Йерусалимска загадка

34

На следващата сутрин се събудих, чувствайки се скапан и махмурлия. Не смятах, че съм пил чак толкова, за да се усещам така.

Изабел вече бе станала. Слънчевата светлина струеше през прозореца. Бръщолевенията на Шимон за човешки жертвоприношения и за Царицата на мрака бяха избледнели като далечен сън. Лежах в леглото и мислех за танковете, за които знаех, че е обичайно да се видят в Йерусалим, тъй като Израел беше в постоянна бойна готовност. Но предполагах, че случилото се през нощта е нещо повече…

Просто танковете бяха адски много.

Едно беше ясно — каквото и да ставаше, онези идиоти, работещи на разкопките, трябваше да бъдат разследвани. Идеята на Изабел да ги снимаме бе добра. Вероятно тя можеше да накара Марк да пусне снимките им през базата им с данни, за да пробваме да разберем нещо за тях — имена, деяния, минало.

Станах и я потърсих с очи, за да видя дали са такива плановете й. Нямаше я в леглото.

Шимон беше във всекидневната. Завесите бяха дръпнати встрани, а на дървената маса в отсрещния край на стаята имаше кафе и чинии.

— Къде е Изабел? — попитах сънено.

— Отиде отсреща да купи пресен хляб. Сама настоя. Казах й, че и аз мога, но нали ги знаеш жените…

Отворих уста да продумам, но се спрях. Нещо не беше наред.

— Не се тревожи. Видях я да влиза в магазина само преди няколко минути. — Сигурно бе забелязал тревогата в очите ми. — Ей там е, отсреща. — Той посочи към вратата на балкона, гледащ към предната част на сградата и главния път. — Вземи си кафе и излез на терасата, за да я видиш, като се връща.

Налях си кафе, пийнах няколко глътки и се вслушах в предложението му. Още не бях изпаднал в паника. Нямаше начин да й се е случило нещо. Но секундите минаваха.

А тя не се появяваше. Погледнах часовника си.

След десет минути ме обзе истинско притеснение, което бързо прерасна в паника. Влязох вътре и позвъних на мобилния й телефон. Чух го да звъни от спалнята. Беше го оставила.

— Отивам да видя какво става — заявих решително.

— Сигурно е отишла до съседния магазин. Ако в този нямат пресен хляб, пращат клиентите там… — Той погледна часовника си, изглеждаше озадачен. — Досега трябваше да са получили доставките — добави и махна с ръка. — Може пекарните днес да закъсняват. Предвид всичко, което се случва.

Разтревожен, изхвърчах от блока на Шимон. Забелязах остатъците от графитите, за които бе разказал. Не ги бях видял в тъмното. Някой вече бе пребоядисал част от външната стена на сградата, но цветовете не съвпадаха съвсем. Не личеше ясно какво е покрила боята, но можеха да се видят тъмни форми, извити линии.

Не си направих труда да ги разглеждам. Вървях бързо. Не ме интересуваше какво означават формите. Исках час по-скоро да намеря Изабел. Приказките на Шимон от предишната вечер отекваха зловещо в главата ми, но друга част от съзнанието ми казваше: Спри; успокой се, тя е добре.

Обаче не я видях да пресича, както се бях надявал. Не я съзрях и пред магазина. Един клаксон ми изсвири, докато изтичах през улицата.

Нямаше я и в магазина. Обиколих го светкавично, като едва не съборих един възрастен мъж в широк черен костюм, който мъкнеше огромна бутилка с вода. Той ме изгледа подозрително. Исках да му обясня какво правя, но нямах време.

Къде беше тя, по дяволите?

Забелязах друг изход. Изтичах навън, втурнах се към следващия магазин. Беше на петнадесетина метра надолу по страничната улица. После се сетих. Трябваше да проверя дали в първия магазин имаха пресен хляб.

Върнах се, чувствайки се глупаво. Сърцето ми биеше напрегнато в гърдите ми, все едно бе приклещено от нещо. Насочих се отново към задната част на магазина.

Да, ето там беше. Имаше две секции с дузина вида хляб. Пак се огледах. Гърдите ме стягаха като смазани от тежък товар.

Къде е тя? Заозъртах се наоколо, чудейки се дали очите ме заблуждават. Една дребна жена, цялата облечена в черно, стоеше и ме гледаше. Каза ми нещо. Сигурно говореше на иврит. Нищо не разбрах.

Отвърнах й с грубо махване и се затичах към изхода.

Може би Изабел се бе върнала в апартамента на Шимон и ме чакаше. Щеше да се усмихне при разтревожения ми вид, а после да ме прегърне. Щяхме да говорим за това по време на закуската. Щях да се смея на закачките им.

Трябваше да е там.

Позвъних на звънеца на Шимон и след отключващия сигнал нахълтах в блока. Изтичах нагоре по стълбите, като ги прескачах през една. Почуках задъхано на вратата.

Чух го да говори.

Това означаваше, че има някого при него. Тя е тук. Слава богу! Шимон отвори вратата.

— Къде е Изабел? — посрещна ме той.

— Не е ли при теб? — Гласът ми прозвуча странно, думите ми се изнизаха твърде бързо.

Стоях и го гледах, докато страхът обгръщаше тялото ми. Чувствах лицето си сковано.

— Не се ли е върнала?

— Не още…

— А ти с кого говореше?

Той играеше ли си с мен?

— Отби се един приятел равин, Йеремия. Влез, ще те запозная.

Влязох замаян. Чувствах се така, сякаш ме бяха цапардосали по главата. Ослушвах се за звънеца в очакване Изабел да се върне. Шимон казваше нещо, но чух само края на изречението.

— Йеремия, ти му кажи — беше всичко, което долових.

Йеремия носеше черен костюм. Той имаше гъста черна брада и плитки от черна коса, които се спускаха край ушите му към раменете. Върху главата му бе нагласена черна кадифена ермолка. Изглеждаше на моя възраст, тридесет и няколко годишен, но кожата му бе грапава, сякаш някога бе боледувал от екзема. Очите му бяха електриковосини.

— Напоихме градината от един басейн, който пресъхва — заяви той стих глас.

Този тип реален ли беше? Погледнах към Шимон. Нямах нужда от това.

— Йеремия е най-преследваният равин в цял Израел — каза Шимон, сякаш това обясняваше всичко.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Йеремия.

— Загубих приятелката си — отвърнах.

Той ми се усмихна милостиво.

— Провери ли дали е дошъл хлябът? — попита Шимон.

Кимнах. Гърлото ми бе пресъхнало.

Шимон поклати глава. Вече изглеждаше разтревожен. Паниката ми нарастваше. Исках да върна времето назад. Импулсивно реших да изтичам обратно до магазините и да ги проверя отново както трябва.

Не, може би беше по-разумно да почакам тук още малко, докато се успокоя. Трябваше да има логично обяснение за това. Излязох на балкона, за да виждам пътя и магазина.

Загледах се навън.

Шимон стоеше до мен.

— Не вярвам да й се е случило нещо — каза той. Думите му бяха успокоителни, но в тона му определено се долавяше тревога.

Гледах втренчено напред. Всеки път, щом вратата на магазина се отвореше, потръпвах. Тогава зад мен долетя гласът на Йеремия.

— Тя в онзи магазин ли беше? — попита той.

— Така смятаме — отвърна Шимон.

Това беше, трябваше да се върна долу.

— Отивам там — заявих.

— Бях в този магазин преди пет минути — каза Йеремия.

— Видя ли нещо подозрително? — изстрелях.

В главата ми се въртяха куп въпроси. Дали беше отишла другаде по някаква причина? Ами ако я бяха отвлекли? Стана ми зле. Стиснах юмруци и направих съзнателно усилие да се овладея. Нямаше да съм от полза на Изабел, ако се паникьосах.

— Не, не, нищо — поклати глава той.

— Срещна ли вътре една европейка? Тъмнокоса, висока и слаба?

Той замълча за миг. Хайде де, идеше ми да викна, отговори на въпроса. Стиснах устни.

— Аз не поглеждам жени. Дал съм клетва.

— Имаше ли други в магазина? — Почти крещях. Не, направо така си беше. Протегнах се и стиснах дръжката на вратата.

— Да, сигурен съм, че имаше. — Равинът потърка челото си.

— Помниш ли кого видя? — Знаех, че Йеремия не е отговорен за случващото се, но ми бе трудно да сдържам раздразнението си.

Той ме погледна с тъжна физиономия.

— Помня, че видях един американец. Едър мъж с бяла тениска… с някакъв надпис върху нея — отвърна и се промуши край мен.

— Какво пишеше на тениската? — попитах.

— Не помня.

Хрумна ми откачена идея. Извадих телефона си и намерих снимката със знака „Н“.

— Нещо такова ли беше?

Йеремия погледна, зениците му горяха. През тях минаваха червени вени, сякаш той бе стоял буден цяла нощ, за да изучава Тората.

Накрая отговори, както ми се стори, след цяла вечност:

— Не си спомням — поклати глава.

— Но може да е било това? — настоях.

— Може, а може и да не беше. — Исках да го разтърся. Вместо това го избутах встрани и се насочих към вратата.

— Снощи я чух да говори по телефона — съобщи Шимон.

— Какво? — спрях и се обърнах.

— Нямаше да ти казвам, но ми се стори малко странно. Тя беше в банята. Беше посред нощ. Чух я да говори. Това е всичко. Може и нищо да не означава…

Но може и да значеше.

На кого ли се е обадила, така че да не я чуя? Затова ли бе изчезнала? Дали си бе уредила среща с някого? Почувствах се откъснат от реалността, сякаш бях разкрил тайния й живот.

— Чу ли я какво казва? Поне някоя дума?

Шимон поклати глава. Тогава се сетих за друго странно нещо от изминалата нощ.

— Какви бяха тези танкове, които видях в четири часа сутринта? Колоната беше доста голяма.

Шимон ме погледна втренчено. Изглеждаше така, сякаш знае точно какво става, но се опитва да намери начин да се изрази.

— Наближава буря — намеси се Йеремия. — Те са нейните пратеници.

— Какво означава това, по дяволите? — не издържах аз.

Йеремия се отдръпна от мен, отстъпи крачка назад.

— Говоря каквото виждам. — Очите му ме пронизваха, сякаш разкриваха греховете ми. — Лъжи ли предпочиташ?

— Не, искам само да намеря Изабел. — Сложих ръка на челото си. Трябваше да запазя спокойствие. Трябваше да я открия. Бързо.

Тогава Шимон неочаквано изрече:

— Йерусалим е на ръба на пропаст, Шон…