ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА Петък, 3 юни – събота, 4 юни
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЗАВЪРШИ своята автобиография към четири сутринта в петък и изпрати копие на Микаел Блумквист на адреса на Yahooo „смахната_маса“. После остана да лежи тихо в леглото, взирайки се в тавана.
Сети се, че на Valborgmassoafton[43] е навършила 27 години и че дори не се е сетила, че има рожден ден. Беше затворничка. Подобно нещо бе изживяла, докато лежа в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“, и сега си каза, че ако нещата не станеха както тя иска, имаше риск да преживее следващите си рождени дни в някоя лудница.
Което не смяташе за приемливо.
Когато лежеше в първия си затвор, едва бе навлязла в пубертета. Сега беше пораснала, имаше други познания и друга компетентност. Запита се колко ли време ще ѝ трябва да избяга и да отиде някъде на сигурно място в чужбина, създавайки си нова идентичност и нов живот.
Стана от леглото, отиде в тоалетната и се погледна в огледалото. Вече не куцаше. Опипа с ръка хълбока, където раната бе зараснала и оставила белег. Изви ръце и опъна няколко пъти рамене. Болеше, но практически бе възстановена. Почука се по главата. Предполагаше, че мозъкът ѝ не е претърпял особена травма от това, че е перфориран от куршум.
Имаше луд късмет.
Преди да получи ръчния си компютър, по цели дни мислеше как да избяга от заключената стая на Салгренската болница.
После доктор Андеш Юнасон и Микаел Блумквист нарушиха плановете ѝ, внасяйки тайно компютъра. Бе чела текстовете на Микаел Блумквист и бе размишлявала над тях. Направи обстоен анализ, прецени неговия план и своите възможности. За първи път реши да приеме предлаганото от него. Да изпита системата. Микаел Блумквист успя да я убеди, че всъщност няма какво да губи, и ѝ предложи възможност да избяга по съвсем друг начин. А ако планът се провалеше, тя просто щеше да бъде принудена да планира бягството си от „Санкт Стефан“ или от някоя друга лудница.
Онова, което наистина я накара да вземе решение да играе играта на Микаел, бе жаждата ѝ за отмъщение.
Лисбет не прощаваше нищо.
Залаченко, Бьорк и Бюрман бяха мъртви.
Но Телебориан беше жив.
Както и брат ѝ Роналд Ниедерман. Макар по принцип той да не беше неин проблем. Разбира се, бе помогнал да бъде убита и погребана, но тя го усещаше като нещо второстепенно. Ако налетя на него някой ден – ще видим, но дотогава си е проблем на полицията.
Микаел обаче бе прав, че зад конспирацията се крият непознати лица, повлияли върху живота ѝ. Искаше имената на тези анонимни лица.
Затова реши да приеме плана на Микаел. И написа голата и негримирана истина за своя живот под формата на суховата автобиография от четирийсет страници. Бе внимавала много в изразяването. Съдържанието на всяко изречение беше чиста истина.
Прие и аргумента на Микаел, че вече е изложена в шведските средства за масова информация с толкова гротескни твърдения, че една порция глупости, вече истински, вероятно нямаше да нарушат прекомерно репутацията ѝ.
И все пак автобиографията бе фалшификат, доколкото Лисбет далеч не разказваше цялата истина за себе си и за своя живот. Нямаше причина да го прави.
Върна се при леглото и се пъхна под завивката. Изпита необяснимо раздразнение. Протегна се за бележника, който ѝ бе дала Аника Джанини и който почти не бе използвала. Отвори на първа страница, където бе написала само един ред:
x3 + w3 = z3
Бе прекарала няколко седмици на Карибите миналата зима, вглъбена в проучване на теоремата на Ферма. Когато се върна в Швеция и преди да бъде въвлечена в преследването на Залаченко, продължи да си играе с уравненията. Проблемът бе в дразнещото усещане, че е видяла едно решение… че е преживяла едно решение.
Но не можеше да си го спомни.
Да не можеш да си спомниш нещо бе непознат феномен за Лисбет Саландер. Тя сама бе подложила себе си на тест, влизайки в мрежата и вадейки случайно подбрани кодове, които прочиташе набързо, запомняше ги и след това ги възпроизвеждаше точно.
Не беше загубила фотографската си памет, която смяташе за свое проклятие.
Всичко в главата ѝ си беше както обикновено.
И все пак, макар да мислеше, че е намерила решение на теоремата на Ферма, не можеше да си го спомни.
Най-лошото бе, че не изпитваше никакъв интерес към загадката. Теоремата на Ферма вече не я увличаше. Това бе лош знак. Точно така функционираше тя. Увличаше се по някоя загадка, но щом я решеше, губеше интерес.
И точно това изпитваше към Ферма. Той вече не бе дяволчето, кацнало на рамото ѝ, изискващо внимание и дразнещо интелекта ѝ. Беше просто формула, няколко завъртулки на лист хартия и тя нямаше никакво желание отново да се занимава с тази гатанка.
Това я притесняваше. Остави бележника.
Трябваше да заспива.
Вместо това отново извади джобния компютър и влезе в мрежата. Помисли малко и отиде на хард диска на Драган Армански, когото не бе посещавала, откакто получи компютъра. Армански работеше с Микаел Блумквист, но тя не изпитваше необходимост да прочете с какво се занимава.
Разсеяно зачете електронната му поща.
После намери охранителния анализ, който Давид Русин беше съставил за жилището на Ерика Бергер. Лисбет озадачено вдигна вежди.
По петите на Ерика Бергер има сталкер.
Намери докладна от сътрудничката Сузан Линдер, която явно е била при Ерика Бергер предната нощ и която бе пратила имейл с доклада си късно през нощта. Погледна часа. Имейлът бе изпратен малко преди три сутринта. Според него Ерика Бергер бе забелязала, че лични дневници, писма и фотографии, както и видео от най-лично естество са били откраднати от бюрото в спалнята ѝ.
„След обсъждане на случая с госпожа Бергер установихме, че кражбата е станала по времето, когато е била в болницата в Нака, след като е настъпила парчето стъкло.
Това предполага пролука от около два часа и половина, през което време къщата е била ненаблюдавана и временната аларма не е била включена. Останалото време или Бергер, или Давид Русин са се намирали в къщата до откриване на кражбата.
Всичко води до извода, че преследвачът е бил в близост до госпожа Бергер и е могъл да види как тя е взела такси, както и че накуцва с наранения си крак. Тогава е използвал момента, за да проникне в жилището.“
Лисбет изключи хард диска на Армански и замислено затвори компютъра. В душата ѝ бушуваха противоречиви чувства.
Нямаше причина да обича Ерика Бергер. Все още помнеше преживяното от нея унижение, когато я видя да изчезва с Микаел Блумквист на улица Хорнсгатан на Нова година преди година и половина.
Това бе най-тъпият момент в живота ѝ и тя никога повече не би си позволила подобен род чувства.
Спомни си необяснимата омраза, която изпита, и желанието да се спусне подир тях и да нарани Ерика Бергер.
Деликатна работа.
Сега бе излекувана.
Но, както се каза, нямаше никаква причина да обича Ерика Бергер.
След малко се запита какво може да съдържа видеото на Ерика Бергер от най-интимно естество. Самата тя имаше такова видео, което показваше как мръсният старик Нилс Бюрман се нахвърля върху нея. И то бе в ръцете на Микаел Блумквист. Запита се как ли би реагирала, ако някой се бе промъкнал у нея и бе откраднал филма. Точно това всъщност направи Микаел Блумквист, макар да нямаше за цел да ѝ причини зло.
Хм…
Хитро.
ЕРИКА БЕРГЕР НЕ МОЖА да заспи през нощта срещу петък. Куцукаше неспокойно из вилата, докато Сузан Линдер я държеше под око. Страхът се стелеше из къщата като тънка мъгла.
В два и половина сутринта Сузан Линдер успя да убеди Бергер ако не да спи, то поне да легне в леглото и да почива. С облекчение въздъхна, когато Бергер затвори вратата на спалнята си. Тогава отвори своя лаптоп и описа какво се бе случило в имейл до Драган Армански. Едва успя да го изпрати, когато чу, че Ерика Бергер е станала и отново се разхожда.
Към седем сутринта най-после успя да я накара да се обади в СМП и да вземе болнични за деня. Ерика с нежелание се съгласи, че при тези обстоятелства няма да е от кой знае каква полза на работното си място. После заспа на дивана в дневната, пред френския прозорец. Сузан Линдер метна едно одеяло върху нея. После си направи кафе, звънна на Драган Армански и му обясни защо е на мястото и как е била извикана от Давид Русин.
– И аз не съм мигнала тази нощ – каза Сузан Линдер.
– Окей. Остани при Бергер. Но легни и поспи един-два часа – каза Армански.
– Не знам как ще осчетоводим…
– Ще го решим после.
Ерика Бергер се събуди в два и половина следобед и намери Сузан Линдер да спи в едно кресло в другия край на дневната.
В ПЕТЪК СУТРИНТА МОНИКА ФИГЕРУЛА се успа, така че нямаше време за сутрешен пробег преди работа. Каза на Микаел Блумквист, че той е виновен, взе душ и го изрита от леглото.
Микаел отиде в „Милениум“, където всички се изумиха, че го виждат толкова рано. Той промърмори нещо, взе си кафе и извика Малин Ериксон и Хенри Кортез в стаята си. Три часа преглеждаха текстовете за следващия брой и обсъждаха как върви книгоиздаването.
– Книгата на Даг Свенсон вчера отиде в печатницата – каза Малин. – Правим я в джобен формат.
– Окей.
– Броят ще е посветен на The Lisbet Salander Story[44] – каза Хенри Кортез. – Канят се да сменят датата, но засега процесът е определен за сряда, 13 юли. Ще отпечатаме броя дотогава, но ще бъде готов за разпространение в средата на седмицата. Ти решаваш кога да излезе.
– Добре. Тогава остава само книгата за Залаченко, която засега е пълен кошмар. Заглавието ще бъде „Секцията“. Първата половина на книгата ще бъде за онова, с което се занимаваме в „Милениум“. Убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман са изходната точка, после е преследването на Лисбет Саландер, Залаченко и Ниедерман. В другата половина на книгата ще включим онова, което знаем за Секцията.
– Микаел, дори печатницата да направи всичко възможно, оригиналът трябва да е готов за печат най-късно в последния ден на юни – каза Малин. – На Кристер му трябват поне ден-два за предпечатна подготовка. Имаме около две седмици. Не разбирам как ще успеем.
– Няма да можем да изровим цялата история – съгласи се Микаел. – Но не вярвам да го направим, дори да имаме на разположение цяла година. Това, което ще постигнем с тази книга, е да опишем какво се е случило. Ако ни липсва някакъв източник, ще го отбележа. И ако правим предположения, трябва да е напълно ясно, че са предположения. Значи ще опишем случилото се, което можем да документираме, и ще изложим предположенията си за това, което може да се е случило.
– Много засукано – каза Хенри Кортез.
Микаел поклати глава.
– Ако кажа, че човек на Сепо е нахлул в жилището ми, и мога да го докажа с видеофилм, това вече е документ. Ако кажа, че го е направил по заръка на Секцията, това вече е предположение, но в светлината на всички останали разкрития е разумно предположение. Разбираш ли?
– Ясно.
– Няма да успея да напиша сам всички текстове. Хенри, имам списък на материали, които трябва да оправиш. Отговарят на около петдесет страници от книгата. Малин, ти четеш след Хенри, точно както когато редактирахме книгата на Даг Свенсон. И трите имена ще бъдат на корицата като автори. Това добре ли е?
– Разбира се – каза Малин. – Но имаме доста други проблеми.
– Какви?
– Докато се мъчеше с историята за Залаченко, тук имахме страшно много работа…
– Искаш да кажеш, че не съм бил под ръка?
Малин Ериксон кимна.
– Имаш право. Съжалявам.
– Недей. Всички знаем, че като те обсеби някакъв материал, друго не съществува. Но това не ни върши работа. На мен не ми върши работа. Ерика Бергер се облягаше на мен. Аз имам Хенри и той е истинско асо, но и той работи по твоя материал.
– Разбирам.
– А и аз не съм Ерика Бергер. Тя имаше опит, който аз нямам. Сега навлизам в работата. Моника Нилсон се разкъсва. Лоти Карим също. Никой няма време да се спре и да помисли.
– Това е временно. Ще свърши, когато започне процесът…
– Не, Микаел. И тогава няма да свърши. Когато процесът започне, ще настъпи ад. Помниш как беше по време на аферата „Венерстрьом“. Няма да те виждаме поне три месеца, докато се въртиш по разните телевизии.
Микаел въздъхна. Бавно кимна с глава.
– Какво предлагаш?
– Ако ще правим „Милениум“ през есента, ще ни трябват новоназначени хора. Поне двама души, може би повече. Нямаме капацитет за това, което се опитваме да правим, и…
– И?
– И не съм сигурна дали аз ще искам да го правя.
– Разбирам.
– Говоря сериозно. Страхотна съм като редакционен секретар и е истинска благодат да се работи с Ерика Бергер като шеф. Казахме, че ще опитаме през лятото… е, опитахме. Не съм добър главен редактор.
– Глупости! – каза Хенри Кортез.
Малин поклати глава.
– Окей – каза Микаел. – Чух какво каза. Но помисли, това е екстремна ситуация.
Малин му се усмихна.
– Гледай на това като на оплакване от персонала – каза тя.
ОПЕРАТИВНАТА ЕДИНИЦА НА Отдела за защита на конституцията прекара петъка в подреждане на информацията, получена от Микаел Блумквист. Двама от сътрудниците се преместиха във временен офис на Фридхемсплан, където бе събрана цялата документация. Беше неудобно, защото вътрешната компютърна система бе в полицията, което означаваше, че сътрудниците трябваше да се разхождат напред-назад по няколко пъти всеки ден. Дори да отнемеше само десет минути, пак предизвикваше раздразнение. Още към обяд вече имаха обширна документация, според която и Фредрик Клинтон, и Ханс фон Ротингер са били свързани с Полицията за сигурност през шейсетте и началото на седемдесетте години.
Фон Ротингер дошъл първоначално от военната разузнавателна служба и работил няколко години в бюрото за координация между Министерството на отбраната и Полицията за сигурност. Фредрик Клинтон работил във военновъздушните сили, преди да постъпи в отдел „Личен контрол“ в Полицията за сигурност през 1967-ма.
И двамата напуснали полицията в началото на седемдесетте, Клинтон през 1971-ва, а Ротингер през 1973-та. Клинтон влязъл в частния индустриален бранш като консултант, а Ротингер бил назначен в Световната ядрена асоциация. Със седалище в Лондон.
Късно следобед Моника Фигерула успя да влезе при Едклинт и да обясни, че кариерите на Клинтон и Фон Ротингер след напускането им на РПС/Сек най-вероятно са били прикрития. Кариерата на Клинтон бе трудно да се проследи. Да си консултант в частния индустриален бранш може да означава каквото и да е и е трудно да се докаже каква е била практическата му дейност. От декларациите му излиза, че е печелил добри пари, затова пък клиентелата му, изглежда, се е състояла от анонимни предприятия, базирани в Швейцария или в други подобни страни. Следователно не можеше да се докаже, че дейността му е блъф.
Фон Ротингер, напротив, никога не бе стъпвал в офиса в Лондон, където би трябвало да работи. През 1973 г. офис центърът, в който се предполагало, че работи, бил срутен поради изграждането на метростанция. Пропуск, направен от човек, изработил легендата. През деня отборът на Фигерула бе разпитал няколко пенсионирани сътрудници от Световната ядрена асоциация. Никой от тях никога не бе чувал за Ханс фон Ротингер.
– Добре, вече знаем – каза Едклинт. – Остава само да разберем какво са вършили в действителност.
Моника Фигерула кимна.
– Какво ще правим с Блумквист?
– Какво искаш да кажеш?
– Обещахме да му кажем какво сме открили за Клинтон и Ротингер.
Едклинт размисли.
– Окей. И без това ще се добере до информацията и сам. Затова по-добре му дай сведенията. Но без да се разпростираш.
Моника Фигерула кимна. Няколко минути обсъждаха работата през уикенда. Моника имаше двама сътрудници, които нямаше да почиват. Самата тя беше свободна.
Подпечата пропуска си на излизане и отиде в гимнастическия салон на площад Сант Ерик, където прекара два часа в бясно наваксване на изгубеното време. Към седем вечерта си беше у дома, взе душ, приготви си простичка вечеря и включи телевизора да чуе новините. В седем и половина вече усети безпокойство и нахлузи екипа за джогинг. Спря се на външната врата и помисли. Проклетият Блумквист. Извади мобилния си и се обади на неговия Т 10.
– Получихме малко информация за Клинтон и Ротингер.
– Казвай – помоли Микаел.
– Ако дойдеш, ще ти кажа.
– Хм… – каза Микаел.
– Тъкмо се преоблякох за джогинг, за да изразходвам малко излишна енергия – каза Моника Фигерула. – Да вървя ли, или да те чакам?
– Добре ли ще е, ако дойда след девет?
– Напълно.
КЪМ ОСЕМ ВЕЧЕРТА в петък Лисбет Саландер бе посетена от доктор Андеш Юнасон. Докторът влезе и се отпусна на посетителския стол.
– Ще ме преглеждаш ли? – попита Лисбет Саландер.
– Не. Не и тази вечер.
– Окей.
– Днес направихме анализ и съобщих на прокурора, че сме готови да те пуснем.
– Разбирам.
– Искаха да те прехвърлят в ареста в Гьотеборг още тази вечер.
– Толкова бързо?
Той кимна.
– Казах, че има някои заключителни тестове, които трябва да ти направя утре сутринта, и че не те пускам по-рано от неделя.
– Защо?
– Не знам. Подразни ме, че са толкова настойчиви.
Лисбет Саландер се усмихна. Ако имаше на разположение някоя и друга година, сигурно щеше да направи от доктор Андеш Юнасон добър анархист. Във всеки случай у него определено имаше предразположение към гражданско неподчинение, макар и в частен план.
ФРЕДРИК КЛИНТОН – каза Микаел Блумквист и погледна тавана над леглото на Моника Фигерула.
– Ако запалиш тази цигара, ще я угася в пъпа ти – каза Моника Фигерула.
Микаел изненадано погледна цигарата, която бе извадил от джоба на сакото си.
– Извинявай – каза той. – Може ли да ползвам балкона?
– Ако след това си измиеш зъбите.
Той кимна и уви чаршаф около себе си. Тя го последва в кухнята и наля голяма чаша студена вода. Опря се на рамката на вратата към балкона.
– Фредрик Клинтон?
– Още е жив. И е връзката към останалите.
– Малко му остава. Нужен му е нов бъбрек и прекарва по-голямата част от времето си на хемодиализа или друго лечение.
– Но е жив. Можем да се свържем с него и директно да му зададем въпроса. Може пък да иска да говори.
– Не – каза Моника Фигерула. – Първо, това е предварително следствие и се води от полицията. В това отношение в тази история няма „ние“. Второ, получаваш информацията според споразумението ти с Едклинт и си се обвързал да не правиш нищо, което би попречило на следствието.
Микаел я погледна и се усмихна. Загаси цигарата.
– Леле! – каза той. – Полицията напада.
Тя изведнъж се замисли.
– Микаел, това не е шега.
ЕРИКА БЕРГЕР ОТИДЕ в „Свенска Морон-Постен“ в събота сутринта със свит стомах. Знаеше, че е започнала да придобива контрол върху правенето на вестника и всъщност планираше да се поглези с един свободен уикенд, първия, откакто започна в СМП, но откритието, че нейните най-лични и интимни спомени са изчезнали заедно с доклада за Боргшьо, ѝ попречи да се отпусне.
През безсънната нощ, прекарана най-вече в кухнята заедно със Сузан Линдер, Ерика очакваше, че Отровната писалка ще нападне отново и че ще разпространи някои от най-компрометиращите я снимки. Интернет бе превъзходен инструмент за негодниците.
Боже Господи, едно проклето видео, което показва как се чукам с мъжа ми и с друг мъж – ще попадна във всеки вечерен вестник по целия свят.
През нощта усети да я обзема паника.
Постепенно Сузан Линдер я убеди да си легне.
В осем сутринта Ерика стана и тръгна за СМП. Не можеше да се крие. Ако идваше буря, искаше да я посрещне първа.
Но в полупразната съботна редакция всичко бе нормално. Персоналът приятелски я поздрави, когато мина покрай централното бюро. Андеш Холм бе свободен. Петер Фредриксон бе шеф на новините.
– Добро утро, мислех, че днес няма да идваш – поздрави той.
– И аз. Но вчера ме нямаше и имам малко работа. Случило ли се е нещо?
– Не, слаба новинарска сутрин. Най-новото е, че дървопреработвателната промишленост в Даларна бележи възход и че в Норшьопинг е станал обир и е ранен един човек.
– Окей. Отивам в буркана малко да поработя.
Тя седна, опря патериците на библиотеката и влезе в мрежата. Започна с преглед на пощата. Имаше няколко имейла, но нищо от „отровната писалка“. Сбърчи вежди. От взлома бяха минали два дни, а той още не бе реагирал на онова, което можеше да бъде истинско ковчеже с възможности. Защо? Смята да смени тактиката? Или иска да ме държи в напрежение?
Нямаше нищо специално за работа, затова отвори документа със стратегията на СМП, който съчиняваше. Седя загледана в екрана петнайсет минути, без да вижда буквите.
Беше се опитала да позвъни на Грегер, но не успя да се свърже. Дори не знаеше дали му работи мобилният в чужбина. Разбира се, можеше да го хване, ако решеше, но изпитваше някакво равнодушие. Не, по-скоро се чувстваше отчаяна и вцепенена.
Опита да позвъни и на Микаел Блумквист, за да го информира, че папката за Боргшьо е открадната. Не отговаряше на мобилния.
В десет все още не бе направила нищо смислено и реши да си тръгне. Тъкмо протягаше ръка да изключи компютъра, когато ICQ-то ѝ звънна. Тя изумено погледна менюто. Знаеше какво е ICQ, но рядко чатеше и откакто започна в СМП, никога не бе използвала програмата.
Колебливо натисна „отговори“.
„Здравей, Ерика.
– Здравей. Кой е?
– Частно лице. Сама ли си?
Някакъв трик? Отровната писалка?
– Да. Ти кой си?
– Срещнахме се в жилището на Кале Блумквист, когато се прибра от Сандхамн.
Ерика Бергер се взря в екрана. Отне ѝ няколко секунди да направи връзката. Лисбет Саландер. Невъзможно.
– Там ли си?
– Да.
– Никакви имена. Знаеш ли коя съм?
– Откъде да знам, че не е блъф?
– Знам как Микаел получи белега си на шията.
Ерика преглътна. Четирима души в целия свят знаеха как бе станало. Лисбет Саландер бе една от тях.
– Окей. Но как можеш да чатиш с мен?
– Добра съм на компютрите.
Лисбет Саландер е демон на компютрите. Но как се свързва по интернет от Салгренската болница, където лежи в изолация от април?
– Окей.
– Мога ли да ти вярвам?
– Какво искаш да кажеш?
– Този разговор не трябва да изтича.
Не иска полицията да разбере, че има достъп до мрежата. Разбира се, че не иска. А чати с главния редактор на един от най-големите вестници в Швеция.
– Няма проблем. Какво искаш?
– Да си платя.
– За какво?
– „Милениум“ ме подкрепи.
– Вършили сме си работата.
– Но не и другите вестници.
– Не си виновна в това, в което те обвиняват.
– По петите си имаш сталкер.
Ерика Бергер внезапно усети сърцебиене. Дълго се колеба.
– Какво знаеш по въпроса?
– Откраднат видеофилм. Взлом.
– Да. Можеш ли да помогнеш?
Ерика Бергер направо не повярва, че тъкмо тя написа този въпрос. Беше напълно безсмислено. Лисбет Саландер лежеше в рехабилитацията в Салгренската болница и самата тя бе затънала в проблеми до ушите. Бе най-невероятната личност, към която Ерика би се обърнала с някаква надежда за помощ.
– Не знам. Нека опитам.
– Как?
– С питане. Мислиш, че негодникът е в СМП?
– Не мога да го докажа.
– Защо мислиш така?
Ерика дълго мисли, преди да отговори.
– Интуиция. Започна с идването ми в СМП. Други от СМП също са получили неприятни имейли от „отровната писалка“, уж писани от мен.
– Отровната писалка?
– Така нарекох говедото.
– Окей. Защо точно ти си привлякла вниманието на „отровната писалка“?
– Не знам.
– Има ли нещо, което да сочи, че това е лично?
– Какво имаш предвид?
– Колко души са в СМП?
– Около 230 с издателството.
– Колко от тях познаваш лично?
– Не знам точно. Срещала съм разни журналисти и сътрудници през годините по различни поводи.
– С някого да си се карала преди?
– Не. Нищо особено.
– Някой, който иска да ти отмъсти?
– Да ми отмъсти? За какво?
– Отмъщението е мощна двигателна сила.
Ерика погледна екрана, като се опитваше да разбере какво цели Лисбет Саландер.
– Там ли си?
– Да. Защо питаш за отмъщение?
– Четох списъка на Русин за всички инциденти, които свързваш с „отровната писалка“.
Защо ли не съм изненадана?
– Окей.
– Май не е сталкер.
– Какво?
– Сталкерът е личност, движена от сексуална обсебеност. Това е по-скоро имитация на сталкер. Отвертка в задника… ало, това си е чиста пародия.
– Тъй ли?
– Знам примери на истински сталкери. Те са много по-перверзни, вулгарни и гротескни. Излъчват любов и омраза по един и същи начин. Това тук си е съвсем нормално.
– Мислиш, че не е достатъчно вулгарно.
– Не. Имейлът до Ева Карлсон е напълно погрешен. Някой се подиграва.
– Разбирам. Не съм мислила по този начин.
– Не е сталкер. Лично срещу теб е.
– Окей. Какво предлагаш?
– Вярваш ли ми?
– Може би.
– Трябва ми достъп до компютърната мрежа на СМП.
– Я по-полека.
– Сега. Скоро ще ме преместят и няма да имам интернет.
Ерика се колеба десетина секунди. Да даде достъп до СМП… на кого? На едно напълно лудо момиче? Лисбет Саландер може да беше невинна за убийствата, но определено не приличаше на нормалните хора.
Но какво имаше да губи?
– Как да го направя?
– Трябва да вкарам програма в твоя компютър.
– Имаме защита.
– Ще ми помогнеш. Включи интернет.
– Вече върви.
– Explorer?
– Да.
– Написвам един адрес. Копирай го в Explorer.
– Готово.
– Сега виждаш списък с програми. Натисни Asphyxia Server и зареди.
Ерика последва инструкцията.
– Готово.
– Стартирай Asphyxia. Кликни и избери Explorer.
Отне три минути.
– Готово. Окей. Сега рестартирай компютъра. За малко ще изгубим контакт.
– Окей.
– Когато тръгне, пак ще прехвърлим твоя хард диск в един сървър в мрежата.
– Окей.
– Рестартирай. Скоро ще се чуем.
Ерика Бергер възхитено гледаше екрана, докато компютърът ѝ бавно се рестартираше. Запита се дали не е полудяла. После ICQ-то ѝ звънна.
– Здравей отново.
– Здравей.
– Става по-бързо, ако го правиш ти. Стартирай интернет и копирай адреса, който ти изпращам.
– Окей.
– Сега ще получиш един въпрос. Кликни старт.
– Окей.
– Ще получиш питане как да кръстиш хард диска. Наречи го СМП 2.
– Окей.
– Иди да си вземеш кафе. Това ще отнеме малко време.
МОНИКА ФИГЕРУЛА СЕ СЪБУДИ в осем в събота сутринта, около два часа по-късно от нормалния си час на пробуждане. Седна в леглото и загледа Микаел Блумквист.
Той хъркаше. Well. Nobody is perfect[45].
Запита се докъде ще я доведе историята с Микаел Блумквист. Не беше от типа на най-верните, с които да можеш да планираш по-дългосрочни отношения, това разбра от биографията му. От друга страна, самата тя не беше сигурна дали наистина търси стабилна връзка с приятел, хладилник и деца. След дузина провалили се опити от времето на пубертета досега все по-твърдо започваше да вярва, че значението на стабилните връзки е силно преувеличено. Най-дългите ѝ отношения бяха двегодишно съжителство с един колега от Упсала.
От трета страна, не беше и момиче, което си пада по приключения за една нощ, дори да считаше, че сексът се подценява като терапевтично средство срещу, общо взето, всякакви беди. А сексът с Микаел Блумквист си бе напълно окей. Дори повече от окей. И като човек си го биваше.
Летен романс? Влюбване? Беше ли влюбена?
Отиде в банята, изплакна лицето и изми зъбите си, после си сложи шорти за бягане, леко яке и на пръсти излезе от жилището. Направи стречинг и четирийсет и пет минутно бягане покрай болницата в Роламбсхув, около Фредхел и обратно през Смедсидун. Върна се в девет и видя, че Блумквист още спи. Наведе се и го захапа за ухото, докато той объркано не отвори очи.
– Добро утро, любов моя. Имам нужда някой да ми изтърка гърба.
Той я погледна и нещо промърмори.
– Какво каза?
– Няма нужда да вземаш душ. Вече си подгизнала.
– Потичах малко. Трябваше да дойдеш.
– Подозирам, че ако поддържам твоето темпо, ще трябва да звъниш на спасителните служби. Проблеми със сърцето на Нор Меларстранд.
– Глупости! Хайде. Време е да ставаш.
Той ѝ изтърка гърба и насапуниса раменете ѝ. И хълбоците. И корема. И гърдите. След малко Моника Фигерула изгуби интерес към душа и го придърпа обратно в леглото. Пиха кафе на Нор Меларстранд чак в единайсет.
– Ще ми станеш лош навик – каза Моника Фигерула. – Познаваме се едва от няколко дни.
– Много ме привличаш. Но струва ми се, че вече знаеш това.
Тя кимна.
– Защо така?
– Сори. Не мога да отговоря на въпроса. Никога не съм разбирал как така изведнъж ме привлича една жена, а изобщо не се интересувам от друга.
Тя замислено се усмихна.
– Днес съм свободна – каза.
– Но не и аз. Чака ме планина от работа до започването на процеса и последните три нощи прекарах при теб, вместо да работя.
– Жалко.
Той кимна, изправи се и я целуна по бузата. Тя сграбчи ръкава на ризата му.
– Блумквист, иска ми се още да съм с теб.
– И на мен – кимна той. – Но ще бъде малко напечено, докато се оправим с тази история.
Микаел излезе от сградата и изчезна нагоре по Хантверкаргатан.
ЕРИКА БЕРГЕР СИ ВЗЕ КАФЕ и седна пред монитора. За петдесет и три минути не се беше случило нищо освен светването и изгасването на екрана. После отново звънна нейното ICQ.
„Готово. Имаш страшно много боклуци на хард диска, включително два вируса.
– Сори. Каква е следващата крачка?
– Кой отговаря за компютърната мрежа на СМП?
– Не знам. Може би Петер Флеминг, който е шеф на техниката.
– Окей.
– Какво да правя?
– Нищо. Върви си у дома.
– Просто така?
– Ще ти се обадя.
– Да оставя ли включен компютъра?“
Но Лисбет Саландер вече я нямаше. Ерика Бергер смутено се втренчи в екрана. Накрая го изключи и излезе да потърси някое кафене, където да размисли на спокойствие.