Йерусалимска загадка

14

Полицайката отвори задната врата на полицейския автомобил и се качи вътре. Представих си я как преглежда щателно паспорта ми. Вероятно го преснимаше или го подлагаше на компютърна проверка, можеше да прави какво ли не зад тези затъмнени прозорци.

— Какво ти каза тя? — попита ме Изабел.

Другата полицайка проверяваше хората и ме държеше под око. Нямаше нужда да се притеснява, че мога да избягам без паспорта си.

— Поиска да узнае дали помагам на Шимон. Останах с впечатление, че тя знае всичко за него.

Изабел стоеше права с мен.

След няколко минути полицайката отново се появи. Върна ми паспорта.

— Бъдете внимателен в Израел, доктор Раян — предупреди ме тя. — Напоследък ситуацията при нас не е безопасна. Налага ни се всичко да проверяваме по два пъти. Съжалявам, че ви забавих.

Минах бързо покрай нея. Беше ясно какво има предвид. Трябваше да се чувствам предупреден.

Гледах как Изабел подава паспорта си. Служителката го прегледа внимателно, зададе няколко въпроса и й го върна.

Зачудих се защо не ни попита къде сме отседнали. Може би не се налагаше. От хотела бяха копирали паспортите ни точно пред очите ни, когато се настанявахме. Вероятно бяха използвали копията да ни регистрират в полицията.

А и с всички тези охранителни камери наоколо вероятно те знаеха повече за всяка наша стъпка, отколкото човек, решил да ни следи.

Върнахме се при портата Яфа.

— Какъв е телефонният номер на Шимон? — попитах Тали.

— Той ви каза всичко, което знае. Сигурна съм — отвърна тя, след като ми съобщи номера. — Носи ни се добра репутация, че помагаме на академици от други университети. По-добре да тръгвам. — Тя протегна ръка да си вземем довиждане.

— Благодаря, Тали. Оценявам помощта ти. Тя означава много за мен. Изпрати ми един имейл след седмица-две да ми обясниш върху какво работиш. Може и при нас да изнесеш една беседа.

Тя засия. После си тръгна, а ние с Изабел се отправихме към едно такси, което тъкмо бе спряло. От него слезе семейство американски туристи.

Отново проверих телефона си. Сюзън не бе звъняла. Набрах номера й. Вероятно го правех за десети път, откакто бях получил обаждането й. Но все още нямаше връзка.

Вече бях почти сигурен, че позвъняването й е било по някаква случайност. Може би телефонът й е бил откраднат. Или пък някой го бе включил за кратко, натискайки копчето за повторно набиране, преди да извади сим картата.

— Ще ни закарате ли до улица „Жаботински“? — попитах шофьора.

Той ме погледна, все едно бях парче стръв, носещо се по повърхността на вир. После ни махна с готовност. Беше млад, имаше няколкодневна брада и носеше тениска с преливащи червени и зелени петна от боя по нея.

— Туристи сте, нали? Къде на „Жаботински“ отивате? Улицата е доста дългичка, приятел.

— Някъде към средата — отвърнах.

Той потегли. Няколко минути с Изабел си разменяха шеговити реплики. Аз се опитвах да проумея значението на всичко, което бяхме чули от Шимон. Имаше ли връзка участието му в проекта за червена крава? Вероятно не. Там ставаше въпрос просто за поредната групичка, която вярва в края на света…

И въпреки това ми беше притеснено.

След няколко минути таксито спря на дълга улица, която продължаваше по една стръмнина с триетажни бели жилищни сгради от всяка страна. Но те бяха разположени по-назад, а пространството пред тях беше заето от палми, рожкови, евкалипти и други храсти. На върха на хълма имаше малко кръгово кръстовище.

— Това е центърът на „Жаботински“. Оттук можете да продължите пеш и в двете посоки, но няма кой знае какво за гледане.

Бях обезсърчен. Нямаше да е лесно. Надявах се на оживена улица с магазини и кафенета, пълни с хора, с които да разговаряме, да попитаме дали са виждали американец с описанието на Кайзер. Той не беше от кротките, които остават незабелязани. Само че се намирахме на дълга пуста улица, обградена с анонимни жилищни сгради.

— Какъв е планът ти? — попита Изабел.

— Мислех си, че може да обядваме. Погледни всички тези ресторанти — посочих край нас.

Тя сложи ръце на хълбоците, озъртайки се наоколо.

— Да, какъв голям избор.

Край нас изпърпори мотоциклет за доставка на пици.

— Някъде тук има пицария — отбелязах.

— Чудесно, искаш ли да тичаш след него? — Шумът от изчезващия мотор заглъхна в далечината.

— Да тръгнем насам — посочих обратно надолу към Стария град. — Все трябва да е отсядал в някое заведение от тази страна на кръстовището. Значи имаме петдесет процента шанс да сме прави. — Поехме по тротоара.

Наближаваше 15.30 часът. Времето ставаше все по-мрачно и по-студено, отколкото бях очаквал — като в Лондон в средата на март. Само оставаше да завали.

Пред нас, където пътят правеше завой, имаше паркирана червена кола. Докато я гледахме, тя потегли. Групичка младежи идваше към нас. Те се движеха вкупом, като момчетата вървяха от външната страна на групата и бяха облечени в дълги тениски, изпъстрени с надписи на имената на малко известни рок групи. Момичетата се смееха, хванати под ръце.

Щом се приближиха, аз се насочих към висок младеж с очила „Кларк Кент“. Изгледа ме озадачено, когато попитах:

— Познавате ли един американски археолог, който да е живял наоколо?

Той ми отговори с истински нюйоркски акцент:

— Ами да, половината професори от университета ни приличат на американски археолози.

Едно от момичетата спря пред нас.

— А вие какво правите в Израел? — поинтересува се тя. Имаше гъста къдрава кафява коса и дружелюбна усмивка.

— Търсим наш приятел, който се е изгубил — обясни Изабел.

Всички те изглеждаха между осемнадесет и двадесет и няколко годишни.

— Все търсят някого — отбеляза момичето.

Младежът оглеждаше Изабел. Бях забелязал, че повечето мъже я намират за привлекателна. Той й се ухили широко и каза:

— Искаш ли да дойдеш с нас да пийнем няколко бири? — Дори не ме погледна. Правата черна коса на Изабел и тъмните й прилепнали джинси отнемаха поне пет години от възрастта й. Тя лесно можеше да мине за малко под тридесетгодишна.

— И ти може да дойдеш — обади се момичето, като отметна косата от лицето си. — Отиваме на един купон. Евреи ли сте?

Поклатих глава.

— Няма значение — каза тя. — Нещо ми се причува американски акцент.

— Израснах в Щатите — обясних. — После баща ми го изпратиха в Англия.

— Ох, горкичкият — съжали ме тя. — Сигурно ти се налага да слушаш „Оейзис“12 всеки ден.

— Харесвам „Оейзис“.

Изабел ме гледаше скептично. Направих й знак да ги придружим. Можеше от тях да научим какво става в този квартал.

Докато вървяхме, момичето се обърна към приятелката си, която бе по-висока и ми се усмихваше широко. Аз извърнах очи. Следващия път, когато я погледнах, от устата й стърчеше голям джойнт, от който излизаше синкав дим. Това въобще не ми трябваше в момента. Арестът не влизаше в плановете ми.

— По-добре го хвърли това нещо — обърнах се пак към момичето. — Има полицейска кола точно зад нас. — Беше вярно. Току-що я бях забелязал. Вероятно следяха тази групичка.

Момичето бързо завъртя глава, после погледна пак към мен.

— По дяволите! — изруга.

Джойнтът изпадна от пръстите й.

— По-късно ще ви настигнем — обещах и хванах ръката на Изабел. — Ще ги арестуват до един всеки момент.

Изабел помаха за довиждане, докато се отделяхме от тях. Насочихме се към един вход, все едно влизахме в една от сградите.

— Не мисля, че прекарването на нощта в килия ще ни помогне.

— Те може да знаят нещо — рече Изабел.

Поклатих глава.

— Трябва да има и друг начин да получим информация.

Спрях и се наведох, за да завържа връзките на маратонките си. Извърнах лице назад към пътя. Полицейската кола ни подмина със скоростта на пешеходец. Полицайката откъм нашата страна, която носеше големи очила, ни изгледа съсредоточено, докато преминаваха край нас. Усмихнах й се в отговор. Какво можеха да ни направят — да ни обвинят, че разговаряме с някакви младежи ли?

— Имам идея — заявих.

— Дано е по-добра от последната ти.

— Ела.

Закрачихме към долния край на улицата. След десет минути се озовахме при най-близкия павилион за пица на парче.

— Не, предпочитам да се храня седнала — възрази Изабел. — А не да ям пица до пътя.

— Няма нужда да ядеш нищо — успокоих я. — Не се притеснявай.

Извадих от портфейла си две червени банкноти от по двеста шекела. Отидох до разносвача на пици, застанал до голямата стъклена витрина на павилиона. Той се бе навел над мотоциклета си. Носеше големи слушалки на ушите си. Като заговорих, момчето ги свали.

— Здравейте, можете ли да ни помогнете? Поканен съм на парти на един приятел тук. Той е американец, казва се Макс Кайзер. Едричък мъж, с буйна черна коса, младолик професор. Живее на „Жаботински“, но — убий ме — не мога да се сетя на кой номер. Ако ми кажете къде живее, ще ви дам това. — Бутнах напред двете банкноти. — Не искам да си изпускам шанса с нея. — Кимнах към Изабел.

Момчето, което имаше повече арабски, отколкото еврейски черти, ме изгледа, като че ли бях смахнат. Имаше обрасли с брада участъци по лицето си и набор от мънистени огърлици, окачени на шията му.

— Не мога да помогна — отсече. — Не знам за кого говорите. — Той се обърна, давайки ясно да се разбере, че и да знае нещо, няма да ми каже.

— Колко доставчици работят на това място?

Той отново ме погледна озадачено, след което отмести очи и сложи телефона си до ухото, сякаш изведнъж се бе сетил, че има да проведе спешен разговор.

Влязох с Изабел в павилиона и попитах младежа зад щанда с колко доставчици разполагат. Той ме измери с поглед така, все едно нямаше представа даже на какъв език му говоря. Посочи пластмасовата табела над главата си. Друг, по-едър мъж втренчено се беше взрял в нас, сякаш се канеше да извади бейзболна бухалка при първия знак за неприятност. Въпреки че, като се имаше предвид в коя държава се намирахме, той вероятно държеше законно притежаван „Узи“13 под тезгяха.

— Коя пица иска? — обади се младежът. Гласът му прозвуча така, сякаш беше пушач от сто години.

Изабел се наведе над щанда. Мъжът я зяпаше.

— Някой от доставчиците ви случайно да се казва Давид? — попита тя.

Те се спогледаха, очевидно опитвайки се да проумеят защо жена като нея ще се интересува от някакъв си разносвач на пица. Почти можеше да се види как мозъците им обработваха вероятностите.

— Тук нямаме Давид, съжалявам. — Той поклати глава.

— Колко доставчици имате?

— Двама. Ето го и втория. И не се казва Давид.

Обърнах се. Отвън бе спрял втори мотоциклет за доставки. Мъжът върху него беше огромен. Под тялото му моторчето приличаше на детска играчка. Излязох и отидох при него.

— Шефът ти каза, че можеш да ни помогнеш — посочих към павилиона, а мъжът отвътре ни помаха. Разносвачът премести поглед от него към мен. — Търсим американец на име Макс. Има буйна коса. Трябва да идем у тях тази вечер, но загубих номера на жилището му. Знам, че живее някъде на „Жаботински“. — Наведох се към ухото му и прошепнах:

— Шефът ти каза, че мога да ти дам тези пари. — Държах двете банкноти в ръката си. Подадох ги към него.

Той погледна към тях, а после пак към мен.

— Да, познавам американския ви приятел, но сте закъснели. Апартаментът му изгоря. От няколко седмици не е вече там. Няма как да пропуснете мястото, ако вървите нагоре по „Жаботински“. Но не ви трябва да ходите там довечера. Едва ли някой ще прави парти. — Той взе банкнотите от протегнатата ми ръка и като мина край мен, влезе в павилиона за пица.

Изабел все още разговаряше с мъжа зад щанда. Влязох пак в павилиона. Ако апартаментът на Кайзер е бил запален, имаше голям шанс да го забележим от улицата. Трябваше да се върнем на „Жаботински“.

Но изведнъж изпаднах в колебание…

Не исках да виждам какво е станало с жилището му. До този момент смъртта му беше само един далечен факт.

Сега не можех да се отърва от мисли за случилото се с него. И от тях започваше леко да ми се повдига.

Представях си какво му е било, докато пламъците са го изгаряли. Не можех да си представя по-мъчително изтезание.

Скоро нямаше да се наложи да си го представям…