Взривената въздушна кула

ГЛАВА ПЕТА Неделя, 10 април

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ ПРЕКАРА съботната нощ в леглото с Ерика Бергер. Не се отдадоха на секс, просто лежаха и говориха. Съществена част от разговора посветиха на изясняване на подробностите в историята на Залаченко. Доверието между Микаел и Ерика бе такова, че той и за секунда не се поколеба да говори по този въпрос, въпреки че Ерика отиваше в конкурентния печат. Тази история беше находка на „Милениум“ и бе възможно Ерика да съжалява, че не може да бъде редактор на броя. Така че обсъждането ѝ беше един приятен начин да приключи работата си в „Милениум“.

Говориха и за бъдещето и какво би означавала новата ситуация. Ерика бе твърдо решена да запази дяловото си участие във вестника и да остане в управата. Затова пък и двамата съзнаваха, че не може да се намесва в текущата редакционна работа.

– Дай ми някоя година там… пък кой знае. Може и да се върна в „Милениум“, като ми наближи времето да се пенсионирам – каза тя.

Обсъдиха и сложните си взаимоотношения. Съгласни бяха, че на практика нищо няма да се промени и че, разбира се, ще се срещат често и в бъдеще. Че ще стане като през осемдесетте години, преди старта на „Милениум“, когато все още бяха на различни работни места.

– Чисто и просто ще трябва да си запазваме час – констатира Ерика със слаба усмивка.

В НЕДЕЛЯ СУТРИНТА набързо се сбогуваха, преди Ерика да се прибере при съпруга си Грегер Бакман.

– Не знам какво да кажа – каза Ерика. – Но налице са всички белези, че си навлязъл в някакъв сюжет и че всичко друго остава на заден план. Знаеш ли, че се държиш като психопат, когато работиш?

Микаел се усмихна и я притисна до себе си.

След като тя си отиде, цялата му сутрин мина в звънене в Салгренската болница в опит да получи сведения за състоянието на Лисбет Саландер. Никой не искаше нищо да му каже. Накрая се обади на криминален инспектор Маркус Ерландер, който се осмели да говори и го уведоми, че като се имат предвид обстоятелствата, състоянието на Лисбет Саландер било добро и че лекарите, макар и предпазливи, били оптимисти. Попита дали може да я посети. Ерландер отвърна, че Лисбет Саландер е задържана с прокурорска заповед и че не може да приема посещения. Освен това състоянието ѝ било такова, че още не била разпитвана. Микаел изтръгна обещание от Ерландер, че ще му се обади, ако състоянието ѝ се влоши.

Докато проверяваше обажданията на мобилния си, Микаел видя, че има четирийсет и две неприети повиквания и есемеси от разни журналисти, които отчаяно се опитваха да се доберат до него. Новината, че именно той е намерил Лисбет Саландер и сигнализирал на Спасителната служба и че е в тясна връзка с развитието на събитията, през последното денонощие бе станала предмет на драматични спекулации в медиите.

Микаел изтри всички репортерски обаждания. Вместо това се обади на сестра си Аника Джанини и се уговори с нея за неделен обяд.

После звънна на Драган Армански, изпълнителен директор и оперативен шеф на предприятието за сигурност и охрана „Милтън Секюрити“. Успя да го намери на мобилния в жилището му в Лидингьо.

– Във всеки случай бива те да изравяш сензационни истории – каза сухо Армански.

– Извинявай, че не ти се обадих през седмицата. Получих съобщение, че си ме търсил, но наистина нямах време…

– Проведохме собствено проучване в „Милтън“. И научих от Холгер Палмгрен, че разполагаш с информация. Изглежда, си няколко мили пред нас.

Микаел се поколеба, после попита:

– Мога ли да разчитам на теб?

Армански изглеждаше стъписан от въпроса.

– В какъв смисъл?

– На страната на Саландер ли си, или не? Мога ли да вярвам, че ѝ желаеш доброто?

– Аз съм неин приятел. Както знаеш, не е необходимо и тя да е мой приятел.

– Знам. Но питам дали си готов да застанеш в нейния ъгъл на ринга и да издържиш един груб мач с враговете ѝ. Ще има доста рундове.

Армански помисли и отговори:

– На нейна страна съм.

– Мога ли да обсъдя нещата с теб без опасения, че ще изтече информация към полицията или към някой друг?

– Не мога да се намесвам в нищо криминално – каза Армански.

– Не те питам за това.

– Можеш абсолютно да разчиташ на мен, стига да не узная, че си замесен в престъпна дейност.

– Добре. Трябва да се срещнем.

– Довечера ще бъда в града. Вечеря?

– Не, няма да имам време. Ще ти бъда благодарен, ако се срещнем утре вечер. Ти и аз, и може би още няколко души. Трябва да седнем и да поговорим.

– Добре си дошъл в Милтън. Да кажем в 18 часа?

– Още нещо… след два часа ще се срещна със сестра ми Аника Джанини. Тя размишлява дали да стане адвокат на Лисбет Саландер, но, естествено, не може да работи безплатно. Мога да платя от джоба си само част от хонорара ѝ. От „Милтън Секюрити“ бихте ли помогнали?

– Лисбет ще има нужда от крайно опитен адвокат по криминални дела. Ще ме извиниш, но сестра ти е неподходящ избор. Вече говорих с главния юрист на „Милтън“ и той ще издири подходящ адвокат. Мислех за Петер Алтин или нещо подобно.

– Грешка. Лисбет се нуждае от съвсем друг тип адвокат. Ще разбереш какво имам предвид, когато поговорим. Но би ли вложил пари в защитата ѝ, ако стане нужда?

– Вече мислех „Милтън“ да наеме адвокат…

– Това „да“ или „не“ означава? Знам какво се случи с Лисбет. И горе-долу знам кои стоят зад това. И знам защо. И имам план за атака.

Армански се засмя.

– Окей. Ще изслушам предложението ти. Ако не ми хареса, се оттеглям.

ПОМИСЛИ ЛИ ЗА ПРЕДЛОЖЕНИЕТО МИ да представляваш Лисбет Саландер? – попита Микаел веднага щом целуна сестра си по бузата и седнаха на сандвичи и кафе.

– Да. И трябва да откажа. Знаеш, че не съм адвокат по криминални дела. Ще има нужда от някой със съвсем друга тежест и опит от мен.

– Грешиш. Ти си адвокат и си призната за добра по въпросите на женските права. Твърдя, че си точно този адвокат, от който има нужда тя.

– Микаел… не вярвам, че разбираш какво означава това. Става дума за сложно криминално дело, а не за обикновен случай на малтретиране или сексуално насилие. Една недостатъчно добра защита може да доведе до катастрофа.

Микаел се усмихна.

– Мисля, че си объркала нещата. Ако например Лисбет беше подведена под отговорност за убийствата на Даг и Мия, щях да наема адвокат от типа на Силберски или някой друг тежкар, адвокат по криминални дела. Но в този процес ще са засегнати съвсем други неща. А ти си най-съвършеният адвокат, който мога да си представя.

Говориха почти два часа. Когато Микаел привърши с обясненията си, Аника Джанини бе убедена в правотата му. И Микаел вдигна мобилния и отново се обади на Маркус Ерландер в Гьотеборг.

– Здравей. Пак е Блумквист.

– Нямам новини за Саландер – раздразнено каза Ерландер.

– Което приемам за добра новина. Затова пък аз имам новини за нея.

– Така ли?

– Да. Вече има адвокат, на име Аника Джанини. Седи срещу мен и ѝ давам слушалката.

Микаел протегна мобилния през масата.

– Добър ден. Казвам се Аника Джанини и бях помолена да представлявам Лисбет Саландер. Следователно трябва да вляза в контакт с моята клиентка, за да ме припознае като свой защитник. И да получа телефонния номер на прокурора.

– Разбирам – каза Ерландер. – Доколкото знам, вече е свързана със служебен защитник.

– Добре. Някой питал ли я е за нейното мнение?

Ерландер се поколеба.

– Честно казано, не сме имали възможност да разменим и една дума с нея. Надяваме се да можем да говорим с нея утре, ако състоянието ѝ разрешава това.

– Много добре. Тогава тук и сега заявявам, че докато госпожица Саландер не каже нещо друго, можете да ме смятате за неин адвокат. Можете да я разпитвате само в мое присъствие. Поздравете я и я запитайте дали ме приема като адвокат, или не. Разбрахме ли се?

Да – с въздишка каза Ерландер.

Не се чувстваше уверен по чисто юридическите въпроси. Помисли известно време, после каза:

– Най-напред искаме да запитаме госпожица Саландер дали знае къде може да се намира нашият полицейски убиец Роналд Ниедерман. Може ли да я попитаме, дори и ако вие не присъствате?

Аника Джанини се поколеба.

– Окей. Може да я попитате дали би помогнала да се локализира Ниедерман. Но не може да ѝ задавате някакви въпроси, свързани с евентуални обвинения срещу нея. Споразумяхме ли се?

– Май да.

МАРКУС ЕРЛАНДЕР излезе от кабинета си, качи се един етаж по-нагоре и почука на вратата на ръководителката на предварителното следствие Агнета Йервас. Предаде съдържанието на разговора, който бе провел с Аника Джанини.

– Не знаех, че Саландер има адвокат.

– Нито пък аз. Джанини е наета от Микаел Блумквист. Не е сигурно дали Саландер знае нещо за това.

– Но Джанини не е адвокат по криминални дела. Тя се занимава с правата на жените. Един път чух нейна лекция; тя е умна, но абсолютно неподходяща за тази цел.

– Всеки случай това ще реши Саландер.

– Можем да го оспорим в съда. На Саландер трябва да ѝ се намери истински защитник, а не някоя знаменитост на лов за пари. Хм… Освен това Саландер е под попечителство. Не знам защо.

– Какво ще правим?

Агнета Йервас размисли за момент.

– Пълна каша. Не съм сигурна кой ще поеме делото, може да го преместят при Екстрьом в Стокхолм. Но тя трябва да има адвокат. Окей… попитай я дали иска Джанини.

КОГАТО СЕ ПРИБРА към пет следобед, Микаел отвори своя айбук на текста, който бе започнал да пише в хотела в Гьотеборг. Работи седем часа, докато не позапълни най-големите пролуки в историята. Оставаше още доста проучване.

Въпрос, на който не можеше да отговори, опирайки се на наличната документация, бе точно кои в Сепо освен Гунар Бьорк са направили конспирация, за да вкарат Лисбет Саландер в лудница. Не бе изчистил и въпроса какви са точно отношенията между Гунар Бьорк и психиатъра Петер Телебориан.

В полунощ изключи компютъра и отиде да си легне. За първи път от няколко седмици чувстваше, че може да се отпусне и да спи спокойно. Сюжетът бе под контрол. Колкото и много въпроси да оставаха, вече разполагаше с достатъчно материал, за да предизвика лавина от заглавия.

Понечи да се обади на Ерика Бергер и да я осведоми за положението.

После осъзна, че тя вече не е в „Милениум“. И внезапно му стана трудно да заспи.

В 19,30 МЪЖЪТ С КАФЯВАТА чанта внимателно слезе от влака от Гьотеборг на Централна гара в Стокхолм и известно време постоя неподвижно сред хорското море, докато се ориентира. Пътуването му започна от Лахолм малко след осем сутринта. В Гьотеборг спря да обядва със стар приятел, преди да продължи пътя си до Стокхолм. Две години не бе пътувал и всъщност не планираше някога пак да посети столицата. Въпреки че бе живял в Стокхолм през по-голямата част от професионалния си живот, винаги се чувстваше като чужд там, особено след като се пенсионира.

Премина бавно през гарата, купи вечерните вестници и два банана от будката и се замисли, докато гледаше две забулени мюсюлманки, които бързо минаха покрай него. Не беше негов проблем, че хората ходят облечени така. Но все пак се питаше защо това трябва да става насред Стокхолм.

Измина около тристата метра до хотел „Фрей“, при старата поща на Васагатан. Това беше хотелът, в който винаги отсядаше при вече редките си посещения в Стокхолм. Беше в центъра и беше приличен. А и евтин – важна предпоставка, при положение, че сам си плащаше пътуването. Предния ден бе направил резервацията, представяйки се като Еверт Гулберг.

Щом се качи в стаята си, веднага отиде в тоалетната. Беше стигнал възрастта, когато се налагаше да посещава тоалетната доста често. Само преди няколко години спеше по цяла нощ, без да става да пикае.

Като излезе от тоалетната, си свали шапката, английска тъмнозелена филцова шапка, и разхлаби възела на вратовръзката. Беше висок 1,84 и тежеше шейсет и осем килограма, което значеше, че е слаб и строен. Носеше пепитено сако и тъмносиви панталони. Отвори кафявата чанта и разопакова две ризи, резервна вратовръзка и бельо, които остави в шкафа в стаята. После закачи връхното си палто и сакото на закачалката в дрешника зад вратата.

Беше рано да си ляга. И късно да отиде на вечерна разходка, занимание, което не намираше за особено приятно. Седна на задължителния за хотелската стая стол и се огледа. Включи телевизора, но намали докрай звука. Помисли дали да не се обади на рецепцията за кафе, но реши, че е късно. Вместо това отвори минибара, извади бутилчица „Джони Уокър“, изля я в чаша и я разреди със съвсем малко вода. Отвори вечерните вестници и внимателно прочете всичко написано през деня за преследването на Роналд Ниедерман и случая „Лисбет Саландер“. След това извади бележник в кожена подвързия и си записа някои неща.

БИВШИЯТ ДИРЕКТОР на бюро в Полицията за сигурност Еверт Гулберг беше на 78 години и бе официално пенсиониран от четиринайсет години. Но така е със старите шпиони. Никога не умират, само се оттеглят и заживяват в сянка.

Веднага след края на войната, когато бе на 19 години, Гулберг се насочи към кариера във флота. Изкара военната си служба като юнкер и след това бе приет за офицерско обучение. Но вместо традиционното назначение в морето, което очакваше, го изпратиха в Карлскруна като прихващач на сигнали в разузнавателната служба на флота. Не му бе трудно да схване защо е необходимо да се знае какво става от другата страна на Йостершьо. Но възприемаше работата си като скучна и безинтересна. В школата за преводачи към Министерството на отбраната все пак научи руски и полски. Тези му знания бяха една от причините през 1950 година да бъде изпратен в Полицията за сигурност. По онова време безупречно коректният Георг Тюлин бе шеф на Трето подразделение на държавната полиция. Когато започна, общият бюджет на полицията бе 2,7 милиона крони, а персоналът се състоеше от деветдесет и шест души.

Когато Еверт Гулберг официално се пенсионира през 1992 година, бюджетът само на Полицията за сигурност надхвърляше 350 милиона крони и той вече не знаеше колко служители има Фирмата.

Гулберг бе прекарал живота си в тайните служби на Негово величество, или по-скоро в тайната служба на социалдемократическото управление. Което бе една ирония, защото той предано избори след избори бе гласувал за консерваторите, освен през 1991-ва, когато съзнателно гласува против тях, считайки, че Карл Билд е истинска политическа катастрофа. Същата година даде гласа си за Ингвар Карлсон. Годините с най-доброто шведско правителство потвърдиха най-лошите му опасения. Консервативното правителство пое властта, когато се разпадна Съветският съюз, и по негово мнение едва ли някой режим е бил по-зле подготвен да се изправи и посрещне новите политически възможности в изкуството на шпионажа, възникнали на Изток. Правителството на Билд, напротив, по икономически съображения затвори съветския отдел и вместо това заложи на международните глупости в Босна и Сърбия – сякаш някога Сърбия би заплашила Швеция. Резултатът бе, че възможността внимателно да се вербуват информатори в Москва отиде на вятъра и в деня, в който климатът отново ще се влоши, което според Гулберг бе неизбежно, пак неразумни политически искания ще се стоварят върху Полицията за сигурност и военното разузнаване, сякаш те могат да извадят от небитието необходимите им агенти.

ГУЛБЕРГ БЕ ЗАПОЧНАЛ кариерата си в руския отдел в Трето подразделение на държавната полиция и след две години зад бюро направи първите си проучвания като аташе с ранг капитан в шведското посолство в Москва през 1952–1953 година. Колкото и да е странно, но там той наследи друг известен шпионин. Няколко години по-рано неговият пост бе заеман от небезизвестния офицер, полковник Стиг Венерстрьом.

Когато се завърна в Швеция, Гулберг работи в контраразузнаването и десет години по-късно бе един от по-младите в Сепо, които под командването на оперативния шеф Ото Даниелсон заловиха Венерстрьом и го вкараха до живот в Лонгхолмен.

Когато тайната полиция бе реорганизирана под ръководството на Пер Гунар Винге през 1964 година и се превърна в Отдел за сигурност към Кралското полицейско управление, РПС/Сек, се започна и увеличение на персонала. Тогава Гулберг бе работил там 14 години и бе станал един от ценените ветерани.

Гулберг никога не бе употребявал означението Сепо за Полицията за сигурност. Ползваше израза РПС/Сек във формални случаи и само Сек в неформални. Между колегите дейността се обозначаваше като Предприятието или Фирмата, или чисто и просто Отделът, но никога не като Сепо. Причината бе проста. Най-важната задача на Фирмата дълги години бе така нареченият личен контрол, което ще рече проучвания и регистрация на шведски граждани, заподозрени в комунистически възгледи и национално предателство. Във Фирмата понятията „комунист“ и „национален предател“ се използваха като синоними. Широко възприетото съкращение Сепо фактически бе пуснато в обращение от комунистическия и потенциално „национално предателски“ вестник „Кларте“ като обидно название на комунистическите преследвачи в полицията. Затова Гулберг, както и всеки друг ветеран, не използваше думата Сепо. И никак не можеше да разбере защо неговият предишен началник П. Г. Винге бе кръстил мемоарите си „Шеф на Сепо 1962–1970“.

Реорганизацията през 1964 година предопредели бъдещата кариера на Гулберг.

Създаването на РПС/Сек означаваше, че тайната държавна полиция се превръща в нещо, което в докладните записки на Министерството на правосъдието се описваше като модерна полицейска организация. Това на свой ред означаваше нови назначения. Постоянната нужда от нов персонал доведе до сериозни проблеми – при така разширилата се организация врагът получаваше драматично подобрени възможности да пласира агенти в отдела. На свой ред това доведе до засилване на контрола над вътрешната сигурност – тайната полиция вече не можеше да бъде някакъв клуб, състоящ се от бивши офицери, където всеки познава всеки и където най-обикновена практика бе новоназначеният да е син на офицер.

През 1963 година Гулберг бе преместен от контраразузнаването в личния контрол, което изигра голяма роля за залавянето на Стиг Венерстрьом. По това време се поставиха основите на регистъра, който към края на шейсетте години обхващаше около 300 000 шведски граждани с неподходящи политически симпатии. Но личният контрол на шведски граждани бе едно; друг бе въпросът как ще се осъществи контролът на сигурността в РПС/Сек.

Венерстрьом бе предизвикал лавина от проблеми в тайната държавна полиция. Ако някой полковник в щаба на отбраната работи за руснаците – освен това е и правителствен съветник по делата, касаещи ядреното оръжие и политиката на сигурност, – как тогава човек може да бъде сигурен, че руснаците нямат пласиран свой агент и в Сепо? Кой би гарантирал, че шефове и по-нисши началници във Фирмата всъщност не работят за руснаците? Накратко, шпионира ли някой шпионите и кой?

През август 1964-та Гулберг бе привикан на следобедно заседание при заместник-началника на Полицията за сигурност, директора на бюро Ханс Вилем Франке. В срещата участваха освен него двама души от ръководството на Фирмата, заместник-началникът на канцеларията и шефът на бюджетната комисия. Още преди денят да свърши, животът на Гулберг придоби нов смисъл. Получи ново назначение – шеф на новосъздадено подразделение с работно наименование Специална секция, съкратено СС. Първата му мярка бе да го прекръсти на Специална група за анализи. Шефът на бюджетната комисия посочи, че СГА не е по-добро от СС. Окончателното име на организацията стана Секция за специални анализи, ССА, наричана просто Секцията, за разлика от Отдела или Фирмата, които изцяло се свързваха с Полицията за сигурност.

СЕКЦИЯТА БЕ ИДЕЯ НА ФРАНКЕ. Той я наричаше последната отбранителна линия. Ултрасекретна групировка, разположена на стратегически места във Фирмата, невидима и несъществуваща в документацията, в докладните или в бюджетните документи, поради което в нея на практика не можеше да се внедри чужд агент. Задачата ѝ – да бди над националната сигурност. Франке имаше властта да направи това възможно. Нуждаеше се от шефа на бюджета и от шефа на канцеларията, за да създаде скритата структура, но всички те бяха воини от старата школа и приятели от многобройни стълкновения с врага.

Първата година организацията се състоеше от Гулберг и трима подбрани сътрудници. През последвалите десет години Секцията се увеличи едва на единайсет души, от които двама административни секретари от старата школа и деветима професионални ловци на шпиони. Беше организация, в която всички работеха на равни начала. Гулберг беше шефът, останалите бяха сътрудници, които срещаха шефа си всеки ден. Ефективността се възнаграждаваше повече от престижа и бюрократичните формалности.

Официално Гулберг бе подчинен на редица личности в йерархията на шефа на канцеларията, на когото всеки месец оставяше доклади, но на практика имаше уникална позиция с изключителни властови привилегии. Той, само той можеше да решава дали да постави под лупа дейността на най-висшето ръководство на Полицията за сигурност. Можеше, ако иска, да обърне с хастара навън живота на самия Пер Гунар Винге (което и направи). Можеше да започне собствени проучвания или да подслушва телефони, без да е нужно да обяснява целите си или дори да докладва на по-висша инстанция. Негов пример бе американската шпионска легенда Джеймс Джизъс Енгелтон, който имаше подобна позиция в ЦРУ и с когото успя да се запознае лично.

Постепенно Секцията се превърна в микроорганизация вътре в Отдела, извън, над и встрани от всички останали подразделения на Полицията за сигурност. Това имаше и своите „географски“ последици. Секцията имаше офис в Кунгсхолмен, но от съображения за сигурност на практика заемаше частен апартамент с единайсет стаи на Йостермалм. Апартаментът бе дискретно преустроен в укрепен офис, който никога не оставаше без хора, след като доверената и вярна секретарка Елеанор Баденбринк бе настанена като постоянен жител в две от стаите на жилището, в близост до входа. Баденбринк бе безценна сила, на която Гулберг имаше абсолютно доверие.

Организационно Гулберг и неговите сътрудници изчезнаха отвсякъде – финансираха ги от „специален фонд“ и не фигурираха никъде във формалната бюрокрация на Полицията за сигурност или в Министерството на правосъдието. Дори шефът на РПС/Сек не знаеше за най-секретните сътрудници, които имаха за задача да се справят с най-деликатните проблеми.

На четирийсетгодишна възраст Гулберг постепенно се озова в ситуация, в която не трябваше да дава обяснения на никой жив човек и можеше да провежда разследвания за каквото си поиска.

Още от самото начало за Гулберг бе ясно, че Секцията за специални анализи рискува да се превърне в политически уязвима групировка. Служебната характеристика бе, меко казано, неубедителна, а писмената документация – крайно недостъпна.

През септември 1964-та министър-председателят Таге Ерландер подписа директива за предоставяне на бюджетни средства на Секцията за специални анализи, имаща за задача да извършва специални разследвания от значение за сигурността на кралството. Една такава задача бе поставена от заместник-началника на РПС/Сек Ханс Вилем Франке по време на едно следобедно заседание. Разследването веднага бе обявено за строго секретно и включено в специално досие с гриф „строго секретно“.

Подписът на министър-председателя обаче означаваше, че Секцията е юридически призната институция. Първият ѝ годишен бюджет възлизаше на 52 000 крони. Определянето на толкова нисък бюджет Гулберг сметна за гениален ход. Това значеше, че официално Секцията се смята за маловажно звено.

Подписът на министър-председателя означаваше, че той признава необходимостта от съществуването на групировка, която да отговаря за „вътрешния личен контрол“. Същият подпис обаче можеше да се тълкува като признание, че подобна групировка може да отговаря и за контрола на „специални личности“ извън Полицията за сигурност, например на самия министър-председател. Именно последното създаде сериозни политически проблеми.

ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ УСТАНОВИ, че „Джони Уокър“-ът в чашата му е свършил. Не си падаше много по алкохола, но беше дълъг ден и дълго пътуване, а и смяташе, че се намира на етап от живота си, когато беше без значение дали ще реши да изпие едно, или две уискита и че спокойно може да си позволи пълна чаша, стига да иска. Изля в чашата си миниатюрна бутилка „Гленфидич“.

Най-деликатната от всички задачи, разбира се, бе Улоф Палме.

Гулберг помнеше и най-малкия детайл от изборния ден през 1976-а. За първи път в съвременната си история Швеция имаше буржоазно правителство. Лошото бе, че министър-председател стана Турбьорн Фелдин, а не Йоста Буман – мъж от старата школа и безкрайно по-подходящ. Но преди всичко бе ударен Палме, което позволи на Еверт Гулберг да си отдъхне.

Дали Палме бе подходящ за министър-председател, бе предмет на не един обеден разговор в най-потайните коридори на РПС/Сек. В 1969-а Пер Гунар Винге бе уволнен, след като изрази мнението, споделяно от мнозина в Отдела, а именно, че Палме може да е внедрен агент на руската шпионска организация КГБ.

Мнението на Винге не противоречеше на царящия тогава климат във Фирмата. Той открито бе поставил въпроса пред губернатора Рагнар Ласинанти при едно посещение в Норботен. Ласинанти на два пъти бе вдигнал вежди и после бе информирал правителството, в резултат на което привикаха Винге на специален разговор.

За голямо съжаление на Еверт Гулберг въпросът за евентуални руски контакти никога не получи някакъв отговор. Въпреки настойчивите опити да се установи истината и да се намерят нужните доказателства – the smoking gun[8], – Секцията така и не откри абсолютно никакво потвърждение на твърденията на Винге. За Гулберг това не означаваше, че Палме е невинен, а че по-скоро е особено хитър и интелигентен шпионин, неизкушен да направи грешките на другите руски шпиони.

Палме продължаваше да ги мами година след година. Случаят бе актуализиран през 1982-ра, когато той отново стана министър-председател. После гръмнаха изстрелите на Свеавеген[9] и въпросът завинаги се превърна в история.

За Секцията 1976-а бе проблематична година. В РПС/Сек сред малцината, които знаеха истината за съществуването на Секцията, започнаха да се появяват критики. През изминалите десет години общо шейсет и пет служители бяха уволнени от Полицията за сигурност поради предполагаема политическа нелоялност. В повечето случаи документацията бе такава, че нищо не можеше да се докаже, така че накрая някои висши началници започнаха да мърморят, че сътрудниците в Секцията са параноидни теоретици на конспирацията.

Гулберг и сега кипваше вътрешно, когато си спомнеше за едно от делата, разглеждани от Секцията. Ставаше дума за офицер, назначен в РПС/Сек през 1968-ма, когото Гулберг лично бе охарактеризирал като крайно неподходящ. Това бе криминален инспектор Стиг Берлинг, лейтенант от шведската армия, който впоследствие се оказа полковник от руската военноразузнавателна служба ГРУ. На четири пъти през годините след назначението му Гулберг се мъчеше да уволни Берлинг и винаги, когато бе възможно, се стараеше да го изолира. Чак през 1977-ма, когато Берлинг стана предмет на подозрения дори извън Секцията, нещата се обърнаха. И тогава дойде часът. Берлинг се превърна в най-големия скандал в историята на шведската Полиция за сигурност.

Критиката срещу Секцията се увеличи през първата половина на седемдесетте години и към средата на десетилетието Гулберг вече бе чул доста изказвания за намаляване на бюджета и дори предложения за закриване на звеното като ненужно.

Общо взето, критиката поставяше под въпрос бъдещето на Секцията. Същата година в РПС/Сек приоритет имаха терористичните заплахи, което, отвсякъде погледнато, си бе само една тъжна история за объркани младежи в сътрудничество с арабски или пропалестински елементи. Големият въпрос в Полицията за сигурност бе дали личният контрол ще получи специални задачи за проучване на чуждестранни граждани, живеещи в Швеция, или това и за в бъдеще ще остане в компетентността на Отдела за чужденци.

Изборът падна върху млад сътрудник, работещ в РПС/Сек от 1970 г., чийто произход и политическа благонадеждност бяха такива, че се смяташе за подходящ да заема място в Секцията. В свободното си време беше член на организация, наричана Демократичен алианс, която се описваше от социалдемократическите средства за масова информация като дясноекстремистка. В Секцията това не се смяташе за недостатък. Трима други сътрудници също бяха членове на Демократическия алианс, а и Секцията изигра голяма роля при самото създаване на алианса. Дори допринесе за макар и малка част от общото финансиране.

За Еверт Гулберг бе невероятно щастлива случайност, че тъкмо на изборния ден през 1976-а избягалият в Швеция Александър Залаченко отиде да поиска политическо убежище в полицейския участък в Нормалм, където бе приет и разпитан от Гунар Бьорк от Отдела за чужденци. От младшия агент Бьорк, вече свързан с най-секретните от секретните дела.

Бьорк имаше пъргав ум. Той веднага схвана значението на Залаченко, прекъсна разпита и напъха беглеца в стая в хотел „Континентал“. И именно на Еверт Гулберг, а не на формалния си началник в Отдела за чужденци позвъни Гунар Бьорк, за да сигнализира. Телефонният разговор се проведе по времето, когато изборните секции вече бяха затворени и всички прогнози сочеха, че Палме ще загуби. Гулберг тъкмо се бе прибрал и включил телевизора, за да следи изборните новини. Най-напред се усъмни в съобщението на възбудения младши агент. После отиде в „Континентал“, на по-малко от 250 метра от хотелската стая, в която се намираше в момента, за да поеме командването над случая „Залаченко“.

От този момент животът на Еверт Гулберг рязко се промени. Думата „секретно“ получи съвсем друго съдържание и тежест. Той съзря необходимостта от създаване на нова структура около беглеца.

Избра автоматично да включи Гунар Бьорк в групата около Залаченко. Беше умно и правилно решение, след като и без това Бьорк знаеше за съществуването на Залаченко. По-добре бе да е вътре, отколкото да рискува да го остави отвън. Така че преместиха Бьорк от официалното му работно място в Отдела за чужденци зад едно бюро в апартамента в Йостермалм.

В получилата се драматична ситуация Гулберг предпочете отначало да информира само един човек от РПС/Сек, а именно шефа на канцеларията, който вече бе запознат с дейността на Секцията. Той разсъждава няколко денонощия, преди да заяви на Гулберг, че поради своята изключителна важност случаят с беглеца трябва да бъде доведен до знанието и на шефа на РПС/Сек, и на правителството.

Новопостъпилият шеф на РПС/Сек по онова време знаеше за Секцията за специални анализи, но имаше само бледа представа с какво всъщност се занимава тя. Беше назначен да разчисти след случая ИБ[10] и вече се бе устремил към по-висок чин в полицейската йерархия. В поверителни разговори с началника на канцеларията узна, че Секцията е създадена от правителството секретна група, за която много-много не трябва да се разпитва. Тъй като вече бе свикнал да не задава абсолютно никакви въпроси, които биха могли да предизвикат неприятни отговори, той разбиращо кимна и прие, че има нещо, назовано ССА, и че това нещо няма нищо общо с него.

Гулберг не бе особено очарован от мисълта да информира шефа за Залаченко, но прие реалността. Подчерта абсолютната необходимост от тотална секретност, получи подкрепа и такива инструкции, че дори самият шеф на РПС/Сек не би могъл да обсъжда темата в кабинета си, без да вземе предварително разширени предпазни мерки. Реши се със Залаченко да се занимава Секцията за специални анализи.

Да се информира отиващият си министър-председател бе изключено. Заради въртележката, създадена около смяната на правителството, встъпващият министър-председател бе зает с излъчването на трима министри и с преговори с другите буржоазни партии. Чак месец след сформирането на правителството шефът на РПС/Сек заедно с Гулберг заминаха за Русенбад и информираха новия министър-председател. Гулберг до последно бе против да се информира правителството, но шефът на РПС/Сек държеше на своето – не било конституционно оправдано да не се информира министър-председателят. По време на срещата Гулберг вложи цялото си красноречие, за да убеди министър-председателя в необходимостта информацията за Залаченко да не се разпростира извън собствения му кабинет, както и да му внуши, че нито външният министър, нито министърът на отбраната, нито кой да е друг член на правителството не трябва бъдат информирани.

Министър-председателят Фелдин бе потресен от новината, че руски топ агент е поискал убежище в Швеция. Той започна да обяснява, че от лоялност трябва да повдигне въпроса поне пред ръководителите на другите две правителствени партии. Гулберг бе подготвен за това и изигра най-тежкия коз, с който разполагаше. Отвърна, без да повишава тон, че ако това стане, ще бъде принуден незабавно да си подаде оставката. Заплаха, която впечатли Фелдин, защото означаваше, че министър-председателят сам ще трябва да поеме отговорността, ако изтече информация и руснаците изпратят убийци да ликвидират Залаченко. И след като човекът, отговарящ за сигурността на Залаченко, си е подал оставката, то историята може да се превърне в политическа и медийна катастрофа за министър-председателя.

Така че Фелдин, още пресен и неуверен в ролята си на министър-председател, се съгласи на всичко. Прие директива, която незабавно бе въведена в секретния дневник и според която Секцията водеше на отчет и отговаряше за сигурността на Залаченко, както и че информацията за него не трябваше да напуска кабинета на министър-председателя. След това Фелдин подписа друга директива, която на практика показваше, че е информиран, но също и че никога няма да обсъжда въпроса. Накратко, че ще забрави за Залаченко. Все пак Фелдин настоя още един човек от неговата канцелария, лично подбран от него правителствен секретар, да бъде информиран и да му служи за свръзка при делата, засягащи беглеца. С това Гулберг се съгласи. Можеше без проблеми да се справи с един секретар.

Шефът на РПС/сек бе доволен. Сега случаят Залаченко беше конституционно подсигурен, което в дадения случай означаваше измиване на ръцете. Гулберг също остана доволен. Бе успял да наложи карантина и да засекрети информационния поток. Сам щеше да контролира Залаченко.

Когато се върна в служебната си стая на Йостермалм, Гулберг седна на бюрото си и на ръка състави списък на личностите, които знаеха за Залаченко. В списъка влизаха той самият, Гунар Бьорк, оперативният шеф на Секцията Ханс фон Ротингер, заместник-началникът Фредрик Клинтон, секретарката на Секцията Елеанор Баденбринк, както и двама сътрудници със задача да събират и анализират разузнавателната информация, която щеше да даде Залаченко. Общо седем души, които през следващите години щяха да съставляват нещо като специална секция в Секцията. Гулберг мислеше за тях като за Вътрешната група.

Извън Секцията знаеха началникът на РПС/Сек, заместник-началникът и шефът на канцеларията. Над тях министър-председателят и един правителствен секретар. Общо дванайсет души. Никога по-рано държавна тайна не бе позната от толкова подбран кръг хора.

Тайната обаче се знаеше от още един, тринайсети човек. Бьорк бе придружаван от юриста Нилс Бюрман. Да се направи Бюрман сътрудник в Секцията бе изключено. Бюрман не беше полицай от силите на сигурността, а практикант в РПС/Сек, и не притежаваше нужната компетентност и знания. Гулберг претегли всички „за“ и „против“ и накрая реши внимателно да извади Бюрман от тази история. Заплаши Бюрман с доживотен затвор по обвинение в национално предателство, ако от устата му излезе и една сричка за Залаченко, използва подкуп под формата на обещания за бъдещи задачи и накрая ласкателства, които повдигнаха чувството за значимост на Бюрман. Погрижи се Бюрман да получи назначение в адвокатско бюро с добра репутация, след което да получи поток от поръчки, които да го държат зает. Имаше само един проблем – Бюрман беше толкова посредствен, че не съумя да използва дадените му възможности. След десет години той напусна адвокатското бюро и създаде своя практика, постепенно превърнала се в адвокатска кантора с един служител на Уденплан.

През всичките тези години Гулберг държеше Бюрман под дискретно, но постоянно наблюдение. Свали наблюдението в края на осемдесетте, когато Съветският съюз бе на път да се разпадне и Залаченко вече не беше приоритет.

ЗА СЕКЦИЯТА ЗАЛАЧЕНКО представляваше обещаващ пробив в загадката Палме, която постоянно занимаваше Гулберг. Палме си оставаше една от големите цели, които си бе поставил.

Надеждите му обаче не се оправдаха, защото Залаченко никога не бе действал в Швеция и нямаше истински познания за страната. Затова пък бе чувал слуховете за Червения бегач, високопоставен шведски или може би скандинавски политик, работещ за КГБ.

Гулберг състави списък от имена, водещи към Палме. В него бяха Карл Лидбум, Пиер Скори, Стен Андешон, Марита Улвскуг и още няколко души. До края на живота си много пъти щеше да се връща към този списък, без да получи очаквания отговор.

Ето така Гулберг се оказа играч сред големите момчета, приет с уважение в ексклузивния клуб от подбрани воини, където всички се познаваха и където контактите се осъществяваха чрез приятелски връзки и доверие, а не по официални канали и бюрократични правила. Срещна се със самия Джеймс Джизъс Енгълтон и пи уиски в дискретен клуб в Лондон със шефа на МИ-6. Стана един от големите.

ОБРАТНАТА СТРАНА НА ПРОФЕСИЯТА бе, че никога нямаше да може да разкаже за успехите си. Освен в посмъртни мемоари. И вечно присъстваше страхът, че врагът ще забележи пътуванията му, вечно трябваше да си отваря очите да не би сам неволно да посочи Залаченко на руснаците.

В това отношение Залаченко бе собственият си най-голям враг. През първата година живееше в анонимно жилище, собственост на Секцията. Не съществуваше в никой регистър или официален документ и в групата смятаха, че има достатъчно време да се планира бъдещето му. Чак през пролетта на 1978-ма получи паспорт на името на Карл-Аксел Будин и една трудно създадена легенда – фиктивно, но действително присъствие в шведския регистър.

За съжаление вече беше твърде късно. Залаченко взе, че изчука оная проклета курва Агнета София Саландер, родена Шьоландер, като при това безгрижно се представи със собственото си име – Залаченко. Гулберг реши, че тоя не е наред с главата. Боеше се, че руският беглец скоро ще бъде разкрит. Сякаш му трябваше естраден подиум. Иначе бе трудно да си обясни как може да е толкова луд.

То не бяха курви, то не бяха периоди на злоупотреба с алкохол, то не бяха инциденти с насилие и скандали с портиери по кръчмите. На три пъти бе арестуван от шведската полиция за пиянство и на два пъти във връзка с кръчмарски скандали. И всеки път Секцията трябваше дискретно да се намесва и да го измъква, да изчезват документи и да се променят дневници. Бьорк почти денонощно играеше ролята на бавачка на беглеца. Беше трудно, но друга възможност нямаше.

Всичко можеше все пак да мине добре. В началото на осемдесетте Залаченко се успокои и започна да се приспособява. Но така и не остави курвата Саландер и, което е по-зле, стана баща на Камила и Лисбет Саландер.

Лисбет Саландер.

Гулберг произнасяше името с чувство на неприязън.

Още когато момичетата бяха на 9-10 години, Гулберг имаше лошо предчувствие за Лисбет Саландер. Не беше нужно да е психиатър, за да разбере, че не е съвсем нормална. Гунар Бьорк бе докладвал, че е упорита, буйна и агресивна към Залаченко и че освен това ни най-малко не се страхува от него. Момичето рядко казваше нещо, но по хиляди начини показваше недоволството си от създаденото положение. Беше си проблем поначало, но колко гигантски щеше да стане този проблем Гулберг не си бе представял и в най-развихрените си фантазии. Онова, от което най-много се страхуваше, бе, че ситуацията в семейство Саландер ще доведе до намеса на социалните служби и до разследване, което ще се фокусира върху Залаченко. Много пъти призоваваше Залаченко да скъса със семейството и да изчезне от полезрението на дъщерите си. Залаченко обещаваше, но винаги нарушаваше обещанието си. Имаше и други курви. Имаше много курви. Но след няколко месеца винаги се връщаше при Агнета София Саландер.

Проклетият Залаченко. Шпионин, който в емоционалния си живот се води по онази си работа, естествено, не може да е добър шпионин. Но Залаченко сякаш стоеше над всички нормални правила или най-малкото смяташе, че е поставен над правилата. Освен че не можеше да зареже приятелката си и да не я чука всеки път, когато се срещнеха, Залаченко редовно упражняваше насилие над нея. Дори, изглежда, се забавляваше да предизвиква по този начин пазачите си в групата „Залаченко“, като я биеше само за да ги дразни.

У Гулберг нямаше и капка съмнение, че Залаченко е едно болно говедо. Но той не се намираше в положението да избира и бракува избягали агенти на ГРУ. Имаше само един беглец, който на всичкото отгоре съзнаваше колко е важен за Гулберг.

Гулберг въздъхна. Групата „Залаченко“ бе започнала да играе ролята на чистач. Това не можеше да се отрече. Залаченко знаеше, че може да си позволява волности и че хората от групата любезно ще му разрешат проблемите. И що се отнася до Агнета София Саландер, той използваше възможностите им до дупка.

Не липсваха предупреждения. Когато тъкмо бе навършила дванайсет години, Лисбет Саландер намушка Залаченко с нож. Раните не бяха сериозни, но той бе откаран в болница и групата „Залаченко“ бе принудена да извърши огромна почистваща работа. Този път Гулберг проведе със Залаченко много сериозен разговор. Направи така, че да му стане напълно ясно – повече никога не трябва да има контакт със семейство Саландер. Залаченко обеща. Спазва обещанието си повече от половин година, преди да отиде в дома на Агнета София Саландер и така да я пребие, че тя да прекара остатъка от живота си в приют.

Че Лисбет Саландер е жадна за убийство психопатка, че е способна да произведе фугасна бомба, не бяха неща, които Гулберг можеше дори да си представи. По онова време настъпи пълен хаос. Започна поредица от разследвания и цялата операция „Залаченко“, тоест на практика цялата Секция, увисна на много тънък конец. Ако Лисбет Саландер се разприказваше, Залаченко рискуваше да бъде разкрит. А ако разкриеха Залаченко, сума ти операции, проведени в Европа през изминалите петнайсет години, рискуваха да излязат на бял ден, а Секцията да бъде подложена на официално разследване. Което на всяка цена трябваше да бъде предотвратено.

Гулберг бе разтревожен. Едно официално разследване щеше да направи аферата ИБ да изглежда като кукленска игра. Ако архивът на Секцията се отвореше, щяха да лъснат многобройни не съвсем законни обстоятелства, да не говорим за многогодишното наблюдение на Палме и други известни социалдемократи. Беше деликатна тема, а от убийството на Палме бяха изминали само няколко години. Подобно развитие на нещата щеше да повлече и криминално разследване срещу Гулберг и други служители в Секцията. И което е още по-лошо – лудите журналисти без никакво колебание щяха да лансират теорията, че Секцията стои зад убийството на Палме, което на свой ред щеше да доведе до още една лавина от разкрития и обвинения. Най-лошото бе, че в ръководството на Полицията за сигурност бяха настъпили толкова кадрови промени, че последният шеф на РПС/Сек дори не знаеше за съществуването на Секцията. Всички контакти с РПС/Сек останаха в кабинета на новия шеф на канцеларията, а той вече десет години бе постоянен член на Секцията.

В ГРУПАТА „ЗАЛАЧЕНКО“ цареше атмосфера на паника и страх. Всъщност Гунар Бьорк намери решението под формата на психиатър, на име Петер Телебориан.

Телебориан бе привлечен в отдела за контраразузнаване на РПС/Сек по съвсем друг повод, а именно като консултант във връзка с разследването на заподозрян в индустриален шпионаж. Имаше причини в един деликатен етап от разследването да се реши как въпросното лице ще реагира, в случай че е подложено на стрес. Телебориан бе млад многообещаващ психиатър, който не говореше празни приказки, а даваше конкретни и решителни съвети. Тези съвети позволиха на РПС/Сек да предотврати самоубийството на заподозрения и да го превърне в двоен агент, изпращаш дезинформация на своите работодатели.

След атаката на Саландер срещу Залаченко от Телебориан имаше нужда повече от всякога. И Бьорк го привлече като консултант в Секцията.

Решението на проблема се бе оказало много просто. Карл-Аксел Будин изчезваше в отделението за рехабилитация. Агнета София Саландер изчезна в приют с нелечими мозъчни травми. Всички полицейски доклади бяха събрани в РПС/Сек и предадени на Секцията чрез заместник-шефа на канцеларията.

Петер Телебориан току-що бе получил назначение като заместник главен лекар в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ в Упсала. Необходимо бе само психиатрично заключение, което Телебориан и Бьорк съставиха заедно. Последва кратко, но не особено противоречиво решение на местния съд. Въпросът бе как да бъде представено всичко. Конституцията тук нямаше нищо общо. Все пак ставаше дума за сигурността на кралството. Това трябваше да е пределно ясно.

А и че Лисбет Саландер беше психично болна, не будеше съмнение. Няколко години в затворено психиатрично заведение само щяха да ѝ се отразят добре. Гулберг бе кимнал и дал зелена улица на операцията.

ВСИЧКИ ПАРЧЕНЦА НА МОЗАЙКАТА попаднаха на местата си и това се случи в период, когато групата „Залаченко“ бе на път да се разпусне. Съветският съюз вече не съществуваше и величието на Залаченко решително оставаше в миналото.

Групата направи щедър жест, като даде на Залаченко обезщетение от един от фондовете на Полицията за сигурност. Осигуриха му най-добрата възможна рехабилитация и след половин година с въздишка на облекчение откараха Карл-Аксел Будин на летището „Арланда“ с еднопосочен билет за Испания. Поясниха му твърдо, че от този момент пътищата на Залаченко и Секцията се разделят. Това бе една от последните задачи на Гулберг. Седмица по-късно излезе в пенсия и предаде поста си на Фредрик Клинтон. Гулберг оставаше само като консултант и съветник по деликатни въпроси. Стоя в Стокхолм още три години и почти всеки ден работеше в Секцията, но задачите намаляха и той постепенно се оттегли. Върна се в родния си град Лахолм, където поработваше от дистанция. Първите години редовно пътуваше до Стокхолм, но дори и тези пътувания станаха все по-редки.

Бе престанал да мисли за Залаченко. До онази сутрин, ко гато се събуди и откри на всеки афиш дъщерята на Залаченко, заподозряна в тройно убийство.

Гулберг следеше новинарските репортажи с объркани чувства. Много добре схващаше, че едва ли е някакво съвпадение Бюрман да е попечител на Саландер, но не виждаше пряка опасност старата история за Залаченко да излезе на повърхността.

Саландер беше луда. Това, че е извършила серия от убийства, не го изненадваше. Но изобщо не му хрумна, че Залаченко може да има нещо общо с играта, преди да чуе сутрешните новини, от които разбра какво се е случило в Госеберя. Тогава започна да звъни, да провежда разговори и накрая си взе билет за влака до Стокхолм.

Секцията бе изправена пред най-лошата си криза от деня, в който бе създадена. Всичко заплашваше да се провали.

ЗАЛАЧЕНКО СЕ ЗАМЪКНА до тоалетната и се изпика. Откакто Салгренската болница го снабди с патерици, вече можеше да се движи. Посвети неделята и понеделника на кратки тренировки. Все още адски го болеше челюстта и можеше да приема само течна храна, но сега поне ставаше и изминаваше къси разстояния.

Бързо свикна с патериците, след като близо петнайсет години бе ходил с протеза. Упражняваше се в изкуството да се движи безшумно и ходеше нагоре-надолу из стаята. Всеки път, когато десният му крак докосваше пода, го прорязваше силна болка.

Стисна зъби. Мислеше за Лисбет Саландер, която се намираше в стая, съвсем близо до него. Беше му отнело цял ден да изчисли, че е на две врати отдясно на неговата.

В два през нощта, след последното посещение на нощната сестра, всичко бе тихо и спокойно. Залаченко мъчително се изправи и напипа патериците си. Отиде до вратата и се вслуша, но не чу нищо. Отвори я и излезе в коридора. От стаята на сестрите долиташе слаба музика. Примъкна се до изхода в края на коридора, отвори вратата и погледна към стълбището. Имаше асансьори. Върна се обратно по коридора. Когато минаваше покрай стаята на Лисбет Саландер, спря и отпочина за половин минута, опрян на патериците.

СЕСТРИТЕ БЯХА ЗАТВОРИЛИ вратата ѝ за през нощта. Лисбет Саландер чу слабо драскане откъм коридора и отвори очи. Не можа да определи естеството на шума. Звучеше сякаш някой внимателно тътри нещо по коридора. За малко настъпи пълна тишина и тя се запита дали не си е въобразила. След половин минута чу звука отново. Отдалечаваше се. Неприятното ѝ чувство нарасна.

Там някъде отвън бе Залаченко.

Чувстваше се като прикована към леглото. Сърбеше я вратът под шината и изпитваше силно желание да стане. Постепенно успя да седне в леглото. Но дотук ѝ стигнаха силите. Рухна обратно и положи глава на възглавницата.

След малко попипа шината на врата си и намери копчетата, които я придържаха. Откопча ги и пусна яката на пода. Изведнъж ѝ стана по-леко да диша.

Страстно си пожела да има оръжие под ръка и достатъчно сили, за да се надигне и да свърши с него веднъж завинаги.

Накрая се подпря на лакът. Запали нощната лампа и се огледа. Отначало не видя в стаята нищо, което да ѝ послужи за оръжие. После погледът ѝ попадна на масичка за обслужване до стената, на три метра от леглото ѝ. Някой бе оставил там химикалка.

Изчака нощната сестра да приключи с обиколката си, която тази нощ се извършваше на всеки половин час. По-дългите интервали вероятно означаваха, че според лекарите вече е в по-добро състояние в сравнение с уикенда, когато я посещаваха на всеки петнайсет минути и дори по-често. Самата тя не усещаше някаква забележима разлика.

Когато остана сама, събра сили, седна и провеси крака през ръба на леглото. Имаше залепени електроди, които регистрираха пулса и дишането ѝ, но кабелите бяха в същата посока, към химикалката. Внимателно се изправи и внезапно се олюля, губейки равновесие. За секунда имаше усещането, че ще припадне, но се опря на леглото и фокусира поглед върху масичката пред себе си. Направи три разлюляни крачки, протегна ръка и докопа химикалката.

Върна се в леглото. Беше напълно изтощена.

След малко успя да придърпа завивката. Държеше химикалката в ръка и усещаше върха ѝ. Най-обикновена химикалка. Остра. Щеше да свърши работа – можеше да намушка някого в лицето или очите.

Остави я близо до хълбока си и заспа.