Взривената въздушна кула

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА Петък, 13 май – събота, 14 май

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ ПОСТАРА да провери дали не е наблюдаван, когато рано сутринта в петък извървя пътя от редакцията на „Милениум“ до старото жилище на Лисбет Саландер на Лундагатан. Трябваше да замине за Гьотеборг и да се срещне с Идрис Гиди. Проблемът бе да се организира достатъчно сигурен транспорт, за да не бъде наблюдаван и да не оставя следи. След солиден размисъл реши да се откаже от влака, защото не искаше да използва кредитна карта. Обикновено заемаше колата на Ерика Бергер, което вече не бе възможно. Мислеше да помоли Хенри Кортез или някой друг да вземат кола под наем, но така щеше да остави документни следи.

Накрая стигна до очевидното решение. Изтегли пари от банкомат на Йотгатан. Използва ключовете на Лисбет Саландер, за да отвори вратата на нейната виненочервена хонда, която стоеше изоставена пред жилището ѝ от март. Намести седалката и видя, че резервоарът е наполовина пълен. Тръгна на заден ход и подкара към Е 4 при моста Лилехолм.

Паркира в пресечка на Авенюто в Гьотеборг в 14,50 часа. Хапна в първото кафене, което му се изпречи на пътя. В 16,10 взе трамвая за Анеред и слезе в центъра. Отне му двайсет минути да намери адреса на жилището на Идрис Гиди. Закъсня с около десет минути за уговорената среща.

Идрис Гиди накуцваше. Отвори вратата, ръкува се с Микаел Блумквист и го покани в спартански обзаведена дневна. На бюро до масата, на която покани Микаел да седне, имаше дузина фотографии в рамка. Микаел ги разгледа.

– Семейството ми – каза Идрис Гиди.

Идрис Гиди говореше със силен акцент. Микаел подозираше, че едва ли би изкарал езиков тест.

– Това братята ти ли са?

– Двамата ми братя най-отляво бяха убити от Садам през осемдесетте, както и баща ми в средата. Двамата ми чичовци бяха убити от Садам през деветдесетте. Майка ми умря през двехилядната. Трите ми сестри са живи. Живеят в чужбина. Две са в Сирия, малката ми сестра е в Мадрид.

Микаел кимна. Идрис Гиди наля истинско турско кафе.

– Много здраве от Кюрдо Бакси.

Идрис Гиди кимна.

– Обясни ли ти какво искам от теб?

– Кюрдо каза, че ще ми се довериш за някаква работа, но не каза каква. Нека от самото начало те уведомя, че не поемам нищо незаконно. Не мога да си позволя да бъда замесен в нещо съмнително.

Микаел кимна.

– Няма нищо незаконно в това, което ще те помоля да направиш, само е малко необичайно. Работата е за една-две седмици, като задачата трябва да се изпълнява всеки ден, но пък няма да отнема повече от няколко минути. За това съм готов да ти платя по хиляда крони на седмица. Парите ще получиш на ръка от собствения ми джоб, така че няма да се облагат с данъци.

– Разбирам. Какво трябва да направя?

– Работиш като чистач в Салгренската болница.

Идрис Гиди кимна.

– Едно от твоите трудови задължения е всеки ден или шест дни в седмицата, ако правилно съм разбрал, да чистиш коридор 11 С, където е интензивното отделение.

Идрис Гиди кимна.

– Ето какво искам да направиш.

Микаел Блумквист се приведе напред и обясни какво му беше нужно.

ПРОКУРОР РИЧАРД ЕКСТРЬОМ внимателно разглеждаше своя гост. За трети път срещаше комисар Георг Нюстрьом. Виждаше сбръчкано лице, обрамчено от къса сива коса. Георг Нюстрьом го бе посетил най-напред в дните след убийството на Залаченко. Бе показал лична карта, която удостоверяваше, че работи за РПС/Сек. Тогава проведоха дълъг разговор на нисък глас.

– Важно е да разбереш, че по никакъв начин не искам да повлияя на действията ти и на това как си вършиш работата – каза Нюстрьом.

Екстрьом кимна.

– Подчертавам също така, че при никакви обстоятелства не трябва да даваш гласност на информацията, която ти предоставям.

– Разбирам – каза Екстрьом.

В интерес на истината Екстрьом не разбираше съвсем, но не искаше да прилича на идиот, задавайки твърде много въпроси. Схващаше, че Залаченко е случай, който трябва да бъде третиран с възможно най-голяма предпазливост. Разбра също, че посещенията на Нюстрьом бяха напълно неофициални, макар и комисарят очевидно да бе свързан с най-висши служители от Сепо.

– Става дума за живота на хора – бе обяснил Нюстрьом още на първата среща. – От страна на Полицията за сигурност всичко, засягащо истината по делото „Залаченко“, е засекретено. Мога да потвърдя, че той е беглец и бивш агент на съветския военен шпионаж, както и една от ключовите фигури в руската офанзива на Запад през седемдесетте години.

– Аха… така твърди и Микаел Блумквист.

– В този случай Микаел Блумквист е напълно прав. Той е журналист и се е сблъсквал с най-тайните дела на шведските служби.

– Той ще публикува това, което знае.

– Разбира се. Той представлява средствата за масова информация с всичките ѝ качества и недостатъци. Живеем в демокрация и, естествено, не можем да влияем на онова, което пишат медиите. Бедата в този случай, разбира се, е, че Блумквист е запознат само с малка част от истината за Залаченко и много от това, което знае, е погрешно.

– Разбирам.

– Онова, което Блумквист не разбира, е, че ако истината за Залаченко стане известна, руснаците ще разкрият всичките ни информатори и източници в Русия. Това означава, че хора, рискували живота си за демокрацията, може да бъдат убити.

– Но нали и в Русия сега е демокрация? Искам да кажа, че ако беше по времето на комунизма…

– Това са илюзии. Става дума за хора, провинили се в шпионаж против Русия, и няма режим на света, който би приел това, дори и да се е случило преди много години. А и повечето от тези източници все още са активни…

Такива агенти не съществуваха, но прокурор Екстрьом не знаеше това. Бе принуден да вярва на думите на Нюстрьом. И не можеше да се въздържи да не се почувства поласкан от това, че получава, макар и неофициално, част от една от най-дълбоко засекретените информации в Швеция. Беше приятно изненадан, че шведската Полиция за сигурност е успяла да проникне в руските служби, както намекваше Нюстрьом, и разбра, че това е информация, която абсолютно в никакъв случай не трябваше да бъде разпространявана.

– Когато получих за задача да се свържа с теб, вече бяхме те оценили доста високо – каза Нюстрьом.

Вербовката винаги се опираше на слабото място на човека. А слабостта на Екстрьом бе неговата увереност в собствената му значимост, пък и, естествено, като всички други хора и той ценеше ласкателствата. Достатъчно беше да го накарат да се почувства избран.

– И така, установихме, че си човек, радващ се на голямо доверие в полицията… и, разбира се, в правителствените кръгове – прибави Нюстрьом.

Екстрьом изглеждаше доволен. Това, че неназовани хора от правителствените кръгове му имали доверие, бе информация, която макар и недоизказана, сочеше, че би могъл да разчита на благодарност, ако добре си изиграе картите. А така добре си постилаше пътя за бъдещата кариера.

– Разбирам, и какво всъщност искаш?

– Задачата ми е, най-просто казано, колкото се може по-дискретно да ти помогна със знания. Разбираш, естествено, колко невероятно сложна стана цялата тази история. От една страна, предварителното следствие върви по реда си и ти отговаряш за това. Никой… нито правителството, нито Полицията за сигурност, нито кой да е друг може да се намесва и да ти внушава как да движиш това предварително следствие. Работата ти е да откриеш истината и да осъдиш виновните. Една от най-важните длъжности, които съществуват в правовата държава.

Екстрьом кимна.

– От друга страна, би било национална катастрофа с невероятни размери, ако цялата истина за Залаченко види бял свят.

– И каква е целта на посещението ти?

– Първо, мое задължение е да те въведа в деликатната страна на положението. Не вярвам Швеция да се е намирала в по-опасна позиция от времето на Втората световна война. Може да се каже, че съдбата на Швеция сега е в твоите ръце.

– Кой е началникът ти?

– Съжалявам, но не мога да ти разкрия името на хората, които работят по това дело. Мога само да те уверя, че инструкциите ми идват от възможно най-високо място.

Боже Господи! Той действа по заповед на правителството. Но не може да го каже, защото ще настъпи политическа катастрофа.

Нюстрьом видя, че Екстрьом захапа въдицата.

– Затова пък мога да ти окажа помощ с информация. Имам много разширени пълномощия и ми е позволено по собствена преценка да те запозная с материали, които са от най-секретните в тази страна.

– Аха.

– Това означава, че ако имаш въпроси за нещо, каквото и да е то, ще се обръщаш към мен. Не трябва да разговаряш с някой друг от Полицията за сигурност, само с мен. Задачата ми е да бъда твой гид в този лабиринт и ако има заплаха от сблъсъци на разни интереси, да си помогнем да намерим разрешение.

– Разбирам. В такъв случай трябва да кажа, че съм благодарен, че ти и твоите колеги сте готови да ме облекчите по този начин.

– Искаме процесът да тръгне, въпреки че положението е трудно.

– Добре. Уверявам те, че ще бъда крайно дискретен. Не за първи път боравя със засекретена информация…

– Да, знаем това много добре.

Екстрьом зададе дузина въпроси, които Нюстрьом внимателно записа.

Сега, на това трето посещение, Екстрьом получи отговори на повечето от тях. Най-важният бе каква е истината за доклада на Бьорк от 1991 година.

– Ето, това ни е грижата – каза Нюстрьом.

Изглеждаше разтревожен.

– Може би трябва най-напред да ти кажа, че когато този доклад излезе на повърхността, съставихме група за анализ, която работеше почти денонощно с цел да установи какво точно се е случило. И сега сме стигнали до точката, в която можем вече да направим някои изводи. И то – много неприятни изводи.

– Мога да разбера, нали от този доклад излиза, че Полицията за сигурност и психиатърът доктор Петер Телебориан са организирали вкарването на Лисбет Саландер в лудница.

– Де да беше само това… – каза Нюстрьом и слабо се усмихна.

– Само?

– Да. Ако беше така, то работата щеше да е проста. Тогава щеше да бъде извършено престъпление, което би довело до присъди. Проблемът е, че този доклад не съвпада с докладите, които са архивирани при нас.

– Как така?

Нюстрьом извади синя папка и я отвори.

– Това, което имам тук, е истинският доклад, написан от Гунар Бьорк през 1991 година. Тук са още и оригиналните документи за кореспонденцията между него и Телебориан, които имаме в архива. Работата е там, че двете версии не съвпадат.

– Обясни.

– Лошото е, че Бьорк се обеси. Предполагаме, че го е направил заради очакваните разкрития за сексуалните му забежки. „Милениум“ се канеше да го съсипе. Това го е хвърлило в толкова дълбоко отчаяние, че е посегнал на собствения си живот.

– Да…

– Оригиналният доклад е разследване за опита на Лисбет Саландер да убие баща си, Александър Залаченко, с бомба. Първите трийсет страници от разследването, което намери Блумквист, съвпадат с оригинала. Тези страници не съдържат кой знае какво. Едва на страница 33, където Бьорк прави заключения и отправя препоръки, възниква несъответствието.

– И какво е то?

– В оригиналната версия Бьорк дава пет ясни препоръки. Става дума делото „Залаченко“ да не стигне до медиите. Бьорк предлага рехабилитацията на Залаченко – той е бил тежко обгорен – да бъде извършена в чужбина. И други подобни неща. Дори предлага на Лисбет Саландер да бъде предложена най-добрата възможна психиатрична помощ.

– Така…

– Проблемът е, че известен брой изречения са променени по много странен начин. На страница 34 има откъс, в който Бьорк, изглежда, предлага Саландер да се картотекира като психично болна, защото не може да ѝ се има доверие, ако някой започне да задава въпроси за Залаченко.

– А това твърдение го няма в оригиналния доклад?

– Точно. Гунар Бьорк никога не е предлагал подобно нещо. Би било правна лудост. Той е предложил тя да получи лечението, от което фактически се е нуждаела. В копието на Блумквист това се е превърнало в конспирация.

– Може ли да прочета оригинала?

– Моля. Но трябва да си получа доклада на тръгване. И преди да го прочетеш, нека привлека вниманието ти върху приложението с последвалата кореспонденция между Бьорк и Телебориан. Почти цялото е чиста фалшификация. Тук не става дума за странни промени, а за груби фалшификации.

– Фалшификации?

– Мисля, че това е единствената подходяща дума в случая. Оригиналът сочи, че Телебориан е получил задача от съда да извърши съдебнопсихиатрична експертиза на Лисбет Саландер. В това няма нищо чудно. Лисбет Саландер е била дванайсетгодишна и се е опитала да убие баща си с бомба. Забележително би било, ако не се възложеше такава експертиза.

– Вярно.

– Ако по онова време ти си бил прокурор, предполагам, че и ти щеше да разпоредиш социална и психиатрична експертиза.

– Разбира се.

– Телебориан още тогава е бил известен и уважаван детски психиатър, при това работил и в съдебната медицина. Получил задачата и направил съвсем нормално изследване, като дошъл до заключението, че Лисбет Саландер е психично болна… няма какво да се впускам в технически термини.

– Окей.

– Това Телебориан е заявил в известния доклад, който изпратил на Бьорк и който след това бил даден на разположение на съда. Съдът постановил Саландер да се лекува в „Санкт Стефан“.

– Разбирам.

– Във версията на Блумквист изцяло липсва направеният от Телебориан преглед. Вместо това има кореспонденция между Бьорк и Телебориан, според която Бьорк е инструктирал психиатъра да подправи доклада.

– Искаш да кажеш, че докладът е фалшификат?

– Без съмнение.

– Но кой би имал интерес да се направи такъв фалшификат?

Нюстрьом остави доклада и вдигна вежди.

– Сега стигаш до сърцевината на въпроса.

– И отговорът е…?

– Не знаем. Това е въпросът, върху който нашата група за анализи работи много, опитвайки се да намери отговора.

– Възможно ли е Блумквист да си е измислил всичко?

Нюстрьом се разсмя.

– Е, това бе едно от първите ни предположения. Но не вярваме. Смятаме, че фалшифицирането е извършено отдавна, вероятно едновременно с написването на оригиналния доклад.

– Така ли?

– И това води до неприятни изводи. Извършилият фалшификацията е бил много добре запознат със случая. И освен това е имал достъп до същата пишеща машина, която е използвал Гунар Бьорк.

– Искаш да кажеш…

– Не знаем къде е написал Бьорк доклада. Може да е било на пишеща машина у дома, на работното му място или някъде другаде. Можем да си представим следната алтернатива: или извършилият фалшификацията е бил вътрешен човек в психиатрията или в съдебна медицина и по някаква причина е искал да компрометира Телебориан, или фалшификацията е направена със съвсем други цели в Полицията за сигурност.

– Защо?

– Това се случва пре 91-ва. В РПС/Сек може да е имало руски агент, надушил следите на Залаченко. Тази възможност означава, че в момента преглеждаме голям брой лични досиета.

– Но ако в КГБ са научили… това трябва да е било преди доста години.

– Правилно разсъждение. Но не забравяй, че това беше точно по времето, когато Съветският съюз се разпадна и КГБ бе разформирован. Не знаем какво е станало. Може да е било планирана операция, впоследствие отменена. В КГБ бяха майстори в документните фалшификации и дезинформацията.

– Но какво би целил КГБ с подобна фалшификация…

– И това не знаем. Но, естествено, една от явните цели е била да се компрометира шведското правителство.

Екстрьом пощипа долната си устна.

– Значи казваш, че медицинското заключение за Саландер е правилно?

– О, да. Без съмнение. Саландер си е чисто и просто луда, ако мога да се изразя така ненаучно. Не се и съмнявай. Мярката за изолирането ѝ в психиатрично заведение е била съвсем правилна.

– ТОАЛЕТНИ ЧИНИИ – КАЗА ИЗПЪЛНЯВАЩАТА длъжността главен редактор Малин Ериксон колебливо. Звучеше така, сякаш подозираше, че Хенри Кортез се подиграва с нея.

– Тоалетни чинии – повтори Хенри Кортез и кимна.

– Искаш да напишеш материал за тоалетни чинии. За „Милениум“?

Моника Нилсон се разсмя гръмко и не на място. Тя бе доловила зле прикрития му ентусиазъм, когато бавно влезе в петък на редколегията, и веднага разпозна признаците на журналист с история в джоба.

– Окей, обясни ми.

– Много е просто – каза Хенри Кортез. – Най-голямата индустрия в Швеция е строителството. Индустрия, която на практика не може да излезе в чужбина, дори ако „Сканска“[20] се преструват, че имат офис в Лондон и на други места. Къщите се строят в Швеция.

– Тъй, дотук нищо ново.

– Не. Но онова, което е почти ново, е, че по показатели като конкурентоспособност и ефективност строителният бранш изостава с една-две светлинни години от всяка друга шведска промишленост. Ако „Волво“ трябваше да прави коли по същия начин, последният му модел щеше да струва един или два милиона крони парчето. За всяка нормална промишленост е важно да намалява цените. За строителната е точно обратното. Не искат да контролират цените и това означава, че цената на квадратен метър расте и държавата отпуска пари на данъкоплатците, за да не стане лудница.

– И има ли в това материал?

– Чакай. Малко е сложно. Ако, да речем, цената на един хамбургер бе останала една и съща от седемдесетте насам, то един „Биг Мак“ би струвал сто и петдесет кинта, че и повече. Какво ще струва с пържени картофи и кола, дори не ми се мисли, но моята заплата в „Милениум“ не би стигнала задълго. Колко на тази маса биха отишли в „Макдоналдс“ да си купят един бургер за стотачка?

Никой не продума.

– Ясно. Но когато вдигнат набързо няколко тенекиени бараки в Госхага, на остров Лидингьо, получават десет или дванайсет хиляди месечен наем за тристайно жилище. Колко от вас плащат толкова?

– Не мога да си го позволя – каза Моника Нилсон.

– Не можеш. Но вече живееш в двустаен на Данвикстул, купен от баща ти за теб преди двайсет години и за който ще получиш, да кажем, един или един и половина милиона, ако го продадеш. Но какво да направи един двайсетгодишен младеж, който иска да се изнесе от вкъщи? Не може да си го позволи. Затова живеят в жилища втора или трета ръка или остават у дома при мама, докато се пенсионират.

– И къде тук са тоалетните чинии? – запита Кристер Малм.

– Ще стигна и до тях. Въпросът е защо жилищата са толкова безумно скъпи? Ами защото онези, които ги поръчват, не знаят как да ги поръчат. Простичко казано: общинска жилищна служба се обажда на строителна фирма от типа на „Сканска“ и казва, че иска да поръча сто жилища, като съответно пита колко ще струват. Онези изчисляват и казват, че ще струват 500 милиона. Което означава, че цената на квадратен метър жилищна площ ще струва десет бона месечно, ако искаш да се нанесеш. Защото в „Макдоналдс“ можеш и да не стъпваш, но не можеш да не живееш някъде. И плащаш каквото струва.

– Драги Хенри… говори по същество.

– Ама това е по същество. Защо да струва десет хиляди да се нанесеш в проклетите бараки в пристанището на Хамарбю? Ами защото строителното предприятие не ще да смъкне цените. Клиентът плаща при всички случаи. Един от най-големите разходи в строителството са материалите. Търговията със строителни материали минава през търговците на едро, които определят свои цени. И след като при тях няма някаква истинска конкуренция, в Швеция една вана струва 5000 крони. Същата вана, от същия производител, струва в Германия 2000 крони. И няма никакъв свръхразход, който да оправдае разликата в цените.

– Окей.

– Част от всичко това може да се прочете в доклад на правителствената комисия по строителството, действала в края на деветдесетте. Оттогава не се е случило кой знае какво. Никой изобщо не преговаря със строителните фирми за нелепата им ценова политика. Поръчителите кротко си плащат каквото им поискат и накрая цената се поема от наемателите или данъкоплатците.

– Хенри, тоалетните чинии!

– Малкото, случило се от времето на комисията по строителството насам, е в местен план, главно извън Стокхолм. Има клиенти, уморени от високите цени в строителството. Типичен пример е „Карлскрунахем“, която строи по-евтино от другите просто защото сама си закупува материалите. И освен това там се е намесила и „Свенск Хандел“. Смятат, че цените на строителните материали са абсолютно налудничави, и затова се опитват да облекчат клиентите с по-евтини равностойни продукти. И това е довело до малък сблъсък на Строителния панаир в Елвшьо преди година. „Свенск Хандел“ домъкнала едно типче от Тайланд, което шиткало тоалетни чинии по 500 крони парчето.

– Тъй. И?

– Най-близкият по цена конкурент била шведска фирма на едро, на име „Витавара АД“, която продава готини синьо-жълти тоалетни чинии за 1700 крони парчето. И умните клиенти по общините започнали да се чешат по главата и да се питат защо да хвърлят 1700 кинта, когато могат да получат същия тоалетен стол от Тайланд за 500.

– Може би по-добро качество? – попита Лоти Карим.

– Тц. Равностоен продукт.

– Тайланд – каза Кристер Малм. – Мирише на детски труд и такива неща. Което може да обясни ниската цена.

– Тц – отвърна Хенри Кортез. – В Тайланд детски труд има предимно в текстилната индустрия и сувенирната промишленост. И в педофилската търговия, разбира се. ООН държи под око детския труд и лично съм проверил предприятието. Справили са се. Това е голямо, модерно и достойно за уважение индустриално предприятие в бранша с бяла техника.

– Така… значи ще говорим за страни с ниски надници. Тоест рискуваш да напишеш статия, според която шведската промишленост ще бъде конкурирана от тайландската промишленост. Гониш шведските работници, закриваш тука предприятията и внасяш стоки от Тайланд. Няма да получиш май много точки от профсъюзите.

На лицето на Хенри Кортез се разля широка усмивка. Той се облегна назад и заизглежда неприлично момчешки.

– Тц – каза. – Познайте къде „Витавара АД“ произвежда своите тоалетни чинии по 1700 кинта парчето?

Над редакцията надвисна тишина.

– Виетнам – каза Хенри Кортез.

– Не може да бъде – каза главният редактор Малин Ериксон.

– Йес – каза Хенри. – Произвеждат тоалетни чинии там на ишлеме поне от десет години. Шведските работници са били уволнени още през деветдесетте.

– Мамка му!

– Но ето и най-важното. Ако направо внасяхме от фабриката във Виетнам, цената щеше да е около 390 крони. Познайте как може да се обясни ценовата разлика между Тайланд и Виетнам.

– Само не казвай, че…

Хенри Кортез кимна. Усмивката му стана по-широка от самото лице.

– „Витавара АД“ възлага работата на нещо, наричащо се „Фонг Су Индъстрис“. Те са в списъка на ООН на предприятия, които в резултат на проучване през 2001 година са използвали детска работна сила. Но главната част от работниците са затворници.

Малин Ериксон изведнъж се усмихна.

– Това е добре – каза тя. – Наистина много добре. Когато пораснеш, ще станеш журналист. Кога можеш да подготвиш статията?

– Трябват ми две седмици. Има доста работи в международен план, които трябва да проверя. И после, за историята ще ни трябва bad guy[21], така че ще проверя кои са собствениците на „Витавара АД“.

– Значи ще можем да я включим в юнския брой? – с надежда запита Малин.

– Никакъв проблем.

КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР ЯН БУБЛАНСКИ безизразно наблюдаваше Ричард Екстрьом. Срещата продължи четирийсет минути и Бублански изпитваше силно желание да се протегне, да сграбчи екземпляра на „Закони на Кралство Швеция“, лежащ на ръба на бюрото на Екстрьом, и да го стовари върху главата на прокурора. Тихичко се запита какво би се случило, ако го направи. Без съмнение щеше да има заглавия във вечерните вестници и вероятно повдигане на обвинение в побой. Отхвърли мисълта. Задачата на обществения служител бе да не се поддава на такива импулси, независимо от провокативното поведение на отсрещната страна. А най-често призоваваха Ян Бублански тъкмо във връзка с това, че някой се бе поддал на такива импулси.

– Така – каза Екстрьом. – Да разбирам ли, че постигнахме съгласие?

– Не, не сме постигнали съгласие – отвърна Бублански и се изправи. – Но ти си ръководителят на предварителното следствие.

Промърмори нещо на себе си, докато завиваше по коридора към своята стая, и извика криминалните инспектори Курт Свенсон и Соня Мудиг, на негово разположение този следобед. Йеркер Холмберг доста неподходящо бе решил да си вземе две седмици отпуск тъкмо сега.

– В стаята ми – каза Бублански. – Донесете кафе.

Когато насядаха, Бублански разтвори бележника си със записки от разговора му с Екстрьом.

– Ето какво е сега положението. Ръководителят на предварителното следствие е свалил всички обвинения срещу Лисбет Саландер по убийствата, за които беше преследвана. Което значи, че тя вече не влиза в предварителното следствие, що се отнася до нас.

– Е, може би това все пак е крачка напред – каза Соня Мудиг.

Курт Свенсон, както винаги, не каза нищо.

– Не съм много сигурен – каза Бублански. – Саландер все още е заподозряна в тежки престъпления във връзка със Сталархолмен и Госеберя. Но това вече не влиза в нашето следствие. Ще се концентрираме в намирането на Ниедерман и разследването на горското гробище в Нюкварн.

– Разбирам.

– Но отсега е ясно, че Екстрьом ще обвини Лисбет Саландер. Делото е прехвърлено в Стокхолм и е започнато съвсем ново разследване.

– Така ли?

– И познайте кой ще разследва Саландер.

– Опасявам се от най-лошото.

– Ханс Фасте се е върнал на работа. Той ще бъде помощникът на Екстрьом в разследването на случая „Саландер“.

– По дяволите, но това е безумие! Фасте е напълно неспособен да разследва каквото и да е за Саландер.

– Знам. Но Екстрьом има добър аргумент. Той е бил в болнични след… хм, инцидента през април и това е прост и добър начин да се заеме със следствието.

Мълчание.

– Значи трябва да предоставим всички материали за Саландер днес следобед.

– А онази история за Гунар Бьорк и Сепо, докладът от 1991-ва…

– Ще се движат от Фасте и Екстрьом.

– Не ми харесва тази работа – каза Соня Мудиг.

– И на мен. Но Екстрьом е шеф и е дълбоко свързан с бюрокрацията. С други думи, нашата работа остава да намерим убиеца. Курт, докъде сме стигнали?

– Ниедерман все още е като потънал в земята. Признавам, че през всичките ми години като полицай не съм имал подобен случай. Нямаме нито един информатор, който да го познава или да има представа къде може да се намира.

– Пълна мъгла – каза Соня Мудиг. – Но той е търсен за полицейското убийство в Госеберя, за тежък побой над полицай, за опит за убийство на Лисбет Саландер и за грубо нарушение на човешките права и побой над зъболекарската сестра Анита Каспешон. Както и за убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. За всички тези случаи има добри технически улики.

– Това донякъде стига. А какво става с разследването на финансовия експерт на МК „Свавелшьо“?

– Виктор Йорансон и жената, с която е живял – Лена Нюгрен. Имаме технически улики, които свързват Ниедерман с местопрестъплението. Пръстови отпечатъци и ДНК от тялото на Йорансон. Ниедерман здравата си е одраскал крайчетата на пръстите по време на побоя.

– Окей. Нещо ново за МК „Свавелшьо“?

– Сони Ниеминен е начело, докато Маге Лундин е в ареста и очаква процес за отвличането на Мириам Ву. Има слухове, че Ниеминен е определил голямо възнаграждение за онзи, който посочи къде е Ниедерман.

– Което прави още по-забележителен факта, че не е открит досега. Какво стана с колата на Йорансон?

– След като намерихме колата на Анита Каспешон в двора на Йорансон, смятаме, че Ниедерман е сменил превозното средство. Нямаме следа от колата.

– Значи въпросът, който трябва да си поставим, е дали Ниедерман още вършее някъде в Швеция, в такъв случай къде и у кого, или вече е успял да се скрие на сигурно място в чужбина. Как смятате?

– Нямаме нищо, което да сочи, че е изчезнал в чужбина, но това е единственото напълно логично предположение.

– В такъв случай къде може да е захвърлил колата?

И Соня Мудиг, и Курт Свенсон поклатиха глави. В девет от десет случая полицейската работа, що се отнася до преследването на назована личност, бе доста лесна. Трябваше само да се направи логическа верига и да се започне разплитане на възела. Кои са приятелите му? С кого е лежал в затвора? Къде живее приятелката му? С кого излиза да пие? В кой район последно е използван мобилният му телефон? Къде е колата му? В края на веригата преследваният биваше залавян.

Проблемът с Роналд Ниедерман беше, че нямаше приятели, приятелка, никога не бе лежал в затвора и не разполагаше с известен мобилен телефон.

Голяма част от усилията бяха насочени към откриването на колата на Виктор Йорансон, която се предполагаше, че използва Роналд Ниедерман. Това щеше да позволи да се продължи търсенето. Първоначално очакваха колата да се появи след няколко денонощия, може би на някой паркинг в Стокхолм. Въпреки обявеното национално издирване обаче автомобилът не бе намерен.

– А ако е в чужбина… тогава какво?

– Той е германски гражданин, така че естествено би било да се насочи към Германия.

– Търсят го и там. Изглежда, не е влизал в контакт със старите си приятели в Хамбург.

Курт Свенсон махна с ръка.

– Ако планът му е бил да замине за Германия… Защо тогава ще пътува за Стокхолм? Не би ли трябвало да тръгне за Малмьо и моста Йоресунд към някой от фериботите?

– Така е. Затова Маркус Ерландер в Гьотеборг още през първото денонощие насочи търсенето натам. Полицията в Дания е информирана за колата на Йорансон и със сигурност можем да кажем, че не е пътувал с някой от фериботите.

– Но той е заминал за Стокхолм, отишъл в МК „Свавелшьо“, убил касиера им и, да предположим, изчезнал с неизвестна сума пари. Коя би била следващата му крачка?

– Да напусне Швеция – каза Бублански. – Естествено би било с някой от фериботите през Балтийско море. Но Йорансон и приятелката му са били убити късно през нощта на 9 април. Това означава, че Ниедерман би могъл да вземе ферибота на следващата сутрин. Бяхме алармирани около шестнайсет часа след убийствата и оттогава търсим колата.

– Ако е взел сутрешния ферибот, то колата на Йорансон би могло да стои паркирана на някое от пристанищата – констатира Соня Мудиг.

Курт Свенсон кимна.

– Възможно ли е да е по-просто – да не можем да намерим колата на Йорансон, защото Ниедерман я е извел извън страната, на север през Хапаранда? Дълго е заобикалянето около Ботенвикен, но за шестнайсет часа трябва да е успял да мине границата с Финландия.

– Да, но после трябва да е захвърлил колата някъде във Финландия. Ако беше така, колегите там вече да са я намерили.

Дълго седяха мълчаливи. Накрая Бублански стана и отиде до прозореца.

– И логиката, и фактите са на наша страна, но колата на Йорансон все още е изчезнала. Дали не е намерил някакво скривалище, някоя запустяла вила, където само лежи и изчаква…

– Едва ли вила… По това време на годината всеки собственик си наглежда къщата.

– И едва ли има някаква връзка с МК „Свавелшьо“. Те са последните, с които би искал да се сблъска.

– С което се изключва целият подземен свят… Някоя приятелка, за която не знаем?

– Имаше доста спекулации, но никакви факти, за които да се хванем.

КОГАТО КУРТ СВЕНСОН си тръгна, Соня Мудиг се върна в стаята на Бублански и почука. Той ѝ махна да влезе.

– Имаш ли две минути?

– За какво?

– Саландер.

– Окей.

– Не ми харесва тази работа с Екстрьом и Фасте, както и с новия процес. Чел си доклада на Бьорк. И аз съм чела доклада на Бьорк. Тя е била смачкана в 91-ва и Екстрьом знае това. Какво става, по дяволите?

Бублански свали очилата си за четене и ги пъхна в джобчето на гърдите си.

– Не знам.

– Нямаш ли някаква представа?

– Екстрьом твърди, че докладът на Бьорк и кореспонденцията с Телебориан са фалшификати.

– Глупости! Ако бяха фалшифицирани, Бьорк щеше да ни каже, когато го прибрахме.

– Екстрьом твърди, че Бьорк отказвал да говори по въпроса, защото това били засекретени данни. Бях критикуван, задето съм предварил събитията и съм го прибрал.

– Все по-лоши неща си мисля за Екстрьом.

– Притиснат е от няколко посоки.

– Това не е извинение.

– Нямаме монопол върху истината. Екстрьом твърди, че е сигурен, че докладът е фалшификат, не съществувало досие с такъв входящ номер. Казва също, че фалшификатът е извършен сръчно и че съдържанието е смесица от истина и фантазия.

– Кое е истина и кое – фантазия?

– Основният разказ е донякъде верен. Залаченко е баща на Лисбет Саландер и катил, който пребивал майка ѝ. Проблемът е прост – майката не пожелала да го заяви в полицията и така минали няколко години. Бьорк е имал за задача да установи какво се е случило, когато Лисбет опитала да убие баща си с бомба. Водил кореспонденция с Телебориан, но в тази форма, в която я знаем, тя била фалшификат. Телебориан извършил съвсем прости психиатрични изследвания на Саландер и заключил, че е луда, а после един прокурор решил да прекрати заведеното срещу нея дело. Тя имала нужда от лечение, каквото получила в „Санкт Стефан“.

– Ако е фалшификация… кой би я извършил и с каква цел?

Бублански разпери ръце.

– Ти шегуваш ли се с мен?

– Доколкото разбрах, Екстрьом ще изиска още една психиатрична експертиза на Саландер.

– Не съм съгласна.

– Вече не е наша грижа. Освободени сме от историята „Саландер“.

– А Ханс Фасте е включен… Ян, ще пусна информация в медиите, ако тези животни се нахвърлят върху Саландер още веднъж…

– Не, Соня. Няма да го направиш. Преди всичко повече нямаме достъп до следствието и съответно нямаш доказателства за онова, което ще твърдиш. Ще излезе, че си някаква параноичка, и с това кариерата ти ще свърши.

– Все още имам доклада – каза тихо Соня Мудиг. – Направих копие за Курт Свенсон, което така и не успях да му дам, преди кралският прокурор да ги прибере.

– Ако изнесеш този доклад, не само ще те уволнят, но и ще те подведат под отговорност за груба служебна грешка и за това, че си предала засекретен документ на средствата за масова информация.

Соня Мудиг поседя мълчаливо за секунди, разглеждайки шефа си.

– Соня, нищо няма да правиш. Обещай ми!

Тя се поколеба.

– Не, Ян, не мога да обещая. В цялата тази история има нещо болно.

Бублански кимна.

– Да. Болно. Но в момента дори не знаем кои са враговете.

Соня Мудиг наклони глава.

– А ти смяташ ли да направиш нещо?

– Няма да го обсъждам с теб. Вярвай ми. Петък вечер е. Почини си. Прибери се. Този разговор никога не се е състоял.

ЧАСЪТ БЕ ЕДИН И ПОЛОВИНА в съботния следобед, когато пазачът на „Секуритас“ Никлас Адамсон вдигна поглед от учебника по национална икономика, по която щеше да полага изпит след две седмици. Чу звука на въртящите се четки в приглушено бръмчащата количка и установи, че беше онази куцаща чернилка. Винаги любезно поздравяваше, но бе много мълчалив и не се смееше, когато Никлас опитваше да се шегува с него. Видя го да вади опаковка „Аякс“, два пъти да напръсква плота на рецепцията и да го подсушава с чист парцал. После грабна четка за под с дръжка и мина няколко пъти пред рецепцията там, където четките на количката не достигаха. Никлас Адамсон пак зарови нос в книгата и продължи да чете.

Минаха десет минути, преди чистачът да стигне до мястото на Адамсон в края на коридора. Кимнаха си взаимно. Адамсон се изправи и остави чистачът да измие пода около стола пред вратата на Лисбет Саландер. Общо взето, виждаше чистача всеки ден, когато бе на смяна пред стаята ѝ, но не помнеше името му. Във всеки случай беше някакво име на чернилка. Адамсон не изпита кой знае каква необходимост да му поиска документ за самоличност. Отчасти защото чернилката не чистеше в стаята на затворничката – това вършеха сутрин две чистачки – и отчасти защото не виждаше нищо застрашително в куция чистач.

Когато стигна до края на коридора, чистачът отключи вратата до стаята на Лисбет Саландер. Адамсон го погледна, но не видя никакво отклонение от ежедневните му действия. Килерът на чистачите бе точно там, в края на коридора. Следващите пет минути той изпразни кофата, изчисти четките и напълни количката с пластмасовите торби от кошчетата за боклук. Накрая вкара цялата количка в килера.

ИДРИС ГИДИ ЗНАЕШЕ за пазача от „Секуритас“ в коридора. Русо момче на около двайсет и пет, което обикновено седеше там три дни в седмицата и четеше учебник по национална икономика. Гиди заключи, че работи в „Секуритас“ и едновременно учи и че обкръжението слабо го интересува.

Идрис Гиди се питаше какво би направил Адамсон, ако някой наистина се опиташе да влезе в стаята на Лисбет Саландер.

Питаше се също какво цели Микаел Блумквист. Поклати глава. Разбира се, бе чел за журналиста във вестниците и бе направил връзката с Лисбет Саландер в 11 С, като очакваше да бъде помолен тайно да ѝ занесе нещо. В такъв случай щеше да е принуден да откаже, защото нямаше достъп до стаята ѝ и никога не я беше виждал. Но каквото и да бе очаквал, не това беше предложението, което получи.

Не виждаше нищо незаконно в задачата. Погледна през процепа на вратата и видя, че Адамсон отново е седнал на стола си пред вратата и чете книгата си. Беше доволен, че наоколо няма жив човек, както впрочем бе почти винаги, защото килерът за почистване беше в глухата част в самия край на коридора. Пъхна ръка в джоба си и извади нов „Сони Ериксон Z 600“. Идрис Гиди бе открил телефона по обява – струваше около 3500 крони и притежаваше всички екстри на пазара на мобилните телефони.

Хвърли поглед на дисплея и забеляза, че телефонът е включен, но с изключен звук, звуков сигнал и вибрация. После застана на пръсти, протегна се и отвинти кръгообразна бяла запушалка на клапан към стаята на Лисбет Саландер. Постави телефона вътре така, че да не се вижда, точно както го бе помолил да направи Микаел Блумквист.

Цялата процедура отне трийсетина секунди. На другия ден щеше да отнеме десет. Онова, което трябваше да направи тогава, бе да свали телефона, да му смени батерията и да го постави обратно. Старата батерия трябваше да занесе у дома и да я зареди през нощта.

Това беше всичко, което Идрис Гиди трябваше да направи.

Но то нямаше да помогне на Саландер. Откъм нейната страна на стената бе завинтена решетка. Тя нямаше да може да достигне мобилния, без да има отвертка и стълба.

– Знам – бе казал Микаел. – Тя няма нужда да докосва телефона.

Това трябваше да прави Идрис Гиди всеки ден, докато Микаел Блумквист не му наредеше да прекрати.

И за тази работа Идрис Гиди щеше да прибира хиляда крони на седмица. А и можеше да задържи телефона, щом свърши работата.

Той поклати глава. Естествено, разбираше, че Микаел Блумквист нещо е намислил, но изобщо не можеше да се досети какво. Да поставиш мобилен телефон във вентилацията в заключен килер за почистване, зареден, но не и включен, бе шантава работа на ниво, което бе трудно разбираемо за Гиди. Ако Блумквист искаше да се свърже с Лисбет Саландер, много по-лесно би било да подкупи някоя от сестрите да ѝ внесе тайно телефон. Някак нямаше логика в цялото това действие.

Гиди поклати пак глава. От друга страна, нямаше нищо против да направи услуга на Микаел Блумквист, докато онзи му плаща хилядарка на седмица. И затова смяташе да не задава въпроси.

ДОКТОР АНДЕШ ЮНАСОН намали ход, когато видя човек на около четирийсет години, облегнат на железните пречки на оградата на жилището му на Хагагатан. Мъжът му кимна. Изглеждаше му смътно познат.

– Доктор Юнасон?

– Да?

– Извини ме, че те безпокоя на улицата пред жилището ти. Но не исках да те търся на работата, а трябва да поговоря с теб.

– За какво става дума? И кой си ти?

– Казвам се Микаел Блумквист. Журналист съм и работя във вестник „Милениум“. Става дума за Лисбет Саландер.

– О, сега те познах. Ти беше онзи, който вдигна под тревога Спасителната служба, когато я намериха… Ти ли беше сложил тиксо върху раните ѝ?

– Аз.

– Наистина умно. Но… съжалявам. Не мога да обсъждам пациентите си с журналисти. Трябва да се обърнеш към пресслужбата на болницата, като всички останали.

– Не ме разбираш. Не искам информация и съм тук напълно частно. Не е необходимо да ми казваш и дума или да ми даваш някаква информация. Напротив. Аз ще ти дам информация.

Андеш Юнасон вдигна вежди.

– Моля те! – каза Микаел Блумквист. – Нямам навик да тормозя хирурзи по улицата, но е много важно да поговорим. Има кафене на ъгъла малко по-надолу. Може ли да те поканя на кафе?

– За какво искаш да говорим?

– За бъдещето и благосъстоянието на Лисбет Саландер. Аз съм неин приятел.

Андеш Юнасон дълго се колеба. Разбра, че ако бе някой друг, а не Микаел Блумквист, примерно непознат да го заговори така, щеше да откаже. Но тъй като Блумквист бе известна личност, Андеш Юнасон можеше да се бъде донякъде сигурен, че не става дума за някаква дяволия.

– Не желая при никакви обстоятелства да бъда интервюиран и няма да обсъждам пациентката си.

– Напълно съм съгласен – каза Микаел.

Накрая Андеш Юнасон късо кимна и придружи Блумквист до въпросното кафене.

– За какво става дума? – запита, щом получиха чашите си с кафе. – Ще слушам, но не смятам нищо да коментирам.

– Страхуваш се да не те цитирам или изложа по някакъв начин в медиите. Тогава нека изясня от самото начало, че това никога няма да се случи. Що се отнася до мен, дори този разговор никога не се е състоял.

– Окей.

– Смятам да те помоля за услуга. Но преди това ще ти обясня точно за какво става дума, така че да прецениш дали е морално приемливо за теб да ми направиш тази услуга.

– Нещо не ми харесва този разговор.

– Нужно е само да слушаш. Като лекар на Лисбет Саландер работата ти е да се грижиш за физическото и душевното ѝ здраве. Като неин приятел моя задача е да направя същото. Не съм лекар и следователно не мога да се ровя в черепа ѝ, да вадя куршуми и други такива, но притежавам друга компетентност, която е не по-малко важна за нейното добро.

– Аха.

– Журналист съм и се добрах до онова, което ѝ се е случило.

– Окей.

– Мога подробно да ти разкажа, а ти сам ще си направиш преценка.

– Аха.

– Може би трябва да започна от това, че Аника Джанини е адвокат на Лисбет Саландер. Срещал си я.

– Така.

– В националния регистър можеш да провериш, че тя е моя сестра. Това е услуга, за която не мога да помоля Аника. Тя не разговаря за Лисбет Саландер с мен. Освен това неин дълг е да пази служебна тайна и тя работи по съвсем други правила.

– Хм…

– Предполагам, че си чел за Лисбет във вестниците.

Юнасон кимна.

– Там тя е описана като психотична и болна лесбийка и масова убийца. Всичко това са глупости. Лисбет Саландер не е психично болна и вероятно е с ума си колкото ти и аз. А сексуалните ѝ предпочитания не засягат никого.

– Ако правилно разбирам, направена е известна преоценка. Сега във връзка с онези убийства споменават немеца.

– Което си е точно така. Роналд Ниедерман е един напълно безсъвестен убиец. Затова пък Лисбет си има врагове. Наистина големи и зли врагове. Някои от тях са в Полицията за сигурност.

Андеш Юнасон със съмнение повдигна вежда.

– Когато Лисбет била на 12 години, я затворили в детска психиатрична клиника в Упсала, защото попаднала на тайна, която Сепо на всяка цена искала да укрие. Баща ѝ, Александър Залаченко, убит във вашата болница, е беглец, руски шпионин, реликва от времето на Студената война. Бил е също побойник, който година след година пребивал майката на Лисбет. Когато Лисбет била на 12, отвърнала на удара и опитала да убие Залаченко със запалителна бомба. Ето защо я затворили в детска лудница.

– Не разбирам. Ако се е опитала да убие баща си, сигурно е имало причина да я хоспитализират за психиатрично лечение.

– В материала, който ще публикувам, ще се казва, че в Сепо са знаели за случилото се, но са предпочели да защитят Залаченко, защото е бил важен източник на информация. Така че те измислили някаква диагноза и се погрижили Лисбет да бъде затворена.

Андеш Юнасон явно толкова силно се съмняваше, че Микаел се усмихна.

– Мога да документирам всичко, което ти разказвам. И ще пусна обширен текст точно преди процеса на Лисбет. Вярвай ми, ще хвърчат глави.

– Разбирам.

– Ще разкрия имената на двама лекари, които са изпълнили указанието на Сепо и са помогнали да погребат Лисбет в лудница. Безмилостно ще ги изоблича. Един от тях е много известна и уважавана личност. Но, както казах, притежавам цялата необходима документация.

– Разбирам. И ако лекар е замесен в нещо подобно, това е срам за цялата гилдия.

– Не, аз не вярвам в колективната вина. Същото важи и за Сепо. Сигурно там работят и добри хора. Тук става дума за група сектанти. Когато Лисбет била на осемнайсет, те отново се опитали да я затворят. Този път се провалили, но я поставили под попечителство. В съда отново ще опитат да хвърлят по нея колкото се може повече кал. Аз или по-скоро сестра ми ще се борим за Лисбет, докато я освободят и докато се анулира опекунството ѝ.

– Окей.

– Но тя има нужда от амуниции. Би трябвало също да спомена, че има няколко полицаи на нейна страна в тази битка. Но не и ръководителят на предварителното следствие, повдигнал обвиненията срещу нея.

– Ясно.

– Лисбет има нужда от помощ преди процеса.

– Но аз не съм адвокат.

– Не. Но си лекар и имаш достъп до нея.

Очите на Андеш Юнасон се присвиха.

– Онова, за което ще те помоля, може да се прецени като нарушение на закона.

– Така ли?

– Но е въпрос на морал да бъде сторено. Правата на Лисбет умишлено се нарушават от онези, които всъщност би трябвало да я защитават.

– Например?

– Ето ти пример. Както знаеш, има забрана за посещения при Лисбет, тя не може да чете вестници, нито да комуникира с околния свят. Освен това прокурорът е прокарал и заповед, с която задължава адвокатката ѝ да спазва следствената тайна. Аника съвестно се придържа към правилника. Затова пък тъкмо прокурорът е основният източник на изтичане на информация за журналистите, които продължават да пишат глупости за Лисбет Саландер.

– Какви глупости?

– Например тази история – Микаел извади вечерен вестник отпреди седмица. – Източник от следствието твърди, че Лисбет е непредвидима, и в резултат вестникът прави какви ли не предположения за психическото ѝ състояние.

– Четох статията. Глупости.

– Впрочем мога да докажа с документи, че полицай на име Ханс Фасте, който работи за прокурор Екстрьом, е пуснал тези сведения.

– Аха.

– Екстрьом ще настоява процесът да се гледа при затворени врати, което означава, че никой външен човек не може да проучи и оцени доказателствения материал срещу нея. И което е по-лошо… прокурорът е поставил Лисбет в изолация, така че тя не може да извърши необходимото проучване, за да организира защитата си.

– Ако правилно разбирам нещата, за това трябва да се погрижи нейният адвокат.

– Както сигурно си разбрал, Лисбет е много специална личност. Тя има тайни, които знам и аз, но които не мога да разкрия пред сестра си. Затова Лисбет може да избира дали да се възползва от тази защита на процеса.

– Аха.

– А за да го направи, Лисбет има нужда ето от това.

Микаел постави притежавания от Лисбет Саландер ръчен компютър „Палм Тунгстен T 3“ и зареждащо устройство на масичката между двамата.

– Това е най-важното оръжие в арсенала на Лисбет. Тя се нуждае от него.

Андеш Юнасон подозрително изгледа компютъра.

– Защо не го дадеш на адвокатката ѝ?

– Защото единствено Лисбет знае как да се снабди с доказателствен материал.

Андеш Юнасон дълго стоя мълчалив, без да докосне ръчния компютър.

– Нека ти разкажа за доктор Петер Телебориан – каза Микаел и извади папката, в която бе събрал целия важен материал.

Седяха повече от два часа и тихо разговаряха.

ЧАСЪТ БЕ МАЛКО след осем вечерта в събота, когато Драган Армански напусна офиса на „Милтън Секюрити“ и тръгна към синагогата на Сент Полсгатан. Почука, представи се и бе въведен вътре от самия равин.

– Имам тук среща с един познат – каза Армански.

– На горния етаж. Ще ви покажа пътя.

Равинът предложи кипа, която Армански колебливо наложи. Бе израснал в мюсюлманско семейство, където носенето на кипа и посещенията в синагога не влизаха в ежедневните ритуали. Усети се неудобно с това на главата си.

Ян Бублански също носеше кипа.

– Здравей, Драган. Благодаря ти, че отдели време. Помолих равина да ни пусне тук, за да разговаряме необезпокоявани.

Армански седна точно срещу Бублански.

– Надявам се да имаш добри причини за цялата тази тайнственост.

– Няма да започвам отдалече. Известно ми е, че си приятел на Лисбет Саландер.

Армански кимна.

– Искам да знам какво точно сте направили, за да ѝ помогнете.

– Откъде знаеш, че сме направили нещо?

– Прокурор Ричард Екстрьом сто пъти ме пита какво знаете в „Милтън Секюрити“ за следствието срещу Саландер. И не ме пита на шега, а защото се тревожи, че можеш да направиш нещо, което да изтече в медиите.

– Хм…

– А щом Екстрьом се тревожи, значи, че знае или се опасява, че имаш нещо на ум. Или най-малкото, както предполагам, е говорил с някой, който се опасява.

– Някой?

– Драган, дай да не си играем на криеница. Знаеш за случилото се със Саландер през 1991-ва. Страхувам се, че то ще се повтори, щом започне процесът.

– Ти си полицай в демократична държава. Ако имаш информация, трябва да действаш.

Бублански кимна.

– Ще действам. Въпросът е как.

– Кажи какво искаш да знаеш.

– Искам да знам какво готвите ти и Блумквист. Предполагам, че не седите и не си въртите палците.

– Сложно е. Откъде да знам дали мога да ти имам доверие?

– Има доклад от 1991-ва, намерен от Микаел Блумквист.

– Знам за това.

– Вече нямам достъп до него.

– Нито пък аз. И двата екземпляра, които имаха Блумквист и сестра му, изчезнаха.

– Изчезнаха? – запита Бублански.

– Откраднати са. В апартамента на Блумквист в Стокхолм някой е влязъл с взлом, а Аника Джанини е била нападната в Гьотеборг. Всичко това се е случило в същия ден, в който бе убит Залаченко.

Бублански дълго седя мълчаливо.

– Защо не сме чули нищо за това?

– Както се изрази Микаел Блумквист, има само един правилен начин на действие – да се публикува.

– Но вие… той смята ли да публикува?

Армански кратко кимна.

– Едно нападение в Гьотеборг и един взлом в Стокхолм. В един и същи ден. Това означава, че нашите противници са добре организирани – каза Бублански.

– Освен това май трябва да спомена и подслушването на телефона на Джанини.

– Явно някой върши сериозни закононарушения.

– Въпросът е кои са нашите противници – каза Драган Армански.

– И аз така мисля. Най-общо погледнато, Сепо има интерес докладът на Бьорк да изчезне. Но, Драган… ние говорим за шведската Полиция за сигурност. За държавната власт. Не вярвам това да е някой, получил одобрението на Сепо. Дори не вярвам, че Сепо е компетентна да направи такова нещо.

– Знам. И на мен ми е трудно да го преглътна. Да не говорим за факта, че някой отива в Салгренската болница и пръсва черепа на Залаченко.

Бублански седеше мълчалив. Армански заби последния гвоздей.

– А и точно тогава Гунар Бьорк да вземе да се обеси…

– Значи вярвате, че това са организирани убийства. Познавам Маркус Ерландер, който водеше следствието в Гьотеборг. Той не намира нищо, което да сочи, че убийството не е импулсивно действие на болен човек. А и ние веднага разследвахме смъртта на Бьорк. Всичко сочи, че е самоубийство.

Армански кимна.

– Еверт Гулберг, на 78 години, болен от рак и умиращ, лекуван в клиника от депресия няколко месеца преди убийството. Изпратих Фреклунд да изрови всичко за него от официалните документи.

– И?

– Отбил е военната си служба в Карлскруна през четирийсетте години, учил е право и след време е станал данъчен съветник в частния бизнес. Трийсет години държал кантора тук, в Стокхолм, имал частни клиенти… каквито и да са били те. Пенсионер от 1991-ва. Преместил се в родния си град Лахолм през 1994-та… Нищо забележително.

– Но?

– Освен някои удивителни подробности. Фреклунд не можа да открие нито една подробност за Гулберг в каквато и да било връзка. Никога не е споменаван в някой вестник и никой не знае какви са били клиентите му. Сякаш никога не е съществувал в професионалния живот.

– Какво искаш да кажеш?

– На пръв поглед зад всичко това стои Сепо. Залаченко беше руски беглец и кой друг би се грижил за него освен Сепо? Говорим и за възможността да се организира затварянето на Лисбет Саландер в лудницата през 1991-ва. Както и за взлом, нападения и подслушване на телефони отпреди петнайсет години… Но и аз не вярвам всичко това да е дело на Сепо. Микаел Блумквист ги нарича Клуб Залаченко… малка група отцепници, състояща се от превъртели хора от времето на Студената война, които се крият в някой таен коридор на Сепо.

– Тогава какво ще правим? – попита Бублански.