Взривената въздушна кула

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА Сряда, 13 юли – четвъртък, 14 юли

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ВИНАГИ се бе чудил как така високоговорителите в съдилищата са толкова тихи и дискретни. Беше му трудно да долавя думите, с които се съобщаваше, че делото срещу Лисбет Саландер ще започне в зала № 5 в 10,00 часа. Беше дошъл навреме и застана до входа на съдебната зала. Беше един от първите допуснати.

Седна на зрителската банка в лявата част на залата, откъдето щеше да има най-добра гледка към масата на ответника. Зрителските места се пълнеха бързо. Медийният интерес чувствително се бе повишил преди процеса, а последната седмица прокурор Ричард Екстрьом ежедневно даваше интервюта.

Екстрьом бе словоохотлив.

Лисбет Саландер бе обвинена за побой и тежък побой в случая с Карл-Магнус Лундин, както и за заплахи, опит за убийство и нанасяне на тежки телесни повреди в случая с починалия Карл-Аксел Будин, или Александър Залаченко; за две прониквания с взлом – в лятната къща на адвокат Нилс Бюрман в Сталархолмен и в жилището му на Уденплан; за кражба на превозно средство – един „Харли Дейвидсън“, собственост на Сони Ниеменен, член на МК „Свавелшьо“; за три случая на незаконно притежание на оръжие – сълзотворен спрей, електрическа палка и полски „Р-83 Ванад“, открит в Госеберя; за кражба и укриване на улики – формулировката бе неясна, но се имаше предвид взетата от нея документация от лятната къща на Бюрман, както и за още други по-дребни провинения. Общо срещу Лисбет Саландер бе повдигнато обвинение по шестнайсет пункта.

Екстрьом предоставяше и данни, които сочеха, че психическото състояние на Лисбет Саландер далеч не беше задоволително. Позоваваше се отчасти на съдебнопсихиатричната експертиза на доктор Йеспер Х. Льодерман, извършена в годината на пълнолетието ѝ, отчасти на изследване, което по съдебно решение бе възложено на доктор Петер Телебориан. След като психично болното момиче, както обикновено, бе отказало да разговаря с психиатър, анализът бе направен по „наблюдения“, извършени в ареста Крунуберг в Стокхолм един месец преди процеса. Телебориан, който от много години познаваше пациентката, твърдеше, че Лисбет Саландер страда от сериозни психически смущения, и използваше думи като „психопатия“, „патологичен нарцисизъм“ и „параноидна шизофрения“.

Медиите съобщаваха в своите репортажи, че със Саландер са проведени седем полицейски разпита. На всички обвиняемата отказала дори да каже „добро утро“. Първите разпити се водели от Гьотеборгската полиция, останалите – от полицията в Стокхолм. От записите на разпитите си личеше, че полицаите са правили любезни опити да я убедят да си отвори устата и безкрай са повтаряли едни и същи въпроси, но без да получат нито един отговор.

Нищо друго освен покашляне.

На няколко пъти на лентата бе записан гласът на Аника Джанини, която заявяваше, че клиентката ѝ няма намерение да отговаря на въпроси. Обвинението срещу Лисбет Саландер следователно се опираше изцяло на технически улики и факти, които следователите възнамеряваха да изложат.

Мълчанието на Лисбет бе поставило защитаващата я адвокатка в донякъде затруднено положение, тъй като и нея принуждаваше да мълчи.

Какво са обсъждали Аника Джанини и Лисбет Саландер насаме, оставаше поверително.

Екстрьом не скри факта, че на първо време смята да пледира за психиатрично лечение на Лисбет Саландер, а впоследствие и за доста години затвор. Нормално бе обратното, но той смяташе, че в нейния случай наяве са толкова ясни психични смущения и толкова ясно съдебнопсихиатрично заключение, че не виждал друга възможност. Би било крайно необичайно съдът да се противопостави на съдебнопсихиатричното заключение.

Екстрьом смяташе също, че поставяне на Саландер под попечителство няма да се иска. В едно интервю бе обяснил със загрижена физиономия, че в Швеция има известен брой социопати с толкова тежки психични смущения, че представляват опасност за себе си и за околните, и че науката не разполага с други алтернативи, освен да държи тези хора под ключ. Спомена случая с буйната Анет, което през седемдесетте години непрестанно присъстваше в средствата за масова информация и която трийсет години по-късно още бе на лечение в клиника. Всеки опит да се облекчи режимът ѝ свършваше с безумни нападения над роднини и болничен персонал или с опити да се самонарани. Екстрьом твърдеше, че Лисбет Саландер страда от подобна форма на психопатични смущения.

Интересът на медиите нарасна и по простата причина, че адвокатката на Лисбет Саландер не даде изявление за медиите. Тя последователно отказваше да бъде интервюирана и да изложи позицията на другата страна. Така медиите се озоваха в неприятна ситуация – от страна на обвинението бяха затрупани с информация, а защитата не бе дори намекнала какво е отношението на Саландер към обвинението и каква стратегия ще бъде използвана в хода на процеса. Което беше необичайно.

Това положение бе обстойно коментирано от юридически експерти, наети да наблюдават делото за сметка на един вечерен вестник. В хрониката на процеса експертите посочваха, че Аника Джанини е уважаван адвокат и защитничка на правата на жените, но че изцяло ѝ липсва опит в криминалните дела, като правеха заключение, че е неподходяща да защитава Лисбет Саландер. От сестра си Микаел Блумквист бе научил също, че няколко известни адвокати се бяха свързали с нея, предлагайки ѝ услугите си. По указание на своята клиентка Аника Джанини любезно бе отклонила тези предложения.

ДОКАТО ЧАКАШЕ ОТКРИВАНЕТО на процеса, Микаел огледа другите присъстващи. Забеляза Драган Армански на най-близкото до изхода място.

Погледите им за миг се срещнаха.

Екстрьом, който бе струпал на масата пред себе си внушителен куп хартия, от време на време кимаше на журналистите, които познаваше.

Аника Джанини седеше на маса точно срещу Екстрьом. Тя сортираше документи и не поглеждаше никого. Микаел реши, че сестра му изглежда малко нервна. Нещо като сценична треска, каза си той.

После в залата влязоха председателят на съда, заседателите и служителите.

Председателстващ съда бе съдия Йорген Иверсен, 57-годишен белокос мъж със слабо лице и гъвкава походка. Микаел бе проучил Иверсен и знаеше, че е известен като много опитен и коректен съдия, водил няколко забележителни дела.

Накрая в съдебната зала бе въведена Лисбет Саландер.

Въпреки че бе свикнал на способността на Лисбет да се облича скандално, Микаел се стресна, като видя, че Аника Джанини ѝ бе позволила да се появи в съдебната зала, облечена в къса кожена пола с разпарцаливен подгъв и черен потник с надпис I am irritated[48], който не скриваше докрай татуировките ѝ. Носеше ботинки, колан с капси и раирани три четвърти чорапи в черно и лилаво. На ушите си имаше десетина пиърсинга и халки през устните и веждите. След операцията, заради която бяха обръснали черепа ѝ, сега на главата ѝ стърчаха на всички страни тримесечни кичури.

Освен това бе и необичайно тежко гримирана. Сиво червило, боядисани вежди и черна спирала на миглите, с каквато Микаел никога не я бе виждал. По времето, когато общуваше с нея, тя изобщо не се интересуваше от грим.

Меко казано, изглеждаше донякъде вулгарно. Или по-скоро готически. Напомняше на вампир от някой филм на художник аниматор от шейсетте години. Микаел забеляза, че част от репортерите сред публиката изумено затаиха дъх и развеселено се усмихнаха при появата ѝ. Когато най-сетне можаха да видят обвеяната със скандална слава девойка, за която бяха писали толкова много, действителността надскочи всичките им очаквания.

После Микаел осъзна, че Лисбет Саландер се появява в този вид нарочно. Обикновено тя се обличаше небрежно и безвкусно. Микаел винаги бе предполагал, че не се носи така заради някаква мода, а за да подчертае собствената си идентичност. Лисбет Саландер маркираше своята лична зона, за да я предпази от враждебни набези. Той винаги бе възприемал капсите по коженото ѝ яке като защитен механизъм, подобен на този, който притежават таралежите. Като сигнал срещу обкръжението. Не се опитвай да ме докосваш. Ще боли.

Когато влезе в съдебната зала, бе докарала стила си на обличане до крайна пародия.

И той внезапно разбра, че това не е случайно, че е част от стратегията на Аника.

Ако Лисбет Саландер бе влязла с пригладена коса, плетена блузка и прилични обувки, щеше да изглежда като предателка, опитваща се да пробута на съда някаква измислица.

Беше въпрос на доверие. Сега бе дошла като самата себе си и като никоя друга. В донякъде преувеличен стил, в интерес на истината. Не се правеше на нещо, което не е. Посланието ѝ към съда бе, че няма причина да се срамува или да се преструва. Ако съдът има проблем с вида ѝ, то това не е неин проблем. Обществото я бе обвинило за разни неща и прокурорът я бе изправил пред съда. С появата си тя показваше, че възнамерява да отхвърли всички прокурорски обвинения.

Движеше се уверено и седна на посоченото място до своята адвокатка. Обходи залата с поглед, в който нямаше любопитство. По-скоро сякаш си набелязваше онези, които вече я бяха осъдили на страниците на печатните медии.

Микаел я виждаше за пръв път, откакто бе лежала като кървяща парцалена кукла на дивана в кухнята в Госеберя, и бе изминала повече от година и половина, откакто се бяха срещали при нормални обстоятелства. Ако изобщо изразът „нормални обстоятелства“ би могъл да се използва във връзка с Лисбет Саландер. За секунди погледите им се срещнаха. Тя задържа своя за кратко, но не даде признаци, че го е познала. Затова пък веднага видя синините по бузата му и хирургическия лейкопласт, лепнат над дясната му вежда. За частица от секундата на Микаел му се стори, че мерна в очите ѝ нещо като усмивка. Не беше сигурен дали не си въобразява. После съдия Иверсен почука по масата и откри процеса.

ПЪРВОТО ЗАСЕДАНИЕ ПРОДЪЛЖИ не повече от трийсет минути. Най-напред присъстващите изслушаха въвеждащото изложение на прокурор Екстрьом. В него той изброяваше пунктовете, по които бе повдигнато обвинение.

Всички журналисти освен Микаел Блумквист трескаво записваха, въпреки че вече знаеха за какво се кани прокурор Екстрьом да я осъди. Микаел вече бе написал своя материал и отиде в съда само за да регистрира присъствие и да срещне погледа на Лисбет Саландер.

Въведението на Екстрьом отне двайсет и две минути. После дойде ред на Аника Джанини. Това, което каза, ѝ отне трийсет секунди. Гласът ѝ бе стабилен.

– Защитата отхвърля всички точки на обвинението освен една. Моята клиентка се признава за виновна в незаконно притежание на оръжие, а именно на сълзотворен спрей. По всички останали точки моята клиентка отхвърля всяка отговорност. Ще докажем, че твърденията на обвинението са погрешни и че правата на моята клиентка са били грубо потъпкани. Ще пледирам, че клиентката ми е невинна, ще искам да бъде отменено попечителството над нея и да ѝ бъде върната свободата.

От блока на репортерите се чу шушукане. Стратегията на адвокат Аника Джанини най-сетне се появи на бял свят. И не беше онова, което журналистите очакваха. Те предполагаха, че Аника Джанини ще се позове на психическото заболяване на клиентката си и ще го употреби в нейна полза. Микаел внезапно се усмихна.

– Така – каза съдия Иверсен, отбеляза си нещо и погледна Аника Джанини. – Свърши ли?

– Свърших.

– Обвинението има ли нещо да прибави? – попита Иверсен.

Точно тогава прокурор Екстрьом поиска процесът да се води при закрити врата.

Изтъкна, че става дума за човек в недобро психическо състояние, както и че може да има подробности, засягащи сигурността на кралството.

– Предполагам, че имаш предвид така наречената афера „Залаченко“ – каза Иверсен.

– Именно. Александър Залаченко пристига в Швеция като политически бежанец и иска убежище, спасявайки се от една ужасна диктатура. В дейността му, в личните му връзки и други подобни има неща, които все още са засекретени, макар днес господин Залаченко да не е между живите. Ето защо искам делото да се гледа при закрити врата и обетът за мълчание да се спазва за онези части, които са особено деликатни.

– Разбирам – каза Иверсен и челото му дълбоко се набразди.

– Освен това голяма част от делото третира попечителството над обвиняемата. Касае се за въпроси, които в нормалните случаи са почти автоматично засекретени, така че искам закрити врата и от съчувствие към обвиняемата.

– Как се отнася адвокат Джанини към искането на обвинението?

– За нас това е без значение.

Съдия Иверсен помисли малко. Посъветва се със своите заседатели и след това съобщи, предизвиквайки раздразнението на присъстващите репортери, че приема искането на прокурора. Не след дълго и Микаел Блумквист напусна залата.

ДРАГАН АРМАНСКИ ИЗЧАКА Микаел Блумквист в подножието на стълбите към Градския съд. Юлското слънце здравата напичаше и Микаел усети как под мишниците му се образуват потни петна. Двамата му телохранители веднага се присъединиха към него. Кимнаха на Драган Армански и се заеха да проучват обстановката.

– Някак ми е странно да се движа с телохранители – каза Микаел. – Какво ли ще струва това?

– Фирмата черпи – каза Армански. – Имам личен интерес да те запазя жив. Но последните месеци сме похарчили над 250 000 крони.

Микаел кимна.

– Кафе? – запита Микаел и посочи италианското ресторантче на Бергсгатан.

Армански кимна. Микаел си поръча кафе лате, докато Армански избра двойно еспресо с лъжичка мляко. Седнаха на сянка на тротоара пред кафенето. Охранителите заеха една съседна маса. Пиеха кола.

– Затворени врата, а? – забеляза Армански.

– Очакваше се. И е добре, защото по-отблизо ще можем да следим информационния поток.

– Да, няма значение наистина, но аз все повече не харесвам прокурор Ричард Екстрьом.

Микаел се съгласи. Изпиха си кафето и погледнаха към Градския съд, където щеше да се реши бъдещето на Лисбет Саландер.

– Тя е добре подготвена – успокои го Армански. – И трябва да ти кажа, че съм впечатлен от сестра ти. Когато започна да излага стратегията, реших, че се шегува, но колкото повече се замислям, толкова по-разумна ми се вижда.

– Този процес няма да се реши там вътре – каза Микаел.

От няколко месеца повтаряше тези думи като мантра.

– Ще те призоват за свидетел – каза Армански.

– Знам. Готов съм. Но това няма да стане по-рано от вдругиден. Поне на това залагаме.

ПРОКУРОР РИЧАРД ЕКСТРЬОМ бе забравил бифокалните си очила вкъщи и се видя принуден да вдигне на челото си тези, които носеше, за да може да прочете един ситен текст в бележките си. Бързо поглади русата си брадичка, преди отново да си сложи очилата и да огледа стаята.

Лисбет Саландер седеше с изправен гръб и наблюдаваше прокурора със загадъчен поглед. Лицето и очите ѝ бяха неподвижни. Изглеждаше напълно отсъстваща. Беше време прокурорът да започне да я разпитва.

– Искам да напомня на госпожица Саландер, че говори под клетва – каза накрая Екстрьом.

Лисбет Саландер не мръдна и мускул. Прокурор Екстрьом, изглежда, се надяваше на някакъв отговор, затова изчака няколко секунди. Повдигна вежди.

– Значи говориш под клетва – повтори той.

Лисбет Саландер леко наклони глава. Аника Джанини бе заета да чете нещо от протокола на предварителното следствие и изглеждаше незаинтересована от поведението на прокурора. Екстрьом събра документите си. Тишината взе да става тягостна. Екстрьом се прокашля и каза:

– Така. Ще минем направо към събитията във вилата на покойния адвокат Бюрман край Сталархолмен на 6 април тази година. Тези събития бяха изходната точка на изложението ми тази сутрин. Да се опитаме да внесем яснота в тях. Как е станало така, че си заминала в Сталархолмен и си простреляла Карл-Магнус Лундин?

Екстрьом въпросително погледна Лисбет Саландер. Тя все още не помръдваше. Прокурорът разпери ръце и обърна поглед към председателя на съда. Съдия Йорген Иверсен седеше замислен. Погледна Аника Джанини, която все още бе погълната от някаква хартия и сякаш не забелязваше какво става около нея.

Съдия Иверсен се прокашля и се обърна към Лисбет Саландер.

– Да разбираме ли по мълчанието ти, че не искаш да отговаряш на въпросите? – запита той.

Лисбет Саландер изви глава и срещна погледа на съдия Иверсен.

– С удоволствие ще отговарям на всякакви въпроси – каза тя.

Съдия Иверсен кимна.

– Тогава може би ще отговориш на въпроса, който ти зададох – вметна прокурор Екстрьом.

Лисбет Саландер безмълвно погледна Екстрьом.

– Би ли била така любезна да отговориш на въпроса? – каза съдия Иверсен.

Лисбет отново изви глава към председателя на съда и вдигна вежди. След което каза с чист и ясен глас:

– Какъв въпрос? Досега от този тук – тя кимна към Екстрьом – чух само куп недоказани твърдения. Нямаше никакъв въпрос.

Аника Джанини вдигна поглед. Сложи лакти на масата и подпря лицето си с длан, а в погледа ѝ проблесна внезапен интерес.

Прокурор Екстрьом загуби дар слово за няколко секунди.

– Бъди така добър и повтори въпроса – предложи съдия Иверсен.

– Попитах дали… като отиде в лятната къща на адвокат Бюрман в Сталархолмен, си имала намерение да застреляш Карл-Магнус Лундин.

– Не, ти каза, че си искал да внесеш яснота и да разбереш как е станало така, че съм отишла в Сталархолмен и съм простреляла Карл-Магнус Лундин. Това не беше въпрос. Това беше твърдение. Не отговарям на твоите твърдения.

– Не си играй с думите. Отговори на въпроса.

– Не.

Мълчание.

– Не какво?

– Това е отговорът на въпроса.

Прокурор Ричард Екстрьом въздъхна. Денят щеше да е дълъг. Лисбет Саландер очаквателно го гледаше.

– Може би е по-добре да започнем отначало – каза той. – Беше ли в лятната къща на покойния адвокат Бюрман в Сталархолмен на 6 април тази година в следобедните часове?

– Да.

– Как стигна дотам?

– Пътувах с влак до Сьодертеле и взех автобус до Стренгнес.

– По каква причина отиде в Сталархолмен? Имаше ли среща с Карл-Магнус Лундин и приятеля му Сони Ниеминен?

– Не.

– Как стана така, че те се появиха там?

– Питай тях.

– Сега питам теб.

Лисбет Саландер не отговори.

Съдия Иверсен се изкашля.

– Предполагам, че госпожица Саландер не отговаря, защото не може – каза Иверсен, опитвайки се да помогне.

Аника Джанини внезапно прихна, достатъчно високо, за да се чуе в залата. След което отново се втренчи в документите си. Екстрьом раздразнено я погледна.

– Защо смяташ, че Лундин и Ниеминен се появиха в лятната къща на Бюрман?

– Не знам. Предполагам, че са отишли да предизвикат смъртоносен пожар. Лундин носеше бензин в шише в чантата на седлото на своя „Харли Дейвидсън“.

– Защо отиде във вилата на адвокат Бюрман?

– Трябваше ми информация.

– Каква?

– Информация, която подозирам, че Лундин и Ниеминен искаха да унищожат, и която щеше да помогне да се изясни кой уби мръсника.

– Смяташ, че адвокат Бюрман е бил мръсник? Правилно ли съм разбрал?

– Да.

– И защо смяташ така?

– Беше садистична свиня, отрепка и изнасилвач, значи мръсник.

Тя цитираше текста, татуиран на корема на покойния адвокат, с което индиректно призна, че татуировката е нейно дело. Но това не влизаше в повдигнатите срещу нея обвинения. Бюрман така и не беше заявил в полицията, че е бил малтретиран, така че не се знаеше дали доброволно се е подложил на татуировката, или това е станало насила.

– С други думи, твърдиш, че твоят попечител те е насилил. Можеш ли да кажеш кога е станало това?

– Това стана във вторник, на 28 февруари 2003 г., и отново в петък, на 7 март същата година.

– Отказала си да отговаряш на всички въпроси, задавани ти от водещите разпитите. Защо?

– Нямаше какво да им кажа.

– Прочетох така наречената автобиография, която твоята адвокатка внезапно ни предостави преди няколко дни. Трябва да кажа, че е забележителен документ, ще се върнем към него после. Та там твърдиш, че адвокат Бюрман първия път те е принудил да правиш орален секс, а втория цяла нощ те е изнасилвал и подлагал на мъчения.

Лисбет не отговори.

– Така ли е?

– Да.

– Каза ли в полицията за изнасилванията?

– Не.

– Защо?

– Нямаше смисъл. Когато се опитвах нещо да кажа, полицията никога не ме изслушваше.

– Обсъди ли случилото се с някой твой познат? Някоя приятелка?

– Не.

– Защо?

– Защото това не засягаше никого.

– Окей, а не потърси ли адвокат?

– Не.

– Обърна ли се към някой лекар, за да излекува раните, които твърдиш, че Бюрман ти е причинил?

– Не.

– И не си се обърнала към някоя женска организация?

– Пак твърдение.

– Извинявай. Потърси ли женска организация?

– Не.

Екстрьом се обърна към председателя на съда.

– Искам да насоча вниманието на съда към следното. Обвиняемата е казала, че е била подложена на две сексуални нападения, от които второто е изключително тежко. Тя твърди, че виновният за тези нападения е бил нейният попечител, покойният адвокат Нилс Бюрман. Същевременно в картинката трябва да влязат и следните факти…

Екстрьом прелисти книжата си.

– В разследването, извършено от криминалния отдел, няма нищо за миналото на адвокат Бюрман, което да потвърди думите на Лисбет Саландер. Бюрман никога не е бил осъждан за престъпление. Никога не е бил търсен от полицията и не е бил предмет на разследване. Преди е бил попечител и кръстник на няколко други младежи и никой от тях не е заявявал, че е бил обект на насилие. Напротив, всички са категорични, че Бюрман винаги се е държал коректно и приятелски с тях.

Екстрьом обърна една страница.

– Мой дълг също е да напомня, че Лисбет Саландер е била диагностицирана като параноидна шизофреничка. Млада жена, с документирано агресивно поведение, която в последните години на пубертета е имала сериозни проблеми в контактите си с обществото. Прекарала е няколко години в детска психиатрична клиника и е под попечителство от 18-годишна възраст. Колкото и жалко да е, но има причини за това. Лисбет Саландер е опасна за себе си и за околните. Убеден съм, че тя не се нуждае от затвор. Нуждае се от лечение.

Екстрьом направи красноречива пауза.

– Да се обсъжда психическото състояние на млад човек е отвратителна задача. Това състояние може да е предмет на различни тълкувания, а обсъждането му е до голяма степен нарушаване на човешките права. Но в този случай става дума за обърканата представа на Лисбет Саландер за света, която става напълно ясна от нейната така наречена автобиография. Тук добре личи доколко Лисбет Саландер не осъзнава действителността. Не са ни нужни свидетели или тълкувания, където дума да стои срещу дума. Имаме собствените ѝ твърдения. Сами можем да преценим достоверността им.

Погледът му падна върху Лисбет Саландер. Очите им се срещнаха. Устните ѝ се разтегнаха в зловеща усмивка. Екстрьом се намръщи.

– Госпожа Джанини има ли нещо да каже? – запита съдия Иверсен.

– Не – отвърна Аника Джанини. – Освен че изводите на прокурор Екстрьом са пълни глупости.

СЛЕДОБЕДНОТО ЗАСЕДАНИЕ ЗАПОЧНА с изслушване на свидетели. Екстрьом бе призовал Улрика фон Лийбенстал от Агенцията за контрол на попечителите, опитвайки се да установи дали е имало някакви оплаквания срещу адвокат Бюрман. Свидетелката категорично отрече да е имало такива и заяви, че подобни твърдения са обидни.

– Съществува строг и акуратен контрол в попечителските дела. Адвокат Бюрман бе изпълнявал задачи за агенцията повече от двайсет години, преди така позорно да бъде убит.

Тя хвърли на Лисбет Саландер унищожителен поглед, въпреки че Лисбет не бе обвинена в убийство и че вече бе изяснено, че Бюрман е убит от Роналд Ниедерман.

– През всичките тези години нямаше никакви оплаквания срещу адвокат Бюрман. Той бе съвестен човек и често показваше дълбока съпричастност към своите клиенти.

– Значи не вярваш да е подложил Лисбет Саландер на тежко сексуално насилие?

– Намирам твърдението за абсурдно. Имаме месечните доклади на адвокат Бюрман и аз лично съм се срещала с него няколко пъти, за да разглеждаме случая.

– Адвокат Джанини е представила искане попечителството над Лисбет Саландер незабавно да бъде отменено.

– Никой не би се зарадвал повече от нас, в агенцията, едно попечителство да бъде отменено. Но ние носим отговорност и трябва да следваме установените правила. Преди да говорим за промени в попечителството, Лисбет Саландер следва да бъде обявена за здрава от психиатрична експертиза.

– Разбирам.

– Това означава, че тя трябва да се подложи на психиатрични изследвания. Което, както е известно, тя отказва да стори.

Разпитът на Улрика фон Лийбенстал продължи около четирийсет минути, през които се разгледаха и месечните доклади на Бюрман.

Аника Джанини зададе един-единствен въпрос, преди да бъде завършен разпитът.

– Ти намираше ли се в спалнята на адвокат Бюрман в нощта между 7 и 8 март 2003 година?

– Естествено, че не.

– С други думи, нямаш и най-малка представа дали сведенията на моята клиентка са верни или фалшиви?

– Обвинението срещу адвокат Бюрман е ужасно.

– Така мислиш ти. Можеш ли чрез алиби или по друг начин да докажеш, че той не е насилил моята клиентка?

– Това, разбира се, е невъзможно. Но вероятността…

– Благодаря. Това беше всичко – каза Аника Джанини.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ СРЕЩНА със сестра си в офиса на „Милтън Секюрити“ в седем вечерта, за да обсъдят изминалия ден.

– Беше почти както очаквахме – каза Аника. – Екстрьом е приел автобиографията на Саландер за чиста монета.

– Добре. Тя как се държи?

Аника изведнъж се разсмя.

– Държи се отлично, като пълна психопатка. Просто и естествено.

– Хм.

– Днес ставаше дума преди всичко за Старалхолмен. Утре – Госеберя, разпити на хора от техническия отдел и други такива. Екстрьом ще се опита да докаже, че Саландер е отишла там да убие баща си.

– Окей.

– Но може да имаме технически проблем. Следобед Екстрьом призова някоя си Улрика фон Лийбенстал от Агенцията за контрол на попечителите. Тя започна да се заяжда, че нямам право да защитавам Лисбет.

– Как така?

– Твърди, че Лисбет е под попечителство и че няма право сама да избира своя адвокат.

– Нима?

– Съдия Иверсен трябва да е взел отношение към това до утре сутринта. Говорих с него набързо след края на заседанията днес. Смятам, че ще разреши да я представлявам. Моят аргумент беше, че агенцията е имала на разположение три месеца да протестира и че е нахалство да излизат с това, след като процесът вече е започнал.

– В петък ще свидетелства Телебориан. Ти си тази, която трябва да го разпита.

СЛЕД КАТО В ЧЕТВЪРТЪК проучи снимките и изслуша многословните технически заключения за случилото се в Госеберя, прокурор Екстрьом окончателно се убеди, че Лисбет Саландер е издирила баща си с цел да го убие. Най-силното звено във веригата улики бе, че със себе си е носела огнестрелно оръжие, полски „Р-83 Ванад“.

Фактът, че Александър Залаченко (по разказа на Лисбет Саландер) и вероятно убиецът на полицая Роналд Ниедерман (според показанията на Залаченко, направени, преди да бъде убит в Салгренската болница) на свой ред са се опитали да убият Лисбет Саландер и че тя е била погребана в яма в гората, по никакъв начин не променяха обстоятелството, че е проследила баща си до Госеберя целенасочено, за да го убие. При това е била съвсем близко до целта – успяла е да забие брадва в лицето му. Екстрьом настояваше Лисбет Саландер да бъде осъдена за опит за убийство, както и за подготовка на убийство, както и за нанасяне на тежък побой.

По думите на самата Лисбет Саландер, тя отишла в Госеберя, за да се изправи срещу баща си и да го накара да признае убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. Това сведение бе от драматично значение, що се отнася до въпроса за умисъла.

Когато Екстрьом приключи разпита на свидетеля Меркер Хансон от техническия отдел на Гьотеборгската полиция, адвокат Аника Джанини зададе няколко кратки въпроса.

– Господин Хансон, има ли нещо, каквото и да е то, в твоето разследване и в цялата събрана от теб техническа документация, което някак би могло да потвърди, че Лисбет Саландер е отишла в Госеберя с намерението да убие баща си?

Мелкер Хансон размисли малко.

– Не – отвърна той накрая.

– Значи не можеш да кажеш нищо за нейния умисъл?

– Не.

– В такъв случай заключението на прокурор Екстрьом, макар добре формулирано и многословно, е чисто предположение?

– Така излиза.

– Има ли нещо сред техническите доказателства, което противоречи на показанията на Лисбет Саландер, че е взела със себе си полското оръжие „Р-83 Ванад“ просто защото по случайност се е намирало в чантата ѝ и не е знаела какво да прави с него, след като предишния ден го е отнела от Сони Ниеминен в Сталархолмен?

– Не.

– Благодаря – каза Аника Джанини и седна на мястото си.

Това бе единственото ѝ изказване за целия час, в който бе свидетелствал Хансон.

БИРГЕР ВАДЕНШЬО НАПУСНА сградата на Секцията на Артилеригатан към шест в четвъртък вечерта с чувството, че над главата му са надвиснали застрашително тревожни облаци, знак за близък провал. От няколко седмици вече знаеше, че носи титлата директор, тоест шеф на Секцията за специални анализи, само формално. Неговото мнение, протестите и призивите му не играеха никаква роля. Фредрик Клинтон вземаше всички решения. Ако Секцията бе открита и официална институция, това нямаше да има кой знае какво значение, просто щеше да се обърне към най-близкостоящия началник, за да представи протестите си.

Но при сегашното положение нямаше на кого да се оплаче. Бе сам и изоставен на божията милост от човек, когото смяташе за луд. И най-лошото бе, че авторитетът на Клинтон бе ненарушим. Палета като Юнас Сандберг и верноподаници като Георг Нюстрьом – всички те се подчиняваха на най-малкия знак, даден от смъртно болния луд.

Признаваше, че Клинтон е авторитет, който не работи за собствена облага. Можеше да признае дори и това, че работи за доброто на Секцията, поне за онова добро, което той смята за правилно. И въпреки това имаше чувството, че цялата организация се намира в състояние на свободно падане, в състояние на колективно самовнушение, при което опитни сътрудници отказваха да разберат, че всяко направено движение, всяко взето и прокарано решение само ги тласка все по-близо към пропастта.

Ваденшьо усети натиск в гърдите, докато вървеше по Линегатан, където днес бе намерил място за паркиране. Изключи алармата на колата, извади ключовете и тъкмо щеше да отвори вратата, когато зад гърба си усети движение и се обърна. Примижа срещу светлината. Минаха няколко секунди, преди да познае високия мъж на тротоара.

– Добър вечер, господин Ваденшьо – каза Тощен Едклинт, шеф на Отдела за защита на конституцията. – Не съм бил в играта от десет години, но днес присъствието ми се струва належащо.

Ваденшьо объркано погледна двамата цивилни полицаи, които обграждаха Едклинт. Бяха Ян Бублански и Маркус Ерландер.

Внезапно разбра какво ще се случи.

– Имам тъжното задължение да ти съобщя, че кралският главен прокурор е взел решение да бъдеш арестуван за толкова дълга поредица от престъпления, че вероятно ще отнеме седмици да им се състави каталог.

– Това пък какво е? – възмутено каза Ваденшьо.

– Това е моментът, в който ще бъдеш арестуван по подозрение в съучастие в убийство. Заподозрян си също в изнудване, незаконно подслушване, грубо фалшифициране на документи и груби разхищения, участие в кражба с взлом, злоупотреба със служебно положение, шпиониране и други хубави неща. Сега ние двамата ще отидем в Кунгсхолмен и ще си проведем истински сериозен разговор на спокойствие тази вечер.

– Никакво убийство не съм извършвал – каза Ваденшьо, останал без дъх.

– Това ще реши следствието.

– Клинтон. Беше Клинтон. През цялото време – каза Ваденшьо.

Тощен Едклинт доволно кимна.

ВСЕКИ ПОЛИЦАЙ ЗНАЕ, че има два класически типа разпити на заподозрян. Лошото ченге заплашва, псува, удря с юмрук по масата и въобще се държи гадно с цел да уплаши арестанта и да изтръгне от него признание. Доброто ченге, леко посивял чичко, предлага цигари и кафе, кима със съчувствие и говори с разумен тон.

Повечето полицаи, но не всички, знаят също така, че техниката на разпит на доброто ченге дава по-добър резултат. Закоравелият бандит въобще не се трогва от лошото ченге. А неувереният аматьор, който евентуално може да бъде сплашен да признае от лошото ченге, с най-голяма вероятност би си признал независимо каква техника на разпит се прилага.

Микаел Блумквист слушаше разпита на Биргер Ваденшьо от съседната стая. Бяха поспорили дали да присъства, преди накрая Едклинт да реши, че е възможно да има полза от наблюденията на Микаел.

Микаел констатира, че Тощен Едклинт използва трети вариант на полицейски разпит, този на незаинтересования полицай, който в този случай май сработваше още по-добре. Едклинт влезе в стаята за разпити, поднесе кафе в порцеланови чаши, включи магнетофона и се облегна назад в стола.

– Работата е там, че ние вече разполагаме с всички технически доказателства срещу теб. Всъщност не проявяваме интерес към твоята история, освен за да се потвърди онова, което вече знаем. И въпросът, на който бихме искали да получим отговор е: защо? Как сте могли да бъдете толкова глупави и да вземете решение да ликвидирате хора в Швеция, все едно се намираме в Чили под диктатурата на Пиночет? Магнетофонът записва. Ако искаш нещо да кажеш, сега е моментът. А ако не искаш да говориш, ще изключа магнетофона, после ще ти вземем вратовръзката и връзките за обувки и ще те настаним горе в ареста да чакаш адвокат, процес и присъда.

После Едклинт отпи глътка кафе и замълча. Когато две минути не се чу нито дума, протегна ръка и изключи магнетофона. Изправи се.

– Ще се погрижа да те вземат след една-две минути. Приятна вечер.

– Никого не съм убивал – каза Ваденшьо, когато Едклинт вече отваряше вратата.

Едклинт се спря на прага.

– Не ме интересуват общите ти приказки. Ако искаш да дадеш някакви обяснения, ще седна и ще включа магнетофона. Всички власти в Швеция, включително и министър-председателят, очакват да чуят какво имаш да кажеш. Ако говориш, още тази вечер ще отида при министър-председателя и ще му предам твоята версия за протичането на събитията. А ако не говориш, пак ще бъдеш обвинен и осъден.

– Седни – каза Ваденшьо.

Никой не се съмняваше, че е размислил. Микаел си отдъхна. С него бяха Моника Фигерула, прокурор Ранхилд Густавсон, анонимният сътрудник от Сепо Стефан и още две напълно неизвестни личности.

– Нямам нищо общо с убийствата – каза Ваденшьо, когато Едклинт пусна отново магнетофона.

– Убийства. В множествено число – каза Микаел Блумквист на Моника Фигерула.

– Шт… – отвърна тя.

– Бяха Клинтон и Гулберг. Нямах представа какво смятат да правят. Кълна се. Бях напълно шокиран, когато чух, че Гулберг е застрелял Залаченко. Не можех да повярвам, че е истина… не можех. И когато чух за Бьорк, щях да получа сърдечен удар.

– Разкажи за убийството на Бьорк – каза Едклинт, без за миг да сменя тона. – Как стана?

– Клинтон го поръча на някой. Не знам как стана, но бяха двама югославяни. Сърби, ако не се лъжа. Георг Нюстрьом им възложи задачата и им плати. Когато научих, разбрах, че това ще свърши с катастрофа.

– Хайде сега отначало – каза Едклинт. – Кога започна да работиш за Секцията?

Веднъж започнал да говори, нищо не можеше да спре Ваденшьо. Разпитът продължи почти пет часа.