Взривената въздушна кула

ГЛАВА СЕДМА Понеделник, 11 април – вторник, 12 април

В ШЕСТ БЕЗ ЧЕТВЪРТ в понеделник вечерта Микаел Блумквист затвори капака на своя айбук и стана от кухненската маса в жилището си на Белмансгатан. Сложи си яке и отиде пеш до офиса на „Милтън Секюрити“. Качи се с асансьора до рецепцията на третия етаж и веднага бе поканен в заседателната зала. Пристигна точно в шест и бе последен.

– Здравей, Драган – каза той и се ръкува. – Благодаря, че се съгласи да си домакин на тази неофициална среща.

Огледа се. Освен него и Драган Армански събралите се бяха Аника Джанини, Холгер Палмгрен и Малин Ериксон. От страна на „Милтън“ участваше бившият криминален инспектор Сони Буман, който по нареждане на Армански следеше следствието за Саландер от първия ден.

Холгер Палмгрен излизаше за първи път от две години насам. Неговият лекар, доктор А. Сиварнандан, бе всичко друго, но не и очарован от мисълта да го пусне от рехабилитационния център в Елта, но Палмгрен настоя. Беше докаран и придружен от личния си болногледач Йохана Каролина Оскашон, на 39 години, чиято заплата идваше от доста тайнствен фонд, създаден специално за да се осигури на Палмгрен най-доброто възможно лечение. Тя носеше книга. Микаел затвори вратата.

– За онези, които не я познават, Малин Ериксон е новият главен редактор на „Милениум“. Помолих я да участва в това съвещание, защото ще обсъдим неща, които засягат и нейната работа.

– Окей – каза Армански. – Тук сме. Целият съм в слух.

Микаел седна до whiteboard-a[11] на Армански и извади флумастер. Огледа се.

– Това е най-шантавото нещо, в което съм участвал – каза той. – Когато свърши, ще създам сдружение с идеална цел. Ще го нарека „Рицарите на смахнатата маса“, а целта му ще бъде да организира един път в годината вечеря, на която да говорим само глупости за Лисбет Саландер. Всички сте членове.

Направи пауза.

– Ето как стоят нещата – каза и започна да рисува по дъската на Армански.

Говори около трийсет минути. Дискусията отне близо три часа.

ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ ОСТАНА с Франк Клинтон след края на официалното заседание. Поговориха тихо няколко минути, после Гулберг се изправи. Старите братя по оръжие си стиснаха ръцете.

Гулберг отново взе такси до хотел „Фрей“, събра багажа си, отписа се и се качи на следобедния влак за Гьотеборг. Избра първа класа и получи цяло купе само за себе си. Когато минаваше моста Осабрун, извади химикалка и блок с хартия за писма. Помисли малко и започна да пише. Изпълни почти половин страница, преди да спре и да скъса листа от блока.

Фалшифицирането не беше негова специалност, но точно в този случай в писмата, които се канеше да напише, нито една дума не трябваше да отговаря на истината. Освен това трябваше да бъдат подписани от самия него. Когато минаваше Нюшьопинг, вече бе накъсал голям брой листа, но започна да придобива представа какво точно да пише в писмата. При пристигането си в Гьотеборг разполагаше с дванайсет писма, от които бе доволен. Специално се погрижи да остави ясни отпечатъци върху хартията.

На Централната гара в Гьотеборг успя да намери копирна машина и направи копия на писмата. После купи пликове и марки и пусна писмата в пощенската кутия, която щеше да бъде изпразнена в 21 ч. Взе такси до хотел „Сити“ на Лоренсбергсгатан, където Клинтон вече беше запазил стая за него. Така попадна в същия хотел, в който Микаел Блумквист бе пренощувал няколко дни по-рано. Веднага отиде в стаята си и се изтегна на леглото. Чувстваше се безкрайно уморен и се сети, че през деня е изял само две филии хляб. Въпреки това не беше гладен. Съблече се, пъхна се под завивките и почти веднага заспа.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ СЪБУДИ, когато чу вратата да се отваря. Веднага разбра, че не е някоя от нощните сестри. Полуотвори очи и на светлината, идваща от коридора, видя силует с патерици. Залаченко стоеше неподвижно и я гледаше.

Без да помръдне, тя изви очи, така че да види дигиталния часовник, сочещ 3,10 ч.

Премести поглед още няколко милиметра встрани и видя чашата за вода на ръба на масичката до леглото. Втренчи се в нея и изчисли разстоянието. Можеше да я достигне, без да движи тялото си.

Само частица от секундата щеше да ѝ трябва да протегне ръка и с решително движение да удари края на чашата в твърдия ръб на масичката. И още половин секунда да забие чашата в гръкляна на Залаченко, ако се надвеси над нея. Помисли и за други възможности, но стигна до извода, че това е единственото ѝ оръжие.

Отпусна се и зачака.

Залаченко стоя в отвора на вратата две минути, без да помръдне.

После внимателно затвори вратата отвън. Лисбет чу слабия, драскащ звук от патериците, когато той тихо се отдалечи от стаята ѝ.

След пет минути се надигна на лакти, протегна се за чашата и отпи голяма глътка. Пусна крак през края на леглото и откачи електродите от ръцете и от гръдния си кош. Изправи се, залитайки. Отне ѝ някоя и друга минута да добие контрол над тялото си. Заклатушка се към вратата, подпря се на стената и пое дъх. Усети, че я облива студена пот. После я обзе ледена ярост.

Мамка ти, Залаченко! Да свършваме с това.

Нуждаеше се от оръжие.

В следващия миг чу бързи токчета по коридора.

По дяволите! Електродите.

– Защо, за Бога, си станала? – избухна нощната сестра.

– Трябва да… отида до… тоалетната – задъхано каза Лисбет Саландер.

– Лягай веднага!

Тя сграбчи ръката на Лисбет и я избута обратно до леглото. После взе подлогата.

– Когато ти трябва тоалетна, ще ни позвъниш. Ето това е за тази цел – каза сестрата.

Лисбет не продума. Съсредоточи се в опит да източи няколко капки.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ СЪБУДИ в десет и половина във вторник, изкъпа се, зареди кафеварката и седна пред своя айбук. След срещата в „Милтън Секюрити“ миналата вечер се бе прибрал и работил до пет сутринта, когато най-сетне усети, че материалът придобива форма. Биографията на Залаченко все още бе доста непълна – разполагаше само с информацията, изтръгната от Бьорк, и с някои подробности, допълнени от Холгер Палмгрен. Историята на Лисбет Саландер бе почти готова. Микаел проследяваше стъпка по стъпка как е била затворена в детска психиатрия, за да не издаде тайната на Залаченко.

Остана доволен от текста. Сюжетът му бе убийствен. Щеше да стане хит по будките и да докара неприятности на много хора в държавната бюрокрация.

Запали цигара и се замисли.

Виждаше две дупки за запълване. С едната можеше да се справи. Трябваше да се види с Петер Телебориан и когато приключеше с него, известният детски психиатър щеше да се превърне в един от най-омразните хора в Швеция. Това беше едното.

Другият проблем бе значително по-сложен.

Заговорът срещу Лисбет Саландер. Мислеше за онези, които закриляха Залаченко в Полицията за сигурност. Знаеше едно име, Гунар Бьорк, но бе невъзможно Гунар Бьорк да е единствено отговорен. Трябваше да има група или някакъв отдел. Трябваше да има началници, отговорни лица и бюджет. Проблемът се състоеше в това, че нямаше никаква представа какво да направи, за да идентифицира тези хора. Не знаеше откъде да започне. Имаше само повърхностна представа как е организирана Сепо.

В понеделник започна проучването, като помоли Хенри Кортез да обиколи антикварните магазини на Сьодермалм и да купи всяка книга, която по някакъв начин касае Полицията за сигурност. Кортез се появи в дома му към четири в понеделник следобед с шест книги.

Микаел загледа купчината на масата.

„Шпионажът в Швеция“ от Микаел Росквист (Темпус, 1988), „Шеф на СЕПО 1962–1970“ от Пер Гунар Винге (W&W 1988), „Тайната власт“ от Ян Отосон и Лаш Магнусон (Тиден, 1991), „Битката за власт в Сепо“ от Ерик Магнусон (Корона, 1989), „Задачата“ от Карл Лидбум (W&W 1990), както и – малко изненадващо – „An Agent in Place“[12] от Томас Уайтсайд (Балантайн, 1966), която беше за аферата „Венерстрьом“. Онази от шейсетте, а не неговата лична афера „Венерстрьом“ от двехилядната година.

Прекара по-голямата част от нощта срещу вторник да чете или поне да прегледа намерените от Хенри Кортез книги. Когато свърши, направи няколко заключения. Първо, оказа се, че повечето писани някога книги за Полицията за сигурност бяха излезли в края на осемдесетте години. Потърси в интернет и се увери, че в момента нямаше актуална литература по темата.

Второ, липсваше истински преглед на дейността на шведската тайна полиция през годините. Това вероятно бе разбираемо, като се има предвид, че много от делата бяха засекретени и за тях бе трудно да се пише, но изглежда, че нямаше нито една институция, изследване или медия, която критично да е разследвала Сепо.

Отбеляза също и че нямаше литературни библиографии в нито една от книгите, намерени от Хенри Кортез. Бележките най-често препращаха към статии във вечерната преса или към частни интервюта с някой и друг пенсиониран сеповец.

Книгата „Тайната власт“ бе завладяваща, но до голяма степен третираше времето преди и по време на Втората световна война. Мемоарите на П. Г. Винге Микаел разтълкува като пропагандна книга, написана в опит за самозащита от един силно критикуван и уволнен шеф на Сепо. „An Agent in Place“ съдържаше толкова много измислици за Швеция още в първата глава, че той чисто и просто хвърли книгата в кошчето за боклук. Единствените книги с изразена амбиция да се опише работата на Полицията за сигурност бяха „Битката за власт в Сепо“ и „Шпионажът в Швеция“. Там имаше данни, имена и информация за административното устройство. Прецени като много добра книгата на Ерик Магнусон. Дори и да не предлагаше отговори на някои от конкретните му въпроси, тя даваше добра представа за това как Сепо е изглеждала и с какво се е занимавала през миналите десетилетия.

Все пак най-голямата изненада бе „Задачата“ от Карл Лидбум. В нея се описваха проблемите, с които се бе сблъскал бившият посланик в Париж във връзка с убийството на Палме и аферата „Еббе Карлсон“. Микаел никога преди не беше чел нещо от Карл Лидбум и остана изненадан от ироничния език и острите като бръснач наблюдения. Но дори и книгата на Карл Лидбум не даде отговор на въпросите му, макар все пак да започна по малко да разбира с какво се е захванал.

След известно размишление отвори мобилния и звънна на Хенри Кортез.

– Здравей, Хенри. Благодаря за свършената работа вчера.

– Хм… Какво искаш?

– Да ми свършиш още малко работа.

– Мике, имам си своя работа. Нали станах редакционен секретар.

– Страхотна крачка в кариерата.

– Та какво искаш?

– През годините са правени доста официални разследвания на Сепо. Карл Лидбум е правил едно от тях. Трябва да има още такива доклади.

– Аха.

– Донеси всичко, което можеш да намериш от Риксдага[13] – бюджети, интерпелации, всичко. И поискай годишните отчети на Сепо колкото се може по-назад във времето, докъдето можеш да стигнеш.

– Да, шефе.

– Добре. И, Хенри…

– Да?

– …трябват ми не по-късно от утре.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПОСВЕТИ деня на размисли за Залаченко. Знаеше, че се намира на две стаи от нейната, че броди из коридора нощно време и че бе влязъл в стаята ѝ в 3,10 сутринта.

Беше го проследила до Госеберя с цел да го убие. Провали се, вследствие на което Залаченко беше жив и се намираше на по-малко от десет метра от нея. Чакаха я неприятности. Колко, не можеше да предскаже, но предполагаше, че ще трябва да избяга и дискретно да изчезне в чужбина, ако не иска да я затворят в някоя лудница с Петер Телебориан за пазач.

Проблемът, разбира се, беше, че едва ѝ стигаха силите да седне в леглото. Макар че имаше известно подобрение. Все още я болеше глава, но на пристъпи, не постоянно. Болката в рамото се криеше под повърхността и пробиваше при всеки неин опит да се раздвижи.

Чу стъпки пред вратата и видя една сестра да я отваря и да пропуска жена в черни панталони, бяла блуза и тъмно сако. Беше хубавичка, слаба, тъмнокоса жена, с къса момчешка прическа. Излъчваше ведро самочувствие. Носеше черна чанта в ръка. Лисбет веднага забеляза, че има същите очи като Микаел Блумквист.

– Здравей, Лисбет. Казвам се Аника Джанини – каза жената. – Може ли да вляза?

Лисбет безизразно я наблюдаваше. Внезапно ѝ се отщя да се среща със сестрата на Микаел Блумквист и съжали, че бе казала „да“ на предложението да я вземе за адвокат.

Аника Джанини влезе, затвори вратата след себе си и придърпа един стол. Седя тихо няколко секунди, загледана в клиентката си.

Лисбет Саландер изглеждаше твърде зле. Цялата ѝ глава бе опакована. Имаше огромни синини около двете очи и кръвонасядания в ретината.

– Преди да започнем да обсъждаме каквото и да е, трябва да знам дали наистина искаш да бъда твой адвокат. Всъщност специалист съм само по граждански дела, в които представлявам жертви на изнасилване или побой. Не съм криминален адвокат. Затова пък се запознах с подробностите в твоя случай и много бих искала да те представлявам, ако е възможно. Ще кажа също, че Микаел Блумквист е мой брат – мисля, че вече знаеш това, и че той и Драган Армански плащат хонорара ми.

Изчака малко, но след като не видя никаква реакция от страна на клиентката си, продължи:

– Ако ме искаш за твой адвокат, ще работя за теб. Тоест не работя за брат ми или за Армански. По криминалните въпроси ще се допитвам до твоя стар настойник Холмер Палмгрен. Той е голяма работа, измъкна се от болничното легло, за да ти помогне.

– Палмгрен? – каза Лисбет Саландер.

– Да.

– Видя ли се с него?

– Да. Ще бъде мой съветник.

– Как е той?

– Адски сърдит, но колкото и да е странно, не се тревожи за теб.

Лисбет Саландер криво се усмихна. За първи път, откакто пристигна в Салгренската болница.

– А ти как си? – попита Аника Джанини.

– Като торба с лайна – каза Лисбет Саландер.

– Окей. Ще ме вземеш ли за защитник? Армански и Микаел плащат хонорара ми и…

– Не.

– Какво значи това?

– Ще си платя сама. Не ща нито стотинка от Армански и Кале Блумквист. Но не мога да ти платя, преди да получа достъп до интернет.

– Разбирам. Ще решим този въпрос, когато стигнем дотам. Значи искаш да те представлявам?

Лисбет Саландер кимна кратко.

– Добре. Тогава ще започна, като ти предам две съобщения от Микаел. Той се изразява загадъчно, но каза, че ще разбереш какво има предвид.

– Така ли?

– Каза, че някои неща не е споделил с мен. Спомена за някакви твои умения, които е забелязал в Хедещад.

Микаел знае, че имам фотографска памет… и че съм хакер. Досега мълча за това.

– Окей.

– Второто е за сиди-то. Не знам какво точно има предвид, но каза, че е нещо, което ти трябва да решиш дали да ми кажеш, или не. Разбираш ли за какво става дума?

Дискът с филма за изнасилването от Бюрман.

– Да.

– Окей…

Аника Джанини внезапно се поколеба.

– Малко ме е яд на брат ми. Въпреки че ми се довери, ми казва само онова, което му е изгодно. И ти ли ще криеш неща от мен?

Лисбет размисли.

– Не знам.

– Ще трябва да си говорим доста. Сега не мога да остана, защото трябва да се срещна с прокурор Агнета Йервас след четирийсет и пет минути. Длъжна бях да те помоля за потвърждение, че наистина ме искаш за адвокат. Освен това трябва да ти дам и една инструкция…

– Тъй ли?

– Ето. Ако не присъствам, няма да казваш нито една дума на полицията, каквото и да те питат. Дори да те провокират или обвиняват в разни неща. Можеш ли да ми обещаеш това?

– Без да се напъвам – каза Лисбет Саландер.

ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ БЕ НАПЪЛНО изтощен от понеделнишкото напрежение и се събуди чак в девет сутринта, почти четири часа по-късно от нормалното. Отиде в банята, изми се и си изчетка зъбите. Дълго стоя и гледа лицето си в огледалото, преди да загаси лампата и да се облече. Избра единствената останала чиста риза от кафявата чанта и си сложи кафява вратовръзка.

Слезе до трапезарията на хотела и изпи чаша обикновено кафе, изяде филийка хляб с парче сирене и лъжичка кайсиев мармалад. Изпи голяма чаша минерална вода.

После отиде във фоайето на хотела и се обади на мобилния телефон на Фредрик Клинтон от автомат с карти.

– Аз съм. Докладвай положението.

– Доста е обезпокоително.

– Фредрик, ще се справиш ли с това?

– Да, всичко е както преди. Жалко само, че Ханс фон Ротингер не е жив. Той бе по-добър в планирането на операции от мен.

– Бяхте напълно равностойни. Можехте да се замествате взаимно по всяко време. Което и правехте доста често.

– Става дума за интуицията. Той бе малко по-умен от мен.

– Докъде стигнахте?

– Сандберг е по-способен, отколкото смятахме. Получихме външна помощ от някой си Мортенсон. Момче за всичко, но използваем. Вече подслушваме телефона на Блумквист, както и мобилния му. През деня ще се погрижим за телефоните на Джанини и на „Милениум“. Започнахме да разглеждаме скиците на офиси и жилища. Скоро ще можем да влезем.

– Най-напред трябва да установите къде са докладите…

– Вече го направих. Имахме невероятен късмет. Аника Джанини се обади на Блумквист в десет тази сутрин. Попита направо колко копия има разпространени и от разговора излезе, че единственото копие е у Микаел Блумквист. Бергер взела копие от доклада, но го изпратила на Бублански.

– Добре. Нямаме време за губене.

– Знам. Но трябва да стане наведнъж. Ако не приберем всички копия едновременно, ще се провалим.

– Знам.

– Малко е сложно, защото Джанини замина за Гьотеборг тази сутрин. Изпратих група външни сътрудници след нея. В момента кацат.

– Добре.

Гулберг не се сещаше какво друго да каже. Постоя мълчаливо известно време.

– Благодаря ти, Фредрик – изрече накрая.

– Аз ти благодаря. Това е много по-забавно, отколкото да седя и напразно да чакам бъбрек.

Сбогуваха се. Гулберг плати хотелската сметка и излезе на улицата. Топката се затъркаля. Сега ставаше дума само за прецизна хореография.

Тръгна към хотел „Парк авеню“, където помоли да използва факса. Не искаше да го прави в хотела, където бе живял. Изпрати по факса написаните във влака писма. После излезе на улицата и потърси такси. Спря до кошче за боклук и скъса фотокопията, които бе направил на писмата си.

АНИКА ДЖАНИНИ РАЗГОВАРЯ с прокурор Агнета Йервас петнайсет минути. Искаше да разбере какви обвинения смята тя да повдигне срещу Лисбет Саландер, но скоро разбра, че Йервас не бе сигурна в нищо.

– В момента ще се задоволя да я арестувам за тежък побой и евентуален опит за убийство. Имам предвид удара с брадва, който е нанесла на баща си. Предполагам, че ти ще пледираш самозащита.

– Може би.

– Но честно казано, в момента имам друг приоритет – Роналд Ниедерман, убиеца на полицая.

– Разбирам.

– Влязох в контакт с главния прокурор. Сега се обсъжда дали всички обвинения срещу твоята клиентка да не се съберат и предадат на един прокурор в Стокхолм, като се свържат с онова, което се е случило там.

– Предполагам, че делото ще се премести в Стокхолм.

– Добре. В такъв случай трябва да имам възможност да разпитам Лисбет Саландер. Кога може да стане това?

– Имам мнението на лекаря ѝ Андеш Юнасон. Той смята, че Лисбет Саландер няма да е в състояние да бъде разпитвана още няколко дни. Освен физическите ѝ наранявания тя е и под силното влияние на болкоуспокоителни.

– И аз така разбрах. Сигурно ти е ясно, че това е важно за мен. Повтарям, моят приоритет сега е Роналд Ниедерман. Клиентката ти казва, че не знае къде се крие той.

– Което със сигурност е най-вероятно. Тя не е познавала Ниедерман. Успяла е да го идентифицира и да го проследи.

– Окей – каза Агнета Йервас.

ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ НОСЕШЕ букет в ръка, когато се качи в асансьора на Салгренската болница заедно с жена с късо подстригана коса и в тъмно сако. Той учтиво задържа вратата на асансьора и я пропусна да мине първа, когато стигнаха до рецепцията на отделението.

– Казвам се Аника Джанини. Адвокат съм и отново трябва да се срещна с моята клиентка Лисбет Саландер.

Еверт Гулберг изви глава и удивено погледна жената, която бе пропуснал пред себе си. Отмести поглед и погледна чантата ѝ, докато сестрата проверяваше легитимацията ѝ и сравняваше данните ѝ с нанесените в един списък.

– Стая дванайсет – каза сестрата.

– Благодаря. Вече бях там, така че ще я намеря.

Тя взе чантата си и изчезна от полезрението на Гулберг.

– С какво мога да ти помогна? – попита сестрата.

– Искам да оставя тези цветя за Карл-Аксел Будин.

– Забранено му е да приема посещения.

– Знам, само искам да оставя цветята.

– Ще се погрижим.

Гулберг бе взел цветята повече за да има някакъв предлог. Всъщност искаше да види как изглежда отделението. Поблагодари и се отправи към изхода. По пътя подмина вратата на Залаченко, стая 14 според Юнас Сандберг.

Изчака на стълбището. През остъклената врата видя сестрата да изчезва в стаята на Залаченко с букета, който току-що бе оставил. Когато се върна на мястото си на рецепцията, Гулберг отвори вратата, бързо стигна до стая 14 и влезе.

– Здравей, Александър – каза.

Залаченко изненадано погледна неочаквания гост.

– Мислех, че вече си умрял – каза той.

– Още не съм – отвърна Гулберг.

– Какво искаш? – попита Залаченко.

– А ти какво мислиш?

Гулберг дръпна стола за посетители и седна.

– Сигурно да ме видиш мъртъв.

– Ами би било хубаво. Как може да си толкова луд, по дяволите! Дадохме ти чисто нов живот, а ти попадна тук.

Ако Залаченко можеше да се усмихва, сигурно щеше да го направи. Шведската Полиция за сигурност по негово мнение се състоеше само от лаици. Към тях причисляваше и Еверт Гулберг и Свен Янсон, тоест Гунар Бьорк. Да не говорим за пълния идиот, адвокат Нилс Бюрман.

– И сега още веднъж трябва да те измъкваме от огъня.

Изразът не беше особено подходящ за тежко обгорелия Залаченко.

– Не ми излизай с морални приказки. Измъкни ме оттук.

– Точно това исках да обсъдя с теб.

Гулберг постави чантата на коленете си, извади празен бележник и отвори на чиста страница. После въпросително погледна Залаченко.

– Любопитен съм за едно нещо – наистина ли искаше да ни изгориш след всичко, което направихме за теб?

– Ти как мислиш?

– Зависи доколко си луд.

– Не ме наричай луд. Аз съм сървайвър. Правя всичко, каквото трябва, за да оцелея.

Гулберг поклати глава.

– Не, Александър, правиш каквото правиш, защото си зъл и прогнил. Искаше новини от Секцията. Тук съм да ти ги кажа. Няма да си мръднем пръста да ти помогнем този път.

Залаченко за първи път доби неуверен вид.

– Нямаш друг избор – каза той.

– Винаги има избор – отвърна Гулберг.

– Аз ще…

– Нищо няма да направиш.

Гулберг пое дълбоко дъх и пъхна ръка във външния джоб на кафявата си чанта, откъдето извади един „Смит & Уесън“, 9-милиметров, с позлатен приклад. Оръжието бе подарък, получен от английските разузнавателни служби преди двайсет и пет години – резултат от безценна информация, която беше измъкнал от Залаченко и превърнал в твърда валута, назовавайки името на един стенограф в английската МИ-5, който в добрия дух на Ким Филби работеше за руснаците.

Залаченко бе изумен. Засмя се.

– И какво ще правиш с това? Ще ме застреляш ли? Ще прекараш остатъка от мизерния си живот в затвора.

– Не мисля – каза Гулберг.

Залаченко внезапно се разтревожи дали Гулберг се шегува, или не.

– Ще стане скандал в огромни размери.

– И това не мисля. Само няколко заглавия. Но след седмица никой дори няма да си спомня името Залаченко.

Очите на Залаченко се присвиха.

– Проклета свиня! – каза Гулберг с такъв смразяващ тон, че Залаченко изтръпна.

Гулберг натисна спусъка и изпрати изстрела право в средата на челото му точно когато Залаченко започна да смъква протезата си през ръба на леглото. Куршумът отхвърли Залаченко назад върху възглавницата. Той потрепери спазматично няколко пъти, преди да остане неподвижен завинаги. Гулберг видя, че на стената зад леглото се образува цвете от червена течност. В ушите му запищя след трясъка и той автоматично ги потърка със свободния си показалец.

После се изправи, отиде при Залаченко, допря дулото до слепоочието му и натисна още два пъти спусъка. Искаше да е сигурен, че мръсният старец наистина е мъртъв.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПОДСКОЧИ, когато чу първия изстрел. Усети остра болка да пронизва рамото ѝ. При следващите два изстрела се опита да спусне крака от леглото.

Когато се разнесоха изстрелите, Аника Джанини, която бе разговаряла с Лисбет само няколко минути, застина като парализирана и се помъчи да определи откъде идват гърмежите. Реакцията на Лисбет ѝ показа, че нещо става.

– Стой спокойно! – изкрещя Аника.

Постави ръка в средата на гръдния кош на Лисбет и грубо я притисна към леглото с такава сила, че ѝ изкара въздуха.

После бързо излезе от стаята и затвори вратата. Видя две сестри, които, тичайки, се приближаваха към една стая през две врати в коридора. Първата застина на прага. Аника я чу да вика: „Не, остави!“, видя я да отстъпва крачка назад и да се сблъсква с другата сестра.

– Въоръжен е. Бягай!

Аника видя двете сестри да отварят вратата и да се скриват в стаята до тази на Лисбет Саландер.

В следващия момент сивокосият слаб мъж в пепитено сако излезе в коридора. В ръката си държеше пистолет. Аника позна в него мъжа, с когото преди малко бяха пътували заедно в асансьора.

После погледите им се срещнаха. Той изглеждаше объркан. Видя го да обръща оръжието към нея и да прави крачка напред. Аника сви глава в раменете си, влезе в стаята на Лисбет, затръшна вратата и отчаяно се огледа. Точно до нея стоеше високата масичка на сестрите, която тя с един-единствен замах придърпа до вратата, после здраво закрепи плота ѝ под дръжката.

Чу шум от движение, обърна глава и видя как Лисбет Саландер отново се кани да се изсули от леглото. С бързи крачки пресече стаята, обви с ръце клиентката си и я повдигна. Изтръгна електродите и жиците, завлече я до тоалетната и я сложи на капака на чинията. Обърна се и заключи вратата на тоалетната. После измъкна мобилния от джоба на сакото си и набра 112.

ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ СТИГНА до вратата на стаята на Лисбет Саландер и се опита да натисне дръжката. Беше блокирана. Не можеше да я помръдне и на милиметър.

За миг застана замислен пред вратата. Знаеше, че Аника Джанини е в стаята, и се запита дали в чантата ѝ няма копие от доклада на Бьорк. Не можеше да влезе и нямаше сили да разбие вратата.

Но това и бездруго не влизаше в плана. Клинтон щеше да се погрижи за Джанини. Неговата работа бе само Залаченко.

Гулберг се огледа и установи, че е наблюдаван от две дузини сестри, пациенти и посетители, надничащи през отворите на вратите. Вдигна пистолета и стреля срещу една картина, висяща на стената в края на коридора. Публиката му изчезна магически.

Хвърли последен поглед към затворената врата, след това решително се върна в стаята на Залаченко и затвори вратата. Седна в стола за посетители и загледа руския беглец, който дълги години бе представлявал интимна част от неговия собствен живот.

Поседя неподвижно няколко минути, преди да долови движение в коридора и да се досети, че полицията е пристигнала. Не мислеше за нищо особено.

Вдигна за последен път пистолета, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.

СИТУАЦИЯТА СЕ БЕШЕ РАЗВИЛА така, че самоубийството в Салгренската болница бе сметнато за нещастен случай. Еверт Гулберг бе откаран с бясна скорост в травматологията, където го прие доктор Андеш Юнасон, който веднага взе животоспасяващи мерки.

За втори път за по-малко от една седмица Юнасон извърши спешна операция, при която извади цял куршум от човешка мозъчна тъкан. След петчасова операция състоянието на Гулберг оставаше критично. Но все още бе жив.

Раните на Еверт Гулберг бяха значително по-сериозни от тези на Лисбет Саландер. Няколко денонощия той бе между живота и смъртта.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ НАМИРАШЕ в „Кафе-бар“ на Хорнсгатан, когато чу по радионовините, че един все още неназован 66-годишен мъж, заподозрян в опит за убийство на Лисбет Саландер, е бил застрелян в Салгренската болница в Гьотеборг. Той остави чашата с кафе, вдигна компютърната си чанта и забърза към редакцията на Йотгатан. Пресече площад Мариаторг и тъкмо завиваше по Сент Полсгатан, когато изпиука мобилният му телефон. Отговори, без да спира.

– Блумквист.

– Здравей, Малин е.

– Чух по новините. Знаем ли кой е стрелял?

– Още не. Хенри Кортез е на лов.

– Идвам. Горе съм след пет минути.

На вратата на „Милениум“ Микаел бе пресрещнат от Хенри Кортез, който тъкмо излизаше.

– Екстрьом свиква пресконференция в 15 часа – каза Хенри. – Тръгвам към Кунгсхолмен.

– Какво знаем? – викна след него Микаел.

– Малин… – каза Хенри и изчезна.

Микаел се втурна в стаята на Ерика Бергер… грешка, на Малин Ериксон. Тя говореше по телефона и трескаво записваше нещо на самозалепващо се жълто листче. Махна му да изчака. Микаел отиде в бюфета и наля кафе с мляко в две канчета, маркирани с KDU и SSU[14]. Когато се върна в стаята на Малин, тя тъкмо приключваше разговора. Той ѝ подаде SSU.

– Окей – каза Малин. – Залаченко е бил застрелян днес в 13,15 часа.

Погледна Микаел.

– Току-що говорих с една сестра от Салгренската болница. Казва, че убиецът бил възрастен мъж, около 70-годишен, който пристигнал да остави цветя за Залаченко няколко минути преди убийството. Убил Залаченко, като стрелял в главата му няколко пъти, после се застрелял и той. Залаченко е мъртъв. Убиецът е още жив и в момента го оперират.

Микаел си отдъхна. Когато чу новината в „Кафе-бар“, сърцето му буквално се качи в гърлото и го обзе паническото чувство, че Лисбет Саландер е държала оръжието. Това наистина щеше много да усложни неговия план.

– Името на онзи, който е стрелял? – запита той.

Малин поклати глава и в този миг телефонът отново иззвъня. Тя прие разговора, от който Микаел разбра, че е изпратила нещатен сътрудник от Гьотеборг в Салгренската болница. Помаха ѝ, отиде в своята стая и седна.

Даде си сметка, че от доста седмици това е първият ден на работното му място. На бюрото му имаше купчина неотворена поща. Отмести я настрани и се обади се на сестра си.

– Джанини.

– Здравей, Микаел е. Чу ли какво се е случило в Салгренската болница?

– Може да се каже.

– Къде си?

– В Салгренската болница. Онова чудовище се прицели в мен.

Микаел остана безмълвен няколко секунди, докато осъзнае какво е казала сестра му.

– Какво, по дяволите… беше там, така ли?

– Да. Най-гадното изживяване в целия ми живот.

– Ранена ли си?

– Не. Но той се опита да влезе в стаята на Лисбет. Блокирах вратата и се заключихме в тоалетната.

Микаел внезапно усети, че светът се олюлява. Сестра му почти…

– Как е Лисбет? – попита той.

– Цяла е. Тоест, искам да кажа, не е ранена в днешната драма.

Той леко си отдъхна.

– Аника, знаеш ли нещо за убиеца?

– Нищичко. Възрастен мъж, хубаво облечен. Мисля, че изглеждаше объркан. Никога не го бях виждала, но пътувах с него в асансьора дотук няколко минути преди убийството.

– И Залаченко със сигурност е мъртъв?

– Да. Чух три изстрела и доколкото успях да изкопча, бил е застрелян три пъти в главата. Но тук настъпи страхотен хаос, дойдоха хиляди полицаи и взеха да опразват стаи, където лежат тежко ранени и болни хора, които не бива да бъдат премествани. Един искаше да разпитва Саландер, преди да разбере колко е зле. Трябваше да прибегна до сълзи.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР МАРКУС ЕРЛАНДЕР видя Аника Джанини през процепа на вратата на стаята на Лисбет Саландер. Адвокатката държеше притиснат до ухото си телефон и той я изчака да привърши разговора си.

Два часа след убийството в коридора все още цареше организиран хаос. Стаята на Залаченко беше отцепена. Лекари се опитаха да му окажат първа помощ веднага след стрелбата, но бързо се отказаха от усилията си. На Залаченко вече не можеше да се помогне. Останките му бяха изпратени на патолога и претърсването на местопрестъплението тръгна с пълна пара.

Мобилният на Ерландер звънна. Обаждаше се Фредрик Малмберг.

– Имаме сигурна идентификация на убиеца – каза вместо поздрав Малмберг. – Казва се Еверт Гулберг и е на седемдесет и осем години. Седемдесет и осем! Старичък убиец.

– И кой, мамка му, е Еверт Гулберг?

– Пенсионер. Живее в Лахолм. Дипломиран юрист. Позвъниха ми от РПС/Сек да ме информират, че наскоро са започнали предварително следствие срещу него.

– Кога и защо?

– Кога не знам. Защо – заради неприятния му навик да изпраща налудничави и заплашителни писма на публични личности.

– Като например?

– На министъра на правосъдието.

Маркус Ерландер въздъхна. Луд значи. Маниак.

– Сутринта в Сепо са постъпили съобщения от няколко издания, получили писма от Гулберг. От Министерството на правосъдието също се обадили, защото този Гулберг открито заплашил със смърт Карл-Аксел Будин.

– Искам копия на писмата.

– От Сепо?

– Да, по дяволите! Замини за Стокхолм и ако трябва, ги вземи насила. Искам да са на бюрото ми, като се върна в управлението. Което ще стане след някой и друг час.

Помисли секунда и после попита:

– От Сепо ли ти се обадиха?

– Нали ти казах.

– Искам да кажа, те ти се обадиха, а не обратното.

– Точно така.

– Окей – каза Маркус Ерландер и затвори мобилния.

Попита се какво им е станало в Сепо, та изведнъж са решили сами да влязат в контакт с официалната полиция. Обикновено бе почти невъзможно да изтръгнеш и звук от тях.

ВАДЕНШЬО РЯЗКО ЗАТРЪШНА ВРАТАТА на стаята в Секцията, която Фредрик Клинтон използваше за почивка. Клинтон внимателно се изправи.

– Какво, по дяволите, става?! – кресна Ваденшьо. – Гулберг е убил Залаченко и после си е пръснал мозъка.

– Знам – каза Клинтон.

– Знаеш? – избухна Ваденшьо.

Ваденшьо беше силно зачервен и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар.

– Но той, мамка му, се е застрелял. Опитал се е да се самоубие. Да не е полудял?

– Значи е жив?

– Засега да, но има масивни рани в мозъка.

Клинтон въздъхна.

– Много жалко – каза той с печал в гласа.

– Жалко? – пак избухна Ваденшьо. – Гулберг е луд. Не разбираш ли какво…

Клинтон го прекъсна.

– Гулберг има рак на стомаха, дебелото черво и пикочния мехур. Умира от няколко месеца. В най-добрия случай му оставаха месец-два.

– Рак?

– Носеше това си оръжие през последната половин година, твърдо решен да го употреби, щом болките станат непоносими и преди да се е превърнал в унизен безпомощен вързоп. Сега даде последния си принос за Секцията. В присъщия си стил.

Ваденшьо бе просто останал без думи.

– Знаел си, че иска да убие Залаченко.

– Разбира се. Задачата му бе да се погрижи Залаченко никога да не получи възможност да се разприказва. А както знаеш, него нито можеш да го сплашиш, нито да го убедиш.

– Но не разбираш ли какъв скандал може да стане? И ти ли си превъртял като Гулберг?

Клинтон с усилие се изправи. Погледна Ваденшьо право в очите и му подаде пачка копия от факса.

– Беше оперативно решение. Тъгувам за приятеля си и най-вероятно скоро ще го последвам. Но чак скандал… Един явно умопомрачен бивш данъчен юрист написал параноични писма до вестници, полиция и правосъдно министерство. Ето ти копия от писмата. Гулберг обвинява Залаченко за всичко, от убийството на Палме до опита му да отрови шведския народ с хлор. Писмата са определено налудничави и са написани с отчасти нечетлив почерк, с пропуснати букви, подчертавания и удивителни. Харесва ми начина му да пише и в полето.

Ваденшьо прочете писмата с нарастващо удивление. Хвана се за челото. Клинтон го наблюдаваше.

– Каквото и да се случи, смъртта на Залаченко няма да има нищо общо със Секцията. Само с някакъв объркан пенсионер, страдащ от деменция, който превъртял и открил огън.

Направи пауза.

– Най-важното е отсега нататък да държиш правилната посока. Don’t rock the boat[15].

Той впи поглед във Ваденшьо. Внезапно в очите му проблесна стомана.

– Онова, което трябва да разбереш, е, че Секцията е острието на копието в тоталната отбрана на Швеция. Ние сме последната защитна линия. Нашата работа е да бдим над сигурността на страната. Всичко друго е без значение.

Ваденшьо се взря в Клинтон със съмнение в очите.

– Ние сме тези, които ги няма. Ние сме тези, на които никой не благодари. Ние сме тези, които трябва да вземат решения, които никой друг не би посмял да вземе… най-малко политиците.

В гласа му звучеше презрение при изговарянето на последната дума.

– Прави каквото ти казвам и може би Секцията ще оцелее. Но за да стане това, трябва да използваме решителни и твърди хватки.

Ваденшьо усети как паниката му расте.

ХЕНРИ КОРТЕЗ ОТБЕЛЯЗВАШЕ трескаво всичко казано от подиума на пресконференцията в полицията на Кунгсхолмен. Тя бе открита от прокурор Ричард Екстрьом, който обясни, че сутринта е било решено разследването, засягащо полицейското убийство в Госеберя, за което се издирва някой си Роланд Ниедерман, да бъде прехвърлено на прокурор от Гьотеборгския съд, но че общото следствие за Ниедерман ще се води от самия Екстрьом. Ниедерман бил заподозрян и за убийството на Даг Свенсон и Мия Бергман. Нищо не се спомена за адвокат Бюрман. Затова пък Екстрьом щял да разследва и да повдигне обвинение срещу Лисбет Саландер, заподозряна в редица престъпления.

Прокурорът обясни също, че е решил да излезе с информация във връзка със случилото се в Гьотеборг този ден, а именно убийството на бащата на Лисбет Саландер, Карл-Аксел Будин. Причината за свикването на пресконференцията била, че искал да опровергае изнесените сведения в медиите, за които получил много обаждания.

– Освен сведенията, които са ни достъпни до този момент, мога да кажа, че дъщерята на Карл Алекс Будин, задържана за опит за убийство на своя баща, няма нищо общо със събитията от тази сутрин.

– Кой е бил убиецът? – провикна се репортер от „Дагенс Еко“.

– Мъжът, който в 13,15 часа е произвел смъртоносните изстрели срещу Карл-Аксел Будин и после е опитал да се самоубие, е идентифициран. Той е 78-годишен пенсионер, който от известно време е страдал от неизлечима болест и е имал по този повод психически проблеми.

– Има ли някаква връзка с Лисбет Саландер?

– Не. Със сигурност можем да опровергаем подобно твърдение. Двамата никога не са се срещали и не се познават. Седемдесет и осем годишният мъж е трагична фигура, действал е самостоятелно, воден от явно параноични представи. Полицията за сигурност съвсем наскоро е започнала разследване срещу него по повод на това, че е написал объркани писма до известни политици и до доста средства за масова информация. До тази сутрин в много редакции и институции са пристигнали писма, в които 78-годишният мъж заплашва със смърт Карл-Аксел Будин.

– Защо полицията не е охранявала Будин?

– Писмата са изпратени снощи и са пристигнали на практика в момента на извършване на убийството. Не е имало никакъв възможен срок за действие.

– Как се казва седемдесет и осем годишният?

– Не можем да дадем такава информация, докато не са предупредени близките му.

– Откъде е, кой е?

– Доколкото разбрах тази сутрин, преди е работил като ревизор и данъчен юрист. Пенсионер от петнайсет години. Следствието продължава, но както сами разбирате от писмата, които е изпратил, това е трагедия, която може би можеше да бъде предотвратена, ако обществото ни бе по-адекватно.

– Заплашвал ли е и други?

– Получих подобна информация, да, но не съм запознат с подробности.

– Какво влияние ще окаже всичко това върху делото срещу Лисбет Саландер?

– Засега никакво, разполагаме с показанията на Карл Алекс Будин, дадени на полицаите, които са го разпитвали, и имаме доста голям доказателствен материал срещу нея.

– А какво ще кажете за информацията, че Будин се е опитал да убие дъщеря си?

– Това също е предмет на следствието, но силно се съмняваме, че е вярно. Доколкото разбираме, засега става дума за дълбоки противоречия в едно трагично разбито семейство.

Хенри Кортез седеше замислено. Почеса се по ухото. Забеляза, че колегите репортери записваха също така трескаво като него.

ГУНАР БЬОРК ПОЧТИ изпадна в паника, когато чу новината за изстрелите в Салгренската болница. Имаше ужасни болки в гърба.

Повече от час седя нерешително. После вдигна слушалката и се опита да се обади на своя стар наставник Еверт Гулберг в Лахолм. Не получи отговор.

Изслуша новините и после обобщи казаното на полицейската пресконференция. Залаченко убит от седемдесет и осем годишен маниак.

Господи! Седемдесет и осем годишен!

Отново напразно се опита да позвъни на Еверт Гулберг.

Накрая паниката и тревогата взеха връх. Не можеше повече да стои в своето взето под наем жилище в Смодаларьо. Чувстваше се като в капан. Имаше нужда да помисли. Сложи в една чанта малко дрехи, обезболяващи лекарства и тоалетни принадлежности. Не искаше да използва своя телефон, затова отиде до една телефонна будка до кварталния магазин за хранителни стоки, обади се в Ландсурт и резервира стая в старата наблюдателница. Ландсурт бе на края на света и едва ли някой би го потърсил там. Запази стая за две седмици.

Погледна ръчния си часовник. Трябваше да побърза, за да успее да вземе последния ферибот. Върна се вкъщи толкова бързо, колкото можеше да го носи болният му гръб. Отиде право в кухнята и провери дали е изключена кафеварката. После взе от антрето чантата си. Случайно хвърли поглед в дневната и онова, което видя, го накара да застине.

Най-напред не проумя какво вижда.

По някакъв мистичен начин лампата от тавана бе откачена и поставена на масата до дивана. На нейно място на куката висеше въже, точно над табуретката, която обикновено стоеше в кухнята.

Бьорк гледаше неразбиращо въжето.

После зад гърба си чу движение и усети как коленете му омекват.

Бавно се обърна.

Бяха двама, около трийсет и пет годишни. Успя да забележи, че имат южноевропейски вид. Не реагира, когато те леко го подхванаха под мишниците, вдигнаха го и тръгнаха на заден ход към табуретката. Опита да се съпротивлява, но болката като нож преряза гърба му. Бе почти парализиран, когато усети, че го поставят на табуретката.

ЮНАС САНДБЕРГ БЕ ПРИДРУЖАВАН от 49-годишен мъж с прякор Фалун, на младини взломаджия, впоследствие преквалифициран в ключар. През 1986-а Ханс фон Ротингер от Секцията бе ангажирал Фалун за операция, в която трябваше да се разбият вратите на водача на една анархистична организация. Оттогава от време на време използваха Фалун, до средата на деветдесетте, когато подобен род операции бяха прекратени. Сега Фредрик Клинтон съживи връзката, възлагайки на Фалун нова задача. Фалун щеше да спечели 10 000 крони без данъци за около десетминутна работа. Иначе бе обещал да не краде нищо от жилището, което бе цел на операцията – все пак Секцията не се занимаваше с криминална дейност.

Фалун не знаеше точно кого представлява Клинтон, но реши, че има нещо общо с военните. Беше чел Гиу[16]. Не зададе никакви въпроси. Но пък му беше приятно да е отново в играта след толкова дълги години мълчание от страна на работодателя.

Работата му се състоеше в това да отвори вратата. Беше експерт във взлома и си служеше с шперц. Все пак му отне пет минути да насили ключалката на жилището на Микаел Блумквист. После зачака на стълбището, докато Юнас Сандберг прекрачи прага.

– Вътре съм – каза Сандберг в окачения на врата му мобилен телефон.

– Добре – отвърна Фредрик Клинтон в ушната му мида. – Спокойно и внимателно. Описвай каквото виждаш.

– Намирам се в антре с гардероб и окачалка за шапки вдясно, баня вляво. Жилището се състои от една-единствена голяма стая от около петдесет квадрата. Вдясно има малък кухненски бокс.

– Има ли някаква работна маса или…

– Изглежда, работи на кухненската маса или на дивана в дневната… я чакай…

Клинтон чакаше.

– Да. На кухненската маса има папка с доклада на Бьорк. Май е оригиналът.

– Добре. Нещо друго интересно има ли на масата?

– Книги. Мемоарите на П. Г. Винге. „Борбата за власт в Сепо“ от Ерик Магнусон. Половин дузина такива книги.

– Компютър?

– Не.

– Секретен шкаф?

– Не… не виждам.

– Окей. Не бързай. Провери жилището метър по метър. Мортенсон докладва, че Блумквист все още е в редакцията. Имаш ръкавици, нали?

– Естествено.

МАРКУС ЕРЛАНДЕР МОЖА да поговори с Аника Джанини, когато никой от тях не бе зает с мобилния си телефон. Влезе в стаята на Лисбет Саландер, протегна ръка и се представи. После поздрави Лисбет Саландер и я попита как се чувства. Лисбет Саландер не каза нищо. Той се обърна към Аника Джанини.

– Ще трябва да те помоля да ми отговориш на няколко въпроса.

– Добре.

– Ще ми кажеш ли какво се случи?

Аника Джанини описа преживяното от нея и как е действала, преди да се барикадира в тоалетната с Лисбет Саландер. Ерландер изглеждаше замислен. Хвърли поглед на Лисбет Саландер и после погледна адвокатката ѝ.

– Значи смяташ, че е стигнал до тази стая.

– Чух го, когато се опитваше да натисне дръжката.

– И си сигурна в това. Човек лесно може да си въобрази някои неща, когато е уплашен или възбуден.

– Чух го. Той ме видя. Насочи оръжието си към мен.

– Мислиш ли, че е искал да застреля и теб?

– Не знам. Дръпнах масата и блокирах вратата.

– Умно. И още по-умно е, че си завлякла клиентката си в тоалетната. Тази врата е толкова тънка, че куршумът със сигурност би я пробил, ако беше стрелял. Онова, което се опитвам да изясня, е дали е нападнал лично теб, или само е реагирал, когато си го погледнала. Била си най-близко в коридора.

– Така е.

– Разбра ли дали те е познал, или може би те е познавал?

– Не.

– Може ли да те е разпознал от вестниците? Беше цитирана при няколко забележителни дела.

– Възможно е. Не мога да отговоря.

– И никога преди не си го виждала?

– Видях го в асансьора на път за тук.

– Не знаех. Говорихте ли?

– Не. Хвърлих му едно око, може би за половин секунда. Носеше букет цветя в едната ръка и чанта в другата.

– Разменихте ли погледи?

– Не. Той гледаше право напред.

– Пръв ли излезе, или след теб?

Аника размисли.

– Май излязохме заедно.

– Изглеждаше ли смутен или…

– Не. Стоеше кротко с цветята.

– После какво се случи?

– Излязох от асансьора. Той излезе едновременно с мен и аз отидох на посещение при моята клиентка.

– Право тук ли дойде?

– Да… Не. Искам да кажа, първо отидох на рецепцията и се легитимирах. Нали прокурорът е забранил посещенията при моята клиентка.

– Къде се намираше мъжът тогава?

Аника Джанини се поколеба.

– Не съм съвсем сигурна. Мисля, че дойде след мен. Да, чакай… Пръв излезе от асансьора, но спря и ми държа вратата. Не мога да се закълна, но ми се струва, че и той отиде на рецепцията. Просто бях по-бърза от него.

Любезен пенсионер убиец, помисли Ерландер.

– Да, отишъл е на рецепцията – каза той. – Говорил е със сестрата и е оставил букета. Значи не си видяла това?

– Не. Нямам никакъв спомен.

Маркус Ерландер помисли малко, но не се сети какво друго да пита. Нещо го смущаваше. Беше изпитвал това чувство и преди и се бе научил да го тълкува като събуждане на инстинкта му.

Убиецът бе идентифициран като 78-годишния Еверт Гулберг, бивш ревизор и евентуално консултант и данъчен юрист. Стар човек. Човек, срещу когото Сепо току-що бе започнала разследване, защото бе от ония ненормалници, които пишат заплашителни писма до известни личности.

Полицейският опит му подсказваше, че има много идиоти, болни и обсебени хора, които преследват знаменитостите и търсят любов, като например се крият в храсталаците край вилите им. И когато не срещне взаимност, любовта им бързо преминава във войнствена омраза. Имаше скитници, които пътуваха от Германия и Италия, за да ухажват двайсет и една годишна певица от известна поп група, и които изпадаха в ярост от това, че тя не желае незабавно да завърже отношения с тях. Имаше маниаци, които предъвкваха разни истински или въображаеми несправедливости и които също можеха да се държат заплашително. Имаше и откровени психопати и обсебени теоретици на конспирациите, способни да прихващат скрити послания, останали незабелязани от нормалния свят.

Имаше и много примери, когато някои от тези безумци преминаваха от фантазия към действие. Не беше ли убийството на Анна Линд[17] дело на точно такъв безумец? Може би. Може би не.

Но криминален инспектор Маркус Ерландер никак не харесваше мисълта, че един психично болен бивш данъчен юрист, или какъвто и по дяволите да е бил той, може да влезе в Салгренската болница с букет цветя в едната ръка и пистолет в другата и да екзекутира човек, който в момента е предмет на широко полицейско разследване – неговото разследване. Мъж, който официално се е наричал Карл-Аксел Будин, но който според Микаел Блумквист се е казвал Залаченко и е бил избягал руски агент и убиец.

В най-добрия случай Залаченко е бил свидетел на цяла серия убийства, а в най-лошия е бил замесен в тях. Ерландер бе имал възможността да проведе два кратки разпита с него и нито за миг не бе повярвал на брътвежите му, че е самата невинност.

А убиецът му пък бе проявил интерес към Лисбет Саландер или поне към нейната адвокатка. Беше опитал да влезе в стаята ѝ.

И после да се самоубие, като се гръмне в главата. Според лекарите бил толкова зле, че най-вероятно ще успее в намерението си, дори ако тялото му е сметнало, че не е още време да хлопва кепенците. Имаше причини да се предполага, че Еверт Гулберг никога няма да се изправи пред съда.

Маркус Ерландер не харесваше положението. Нито за миг. Но нямаше никакви основания да смята, че изстрелите на Гулберг са били нещо друго освен онова, на което приличаше, че са. Погледна Аника Джанини.

– Реших Лисбет Саландер да бъде преместена в друга стая. В коридора има една вдясно от рецепцията, която от гледна точка на сигурността е по-добра от тази. Тя се вижда от рецепцията денонощно, както и от стаята на сестрите. Забраната за посетители важи за всички освен за теб. Никой не трябва да влиза при нея без разрешение или без да е познат лекар или медицинска сестра тук, в Салгренската болница. И ще се погрижа да има охрана пред стаята ѝ денонощно.

– Мислиш ли, че е застрашена?

– Засега нищо не сочи това. Но в този случай не искам да поемам рискове.

Лисбет Саландер внимателно слушаше разговора между своя адвокат и полицейския си противник. Беше впечатлена от отговорите на Аника Джанини, толкова точни и с такова богатство от подробности. И бе още по-впечатлена от хладнокръвието, с което адвокатката действа в състояние на стрес.

Иначе откакто Аника я бе измъкнала от леглото и занесла в тоалетната, имаше ужасно главоболие. Инстинктивно не искаше да има много вземане-даване с персонала. Не ѝ харесваше да се моли за помощ или да показва признаци на слабост. Но главоболието ѝ бе толкова силно, че просто не можеше да мисли нормално. Протегна ръка и позвъни за сестрата.

АНИКА ДЖАНИНИ БЕ ПЛАНИРАЛА посещението в Гьотеборг като пролог към продължителна работа. Искаше да опознае Лисбет Саландер, да се осведоми за истинското ѝ състояние и да нахвърли първата скица на стратегията, която тя и Микаел Блумквист предвиждаха за бъдещия съдебен процес. Първоначално възнамеряваше да се върне в Стокхолм още вечерта, но заради драматичните събития в Салгренската болница още не бе успяла да поговори с Лисбет Саландер. Клиентката ѝ беше в значително по-лоша кондиция, отколкото си бе представяла, след като лекарите я увериха, че състоянието ѝ е стабилно. Измъчваше я толкова силно главоболие, че доктор Хелена Ендрин ѝ предписа силно болкоуспокоително, антибиотик и пълно спокойствие. Щом клиентката ѝ бе преместена в друга стая и пред вратата ѝ застана полицай, Аника фактически бе изхвърлена от болницата.

Изруга и погледна часовника, който вече показваше четири и половина. Поколеба се. Или можеше да си замине за Стокхолм, но тогава трябваше да се върне още на другия ден. Или можеше да остане за през нощта и да поеме риска клиентката ѝ да е твърде болна и да няма сили да я приеме на следващия ден. Не си беше запазила стая в хотел, пък и тя беше нискобюджетна адвокатка, която представляваше жени, жертви на насилие, с неголеми икономически ресурси, така че обикновено избягваше да натоварва сметките им със скъпи хотелски разноски. Най-напред се обади в дома си и после на Лилиан Юзефсон, колежка адвокатка, член на Мрежата на жените и приятелка още от студентските години. Не се бяха виждали две години и си побъбриха, преди Аника да заговори за работата си.

– В Гьотеборг съм – каза тя. – Смятах да си замина тази вечер, но днес се случиха неща, които означават, че трябва да остана за през нощта. Ще може ли да дойда и да ти погостувам с преспиване?

– Ех, че хубаво! Моля те, ела и ми погостувай с преспиване. Не сме се виждали цяла вечност.

– Няма ли да преча?

– Не, разбира се, че не. Преместих се. Сега живея в една пресечка на Линегатан. Имам стая за гости. Пък можем и да идем на кръчма и да се посмеем.

– Ако имам сили – каза Аника. – В колко е удобно?

Разбраха се да отиде към шест.

Взе автобуса до Линегатан и прекара оставащия един час в гръцки ресторант. Беше примряла от глад и поръча скара и салата. Седя дълго, размишлявайки върху събитията от деня. Когато адреналинът ѝ спадна, все още бе малко разтърсена, но доволна от себе си. Бе направила правилния избор, без дори да се замисли, и това приятно повдигаше самочувствието ѝ.

След известно време извади джобния си факс от чантата и отвори бележките си. Чете съсредоточено. Имаше някои съмнения за разказаното от брат ѝ. На момента звучеше логично, но всъщност в плана зееха големи дупки. Въпреки това тя не смяташе да отстъпва.

В шест плати и отиде пеш до жилището на Лилиан Юзефсон на Оливдалсгатан. Набра кода, съобщен ѝ от нейната приятелка, влезе в сградата и затърси асансьора. Атаката дойде като гръм от ясно небе. Не очакваше, че нещо ще се случи, преди брутално и със страхотна сила да я блъснат право в тухлената стена пред вратата. Удари челото си и усети пронизваща болка.

В следващия момент чу бързо отдалечаващи се стъпки и звук от отваряне и затваряне на вратата. Изправи се на крака, вдигна ръка към челото си и видя кръв на дланта си. Какво, по дяволите... Объркано се огледа и излезе на улицата. Видя само сянката на нечий гръб, завиващ на ъгъла на Свеаплан. Някоя и друга минута постоя неподвижна и стресната.

После осъзна, че чантата ѝ липсва и че току-що е била ограбена. Минаха няколко секунди, преди значението на случилото се да достигне съзнанието ѝ. Не! Папката за Залаченко. Усети как шокът пропълзя в стомаха ѝ и направи няколко колебливи крачки след бягащия мъж. Спря се почти веднага. Беше безсмислено. Вече го нямаше.

Бавно приседна на ръба на тротоара.

После скочи и зарови в джоба на якето си. Факсът. Слава на Бога! Беше го пъхнала в джоба на сакото вместо в чантата, когато напусна ресторанта. Той съдържаше данни за стратегията, която смяташе да приложи към случая „Лисбет Саландер“, точка по точка.

Спусна се обратно към вратата и наново набра кода, влезе, затича нагоре по стълбите до четвъртия етаж и затропа на вратата на Лилиан Юзефсон.

ЧАСЪТ ВЕЧЕ БЕ ОКОЛО шест и половина, когато Аника успя да се съвземе и се обади на Микаел Блумквист. Имаше синина и кървяща аркада на веждата. Лилиан Юзефсон я почисти с кислородна вода и сложи пластир. Не, Аника не искаше да отива в болница. Да, с удоволствие би приела чаша чай. Чак тогава започна да разсъждава нормално. Първата ѝ крачка бе да позвъни на брат си.

Микаел Блумквист все още се намираше в редакцията на „Милениум“, където търсеше информация за убиеца на Залаченко заедно с Хенри Кортез и Малин Ериксон. С нарастващо безпокойство изслуша разказа на Аника за случилото се.

– Добре ли си? – попита той.

– Синина. Ще съм добре, когато успея да се успокоя.

– Обир?

– Взеха ми чантата с папката за Залаченко, която ми даде ти. Няма я.

– Няма страшно, ще направя ново копие.

Той замълча и внезапно усети как космите на врата му настръхват. Най-напред Залаченко. Сега Аника.

– Аника… ще ти се обадя.

Затвори айбука си, пъхна го в чантата си и без дума да каже, напусна редакцията с бясна скорост. Тича по целия път до дома си на Белмансгатан и нагоре по стълбите.

Вратата бе заключена.

Щом влезе в жилището, видя, че синята папка, която бе оставил на кухненската маса, липсва. Знаеше точно къде се намираше, когато излезе от апартамента. Бавно се отпусна на стол до кухненската маса, докато мислите препускаха в главата му.

Някой бе влизал в жилището му. Някой искаше да заличи следите на Залаченко.

И неговото, и на Аника копия липсваха.

Само Бублански все още имаше доклада.

Или може би не?

Микаел се изправи и отиде до телефона, когато се спря с ръка върху телефонната слушалка. Някой бе влизал в жилището му. Загледа телефона с голямо подозрение и потърси в джоба на сакото си мобилния. Остана така с мобилния в ръка.

Трудно ли беше да се подслушва мобилен телефон?

Бавно го остави до стационарния и се огледа.

Имам работа с професионалисти. Колко му е да подслушат едно жилище?

Седна отново до кухненската маса.

Погледна компютърната си чанта.

Колко му е да четеш чуждата електронна поща? Лисбет Саландер го правеше за пет минути.

ДОСТА ДЪЛГО МИСЛИ, преди да се върне при телефона и да позвъни на сестра си в Гьотеборг. Внимателно подбираше думите си.

– Здравей… как си?

– Окей съм, Мике.

– Кажи какво се случи и започни от пристигането си в Салгренската болница преди нападението.

Отне ѝ десет минути да разкаже за изминалия ден. Микаел не коментираше, но вмъкваше доуточняващи въпроси, докато не остана доволен. Държеше се като разтревожен брат, но мозъкът му цъкаше в съвсем друга посока, опитвайки се да сглоби фактите.

Аника решила да остане в Гьотеборг в четири и половина следобед, обадила се на приятелка, от която получила адрес и код на вратата. Крадецът я чакал вътре във входа точно в шест.

Мобилният ѝ е бил подслушван. Това бе единственото разумно обяснение.

Всичко друго не би имало никакъв смисъл.

– Но те взеха папката за Залаченко – повтори Аника.

Микаел за малко се поколеба. Онзи, който бе откраднал папката, вече знаеше, че е открадната. Беше нормално да обясни това на Аника по телефона.

– Моята също – каза той.

– Какво?

Той обясни как е изтичал до вкъщи и открил, че синята папка на кухненската маса липсва.

– Това е – завърши Микаел с мрачен глас. – Пълна катастрофа. Папката за Залаченко я няма. Тя бе най-тежкият ни коз в представянето на доказателствата.

– Мике… съжалявам.

– И аз – каза Микаел. – Дявол го взел! Но не е твоя грешка. Трябваше да публикувам доклада в деня, в който го открих.

– Какво ще правим сега?

– Не знам. Това е най-лошото, което можеше да се случи. Цялата ни работа отива на вятъра. Нямаме и намек за доказателство срещу Бьорк и Телебориан.

Говориха още две минути, преди Микаел да приключи разговора.

– Искам утре да си дойдеш в Стокхолм – каза той.

– Сори. Трябва да се видя със Саландер.

– Виж се с нея сутринта. И си ела следобед. Трябва да седнем и да помислим какво ще правим.

КОГАТО РАЗГОВОРЪТ СВЪРШИ, Микаел поседя неподвижно на дивана, загледан пред себе си. После по лицето му се разля усмивка. Онзи, който е слушал разговора, сега знаеше, че „Милениум“ е изгубил доклада на Гунар Бьорк от 1991-ва, както и кореспонденцията между Бьорк и доктора на лудите Петер Телебориан. Знаеха, че Микаел и Аника са отчаяни.

Докато проучваше през миналата нощ историята на Полицията за сигурност, Микаел бе научил доста и знаеше, че дезинформацията е основа на всяка шпионска дейност. А той точно сега бе посял дезинформация, която в дългосрочен план можеше да се окаже безценна.

Отвори компютърната чанта и извади копието, което беше направил за Драган Армански, но което още не бе успял да предаде. Беше единственият останал екземпляр. Него не смяташе да затрие. Напротив, възнамеряваше незабавно да го копира поне в пет екземпляра и да го изпрати на подходящи места.

Хвърли поглед на часовника си и се обади в редакцията на „Милениум“. Малин Ериксон все още бе там, но се канеше да си тръгва.

– Защо изчезна така светкавично?

– Бъди добра и изчакай малко. Трябва да свърша нещо, преди да си идеш.

От няколко седмици все не успяваше да се изпере. Всички ризи бяха в коша за пране. Опакова самобръсначката, „Борбата за власт в Сепо“ и единствения екземпляр от доклада на Бьорк. Отиде до „Дресман“, купи четири ризи, два чифта панталони и десет чифта гащета и взе дрехите със себе си в редакцията. Малин Ериксон го изчака да вземе бърз душ. Чудеше се какво става.

Микаел погледна мобилния, който лежеше на бюрото пред нея.

– Работи си както обикновено. Използвай мобилния, но не пускай по него никаква информация. Утре ще информираме и Хенри Кортез.

– Окей. Той тръгна преди час. Но какво правиш тук?

– Смятам тази нощ да спя в „Милениум“. Ако са застреляли Залаченко, ако са откраднали докладите и напъхали бръмбари в апартамента ми, има шанс едва сега да започват и още да не са стигнали до редакцията. Тук е имало хора през целия ден. Не искам редакцията да е празна през нощта.

– Мислиш, че убийството на Залаченко… Но убиецът бил 78-годишен психопат.

– Изобщо не вярвам на подобно съвпадение. Някой се опитва да замете следите след Залаченко. Не ми пука кой е този 78-годишен и колко писма е написал на разни министри. По някакъв начин е наемен убиец. Дошъл е тук с целта да убие Залаченко… и може би Лисбет Саландер.

– Но нали се е самоубил или поне е опитал! Кой наемен убиец ще го направи?

Микаел се позамисли. Срещна погледа на главната редакторка.

– Някой на 78 години, който може би няма какво да губи. Но е замесен във всичко това и когато се поровим, ще можем да го докажем.

Малин Ериксон внимателно погледна Микаел – никога преди не го бе виждала толкова хладнокръвен и невъзмутим – и внезапно потръпна. Микаел видя реакцията ѝ.

– Още нещо. Сега вече не сме намесени в мач с банда криминални престъпници, а с държавна институция. Това никак няма да е леко.

Малин кимна.

– Не съм предполагал, че ще стигне толкова далеч. Малин, ако искаш да се оттеглиш, просто трябва да кажеш.

За миг тя се поколеба. Запита се какво би казала Ерика Бергер. После упорито поклати глава.