Йерусалимска загадка

38

Пистолетът на Шимон беше стар, сиво-черен, с драскотини по горния край. Но изглеждаше годен да си върши работата.

— Какво ти става, по дяволите? — извиках.

В този миг изобщо не мислех за собствения си живот. Исках да се върна назад във времето, само няколко часа, за да се събудя отново до Изабел. Щеше ми се нищо от това да не се случва.

— Може да ни потрябва — заяви Шимон и свали оръжието надолу, сякаш току-що бе забелязал, че го е насочил към мен.

Сложи другата ръка пред себе си. В нея стискаше малка картонена кутия с отпечатана върху капака снимка на куршуми.

Той пъхна куршумите в джоба на широките си панталони.

— Какъв е планът ти? — попита ме.

Почудих се дали да му се доверя. Но кой друг ми бе помогнал тук?

— Трябва да отида в Стария град. Смятам, че хората на онези разкопки са замесени във всичко това. — Бавно въздъхнах. — Ще ги снимам, ако има някого там днес.

— Няма да отидеш в полицията. — Беше по-скоро заявление, отколкото въпрос.

— Ще изчакам едно денонощие. Повечето ченгета не започват да издирват изчезнал човек, преди да са изминали двадесет и четири часа. — Бях взел решението, докато разговарях с Марк. Трябваше да тръгна по следите, които имах, и после, при липса на друг избор, щях да отида в полицията. Във всеки случай нямаше вероятност да започнат издирването й още днес. А и не знаех дали просто не е решила да си почине от мен и да замине нанякъде.

Той ме гледа втренчено няколко секунди.

— Ще дойда с теб — каза.

Прибра пистолета в овехтял кожен кобур под рамото си. Върху кобура се видя избеляла Давидова звезда в кафяв цвят.

— В армията ли си служил? — попитах.

Той кимна.

— През шестдесет и седма бях млад парашутист. Спряхме взривяването на джамията на Храмовия хълм, когато превзехме Йерусалим. Като си помислиш само какво извършихме през оня ден!

— Чел съм за това — отбелязах.

Лицето му се промени, сякаш се бе ядосал.

— Казват, че сме направили голяма грешка.

Мислех си за Изабел. Дали е била заплашена, измамена?

— Смяташ ли, че ще ни трябва пистолетът?

— Може би. Имам разрешително. Мога да го нося където си искам. — Той потупа кожения кобур. — Искаш ли да ти го дам назаем? — усмихна ми се накриво.

Поклатих глава. Ръцете ми малко трепереха, когато пригладих косата си. Не беше от страх. Бях разтревожен. Исках да направя нещо.

— Изкушаваш ме. Но ако ме арестуват с това, вероятно наистина ще изхвърлят ключа от килията.

Той кимна.

Хванахме такси от долния край на улицата, което ни остави пред портата Яфа. Стана пладне, докато стигнем до кафенето на „Виа Долороса“, където с Изабел бяхме седели преди няколко дни.

Преди да влезем вътре, спряхме и се озърнахме назад, за да проверим дали някой ни следи. Казах на Шимон, че си губим времето, защото едва ли щяха да пуснат по петите ни професионалисти. Но той продължи да се вживява като загледа часовника си, все едно чака някого.

Бяхме оставили съобщение върху стената до вратата на апартамента му, в случай че Изабел се върнеше. Пъхнахме хартиено листче зад една тръба, на което пишеше просто Обади ми се. С името ми и номера ми върху него.

Не ме бе грижа дали ще го намери някой непознат. Само че телефонът ми не звънеше.

Още щом приключихме с упражнението си по отбягване на преследвачи, заехме позиция в кафенето недалеч от тясната улица, водеща до входа на разкопките. Някои от другите заведения бяха затворени. Поръчахме си кафе. Не можех да ям нищо. Чувствах се отпаднал и замаян…

Надявах се някой от разкопките от онзи ден да се появи за обяд или за нещо, което са забравили. Трябваше да минат покрай нас в такъв случай.

На „Виа Долороса“ не бе имало демонстрация, но входът към улицата от тази страна все още бе блокиран от стоманена преграда, която сега изглеждаше постоянна. Сигурно беше почти три метра висока.

Над нас се издигаха стени от пясъчник в нюансите на пустинята. Надвисналите фасади само тук-там се нарушаваха от прозорци с решетки. Това беше средата, в която се бяха родили тайни организации на кръстоносци, където са заговорничели османски конспиратори и където францискански монаси бяха следвали целите си в продължение на век.

Намирахме се в единия край на християнския квартал. Мюсюлманският беше от другата страна на „Виа Долороса“ на изток. Единственият знак на тясната уличка, указващ местонахождението ни, беше един груб дървен кръст високо на една стена, където не можеше да бъде достигнат от любопитни ръце. Той беше посивял от годините, като че ли бе издигнат там преди векове…

И вероятно беше точно така, а значението му бе обвързано със сложна история, включваща пилигрими и страдания.

Кафенето гледаше към улицата. Пред него нямаше разпъната кремава тента против слънце, каквито висяха пред другите заведения по по-големите улици наблизо. Беше разбираемо, като се имаше предвид, че по тази тясна уличка едва можеха да се разминат няколко души.

Заведението беше повече като спирка за туристи, отколкото ресторант. В един ъгъл работеше радио, от което се чуваше музика, прекъсвана от време на време от бързо говорене. В единия край седяха четирима възрастни мъже, които слушаха радиото. Косите им бяха толкова късо подстригани, че се виждаха неравностите по черепите им, примесени със сивеещите иглички на косите им.

— На какъв език говорят? — попитах Шимон. — Звучи ми познат.

— На гръцки — отвърна той. — Тук имат специален диалект. Наблизо се намира един гръцки православен приют.

Кафето ставаше за пиене, макар да бе малко воднисто.

Изабел ме бе разглезила с подбрани марки, които купувахме от Портобело Роуд27.

Сетих се за съботните ни сутрешни пазарувания в тази част на Лондон. Обзе ме пристъп на страх. Случилото се ми бе дошло прекалено само две години след убийството на Айрийн.

Размърдах се в стола си и се огледах с глупавата надежда, че всеки момент може да я видя.

— Добре ли си? — попита Шимон.

Кимнах и пак се размърдах. Имах отличен изглед към уличката, където в момента течаха разкопките.

Бяхме седнали на разстояние от два реда маси от фасадната стъклена витрина на кафенето.

От време на време разни хора преминаваха през отсрещната уличка, но не познах нито един от тях. И тогава, точно в 12.50 часа, се появи Дитер — единият от дружелюбните германци.

Той вървеше забързано право към нас.

Привлечен от заглавието ВОЙНА, написано с големи черни букви, си бях купил „Хералд Трибюн“ от една вестникарска будка близо до портата Яфа. Но нямах възможност да прочета повече от първия абзац на статията. Умът ми беше другаде.

Вдигнах вестника пред лицето си, за да се скрия от Дитер. За момент изтръпнах, като си представих как той идва и сяда до нас. Колко дълго щях да се преструвам, че чета този вестник с интерес?

— Тръгна си — съобщи Шимон. Той изучаваше менюто, сякаш то беше карта за намирането на свещения Граал.

— Ще го проследя и ще снимам лицето му — заявих. — Почакай тук.

Изскочих от кафенето и поех внимателно подир него, за да не ме забележи.

Бях на двадесетина метра зад Дитер и трябваше да забавя крачка, за да не го настигна. Той зави зад един ъгъл. Изтичах след него и после пак намалих ход, щом долових, че хората се обръщат да ме зяпат. Когато свих зад ъгъла, той бе изчезнал. Потях се и целият лепнех под дрехите.

Бях ли го загубил? Дали провалих всичко заради тъпата си прибързаност…

Тогава забелязах магазина малко по-нататък. Към входа му се слизаше по две стъпала от улицата и до него бяха натрупани бутилки с вода.

Извадих телефона си и го допрях до лицето си, щом наближих вратата на магазина. Щеше да е по-добре да не ме забележи, но и да ме видеше, щях да го преживея. Нямаше да може да ме задържи. Просто трябваше да съм готов. Придвижих се бавно.

Той беше пред щанда в другия край на магазина. Щом се обърна, свел поглед към рестото си, го щракнах с камерата. Беше достатъчно. Продължих да вървя. Имаше още един кръст на стената високо над мен. Обърнах се към него с гръб към магазина и пак щракнах. Продължих да снимам като разпален турист, очарован от местните забележителности.

Всъщност очаквах да усетя ръка върху рамото си. Потта изсъхваше по челото и гърба ми. И тогава някой наистина ме потупа по рамото.

Едва не подскочих.

Полицията ли беше, или Дитер?

Не беше никой от тях.

Видях зад себе си момче на не повече от десет години. Главата му бе обръсната, почерняла от слънцето. Той посочи към кръста над нас и размаха показалеца си. Изглеждаше разтревожен.

— Без снимки — прошепна с лек акцент.

На няколко метра по-нататък една дребна жена с черен шал около главата и черен дървен кръст, който се поклащаше на гърдите й, извика на висок глас нещо, което не разбрах. Момчето се обърна и си тръгна. Дитер не се виждаше никъде. Предположих, че си е взел каквото е търсел и е поел обратно към разкопките. Когато се върнах в кафенето, Шимон ми помаха развълнувано.

— Изпусна нещо невероятно — рече той и бързо ме прикани да седна.

— Какво? — попитах разтревожено аз.

Той посочи към възрастните мъже в задния край на заведението. Те разговаряха припряно и сякаш се съвещаваха, но звучаха разгневени. Личеше си по мрачните им лица, които от време на време се обръщаха към мен.

— Приятелката ти, доктор Сюзън Хънтър, говори по радиото. Пуснаха запис на английски! Изявлението й предизвика сензация. — Той махна към мъжете в другия край и добави: — Всички започнаха да се надвикват.

Точно тогава проехтя вой на сирена, предупреждаваща за въздушно нападение. Бях чувал подобна веднъж в една база на Кралските военновъздушни сили в Есекс, но тази виеше по-бързо и звукът идваше от много посоки.

Шимон се огледа наляво и надясно, след което се наведе към мен и прошепна:

— Това не е на добре. От много отдавна не бях чувал тези сирени.