и да имат общ поглед.

– Ако мястото е с аларма, няма да участвам – каза Фалун.

Сандберг кимна.

– По-добре да погледнем през прозорците. И ако има нещо, мяташ камък в прозореца, грабваш каквото ти трябва и бягаш като дявол оттам.

– Добре – каза Сандберг.

– Ако е само за един екземпляр от вестника, да погледнем дали няма контейнери за боклук отзад. Трябва да има изрезки, печатни проби и такива.

Печатница „Халвиг“ се намираше в ниска тухлена постройка. Приближиха се от юг откъм другата страна на улицата. Сандберг тъкмо се канеше да пресече, когато Фалун го сграбчи за лакътя.

– Продължавай напред – каза той.

– Какво?

– Продължавай напред, все едно правим вечерна разходка.

Отминаха „Халвигс“ и обиколиха един път квартала.

– Какво става? – зачуди се Сандберг.

– Дръж си очите отворени. Мястото е не само с аларма. До сградата има паркирана кола.

– Искаш да кажеш, че там има някой?

– Колата е на „Милтън Секюрити“. Печатницата, мамка му, е строго охранявана.

„МИЛТЪН СЕКЮРИТИ“ ЛИ? – избухна Фредрик Клинтон. Усети нещо като удар в диафрагмата.

– Ако не беше Фалун, щях да им попадна право в ръцете – каза Юнас Сандберг.

– Има нещо, дявол го взел! – каза Георг Нюстрьом. – Няма никаква разумна причина една малка провинциална печатница да наема „Милтън Секюрити“ за постоянна охрана.

Клинтон кимна. Устата му се бе превърнала в яростна черта. Часът бе единайсет вечерта и той вече се нуждаеше от почивка.

– Ясно е, че нещо в „Милениум“ се мъти – каза Сандберг.

– Това разбрах – каза Клинтон. – Окей. Сега да анализираме ситуацията. Какъв е най-вероятният и най-лош сценарий? Какво знаят те?

Погледна подканящо Нюстрьом, който каза:

– Трябва да е докладът за Саландер от 1991-ва. Засилиха охраната, след като откраднахме копията. Трябва да са се досетили, че са наблюдавани. В най-лошия случай имат още едно копие от доклада.

– Но Блумквист бе отчаян от загубата му.

– Знам. Но може да ни е преметнал. Не бива да отминаваме тази възможност.

Клинтон кимна.

– Ще изходим от това. Сандберг?

– Фактически знаем защитата на Саландер. Тя разказва истината както ѝ изнася. Прочетох тази така наречена автобиография още веднъж. Тя всъщност ни устройва. Съдържа толкова тежки обвинения за изнасилване и нарушаване на правата, че ще изглежда чисто и просто като бълнуване на митоманка.

Нюстрьом кимна.

– Освен това Саландер не може да докаже нито едно от твърденията си. Екстрьом ще използва това срещу нея. Ще унищожи достоверността им.

– Окей. Новият доклад на Телебориан е чудесен. Пък и съществува възможността Джанини да извади собствен експерт, който да твърди, че Саландер не е луда, и цялата работа да попадне в Съдебна медицина. Но пак казвам, ако Саландер не промени тактиката си, тя ще откаже да разговаря и с тях и тогава ще направят извода, че Телебориан е прав и че тя си е луда. Тя е най-лошият враг на самата себе си.

– И все пак най-спокойно би било, ако изобщо няма никакъв процес – каза Клинтон.

Нюстрьом поклати глава.

– Почти е невъзможно. Тя седи в ареста на Крунуберг и няма никакви контакти с други затворници. Всеки ден прави един час гимнастика на покрива, но там не можем да я достигнем. А и нямаме контакти сред персонала в ареста.

– Разбирам.

– Ако сме искали да действаме срещу нея, трябвало е да го направим, докато лежеше в Салгренската болница. Сега това трябва да стане открито. Вероятността убиецът да влезе в затвора е почти стопроцентова. А и къде да намерим стрелец, който да се навие на това? За толкова кратко време не може да се инсценира самоубийство или нещастен случай.

– Така и подозирах. А неочакваните смъртни случаи винаги предизвикват въпроси. Окей, ще видим как ще тръгнат нещата на процеса. В случай, че нищо не се промени. През цялото време очаквахме да направят ответен ход и вероятно ходът е тази така наречена автобиография.

– Проблемът е „Милениум“ – каза Юнас Сандберг.

Всички кимнаха.

– „Милениум“ и „Милтън Секюрити“ – замислено каза Клинтон. – Саландер е работила за Армански и Блумквист е неин приятел. Дали да не заключим, че са се обединили?

– Мисълта съвсем не е нелогична, щом „Милтън Секюрити“ охраняват печатницата, където се печата „Милениум“. Не може да е съвпадение.

– Окей. Кога смятат да публикуват? Сандберг, ти каза, че са надвишили срока с близо две седмици. Ако приемем, че „Милтън Секюрити“ наблюдава печатницата, за да не позволи някой да се добере до „Милениум“, то това означава, че те или се канят да публикуват нещо, което не искат предварително да се разкрие, или че вестникът вероятно вече е отпечатан.

– Всичко това има връзка с процеса – каза Юнас Сандберг. – Това е единственото разумно обяснение.

Клинтон кимна.

– Какво може да има в броя? Кой е най-лошият вариант?

И тримата мислиха дълго. Нюстрьом наруши мълчанието.

– В най-лошия случай имат копие от доклада от 1991-ва.

Клинтон и Сандберг кимнаха. Бяха стигнали до един и същи извод.

– Въпросът е какво могат да направят с това – каза Сандберг. – Докладът свързва Бьорк и Телебориан. Бьорк е мъртъв. Те ще се нахвърлят върху Телебориан, но той може да твърди, че само е направил най-обикновено съдебнопсихиатрично изследване. И ако ще е дума срещу дума, той, естествено, ще бъде неуязвим, каквито и обвинения да му отправят.

– Как ще действаме, ако публикуват доклада? – запита Нюстрьом.

– Мисля, че имаме коз – каза Клинтон. – Ако си навлечем неприятности с доклада, те всъщност ще бъдат за Сепо, не за Секцията. И щом журналистите започнат да задават въпроси, Сепо ще извади от архива…

– Разбира се, това не е същият доклад – каза Сандберг.

– Шенке сложи модифицираната версия в архива, тоест нова версия, която прокурор Екстрьом е чел. Има си входящ номер. Тук доста бързо можем да предоставим дезинформация на медиите… Нали имаме оригинала, който получи Бюрман, а „Милениум“ просто има едно копие. Дори можем да разпространим информация, че самият Блумквист е фалшифицирал оригиналния доклад.

– Добре. Какво още може да знае „Милениум“?

– Не може да знаят нещо за Секцията. Невъзможно е. Значи ще се фокусират върху Сепо, което на свой ред означава, че Блумквист ще изглежда като теоретик на конспирацията и Сепо ще твърди, че е луд.

– Блумквист е доста известен – бавно каза Клинтон. – След аферата „Венерстрьом“ му имат доверие.

Нюстрьом кимна.

– Може ли това доверие да се намали по някакъв начин? – запита Юнас Сандберг.

Нюстрьом и Клинтон се спогледаха. После кимнаха и двамата. Клинтон погледна Нюстрьом.

– Мислиш ли, че ще можеш да намериш… да кажем, петдесет грама кокаин?

– Може би от юготата.

– Окей. Опитай. Но бързо. Процесът започва след два дни.

– Не разбирам… – каза Юнас Сандберг.

– Трик, стар като професията. Но все още много ефикасен.

МОРОНГОВА ЛИ? – ЗАПИТА Тощен Едклинт и сбърчи вежди. Седеше у дома на дивана по халат и за трети път четеше автобиографията на Саландер, когато се обади Моника Фигерула. След като беше доста след полунощ, той реши, че е някаква нова дяволия.

– Моронгова – повтори Моника Фигерула. – Сандберг и Лаш Фаулсон са отишли там около седем тази вечер. Курт Свенсон от групата на Бублански ги е следил през цялото време благодарение на проследяващото устройство, което сме сложили в колата на Сандберг. Паркирали в близост до старата железопътна станция и вървели пеш няколко пресечки. После се върнали при колата и обратно в Стокхолм.

– Разбирам. Срещнали ли са се с някой или…?

– Не. И това е странното. Излезли от колата, направили една обиколка, после се върнали и отпрашили за Стокхолм.

– Така. И защо ми звъниш в дванайсет и половина, да ми кажеш това ли?

– Отне ни малко време да се досетим. Вървели са покрай сградата на „Халвигс Реклам“. Говорих с Микаел Блумквист по въпроса. Там се печата „Милениум“.

– О, мамка му! – каза Едклинт.

Той веднага съзря усложненията.

– След като там е бил и Фалун, предполагам, че са искали да направят късно посещение на печатницата, но са прекъснали експедицията си – каза Моника Фигерула.

– И защо?

– Защото Блумквист помолил Драган Армански да охранява печатницата, докато не се разпространи списанието. Вероятно са видели колата на „Милтън Секюрити“. Затова реших, че ще искаш тази информация незабавно.

– Права си. Това означава, че започват да подозират нещо нередно.

– Ако не друго, то са им дръннали камбаните, щом са видели колата. Сандберг оставил Фаулсон в центъра и после се върнал на адреса на Артилеригатан. Знаем, че там е Фредрик Клинтон. Георг Нюстрьом пристигнал почти по същото време. Въпросът е какво ще предприемат.

– Процесът започва във вторник… Звънни на Блумквист и го помоли да затегне охраната на „Милениум“. За всеки случай.

– Вече имат добра охрана. И начинът, по който се справиха с подслушваните си телефони, е напълно професионален. Блумквист толкова е луднал, че е започнал да прибягва до заблуждаващи маневри, от които можем само да имаме полза.

– Окей. Но звънни му за всеки случай.

МОНИКА ФИГЕРУЛА ЗАТВОРИ мобилния и го постави на масичката до леглото. Вдигна поглед и загледа Микаел Блумквист, който лежеше гол и облегнат на таблата на кревата.

– Ще ти звънна и ще ти предложа да подсилиш охраната в „Милениум“.

– Благодаря за информацията – каза той сухо.

– Сериозно. Ако наистина са започнали нещо да подозират, има риск да предприемат нещо необмислено. Например да проникнат в редакцията с взлом.

– Тази нощ там ще спи Хенри Кортез. И имаме аларма срещу нападение, директно свързана с „Милтън Секюрити“, които пристигат за три минути.

Той замълча.

– Луднал, а? – промърмори накрая.