Йерусалимска загадка

20

— Пилат Понтийски е бил управител на провинция Юдея по времето на Исус Христос. Римските управители на източните провинции в ранната империя са съхранявали във вилата си всички сведения от периода на службата си, включително данните за екзекуции, от съображения за сигурност.

Шимон млъкна. Изведнъж ни заля глъчката на улицата. Вдигнах поглед, щом един японски турист и жена му влязоха в бара. Те изглеждаха разтревожени от демонстрацията навън. Изабел ме стрелна с очи.

— Колегата ми, след като малко го попритиснах, ми довери, че на разкопките са намерили свидетелство за Пилат Понтийски… — продължи Шимон. Говореше тихо, почти шепнеше.

— Удивително! — възкликна Изабел. — Пилат Понтийски!

— Шшшт… — Мъжът сложи пръст пред устните си и се огледа бързо, за да види дали някой подслушва. — Още не е потвърдено.

— Какво не е потвърдено? — попитах припряно.

Той се наведе по-близо. Вече шепнеше.

— Очевидно са намерили скрити свитъци под някакви римски останки. Има слой сажди над останките, което означава, че обектът най-вероятно си е лежал непокътнат от 70 г. сл. Хр., когато тази част на Йерусалим е била унищожена, след като Тит потушава Голямото еврейско въстание. Това се случва много преди възникването на исляма. Попадането на подобни свитъци би било нещо изключително за един археолог — измънка едва чуто.

— Онези хора там наясно ли са с това? — Посочих към множеството навън. Намираха се малко по-нататък нагоре по улицата, но все пак бяха достатъчно близо, за да можем да чуем скандиранията им.

— Не знам — призна Шимон.

Нямах представа какво казват, но във въздуха се усещаше истинско напрежение. Почти всички във фреш бара извиваха шии през няколко секунди, за да видят какво става. По улицата бързо преминаваха хора.

Наведох се напред, протегнах се, докато успея да видя демонстрацията. Тълпата невероятно се беше разраснала, сега тя блокираше напълно „Виа Долороса“.

— Какво скандират? — попита Изабел.

— Казват, че на никого не бива да се позволява да копае в този район — отвърна Шимон. — Твърдят, че там преди е имало мамелюкско медресе, което е било опожарено с всичките ученици вътре по време на въстание преди петстотин години. Казват, че с разкопките се осквернява едно гробище. — Той шумно доизпи сока си.

— Така ли е? — поисках да узная.

— Под всяка къща в този град има кости — изтъкна той. — Изненадан съм, че изобщо са получили разрешение за тези разкопки.

— Едно е сигурно — рекох. — Дяволски много хора ще се заинтересуват от този обект.

Той задържа ръката си просната на масата.

— Нямам никаква представа какво ще докаже обектът. Но ти си прав — има хора, които ще се разтревожат от каквито и да е сведения от епохата на Пилат Понтийски. Особено ако съдържат доказателства, че истината за онова време по някакъв начин се различава от написаното в Библията.

— А може откритието да предизвика и всеобща радост — предположих.

— И все пак смяташ ли, че ще можеш да ни вкараш на тези разкопки? — намеси се Изабел.

Шимон отмести очи от мен и я огледа настойчиво. И аз я погледнах. Черната й коса беше вързана на кок, но от него стърчаха странни кичури и му придаваха разчорлен вид. Изглеждаше добре по този начин. Загорялата й кожа, светлите очи и усмивката й бяха неустоими.

— Ами хайде да видим дали ще мога. — Шимон стана.

Заобиколихме мястото, където бушуваха демонстрантите. Уличките зад „Виа Долороса“ бяха широки само един-два метра на места. И изглеждаха още по-тесни заради високите стени на сградите, построени предимно от пясъчник. Прозорците бяха преградени с решетки, все едно вървяхме покрай затвор. А и повечето бяха разположени твърде нависоко, за да ги достигне човек.

Много от тях така или иначе бяха затулени от дебели жълтеникави дъски. Някои имаха и железни решетки. Повечето от тесните дървени портали, водещи към къщите, се предхождаха от едно-две износени стъпала от пясъчник. На отделни места нависоко се виждаха брезентови тенти и каменни сводове, които напълно засенчваха светлината.

Не беше типичният средновековен лабиринт от улички, който можеше да се види в европейските градове. Това беше лабиринт от библейската епоха.

Група младежи едва не се сблъскаха с нас, докато се разминавахме. След тях минаха още трима. Всички бързаха.

На следващия завой намерихме сградата, от която те бяха излезли. Изглеждаше като някакво училище. Отвътре се появяваха още млади мъже с чанти под мишници или раници на гърбовете.

След като подминахме училището, хората край нас се разредиха. Уличката, в която свихме, за да заобиколим „Виа Долороса“ беше по-тясна от всички други, през които бяхме минали. Сякаш бяхме притиснати от сградите, издигащи се от всяка страна. Нямаше да можем да направим кой знае какво, ако някой с нож решеше да ни нападне, за да ни обере.

Най-накрая завихме зад друг ъгъл и пътят ни бе блокиран от висока до раменете ни синя бариера. Зад нея имаше израелски войници в зелени униформи. Черните им каски бяха обвити с прозрачна пластмаса, която покриваше и лицата им.

Бяхме останали сами на улицата. Щом приближихме бариерата, Шимон размаха личната си карта във въздуха. Един от войниците извика нещо към него. Шимон вдигна картата над бариерата. След половин минута бариерата се отдръпна назад и настрани.

Зад нея, опрени до стената зад патрулите, имаше натрупани пластмасови щитове. Двама от войниците държаха в ръце оръжия, които приличаха на пушки за пейнтбол. Вероятно бяха електрошокови или нещо по-лошо. Войниците изглеждаха така, сякаш бяха готови на всичко.

Шимон каза нещо на иврит, щом един от униформените прегледа личната му карта и я предаде на най-възрастния на вид войник, може би не повече от двадесет и две, двадесет и три годишен. Той бутна каската си назад и заговори бързо на иврит.

Шимон отговори спокойно. После се обърна към нас.

— Носите ли паспортите си? — попита ни той.

Аз извадих моя от задния джоб на панталоните си. Задържах го пред мен, отворен на страницата със снимката ми. Войникът го взе, прегледа го, проверявайки всяка страница. За щастие документът беше нов и не съдържаше печати, които можеше да не му харесат.

Изабел извади нейния и една малка бутилка вода от чантата си. Действието й доведе до насочването на четири пушки срещу нас.

Шимон рязко вдигна ръце и каза нещо, което завършваше на „Айййиии“.

Изабел им показа паспорта си с една ръка и отпи от бутилката с другата, след което ми я подаде.

Войникът взе паспорта й, заразглежда го в продължение сякаш на векове. Най-накрая й го върна. После ни пуснаха да минем. След секунди завихме зад един ъгъл и видяхме висока стоманена преграда да блокира другия край на улицата. Между нея и нас имаше група израелски войници с каски. Можех да чуя арабските скандирания отвъд.

Изведнъж върху преградата се появиха две ръце и едно кафяво лице изникна над нея. Някой сигурно бе повдигнал човека нагоре, тъй като стената беше висока три метра. Войниците от тази страна заудряха с метални палки в близост до ръцете. Лицето се скри, но един вик се извиси, сякаш мъжът бе ранен, а може би викът бе предизвикан от това, че е видял нас зад преградата.

Каквато и да бе причината, последва дъжд от камъни, който прелетя над преградата и се засипа над нас.

Вдигнах ръка, за да предпазя Изабел. Един камък се удари в дланта ми. Заболя ме адски, но не свалих ръката си.

Вратата, пред която се намирахме, тясна и със стъпало от пясъчник отпред, беше като другите на улицата, плътно затворена. Върху нея имаше бележка, залепена в краищата със синьо тиксо. Шимон похлопа на нея, но никой не отвори. Край нас падаха камъни.

Шимон отново почука, този път по-силно. След малко вратата се пооткрехна и погледите ни попаднаха върху мъж, който заемаше цялата й ширина. Той беше червенокос, с лунички и с рижави вежди. Кожата му бе бледорозова. Ризата му беше тясна, с избеляла червена шарка през средата.

— Какво искате? — попита ни доста недружелюбно той.

Звучеше така, сякаш беше от някой затънтен край на Американския юг. За момент си помислих, че може да събудя у него малко съпричастност, като ме види да държа американски паспорт. Но той притеснено изръмжа насреща ни.

— Без посетители — отсече.

И захлопна вратата под носа ни.

До нас отново се стовариха камъни.

— Ох! — простена Изабел и се прикри с ръце.

Заудрях вратата с юмрук. Тя се залюля на пантите си.

— Отвори, за бога! — изкрещях.

После тя пак се пооткрехна.

— Казах ви, без посетители — повтори недружелюбно червенокоското.

Шимон вдигна личната си карта.

— Имам право да вляза и да огледам разкопките. Аз съм професор от Еврейския университет. Дадох препоръки на Макс Кайзер, за да получи достъп до обекта. Трябва да видя къде е работил той… след това, което се случи с него. Тези хора са мои колеги — посочи към нас.

Червенокоското размаха ръце във въздуха.

— Нямаме време да правим обиколки.

— Няма да се бавим. Ако се наложи да се върна тук с приятеля ми от отдела за антики, ще ни отнеме доста повече време. Той държи на щателните проверки на обектите, за да се увери, че се ръководят правилно.

Червенокоското се намръщи.

— Дал си препоръките си на Макс, така ли? — рече той, а Шимон кимна. Подозрението в погледа му се замени с разбиране и попита: — По проекта за червената крава ли работиш?

— Да.

— Макс те спомена.

Шимон му отправи тънка усмивчица.

— Не искам да се налага да се връщам пак. Знаеш кой съм. Пусни ни.

Червенокоското въздъхна.

— Добре, влизайте. Но трябва да побързате.

Той застана встрани.

Аз прекрачих първи. Изабел ме последва. Мъжът се провикна след нас да не пипаме нищо.

— Бъдете много внимателни — предупреди ни. — Посетителите не се покриват от никакви застраховки. — Думите му отекнаха през сградата. — И не правете снимки!

Обърнах се. Той бе разперил ръце, за да спре Шимон на входа:

— А на теб искам да кажа нещо…

— Разгледайте наоколо — подвикна Шимон. — Ще ви настигна.

Бяхме вътре. Той бе успял. Някъде отдолу долиташе приглушено тупкане. Едно стълбище ни приканваше от другата страна на голямата прашна стая, в която се намирахме. Част от него водеше надолу, другата продължаваше нагоре. А описанието на стаята като прашна би било меко казано. Беше прашно като в пясъчен ров. Във всеки ъгъл имаше купчини от пясък и паяжини, както и дебел слой пясък по пода с улей и следи от ботуши. Близо до стълбите също имаше камара пръст, сякаш част от нея бе сметена надолу от горните стаи.

Дали къщата бе изоставена от десетилетия? Със сигурност изглеждаше така.

Заслизахме по стълбите.

Стаята под нас беше по-тъмна, пълна с паяжини. Нямаше повече стълби надолу, само една дупка в пода, широка около метър. От дупката струеше светлина. Тупкащият звук идваше отвътре. Аз се надвесих над отвора. Изабел беше зад мен. Вече не чувах гласовете на червенокоското и Шимон. Чувах други гласове, европейски. Някой питаше нещо на немски там долу. Гласът, който му отвърна, също говореше на немски. Кой, по дяволите, участваше в тези разкопки?

В дупката се спускаше лъскава стоманена стълба. Аз я хванах и стъпих на нея.

— Мисля, че това е един от случаите, в които не важи изразът „Първо дамите“.

Погледнах надолу.

Видях лъскаво оборудване, портативен генератор и няколко бели херметически пластмасови сандъка върху каменния под. Имаше друга дупка с подобна големина и в пода под нас.

— Не е нужно да слизаш, ако не искаш.

— Защо не се опиташ да ме спреш? — предизвика ме Изабел.

Не можах да измисля учтив отговор.

В дъното на стълбата се усещаше тежкият въздух. Генераторът работеше, а една червена тръба, дебела около два сантиметра, излизаше от него и влизаше долу в следващата дупка. По устните ми полепнаха песъчинки. Стените на това ниво бяха от древни квадратни каменни блокове. Върху тях нямаше мазилка, както по стените горе.

Вече не долиташе немска реч. Хората долу вероятно бяха чули идването ни.

Огледах се. В един ъгъл стърчеше висока до коляно купчина от начупена, избледняла древна дървесина. Стаята бе с различна форма от тези горе. Гледаше към различна посока, диагонално на горната, сякаш сградата, от която беше част, бе имала друго изложение. От помпата се носеше миризма на масло. А шумът от нея бе доста по-висок сега, когато я приближихме.

Дупката, която водеше по-надолу, се намираше в отсрещния ъгъл. Този път там се виждаше началото на истинско стълбище към долното помещение. Вече се намирахме доста под нивото на улицата. Имаше вдадена врата близо до стълбите, тотално блокирана от купчина каменни блокове. Те изглеждаха така, сякаш стояха там от дълго време. Накъде водеше тази врата? Защо бе заприщена отвътре?

Тук долу температурата бе висока. По челото ми започна да се стича пот. Ризата ми също все повече се навлажняваше. После се появи нечие лице, което надникна над незащитеното стълбище.

Изражението му беше ядосано.