Взривената въздушна кула

ГЛАВА ВТОРА Петък, 8 април

Соня Мудиг и Йеркер Холмберг пристигнаха на Централна гара в Гьотеборг малко след осем сутринта. Бублански се бе обадил и дал нови инструкции – не трябваше да пътуват за Госеберя, а да вземат такси до полицейския участък на площад „Ернст Фонтел“ до Нюа Илеви, седалище на областната криминална полиция на Западен Йоталанд. Чакаха почти час, преди криминалният инспектор Ерландер да пристигне от Госеберя заедно с Микаел Блумквист. Микаел поздрави Соня Мудиг, която познаваше отпреди, и се ръкува с Йеркер Холмберг. После към тях се присъедини колега на Ерландер с данни за преследването на Роналд Ниедерман. Докладът му беше кратък.

– Сформирана е група за преследване под ръководството на областната полиция. Разбира се, обявено е и национално издирване. Намерихме полицейската кола в Алингсос в шест сутринта. И там засега следите свършват. Подозираме, че е сменил превозното средство, но не сме получавали съобщение за кражба на кола.

– Медиите? – запита Мудиг и извинително погледна към Микаел Блумквист.

– Убийство на полицай и работа под пълна пара. В десет имаме пресконференция.

– Някой знае ли какво е състоянието на Лисбет Саландер? – запита Микаел. Усещаше се странно незаинтересован от всичко, свързано с преследването на Ниедерман.

– Оперирали са я през нощта. Извадили куршум от главата ѝ. Още не се е събудила.

– Някакви прогнози?

– Доколкото разбирам, не може да се каже нищо, преди да се събуди. Но лекарят, който е оперирал, таи добра надежда, че ще оживее, ако не възникнат някакви усложнения.

– А Залаченко? – запита Микаел.

– Кой? – попита колегата на Ерландер, който още не бе въведен в подробностите около историята.

– Карл-Аксел Будин.

– Ах, да, и него са оперирали нощес. Получил е ужасен удар в лицето и един точно под капачката на коляното. Доста е зле, но раните му не са опасни за живота.

Микаел кимна.

– Изглеждаш уморен – каза Соня Мудиг.

– И още как. Трето денонощие я карам без почти никакъв сън.

– Заспа в колата след Нусебру – каза Ерландер.

– Ще издържиш ли да разкажеш всичко отначало? – запита Холмберг – Изглежда, че резултатът на мача с полицията е три на нула за частните детективи.

Микаел изнурено се усмихна.

– Това е реплика, която бих искал да чуя от Бублански.

Седнаха в кафенето на полицейския участък да закусят. На Микаел му отне половин час да обясни стъпка по стъпка как е сглобил историята на Залаченко. Когато свърши, полицаите замислено замълчаха.

– Има някои дупки в твоята история – каза накрая Йеркер Холмберг.

– Възможно е.

– Не обясняваш как си попаднал на онзи строго секретен доклад на Сепо за Залаченко.

Микаел кимна.

– Вчера го намерих в дома на Лисбет Саландер, когато най-сетне открих къде се крие. От своя страна тя вероятно го е намерила в лятната къща на адвоката Нилс Бюрман.

– Значи си открил бърлогата на Саландер – каза Соня Мудиг.

Микаел кимна.

– И?

– Ще си я намерите сами. Лисбет е положила голямо усилие да си осигури таен адрес и аз няма да съм този, който ще го издаде.

Мудиг и Холмберг малко се начумериха.

– Микаел… може да не си разбрал, но това е разследване на убийство – каза Соня Мудиг.

– А ти не си разбрала, че Лисбет Саландер е невинна и че полицията е нарушила човешките ѝ права по безподобен начин. Лесбийска сатанистка банда, откъде го извадихте пък това? Ако тя сама иска да ви каже къде живее, убеден съм, че ще го направи.

– Но има още нещо, което не разбирам – настоя Холмберг. – Как се вписва в историята Бюрман? Казваш, че той е задействал всичко, свързвайки се със Залаченко и поръчвайки му убийството на Саландер… но защо ще го прави?

Микаел доста се поколеба.

– Моето предположение е, че се е доверил на Залаченко, за да отстрани Лисбет Саландер. Целта е била и тя да попадне в онзи склад в Нюкварн.

– Бил е неин попечител. Какъв мотив би могъл да има, за да я отстрани?

– Сложно е.

– Обясни.

– Имал е адски добър мотив. Направил е нещо, за което Лисбет е знаела. Била е заплаха за него и за цялото му бъдеще и благосъстояние.

– Какво е направил?

– Мисля, че е най-добре Лисбет сама да обясни причината.

Той срещна погледа на Холмберг.

– Нека предположа – каза Соня Мудиг. – Бюрман е сторил нещо на своята подопечна.

Микаел кимна.

– Да предположа ли, че я е подложил на някаква форма на сексуално насилие?

Микаел сви рамене и се въздържа от коментар.

– Не знаеш ли за татуировката на корема на Бюрман?

– Татуировка?

– Аматьорска татуировка с послание през целия корем… Аз съм садистична свиня, отрепка и изнасилвач. Доста се чудихме какво ще рече това.

Микаел внезапно избухна в смях.

– Какво има?

– И аз съм се чудил какво е направила Лисбет, за да си отмъсти. Но вижте… не искам да обсъждам това с вас по същите причини, както и преди. Става дума за нейното достойнство. Лисбет е тази, която е била обект на престъпление. Тя е жертвата. Тя е, която ще реши какво да ви каже. Съжалявам.

Видът му бе почти извиняващ се.

– Изнасилванията трябва да се заявяват в полицията – каза Соня Мудиг.

– Съгласен съм. Но това изнасилване е станало преди две години и Лисбет още не е говорила с полицията по въпроса. Което сочи, че няма и намерение да го направи. Може да съм колкото си искам несъгласен с нея, но тя решава. Освен това…

– Да?

– Няма и кой знае каква причина да се довери на полицията. Последния път, когато се е опитала да обясни каква свиня е Залаченко, са я вкарали в психиатрия.

РЪКОВОДИТЕЛЯТ НА ПРЕДВАРИТЕЛНОТО СЛЕДСТВИЕ Ричард Екстрьом усети, че го присвива стомах, когато малко преди девет в петъчната сутрин помоли следователя Ян Бублански да седне от другата страна на бюрото. Екстрьом нагласи очилата си и поглади добре поддържаната си брадичка. Оценяваше ситуацията като хаотична и заплашителна. В продължение на цял месец бе ръководил предварителното следствие срещу Лисбет Саландер. Надълго и нашироко я бе описвал като луда и опасна за всички психопатка. Беше събрал информация, която щеше да му послужи в бъдещ процес. Всичко изглеждаше толкова добре…

В съзнанието му никога не бе имало и сянка от съмнение, че Лисбет Саландер е виновна за тройно убийство и че процесът би се превърнал в триумф, в чисто пропаганден спектакъл с него в главната роля. После всичко се обърна нагоре с краката и той внезапно се озова със съвсем друг убиец и насред безкраен хаос. Проклетата Саландер.

– Е, в хубава каша се забъркахме – каза той. – Какво имаш тази сутрин?

– Роланд Ниедерман е обявен за национално издирване, но още е на свобода. Сега е обвинен само в убийството на полицая Гунар Андешон, но предполагам, че трябва да повдигнем обвинения и за трите убийства тук, в Стокхолм. Може би трябва да свикаш пресконференция.

Бублански нарочно направи това предложение. Екстрьом мразеше пресконференциите.

– Мисля да поизчакаме с пресконференцията – бързо каза Екстрьом.

Бублански се постара да скрие усмивката си.

– Това преди всичко е работа на полицията в Гьотеборг – подчерта Екстрьом.

– Е, там са Соня Мудиг и Йеркер Холмберг, които са започнали сътрудничество с…

– Ще изчакаме с пресконференцията, докато не научим нещо повече – остро каза Екстрьом. – Онова, което искам да знам, е доколко си сигурен, че Ниедерман наистина е замесен в убийствата в Стокхолм.

– Като полицай съм убеден. Но не разполагаме с достатъчно улики. Нямаме свидетели на убийствата, нито добри технически доказателства. Маге Лундин и Сони Ниеминен от МК „Свавелшьо“ отказват да направят изявление и се преструват, че никога не са чували за Ниедерман. Който обаче ще влезе в затвора за убийството на полицай Гунар Андешон.

– Точно така – каза Екстрьом. – Убийството на полицая е интересното в момента. Но кажи ми… има ли нещо, което да сочи, че Саландер все някак е замесена в убийствата? Може ли да се каже, че двамата с Ниедерман са ги извършили?

– Съмнявам се. А и не бих представил тази версия официално.

– Но каква тогава е връзката ѝ с него?

– Това е крайно заплетена история. Точно както Микаел Блумквист твърдеше от самото начало, става дума за онзи образ, Зала… Залаченко.

При името „Микаел Блумквист“ прокурор Екстрьом видимо потръпна.

– Зала е беглец и вероятно безскрупулен руски наемен убиец от времето на Студената война – продължи Бублански. – Дошъл е тук през седемдесетте години. Баща е на Лисбет Саландер. Бил е свързан с фракция в Сепо, която го е прикривала, когато е вършел престъпления. Полицай от Сепо се е погрижил също Лисбет Саландер да бъде затворена в детска психиатрична клиника, когато е била на 13 години и заплашила да разкрие тайната на Залаченко.

– Сам разбираш, че това е донякъде трудно смилаемо. Едва ли можем да излезем с такава история. Ако правилно разбирам, всичко това за Залаченко е квалифицирана информация.

– Но пък е истина. Имам документация.

– Може ли да я погледна?

Бублански подаде папката с полицейското разследване от 1991 г. Екстрьом замислено погледна печата, сочещ, че това е документ с квалифицирана информация, и входящия номер, който веднага разпозна – беше на Сепо. Бързо прелисти около сто страници от дебелата пачка документи и прочете наслуки някои от тях. Накрая остави доклада настрана.

– По-добре за известно време да потулим всичко това, за да не ни се изплъзне изцяло ситуацията. Значи Лисбет Саландер е била затворена в лудница, защото се е опитала да убие баща си… онзи Залаченко. А сега забила брадва в главата на татко си. При всички случаи това следва да се окачестви като опит за убийство. И Саландер да бъде арестувана за това, че е застреляла Маге Лундин в Сталархолмен.

– Може да арестуваш когото си искаш, но ако бях на твое място, щях да я карам по-внимателно.

– Ще стане невероятен скандал, ако цялата тази история със Сепо излезе на бял свят.

Бублански сви рамене. Служебната му характеристика го задължаваше да разкрива престъпления, а не да прикрива скандали.

– Този проклетник от Сепо, Гунар Бьорк. Какво знаем за неговата роля?

– Един от главните актьори. В болнични е заради дископатия и в момента живее в Смодаларьо.

– Добре… засега ще замълчим за Сепо. Става дума за убийство на полицай и за нищо друго. Задачата ни не е да създаваме суматоха.

– Ще е трудно да се премълчи.

– Как така?

– Изпратих Курт Свенсон да доведе Бьорк за разпит – Бублански погледна ръчния си часовник. – Май вече е време.

– За какво?

– Всъщност планирах сам да отида в Смодаларьо, за собствено удоволствие, но ми попречи убийството на полицая.

– Не съм разрешавал да се задържа Бьорк.

– Така е. Но това не е задържане. Просто го викам на разпит.

– Не ми харесва това.

Бублански се приведе напред.

– Ричард… ето какво. Лисбет Саландер е била жертва на серия от закононарушения, започнали още когато е била дете. Не смятам това да продължава повече. Може да решиш да ме отстраниш като водещ на следствието, но в такъв случай ще бъда принуден да напиша остър доклад по случая.

Ричард Екстрьом изглеждаше така, сякаш бе погълнал нещо кисело.

ГУНАР БЬОРК, излезлият в болнични заместник-началник на Отдела за чуждестранни граждани към Сепо, отвори вратата на лятната си къща в Смодаларьо и се вгледа в едрия, рус и късо подстриган мъж в черно кожено яке.

– Търся Гунар Бьорк.

– Аз съм.

– Курт Свенсон, от областната криминална полиция.

Мъжът се легитимира.

– Да?

– Поканен си да ме последваш в Кунгсхолмен, за да окажеш съдействие на полицията в следствието за Лисбет Саландер.

– Ъъъ… трябва да има някаква грешка.

– Няма грешка – каза Курт Свенсон.

– Не ме разбираш. И аз съм полицай. Мисля, че трябва да проверите тази работа с твоя началник.

– Моят началник иска да разговаря с теб.

– Трябва да позвъня и…

– Можеш да позвъниш от Кунгсхолмен.

Гунар Бьорк внезапно усети, че няма накъде.

Случи се. Ще ме приберат. Проклетият Блумквист. Проклетата Саландер.

– Арестуван ли съм? – попита той.

– Не, засега. Но можем да го уредим, ако искаш.

– Не… не, разбира се, че ще дойда. Разбира се, че искам да помогна на колегите.

– Много добре – каза Курт Свенсон и го последва вътре.

Държа го под око, докато си вземаше връхни дрехи и изключваше кафеварката.

В ЕДИНАЙСЕТ СУТРИНТА Микаел Блумквист установи, че наетата от него кола все още стои паркирана зад една лада на входа на Госеберя, но бе толкова изтощен, че нямаше сили да отиде да я вземе, още по-малко да кара в натовареното движение на по-голямо разстояние. Помоли криминалния инспектор Маркус Ерландер за съвет и Ерландер щедро се разпореди криминален техник от Гьотеборг да докара колата.

– Гледай на това като на компенсация за случилото се нощес.

Микаел кимна и взе такси до хотел „Сити“ на Лоренсбергсгатан, до Авеню. Нае единична стая за една нощ за 800 крони, веднага се качи в стаята и се съблече. Седна гол на покривката на леглото, извади джобния компютър на Лисбет Саландер от якето си и го претегли на дланта си. Все още бе изненадан, че не му го бяха отнели, когато комисар Тумас Паулсон го обискира. Явно Паулсон бе решил, че това е компютърът на Микаел, а и на практика така и не го бяха завели в ареста, където да го обискират отново. Помисли малко, после го постави в онази преграда на компютърната си чанта, където пазеше диска на Лисбет с надпис Бюрман, също пропуснат от Паулсон. Съзнаваше, че чисто технически укрива доказателствен материал, но това бяха предмети, които Лисбет най-вероятно не би искала да попаднат в погрешни ръце.

Включи мобилния си телефон, видя, че батерията е на границата, и го сложи да се зарежда. Обади се на сестра си, адвокат Аника Джанини.

– Здрасти, сестричке.

– Какво общо имаш със снощното полицейско убийство? – веднага го запита тя.

Той накратко обясни какво се бе случило.

– Окей. Значи Саландер е в интензивното.

– Точно така. Няма да знаем колко сериозно е състоянието ѝ, преди да се събуди, но ще има нужда от адвокат.

Аника Джанини за миг се поколеба.

– Мислиш ли, че ще ме иска?

– Вероятно няма да иска никакъв адвокат. Не е от онези, които молят някого за помощ.

– Изглежда, ще има нужда от адвокат по криминални дела. Нека погледна документацията, с която разполагаш.

– Обади се на Ерика Бергер и я помоли за копие.

Щом завърши разговора си с Аника, Микаел звънна на Ерика Бергер. Тя не отговори на мобилния, затова той набра номера ѝ в редакцията на „Милениум“. Отговори Хенри Кортез.

– Ерика е някъде навън – каза Хенри.

Микаел накъсо обясни какво се е случило и помоли Хенри Кортез да предаде информацията на главния редактор на „Милениум“.

– Окей. Какво правим? – попита Хенри.

– За днес нищо – каза Микаел – Трябва да спя. Ще дойда в Стокхолм утре, ако не се случи нещо непредвидено. „Милениум“ ще представи своята версия в следващия брой, а дотогава има почти месец.

Приключи разговора, пъхна се в леглото и след трийсет секунди вече спеше.

ЗАМЕСТНИК-НАЧАЛНИКЪТ НА ОБЛАСТНАТА ПОЛИЦИЯ Моника Спонгберг почука с писалката по ръба на чашата си със сода и помоли за тишина. Десет души седяха събрани около заседателната маса в кабинета ѝ в полицията. Три жени и седем мъже. Групата се състоеше от началника и заместник-началника на отдел „Убийства“, трима криминални инспектори, включително Маркус Ерландер, както и пресаташето на Гьотеборгската полиция. На срещата бе извикана и следователката Агнета Йервас от прокуратурата, както и криминалните инспектори Соня Мудиг и Йеркер Холмберг от Стокхолмската полиция. Последните бяха включени, за да се демонстрира добра воля за сътрудничество с колегите от столицата и вероятно да им се покаже как се извършва едно истинско полицейско разследване.

Спонгберг, която често бе единствена жена в мъжко обкръжение, имаше репутацията на полицай, който не губи време във формалности и любезни фрази. Тя обясни, че началникът на областната полиция е на конференция на Европол в Мадрид, че е прекъснал командировката си, когато му съобщили за убийството на полицай, но че не е очакван да се върне преди късно вечерта. После тя се обърна към началника на отдел „Убийства“ Андеш Перцон и го помоли да обобщи положението.

– Изминаха около десет часа от убийството на колегата Гунар Андешон на пътя за Нусебру. Знаем името на убиеца, Роналд Ниедерман, но все още нямаме снимка на въпросното лице.

– Имаме негова снимка отпреди двайсет години, направена в Стокхолм. Получихме я от Паоло Роберто, но е почти неизползваема – каза Йеркер Холмгрен.

– Окей. Както е известно, полицейската кола, която е задигнал, е намерена в Алингсос тази сутрин. Паркирана е в пресечка на около 350 метра от гарата. Не сме получили никакви доклади за кражби на коли в областта.

– Преследването?

– Наблюдаваме влак, който се движи в посока към Стокхолм и Малмьо. Обявихме национално издирване и информирахме полицията в Норвегия и Дания. В момента имаме около трийсет полицаи, които работят пряко в разследването и, разбира се, целият полицейски корпус е в бойна готовност.

– Някакви следи?

– Не. Все още не. Но човек с такъв забележителен вид би било невъзможно да не бъде хванат.

– Знае ли някой как е Фредрик Торщенсон? – попита един от криминалните инспектори от отдел „Убийства“.

– В Салгренската болница е. Тежко ранен е, горе-долу като след автомобилна катастрофа. Трудно е да се повярва, че човек може да причини такива наранявания с голи ръце. Освен счупени крака и смазани ребра, Торщенсон е с рана във врата и има опасност да остане частично парализиран.

Обсъдиха набързо положението на колегата, преди Спонгберг отново да вземе думата и да се обърне към Ерландер.

– Какво всъщност се случи в Госеберя?

– Тумас Паулсон се случи в Госеберя.

Разнесе се всеобщ стон.

– Не може ли някой да го пенсионира? Той е направо крачеща катастрофа.

– Много добре познавам Паулсон – остро каза Моника Спонгберг. – Но не съм чувала оплаквания от него през последните… ами две години.

– Полицейският началник там е много добър познат на Паулсон и наистина се опитва да помогне, като го защищава. В най-добрия смисъл и това не е критика към него. Но нощес Паулсон се е държал толкова странно, че доста колеги докладваха за случая.

– Как?

Маркус Ерландер погледна към Соня Мудиг и Йеркер Холмберг. Беше явно смутен от това, че трябва да посочва недостатъците на местен колега пред полицаите от Стокхолм.

– Най-странното е, че е наредил на един колега от техническата да направи инвентаризация на онова, което се намира в плевнята, където открихме онзи Залаченко.

– Инвентаризация на плевнята? – зачуди се Спонгберг.

– Да… значи… искаше точно да знае колко дърва за огрев има там. И да бъдел докладът прецизен.

Напрегната тишина настана около заседателната маса, преди Ерландер да побърза да продължи.

– Тази сутрин се оказа, че Паулсон взема поне два вида антидепресанти – ксанор и ефексор. Всъщност би трябвало да излезе в болнични, но е прикрил състоянието си пред колегите.

– Какво състояние? – рязко запита Спонгберг.

– Точно от какво страда, естествено, не знам – лекарят спазва лекарската тайна, но лекарствата, които взема, са отчасти антидепресанти и отчасти силно ободряващи. Чисто и просто е бил дрогиран нощес.

– Боже Господи! – каза Спонгберг и потръпна.

Видът ѝ бе като на гръмотевичната буря, връхлетяла Гьотеборг в ранните утринни часове.

– Искам Паулсон тук за разговор. Веднага!

– Малко ще е трудно. Припаднал е сутринта от пренапрежение и е вкаран в болница. Просто ни изневери късметът – точно той да се случи на смяна.

– Може ли да попитам нещо? – каза началникът на отдел „Убийства“. – Значи Паулсон е арестувал Блумквист тази нощ?

– Оставил е доклад и го е обвинил в обида, оказване на яростна съпротива на служебни лица и незаконно притежание на оръжие.

– Блумквист какво казва?

– Признава за обидата, но твърди, че е било самозащита. Оказването на съпротива се състояло в остър словесен опит да възпре Торщенсон и Андешон да отидат и заловят Ниедерман сами и без подкрепление.

– Свидетели?

– Полицаите Торщенсон и Андешон. Нека кажа, че не вярвам нито дума на заявлението на Паулсон за оказване на яростна съпротива. Това е типичен ход за предотвратяване на бъдещи оплаквания от страна на Блумквист.

– Но как Блумквист е успял да надвие Ниедерман? – попита прокурор Агнета Йервас.

– Чрез заплаха с оръжие.

– Значи Блумквист е имал оръжие. Тогава арестуването му има известен смисъл. Откъде е взел оръжието?

– За това не иска да говори, преди да се е видял с адвоката си. Но всъщност Паулсон е арестувал Блумквист, когато журналистът се е опитал да предаде оръжието на полицията.

– Може ли да предложа нещо неофициално? – внимателно каза Соня Мудиг.

Всички я погледнаха.

– Срещала съм Блумквист по няколко повода по време на разследването и моята преценка е, че той е със здрав разсъдък, въпреки че е журналист. Предполагам, че ти вземаш решенията за повдигане на обвинение… – Тя погледна Агнета Йервас, която кимна. – В такъв случай това с обидата и съпротивата са просто глупости и предполагам, че автоматично ще ги зачеркнеш.

– Вероятно. Но незаконно притежание на оръжие е нещо малко по-сериозно.

– Бих ти предложила и с това да не се занимаваш. Блумквист разрови цялата тази история сам и е много по-напред от нас, полицията. Ще имаме по-голяма полза, ако се държим добре с него и си сътрудничим, отколкото ако го преследваме и той ни унищожи във вестника си.

Тя замълча. След няколко секунди Маркус Ерландер се прокашля. Реши, че не бива да пада по-долу от Соня Мудиг.

– Фактически съм съгласен. И аз възприемам Блумквист като разумен човек. Дори го помолих за извинение за онова, което преживя нощес. Изглежда, е готов да признае, че сме квит. Открил е жилището на Лисбет Саландер, но отказва да каже къде е. Не се страхува от открита дискусия с полицията… а и се намира в позиция, от която гласът му ще тежи в средствата за масова информация повече от каквото и да е обвинение от страна на Паулсон.

– Значи отказва да даде информация за Саландер на полицията?

– Казва, че трябва да питаме самата Лисбет.

– Какво е оръжието? – запита Йервас.

– „Колт 1911 Говърнмънт“. С неизвестен сериен номер. Изпратих го на техническата служба и още не знаем дали е използван за извършване на престъпления в Швеция. Ако това е така, положението доста се изменя.

Моника Спонгберг вдигна писалката.

– Агнета, сама ще решиш дали да заведеш дело срещу Блумквист. Предлагам да изчакаш доклада от техническата. Да продължим нататък. Този… Залаченко, вие от Стокхолм какво можете да кажете за него?

– Работата е там, че до вчера следобед никога не бяхме чували нито за Залаченко, нито за Ниедерман – отвърна Соня Мудиг.

– Мислех, че преследвате лесбийска сатанистка банда в Стокхолм – каза един от полицаите от Гьотеборг.

Някои от останалите се захилиха. Йеркер Холмберг проучваше ноктите си. Наложи се Соня Мудиг да отговори.

– Между нас казано, това с лесбийската сатанистка банда е по-скоро странична следа, произлязла от нашия си Тумас Паулсон.

През следващия половин час Соня Мудиг и Йеркер Холмберг разказваха какво са научили по време на разследването.

Когато свършиха, около масата настъпи продължителна тишина.

– Ако това с Гунар Бьорк е вярно, на Сепо ще има да им пламтят ушите – заключи накрая заместник-началникът на отдел „Убийства“.

Всички кимнаха. Агнета Йервас вдигна ръка.

– Ако правилно разбирам, подозренията ви до голяма степен са построени върху предположения и непреки улики. Като прокурор съм малко обезпокоена от положението с фактите и доказателствата.

– Съзнаваме го – каза Йеркер Холмберг. – Мислим, че в общи линии знаем какво се е случило, но има въпросителни, които трябва да се отстранят.

– Разбрах, че сте заети с разкопаването на гробове в Нюкварн край Сьодертеле – каза Спонгберг – За колко убийства всъщност става дума в тази история?

Йеркер Холмберг уморено примигна.

– Започнахме с три в Стокхолм – убийствата, в които е обвинена Лисбет Саландер. Значи убийствата на адвоката Бюрман, на журналиста Даг Свенсон и на докторантката Мия Бергман. Близо до склада в Нюкварн досега сме намерили три гроба. Идентифицирахме известен дилър на наркотици и дребен крадец, заровени в един гроб. Намерихме още неидентифицирана жена във втория гроб. Още не сме успели да разкопаем третия. Изглежда, че е от по-отдавна. Освен това Микаел Блумквист направи връзка с убийството на една проститутка в Сьодертеле преди няколко месеца.

– Значи с полицай Гунар Андешон в Госеберя стават поне осем убийства… ужасяваща цифра. Този Ниедерман ли подозираме за всичките? Ако да, то той е абсолютно луд масов убиец.

Соня Мудиг и Йеркер Холмберг си размениха погледи. Трябваше да решат доколко да се обвържат с твърдения. Накрая Соня Мудиг взе думата.

– Дори ако липсва истински доказателствен материал, аз бих казала, а и моят началник, криминален инспектор Ян Бублански, е на това мнение, че Блумквист е напълно прав, когато твърди, че първите три убийства са извършени от Ниедерман. Това означава, че Саландер е невинна. Що се отнася до гробовете в Нюкварн, Ниедерман е свързан с мястото посредством отвличането на приятелката на Саландер Мириам Ву. Няма никакво съмнение, че тя е била на ред за четвъртия гроб. Но въпросната складова сграда е собственост на роднина на шефа на МК „Свавелшьо“ и преди да сме идентифицирали останките, не можем да правим заключения.

– Онзи дребен крадец, чиято самоличност е установена…

– Кенет Густавсон, на 44 години, известен дилър на наркотици и някогашно проблемно дете. На първи прочит бих предположила, че става дума за някаква вътрешна разправа. Мотоциклетният клуб „Свавелшьо“ е замесен във всякакъв вид престъпност, включително разпространение на метамфетамин. Това може да се окаже горско гробище за хора, сблъскали се със МК „Свавелшьо“. Но…

– Да?

– Онова проституиращо момиче, убито в Сьодертеле… казва се Ирина Петрова, на 22 години.

– Окей.

– Аутопсията показа, че е била подложена на жесток побой. Имаше рани от типа на онези, които се получават при убийство с бейзболна бухалка или нещо подобно. Но раните бяха доста особени и патологът всъщност не можа да установи какъв точно уред е бил използван. Блумквист направи доста прозорливо предположение. Според него раните на Ирина Петрова отлично биха могли да са причинени и с голи ръце…

– Ниедерман?

– Звучи разумно. Но все още нямаме доказателства.

– Как ще продължим нататък? – запита Спонгберг.

– Трябва да се посъветвам с Бублански, но ми се струва естествено следващата крачка да е провеждане на разпит на Залаченко. За нас е важно да чуем какво знае за убийствата в Стокхолм, а за вас – да заловите Ниедерман.

Един от криминалните инспектори от Гьотеборг вдигна пръст.

– Може ли да запитам… какво сме открили в онова стопанство в Госеберя?

– Много малко. Намерихме две оръжия. Един „Зиг Зауер“, разглобен и оставен да бъде смазан на масата в кухнята. Един полски „Р-83 Ванад“ на пода до кухненския диван. Един „Колт 1911 Говърнмънт“ – пистолетът, който Блумквист опитал да предаде на Паулсон. И накрая „Браунинг“, калибър 22, който е по-скоро играчка в тази колекция. Подозираме, че това е оръжието, с което е била застреляна Саландер, след като още живее с куршум в мозъка.

– Нещо друго?

– Чанта с около 200 000 крони. Беше в стая на горния етаж, използвана от Ниедерман.

– Сигурни ли сте, че това е била неговата стая?

– Ами той носи дрехи размер ХХL. Залаченко е по-скоро със среден ръст.

– Има ли нещо, което да свързва Залаченко с престъпна дейност? – запита Йеркер Холмберг.

Ерландер поклати глава.

– Зависи как ще тълкуваме намереното оръжие. Иначе Залаченко има много авангардно видеонаблюдение с камери в стопанството. Досега не сме открили нищо, което да различава имението в Госеберя от всяко друго селско стопанство. Много спартански обзаведена къща.

Малко преди дванайсет един униформен полицай донесе някакъв документ на заместник-началника на областната полиция Моника Спонгберг. Тя вдигна пръст.

– Получихме сигнал за изчезнала жена в Алингсос. Двайсет и седем годишна зъболекарска сестра, на име Анита Каспершон. Напуснала жилището си в седем и половина сутринта, оставила детето си на детска градина, след което трябвало да пристигне на работното си място преди осем. Така и не пристигнала. Работи при частен зъболекар, с приемна на около сто и петдесет метра от мястото, където бе намерена откраднатата полицейска кола.

Ерландер и Соня Мудиг едновременно погледнаха ръчните си часовници.

– Тогава има четири часа преднина. Каква е колата?

– Тъмносиньо рено, модел 1991. Ето номера.

– Обявете колата за национално издирване веднага. В момента може да е навсякъде между Осло, Малмьо и Стокхолм.

След още малко приказки заседанието приключи с решение Соня Мудиг и Маркус Ерландер заедно да разпитат Залаченко.

ХЕНРИ КОРТЕЗ СМРЪЩИ вежди и проследи с поглед Ерика Бергер, когато тя се измъкна от стаята си и изчезна в кухненския бокс. Излезе две секунди по-късно с канче кафе и се върна в стаята си. Затвори вратата.

Хенри Кортез не би се заклел, че разбира какво се е случило. Бе се сближил с малкото хора, които работеха в „Милениум“. От четири години работеше тук на половин работен ден, като през това време преживя няколко невероятни бури, включително и през периода, когато Микаел Блумквист излежа три месеца в затвора за клевета и вестникът за малко да пропадне. Преживя и убийствата на сътрудника Даг Свенсон и приятелката му Мия Бергман.

През всички тези бури Ерика Бергер бе като скала, която никой не можеше да извади от равновесие. Не се изненада, че му звъни и го буди рано сутринта, за да възложи работа на него и на Лоти Карим. Аферата „Саландер“ бе претърпяла обрат, а Микаел Блумквист бе замесен в убийството на полицай в Гьотеборг. Дотук всичко бе ясно. Лоти Карим заседна в полицейския участък, където се мъчеше да получи някаква разумна информация. Хенри посвети сутринта на телефонни разговори в опит да сглоби данните за случилото се през нощта. Блумквист не отговаряше на телефона, но от други източници Хенри получи сравнително добра картина на разигралата се нощес драма.

Затова пък Ерика Бергер отсъстваше духом през цялата сутрин. Тя изключително рядко затваряше вратата на стаята си. Това се случваше само когато имаше посещение или работеше напрегнато над някакъв проблем. Тази сутрин нито имаше посещение, нито работеше. Когато Хенри на няколко пъти почука, за да докладва за получените новини, всеки път я заварваше седнала на стола до прозореца, потънала в мисли и явно безцелно загледана в човешкия поток долу на Йотгатан. Ерика разсеяно изслуша рапортите му.

Нещо не бе наред.

Звънецът на вратата прекъсна размишленията му. Отиде да отвори и видя Аника Джанини. Хенри Кортез бе срещал сестрата на Микаел Блумквист няколко пъти преди, но не я познаваше отблизо.

– Здравей, Аника – каза той. – Микаел го няма днес.

– Знам. Искам да се видя с Ерика.

Хенри пусна вътре Аника и Ерика Бергер вдигна поглед от своя стол до прозореца.

– Здравей – каза тя. – Микаел го няма днес.

Аника се усмихна.

– Знам. Тук съм заради доклада на Бьорк за Сепо. Мике ме помоли да го погледна, преди евентуално да представлявам Саландер.

Ерика кимна. Изправи се и взе една папка от бюрото.

Аника я пое, за миг сякаш се поколеба дали да не си тръгне веднага, но после седна срещу Ерика.

– Окей, кажи сега какво ти е?

– Напускам „Милениум“. За съжаление, не успях да кажа на Микаел. Той така е хлътнал в тази история със Саландер, че не намерих удобен случай, а не мога да кажа на другите, преди да съм казала на него, и сега се чувствам като идиот.

Аника Джанини прехапа долната си устна.

– И вместо това ми казваш на мен. Какво ще правиш?

– Ще стана главен редактор на „Свенска Морон-Постен“.

– Леле! В такъв случай трябва да получаваш поздравления, вместо да ревеш и да скърцаш със зъби.

– Но не съм си представяла така да напусна „Милениум“. По средата на такъв гаден хаос. Дойде ми като гръм от ясно небе и не мога да откажа. Искам да кажа, такъв шанс ти се дава само веднъж. Получих поканата точно преди Даг и Мия да бъдат застреляни и беше такава бъркотия, че си замълчах. И сега ме гризе адски съвестта.

– Разбирам. Страх те е да кажеш на Мике.

– На никого не съм казала. Мислех, че няма да почна в „Свенска“, преди да свърши лятото, и че все още ще има време да кажа. Но сега онези искат да започна колкото се може по-бързо.

Тя млъкна и загледа Аника, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

– На практика това беше последната ми седмица в „Милениум“. Следващата седмица заминавам и после… нужна ми е поне една седмица почивка, за да заредя. Но на първи май започвам на новото място.

– А какво щеше да стане, ако те бе сгазила кола? Тогава щяха да останат без главен редактор с едноминутно предупреждение.

Ерика я погледна.

– Но не ме е сгазила кола. Съзнателно крих няколко седмици.

– Разбирам, че ситуацията е неприятна, но имам чувството, че Мике, Кристер и другите ще се справят. Затова смятам, че трябва да им кажеш веднага.

– Да, но проклетият ти брат днес е в Гьотеборг. Спи и не вдига телефона.

– Знам. Малцина са тези, които като Микаел умеят да не обръщат внимание на телефона. Но тук не става дума за теб и Микаел. Знам, че работихте заедно двайсетина години, че се карахте и спорехте, но трябва да помислиш за Кристер и другите от редакцията.

– Но Микаел ще…

– Мике ще побеснее. Естествено. Но ако не може да се справи с мисълта, че ти след двайсет години си се сетила и за себе си, значи, че не заслужава посветеното му от теб време.

Ерика въздъхна.

– Стегни се сега. Викни Кристер и другите от редакцията. Веднага.

КРИСТЕР МАЛМ остана зашеметен няколко секунди, след като Ерика Бергер събра сътрудниците в малката съвещателна зала на „Милениум“ и им съобщи новината. За редакционното събрание той научи с няколкоминутно предизвестие, точно когато си тръгваше по-рано в петъчната вечер. Хенри Кортез и Лоти Карим бяха изненадани точно колкото него. Редакционният секретар Малин Ериксон също не знаеше нищо, както и репортерът Моника Нилсон и шефът на маркетинга Сони Магнусон. Единственият, който липсваше, бе Микаел Блумквист, който беше в Гьотеборг.

Боже Господи! Микаел не знае нищо – мислеше Кристер Малм. – Чудя се как ли ще реагира?

После осъзна, че Ерика Бергер е престанала да говори и че в залата цари мъртва тишина. Тръсна глава, изправи се, прегърна Ерика и я целуна по бузата.

– Поздравления, Рики! – каза той. – Главен редактор на СМП. Наистина нелош ход на малката ти главичка.

Хенри Кортез се оживи и спонтанно изръкопляска. Ерика вдигна ръце.

– Стига! – каза. – Днес не заслужавам аплодисменти.

Направи кратка пауза и огледа сътрудниците на малката редакция.

– Вижте… ужасно съжалявам, че се получи така. Исках да ви кажа още преди няколко седмици, но всичко потъна в хаоса след убийствата. Микаел и Малин работеха като луди и просто не ми се удаде случай. И затова сега сме в това положение.

Малин Ериксон разбра с ужасяваща яснота колко малко хора работеха всъщност в редакцията и каква ужасна празнота щеше да се получи без Ерика. Каквото и да се случеше, какъвто и хаос да възникнеше, тя винаги бе скалата, на която Малин можеше да се опре, винаги ненакърнима в бурята. Нищо чудно, че „големият дракон“ ѝ бе предложил работа. Но какво щеше да се случи сега? Ерика винаги е била ключова фигура в „Милениум“.

– Има някои неща, които трябва да изясним. Разбирам, че в редакцията ще настъпи безпокойство. Наистина не ми е била това целта, но така стана. Първо: няма напълно да изоставя „Милениум“. Ще остана като дялов собственик и ще участвам в управителния съвет. Затова пък няма да имам никакво влияние върху редакционната работа – това би било конфликт на интереси.

Кристер Малм замислено кимна.

– Второ: формално приключвам на 30 април. Но на практика днес е последният ми работен ден. Следващата седмица, както знаете, заминавам, планирам го отдавна. И съм решила да не се връщам само за да ръководя още няколко дни.

Замълча за секунда.

– Следващият брой е готов и е в компютъра. Има само някои дреболии за уреждане. Това ще е последният ми брой. Оттам нататък друг главен редактор трябва да поеме. Тази вечер ще разчистя бюрото си.

Тишината бе почти осезаема.

– Кой ще стане главен редактор след мен, е решение, което трябва да се обсъди и вземе от управителния съвет. Но трябва да бъде обсъдено и между вас, в редакцията.

– Микаел – каза Кристер Малм.

– Не. В никакъв случай Микаел. Той е от онази особена категория най-лоши главни редактори, които можете да си представите. Няма грешка като отговорен издател, страхотен е да кърпи дупки и да открива невероятни текстове за публикация. Но невинаги може да се разчита на него. Главният редактор трябва да влага всичко от себе си в изданието, а Микаел проявява склонност да се заравя в собствените си истории и понякога да го няма седмици наред. Той е най-добър там, където е горещо, но е адски небрежен в рутинната работа. Знаете го всички.

Кристер Малм кимна.

– „Милениум“ просъществува, защото ти и Микаел отлично се допълвахте.

– Не, не само заради това. Вероятно добре помните, когато Микаел седя в Хедещад и се цупи почти цяла година. Тогава „Милениум“ функционираше без него, точно както сега ще функционира без мен.

– Окей. Какъв е твоят план?

– Аз бих предложила ти да поемеш поста главен редактор, Кристер…

– Никога – Кристер Малм се заотбранява с две ръце.

– …но след като знам, че ще откажеш, имам и друго решение. Малин. Встъпваш в длъжността на главен редактор от днес.

– Аз?! – възкликна Малин.

– Точно ти. Страхотна беше като редакционен секретар.

– Но аз…

– Опитай. Довечера разчиствам бюрото си. Може да се нанесеш в понеделник сутринта. Майският брой е почти готов – доста се потрудихме. Броят за юни е двоен и после един месец сме свободни. Ако не се справиш, управителният съвет ще трябва да намери някой друг през август. Хенри, ти ще минеш на целодневна работа и ще заместиш Малин като редакционен секретар. После трябва да назначите някой нов сътрудник. Но това ще решите вие и управителният съвет.

Ерика замълча и замислено загледа събралите се.

– Още нещо. Започвам в друг вестник. СМП и „Милениум“ не са конкуренти от практическа гледна точка, но въпреки това не искам да знам нищо повече от онова, което вече знам за съдържанието на следващия брой. За всичко вече ще работите с Малин.

– А какво ще правим с тази история със Саландер? – запита Хенри Кортез.

– Уточнете го с Микаел. Знам за Саландер, но оставям и тази история на вас. Няма да отиде с мен в СМП.

Внезапно Ерика изпита огромно облекчение.

– Това беше всичко – каза и приключи събранието, изправи се и се върна обратно в офиса си без повече коментари.

Журналистите от „Милениум“ дълго останаха мълчаливи. Час по-късно Малин Ериксон почука на вратата на стаята на Ерика.

– Ехо!

– Да? – запита Ерика.

– Персоналът иска нещо да каже.

– Какво?

– Тук, отвън.

Ерика се изправи и отиде до вратата. Бяха сервирали торта и петъчно кафе.

– Смятам да направим истински купон и да празнуваме в твоя чест – каза Кристер Малм. – Но засега кафето и тортата ще свършат работа.

Ерика Бергер се усмихна за първи път този ден.